Вкусът на рая

ПРОЛОГ

Лондон, април 1831 г

— Моля те, Крис, не спирай — молеше се жената, гърчеща се под капитан Крисчън Радклиф.

— В никакъв случай — изпъшка той, стиснал зъби, докато навлизаше с яростни тласъци, отдръпваше се и навлизаше отново и отново в мократа топлина на лейди Аманда Дартмур.

Ако Крис имаше нещо като любовница, това щеше да бъде именно Аманда, омъжена за благородник и скучаеща с възрастния си съпруг.

Скоро двамата започнаха да се мятат сред омачканите чаршафи, търсейки върховното удовлетворение. Той се отпусна като безкостна купчина, дишайки накъсано и мъчително.

— Трябва ли толкова скоро да напускаш Лондон, Крис? — запита Аманда, останала без дъх. — Рядко някой мъж се грижи за удоволствието на жената както за своето. Вярвай ми, когато ти кажа, че съм била с много мъже, за да знам, че повечето са егоистични любовници.

— Съжалявам, Аманда — каза Крис, докато се изправяше. — Напускам Англия след няколко дни, може би завинаги. Сегашното ми посещение ще бъде кратко. Но ако се върна, ти ще си една от първите, които ще ме видят.

Аманда се вкопчи в него.

— Дартмур е стар и немощен. Няма да живее още дълго. Надявах се ние е тебе… Ако нямах съпруг, щеше ли да се ожениш за мене?

Крис се освободи от търсещите й ръце и стана от леглото.

— Ти си омъжена, така че отговорът е спорен.

Крис планираше да отплава за Ямайка след една седмица. Осъзнавайки, че скоро няма да има друга жена, беше взел Аманда два пъти тази нощ, докато съпругът й спеше непробудно в друга стая, но сега беше време да си тръгва и да се сбогува с брат си. Не беше излъгал Аманда, когато беше казал, че може никога да не се върне в Англия; нямаше да бъде лесно да убеди брат си, че това е добър ход.

Изпънал напред крака, напрегнал мощното си тяло въпреки привидното спокойствие, Крисчън седеше на стола в удобния кабинет на брат си, посрещайки ясно забележимия му гняв. Джъстин, граф Стандиш, погледна намръщено към него над допрените върхове на пръстите си.

— Проклятие, Крис, какво искаш да кажеш, че заминаваш, за да станеш плантатор в Западна Индия? Не е ли време да престанеш с авантюрите и да се върнеш у дома, където ти е мястото? Трябва да си потърсиш съпруга и да напълниш една детска стая.

— Приключенията ми ми спечелиха чудесни средства за живот. „Безстрашни“ е изцяло моя собственост. Търговските ми начинания ме направиха богат човек. Наследството от баба ме направи още по-богат. Когато заминах от Англия преди седем години, не си представях, че ще имам собствен кораб или че ще забогатея.

Крис винаги беше обичал приключенията и тръпката на опасностите. Предизвикателствата и рисковете, които посрещаше като мореплавател, го караха да се усеща здрав и жизнен. Борбата на ума му със стихиите го удовлетворяваше повече от всичко, което висшето общество можеше да му предложи. Но сега беше време да се обърне към нещо ново, изцяло различно и представляващо съвсем друго предизвикателство.

— Защо се отказваш от този живот, за да станеш плантатор на другия край на света? — изсумтя Джъстин.

— Не е на другия край на света — поправи го Крис, — а и аз ще идвам в Англия от време на време, за да се съветвам с ментора си. — Красивите му черти добиха замислено изражение. — Не дължа нищо на Англия. Обществото не беше мило с мене, ако си спомняш.

— Времето заличава всички грехове. Инцидентът, който те накара да избягаш от Англия, вече е само далечен спомен.

Гласът на Крис стана твърд.

— Не съм забравил, Джъстин. Как да забравя, че убих най-добрия си приятел?

— Това беше нещастен случай, Крис. Онова момиче те направи на глупак. Използваше те, за да накара Дезмънд да ревнува. Правеше се, че е благосклонна към тебе, за да ядосва Дезмънд. Беше млада, ти и той също. Ти беше прекалено увлечен по нея, за да мислиш ясно.

— Може би, но заради нея убих най-добрия си приятел в глупав дуел, който нямаше да се състои, ако не бяхме така затънали. Дезмънд вече беше стрелял и не улучи… нарочно. Аз стрелях много надясно, не исках да го улуча. Нямах представа, че той ще залитне и ще се озове точно на пътя на куршума в мига, когато стрелях.

— Точно това се опитвах да ти кажа — прекъсна го Джъстин. — Беше нещастен случай. Вече никой не се интересува от това. Можеш да се върнеш у дома и да заемеш мястото си в обществото.

Крис зарови пръсти в гъстата си тъмна коса, борейки се да намери подходящия отговор.

— На мене не ми е безразлично. Обществото вече не ме интересува. Този живот беше погубен от мене, когато мислех, че съм увлечен по една кокетна красавица, и се бих на дуел с най-добрия си приятел, за да спечеля вниманието й. Никога няма да забравя ужасения й поглед, когато й казах, че съм убил Дезмънд. В този момент осъзнах, че тя си е играла с живота ни. Не ме е искала. Искала е парите на Дезмънд. Подведе ме, за да го накара да ревнува. Не мога да повярвам колко наивен съм бил тогава. Ще живея с тази вина до края на дните си.

— Всички правим грешки, Крис. Ти сам призна, че последните седем години са били добри за тебе. Всичко е добре, щом свършва добре.

Крис се надигна от стола и отиде към прозореца е походката на човек, свикнал от години да върви по люлеещата се корабна палуба.

— Как можеш да наричаш смъртта на невинен човек добър край? Нищо не се е променило, за да премахне вината ми. Аз лиших родителите на Дезмънд от наследника им. Виновен съм точно колкото и онова невярно момиче. Господ знае, че се опитвах да я прогоня от паметта си.

— Точно така — съгласи се Джъстин. — Ако си спомняш, семейството й дойде обедняло в града и се надяваше да й намери богат съпруг. Едва успяха да я представят пред обществото. След дуела и скандала, който последва, се оттеглиха в имението си в Есекс. Родителите й починаха, а след дуела тя не се е явявала в приличното общество. Тогава беше на седемнадесет години. Сигурно вече е омъжена за някой недодялан провинциалист и живее в бедност с няколко хлапета. Пада й се според мене.

Крис се отвърна от прозореца.

— Както и да е, винаги ще нося вината заради смъртта на Дезмънд.

Макар да не му беше лесно, беше направил всичко възможно да забрави момичето. Цялата тази работа оставяше лош вкус в устата му и болка дълбоко в стомаха.

Крис се ядосваше всеки път, когато си припомнеше какъв доверчив младеж е бил. Момичето, което беше мислил, че обича, беше прекалено младо, за да съзнава какво прави, но достатъчно пораснало, за да дразни и да примамва.

— Помогни ми да разбера потребността ти да заминеш за Западна Индия, Крис. Защо е този внезапен подтик да изоставиш родната си страна завинаги? Поне като капитан на кораб ще се връщаш редовно в Англия, за да докарваш или да вземаш товари.

Крис опря длани на ръба на бюрото и се наведе напред; сините му очи блестяха решително.

— Спечелих на хазарт плантация за захарна тръстика в Кингстън, Ямайка. Собственикът, пират, който наскоро сам я бил спечелил, нямаше нужда от нея и я заложи. Аз спечелих натрупания залог и станах горд собственик на Сънсет Хил, доста голяма плантация със спиртоварна. Когато отидох в Сънсет Хил, разбрах, че да стана плантатор би ми харесало. Обичам тази плантация. Тя е, може да се каже, раят, който мога да имам. Имам пари, за да сменя старите машини и да поправя къщата, имам и кораба, с който да пренеса купеното до Ямайка. Честно казано, предизвикателството ми вдъхна сили и нямам търпение да се върна при златните брегове на Ямайка. От английските зими има какво да се желае.

— Това не ми харесва — измърмори Джъстин. — Ямайка е известна с честите си робски въстания. Откъде знаеш, че подобно нещо няма да се случи и в твоята плантация?

— Няма да се случи, защото ще освободя робите си и ще им плащам, за да продължат да работят в полетата и да правят ром.

Джъстин поклати глава.

— Освобождаването на робите може да бъде опасно. Другите собственици на плантации може да не са доволни, независимо колко чисти и благородни са намеренията ти. Има ли нещо, което да мога да направя, за да те накарам да промениш решението си?

— Ценя загрижеността ти, Джъстин, но твърдо съм решил.

— Ами „Безстрашни“? С друг капитан ли ще плава?

— Да, Дърк Блейн, първият ми помощник, ще командва „Безстрашни“. Корабът ще пренася ром и другите стоки, като например захар, тютюн и кафе, за чужди пристанища. „Безстрашни“ няма да стои и да бездейства в някое пристанище.

Джъстин въздъхна и вдигна ръце.

— Очевидно не мога да те разубедя. Всичко, което мога да кажа, е да ни идваш често на гости и да внимаваш. Със скорошните робски въстания и всичките земетресения и урагани Ямайка ще представи предизвикателства, които може да не си предполагал.

— Готов съм да приема нови предизвикателства — отвърна Крис.

— Тогава няма нищо друго, което да мога да кажа, само мога да ти пожелая всичко хубаво. Кога заминаваш?

— Горе-долу след една седмица. Корабът се зарежда с припаси; всичко, което искам да взема със себе си, вече е купено и се складира в трюма.

Джъстин се надигна.

— В такъв случай най-добре е да дойдеш с мене и да се сбогуваш със снаха си. Ние с Грейс те виждаме доста рядко. Може би ще върнеш към края на есента, за да ми помогнеш да посрещна детето си на белия свят. Ще означава много за Грейс, ако дойдеш на кръщенето.

Крис тупна Джъстин по гърба.

— Дете! Поздравления, старо момче. Мисията ми в живота ще бъде да се върна за благословеното събитие.

Двамата заедно излязоха от кабинета. Докато Джъстин се безпокоеше за бъдещето на брат си, Крис мислеше за новото, вълнуващо приключение, предизвикателство, което очакваше с нетърпение.