Вкусът на рая

15

Три дни по-късно Рейфърд пристигна в Сънсет Хил, след като Крис беше излязъл, за да отиде в спиртоварната.

— Дойдох да се сбогуваме, Софи — каза той.

— Заминаваш ли?

— Сър Оскар ми предложи работа като надзирател, но отказах. Можех да приема, ако не бях научил какво планират той и другите плантатори. Не искам да участвам в това. Няма да излагам живота си на опасност заради тях. Купих си билет за „Мери Диъри“. Повечето плантатори изпращат семействата си у дома и се запитах дали и ти няма да тръгнеш с тях.

Умът на Софи беше фокусиран върху това, което Рейфърд беше казал за плановете на плантаторите.

— Какво искаш да кажеш? Какви са плановете на плантаторите?

— Искаш да кажеш, че съпругът ти не ти е казал за милицията?

— Каква милиция?

— Ригби и още някои плантатори са сформирали милиция. Възнамеряват да накарат мароните да излязат от укритието си в планините и да избият колкото може повече от тях.

— Не! Това е безчовечно. За кога е планирано нападението?

— Скоро ще е, предполагам. Те смятат, че Сам Шарп стои зад неотдавнашните проблеми с техните роби. Мислят, че подбужда робите да се противят на господарите си. Не знам нищо за робството и изобщо не ме интересува. Защо да рискувам живота си, когато това не означава нищо за мене?

— Мисля, че трябва да се прибереш у дома, за си намериш доходно занимание я да помолиш Клеър да те приеме — посъветва го Софи. — Пороците ти съсипват живота. Сдружаването с хора като сър Оскар беше голяма грешка.

Раменете на Рейфърд се отпуснаха.

— Знам. Той е отмъстителен мъж. Няма да ме остави на спокойствие, докато не си откупя полиците от него.

— Как смяташ да събереш пари, за да му платиш? Изненадана съм, че ти е позволил да заминеш, като знам, че нямаш начин да намери толкова пари.

Рейфърд отвърна поглед, но не преди Софи да забележи виновното изражение на лицето му.

— Кажи ми истината, Рей.

— Внимавай, Софи — това е всичко, което мога да ти кажа. Този човек не се отказва. „Мери Диъри“ пристига след няколко дни, така че се съмнявам, че ще те видя отново. Надявам се да се махна от това прокълнато място, преди да се разрази насилието.

Той се обърна и се отдалечи.

— Проклет да си, Рей, винаги си бил страхливец! — извика Софи след него.

Но тя нямаше време за губене. Трябваше да предупреди нищо неподозиращите марони, преди милицията да ги нападне. Помисли да прати за Крис, но се отказа. Той вероятно знаеше какво са намислили плантаторите и нарочно го беше скрил от нея. Ако Крис нямаше намерение да направи нещо срещу това, тя щеше да го направи.

Тя не каза на никого къде отива, когато влезе в конюшнята. Конярят оседла кобилата й, без да я пита къде ще ходи. Не му беше работа да задава въпроси на господарката си.

Макар че Софи не беше сигурна, че ще намери колибата на Удама сред хълмовете, трябваше да се опита да го направи, за да предотврати клането. Потегли по главния път, докато не стигна до онова, което според нея бележеше средата на пътя между Сънсет Хил и Кингстън. Тогава подкара кобилата си през джунглата, но след малко храсталаците станаха прекалено гъсти, за да продължи да язди. Тя слезе, върза кобилата за едно дърво и продължи пеша към хълмовете.

Вървя доста дълго, преди да забележи пътеката, която й трябваше. Лицето й блестеше от пот, докато ръцете й мачкаха насекомите, бръмчащи около главата й. Пожела си да беше облякла рокля с дълги ръкави, но не беше мислила с такива подробности, преди да тръгне. Пътеката изведнъж изчезна. Трепвайки, Софи, че се е отклонила от нея и безнадеждно се е загубила. Не виждаше планините, дърветата й пречеха.

Въпреки това тя продължи напред. Блещукащото слънце се издигна високо в небето; светлината му се процеждаше през клоните на дърветата, изгаряйки лицето и ръцете й. Тя пристъпи, чу изпращяване и замръзна. Един мъж с тояга в ръка излезе от храстите и й препречи пътя. Софи сподави един вик. Мъжът беше висок и як на вид, тъмното му лице беше закрито от брада.

— Какво правите тука, госпожо?

Софи преглътна, заседнала в гърлото й.

— Можете ли да ме заведете до Удама? Важно е.

Мъжът присви очи.

— Коя сте вие, госпожо?

— Софи Радклиф.

— Жената на капитан Радклиф?

— Неговата съпруга, да.

— Защо искате да се видите с Удама?

— Трябва да поговоря с нея. Въпрос на живот и смърт.

Сигурно го беше убедила, защото той кимна и каза:

— Последвайте ме.

Запровираха се през гората и вървяха може би часове наред, преди да стигнат до лагера на мароните. Удама носеше вода от близкия поток, когато забеляза Софи.

— Господарке, какво правите? Нещо станало ли е? В беда ли сте?

— Не, но вие сте.

— Влезте вътре и си починете, господарке. След като се освежите е чаша студена вода, можете да ми кажете какво ви притеснява.

Софи влезе в хижата и седна на предложения й единствен стол. Седна с удоволствие и прие една нащърбена чаша, пълна със студена вода. Пресуши я и я върна на Удама.

— Дойдох да ви предупредя, Удама. Веднага трябва да кажеш на твоите хора.

Тъмното чело на Удама се набръчка.

— Да им кажа какво, господарке?

— Плантаторите са сформирали милиция и се готвят да нападнат лагерите на мароните. Обвиняват Сам Шарп, че призовава робите им да се бунтуват.

— Татенцето Сам проповядва пасивно съпротивление. Никога не би одобрил някакво насилие.

— Плантаторите не мислят така. Нападението ще бъде скоро; ти и твоите хора трябва да избягате в планините. Сигурна съм, че имате скривалища, където никой не може да ви намери.

— Така е, господарке. Сигурна ли сте за нападението?

— Напълно. Те ще носят огнестрелни оръжия, Удама. Твоите хора имат ли оръжие?

Удама поклати отрицателно глава.

— Имаме само тояги и заострени пръчки.

— Милицията има пушки и пистолети, които изстрелват куршуми. Много хора ще бъдат убити.

— Дойдохте чак дотук, за да ни кажете, че сме в опасност?

— Вие ми спасихте живота, не можех да направя друго.

Удама хвана ръката на Софи и я стисна.

— Благодаря ви. Ако сте готова, някой ще ви отведе до пътя.

— Оставих кобилата си в гората близо до пътя, но не съм сигурна, че ще мога да я намеря.

— Лемюел, мъжът, който ви доведе тук, ще ви заведе обратно при коня ви. Имайте му доверие, няма да ви направи нищо лошо.

Софи се сбогува. Лемюел я поведе през джунглата, и след няколко неуспешни опита намериха кобилата й да пасе доволно. Когато Софи се обърна, за да му благодари, той беше изчезнал. Тя поведе кобилата към пътя, въз седна я се приготви да тръгне към Сънсет Хил. Но преди да потегли, има нещастието да забележи сър Оскар Ригби, който случайно минаваше оттам на път за Кингстън.

— Какво, по дяволите… — избъбри той, когато се натъкна на нея. — Какво правиш в гората? — Хитро изражение се настани моментално на лицето му. — Само не ми казвай, че не си имала среща с любовник.

Софи смушка кобилата, но Ригби сграбчи юздите й.

— Не бързай толкова. Не ми отговори на въпроса. Ако си се срещала с някой любовник, и аз искам да ми отделиш време. Колдуел не ми свърши никаква работа по въпроса с тебе. Съжалявам, че го доведох в Ямайка. Това копеле няма и два фартинга в джоба; никога няма да си получа парите, които ми дължи.

— Дълговете на заварения ми брат нямат нищо общо с мене. Пуснете юздите ми.

Ригби скочи към нея. Софи се дръпна, борейки се да си възвърне контрола над юздите. Ако имаше камшик, щеше да го използва. За съжаление, не беше се сетила да го вземе.

Ригби отново посегна към нея.

— Стой мирно, проклета да си! Всичко, което искам, е да поговоря с тебе. Може би ще можем да стигнем до разбирателство за изплащането на дълга на Колдуел. Не е трудно да ми се угоди. — Лицето му стана каменно. — Имам и познати в Англия. Една моя дума може да сложи край на безполезния живот на заварения ти брат.

— Шантажът няма да свърши работа. Не съм отговорна за дълговете на Рейфърд.

Ригби най-накрая успя да докопа полата й. Щеше да я смъкне от седлото, ако друг ездач не се беше появил, препускайки в галоп по пътя. Софи чу ездача да я вика по име. Беше Крис. Облекчение се разля из нея. Ригби я пусна, заби пети в хълбоците на коня си и изчезна в противоположната посока.

Софи изчака Крис да стигне до нея.

— Какво, за бога, правиш тук сама? Ригби ли видях да се отдалечава?

— Да, той беше.

— Да не си полудяла? Или нарочно си търсиш белята?

— Крис, трябва да поговорим.

Тя искаше да разбере дали той знае за милицията и дали е имал намерение да предупреди мароните.

— Да, трябва, но не тук.

Той обърна Атлас и изчака Софи да го последва.

Крис кипеше от гняв през целия път до дома. Беше се вбесил, когато беше научил, че Софи е напуснала Сънсет Хил, без да го осведоми или без да каже на Катина къде отива. Ако беше разбрал, че тя има намерение да излезе на езда сама, нямаше да го допусне. Ако беше искала да отиде в Кингстън или да посети някои съседи, трябваше да вземе камериерката си и един охранител. Когато стигнаха Сънсет Хил, гневът му се беше превърнал в бликаща ярост.

— Горе — изръмжа той, когато влязоха в къщата. — Веднага! — Мина пред нея по стълбите, отвори вратата и се дръпна, за да може тя да влезе, после затръшна вратата зад себе си.

— Би ли ми обяснила защо настояваш да излагаш живота си на опасност? Не съм ли ти казвал да не излизаш от плантацията без охрана? Не познавам друга такава упорита, прибързана и безотговорна жена. Привличаш белята като магнит.

Софи тропна с крак.

— Ще престанеш ли да ме ругаеш, за да ме изслушаш? Имам си причини за това, което направих.

— Да не би една от тях да е среща с Ригби?

Тя зяпна.

— Защо мислиш така?

— Чуба ми каза, че завареният ти брат е идвал при тебе днес. Какво ти е казал, че да те накара да излезеш сама?

— Точно това се опитвам да ти обясня. Рейфърд ми каза, че плантаторите са сформирали милиция и планират да нападнат мароните. Ти знаеше ли?

— Не, не знаех и силно подозирам, че нарочно са ме държали на тъмно. Знаят, че щях да се опитам да ги спра.

— Слава богу. Надявах се, че не си замесен.

— И къде беше? Защо не ми разказа всичко това, вместо да хукваш сама?

— Нямаше време. Рей не знаеше кога ще е нападението, освен че щяло да бъде скоро. Трябваше да предупредя Удама.

— Ти си…? Какво…? Ами ако… Глупаче такова! Хващайки я за раменете, той я притисна силно към себе си, толкова силно, че дъхът излезе със свистене от дробовете й.

— Съжалявам — каза той, като я отпусна, но без да я пуска съвсем. — Трябваше да оставиш аз да се погрижа за това. Безразсъдното действие можеше да ти навреди.

— Щеше ли да отидеш да предупредиш мароните?

— Разбира се… ти съмняваш ли се?

Софи отвърна поглед.

— Страхувах се, че знаеш за нападението и няма да направиш нищо.

— Не знаех. Сега ми кажи какво стана. Кажи ми всичко, като започнеш от срещата с Колдуел.

— Рейфърд напуска Ямайка с „Мери Диъри“.

И тя му разказа всичко, включително причината за заминаването на Рей и гражданската милиция, която Ригби беше организирал за нападението.

— Как така срещна Ригби на пътя?

— Случайно.

— Какво искаше?

Софи вдигна рамене.

— Беше противен, както обикновено, искаше да си върне дълга от Рей.

— И ти си заплащането, което иска — изръмжа Крис. — Този човек няма ли да се откаже?

— Не и преди Рейфърд да му плати, а в този момент няма такава вероятност.

Крис я целуна бързо и я отдалечи от себе си.

— Отивам при Ригби. Искам да науча повече за нападението, което планира.

Софи се вкопчи в ръката му.

— Недей. Ригби е опасен човек. Няма да се спре пред нищо, за да получи каквото иска.

— Точно от това се страхувам. Каза съвсем ясно, че иска тебе, затова смятам да го осветля по въпроса. После отивам при Честър, за да го питам защо съм единственият плантатор, който не е бил осведомен за нападението.

— Вече знаеш отговора.

— Искам да го чуя от неговата уста. Мислех, че сме приятели, но нещата между нас не са същите, след като освободих моите роби. — Той нежно измъкна ръката си от нейната. — Не напускай плантацията, Софи, поради каквато и да било причина. Разбираш ли?

— Удама каза, че мароните не подбуждат към бунт. Тя каза, че ако има вълнения, това е защото плантаторите се отнасят зле е робите си.

— Не променяй темата. Искам да ми обещаеш, Софи.

— Много добре, обещавам да остана в плантацията. Освен това, вярвам, че мароните ще потърсят подслон в планините, може би вече отиват там. Никой няма да ги намери, ако не искат да бъдат намерени. Нападението няма да успее.

Доволен от отговора й, Крис излезе.

Той преливаше от яд. Когато се натъкна на Софи и Ригби на пътя, искаше да удуши мъжа, но Ригби се беше отдалечил, преди Крис да може да го предизвика. Гневът му към Софи, задето беше излязла от плантацията, след като той изрично й го беше забранил, беше невъобразим. Но когато беше научил причината за нейното неподчинение, гневът му постепенно се беше разсеял.

Тогава го беше овладял страхът. Излагането на опасност беше начинът на живот със Софи. Беше ли му писано да прекара остатъка от живота си, като я предпазва от импулсивните й действия?

Гняв бушуваше у Крис през целия път до плантацията на Ригби. Когато пристигна и запита за сър Оскар, икономът го покани да почака във фоайето, докато съобщи на господаря си за идването му.

След малко Ригби излезе от кабинета си, поглеждайки към Крис с намек на страх.

— Не съм направил нищо на съпругата ви — избухна той. — Случайно се видяхме на пътя. — Очите му се присвиха хитро. — Знаете ли, че тя се разхождаше сама в джунглата? Какво ли е вършила там?

— Къде ходи съпругата ми не е ваша работа. Предупреждавам ви за последен път, Ригби. Стойте настрана от Софи. Тя не отговаря за дълговете на заварения си брат.

— Може би — подметна ехидно Ригби — се е срещала с любовник в джунглата. Колкото и осъдително да звучи, някои жени обичат да си имат работа с буйни жребци.

Крис хвана Ригби за гърлото и го стисна така, че очите му изхвръкнаха.

— Копеле — изсъска Крис. — Бих ти изстискал животеца, ако не ми трябваше информацията, която държиш в тайна от мене.

Той го пусна и Ригби се отпусна задъхан.

— Някой ден ще съжалите, че сте ме нападнали.

— Съмнявам се. Всичко, което искам от вас, е информация.

— Аз съм истински извор на информация. Знам много за вашата история със съпругата ви. Рейфърд изобщо не беше сдържан в разказването на фактите. Това, което ме учудва, е че се оженихте за жена, отговорна за смъртта на най-добрия ви приятел, Разбрах, че тя е била причината за дуела и че после сте заминали и сте я оставили в устата на клюкарите.

Ръцете на Крис се свиха в юмруци.

— Стъпвате на опасна почва, Ригби. Моят личен живот не е ваша работа. Кажете ми за нападението над мароните, което сте планирали.

Ригби пребледня.

— Кой ви каза това?

— Колдуел е посетил днес Софи. Казал й е, че заминава с „Мери Диъри“ и поради каква причина.

— Страхливец такъв — изфуча Ригби. — Предложих му работа, за да си изплати дълга, но той отказа. Изглежда, не иска да се замесва в нашите проблеми с робите.

— Защо никой не ми каза за нападението?

— Знаем за възраженията ви срещу робството. Вашето глупаво решение да освободите робите си ни изложи на сериозна опасност.

— Не виждам как моите работи засягат вас или някой друг.

— Не виждате ли? Нашите роби искат свобода заради вас. Ние трябва да действаме, преди нещата да са излезли от контрол. Вече има инциденти. Във въздуха се носят бунтовни настроения.

— Защо ще нападате мароните?

— Те са подбудителите. Сам Шарп проповядва метеж. Трябва да бъде спрян.

— Аз разбрах, че той проповядва пасивно съпротивление. Вашата милиция ще носи огнестрелни оръжия; мароните нямат никакви смъртоносни оръжия. Това, което планирате, е клане.

— Робите не знаят какво е това пасивно. Чухте какво е станало в Спаниш Таун, нали? Нямаха нужда от оръжия, за да унищожават имоти и да убиват. Можеше да бъдем ние, ако не вземем мерки да го предотвратим.

— Не искам да участвам във вашето нападение.

Ригби се усмихна.

— Ето затова никой не ми осведоми. Но не мислете, че плантацията ви е в безопасност. Вашите платени работници са толкова вероятни участници във въстанието, колкото и моите роби. Сънсет Хил не е по-защитен от убийства и разрушения, отколкото моята плантация или на Честър, или на всеки друг.

— Ще се погрижим за това. — Крис тръгна към вратата, спря и се извърна. — Къде е Колдуел сега?

— В града, очаква „Мери Диъри“ да пристигне. Ако сте умен, ще пратите съпругата си в Англия заедно с лейди Честър и децата й.

— Изненадан съм, че не заминавате е тях.

Ригби вдигна рамене.

— Може да замина, ако нападението не успее. Не искам да съм тук, когато мароните започнат да отмъщават, а съм сигурен, че ще го направят, ако не успеем да ги изтребим.

— Кога ще нападнете?

— Нали не мислите, че ще ви кажа — изсъска подигравателно Ригби. — Приятен ден, Радклиф.

Крис изскочи навън. Ако убийството не беше противозаконно, с радост би се погрижил за преждевременното оттегляне на Ригби от грешния свят.

Следващата му спирка беше „Орхидея“. Мястото беше безлюдно, е изключение на прислугата. Отговориха му, че лорд Честър е отвел семейството си в Кингстън да чакат „Мери Диъри“. Сякаш някой се беше опитал да подпали къщата предната нощ, но огънят беше открит и потушен, преди да нанесе значителни щети.

— Къде е Аманда? — запита Крис, като си спомни обещанието й да остане независимо какво ще се случи.

— Опакова си багажа и се присъедини към останалите от семейството — казаха слугите. — Опитът да се опожари къщата я изплаши.

Крис се върна у дома замислен. Положението беше извънредно опасно. Ако плантаторите бяха последвали неговия пример, това нямаше да се случи. Ригби имаше право, когато каза, че никой не е в безопасност. Нито плантацията му, нито съпругата му щяха да бъдат пощадени, ако въстанието обхванеше острова. Всички знаеха, че подстрекателите предизвикваха хаос, който подбуждаше хората към насилие. Със сигурност щяха да бъдат убити невинни хора, много имущество щеше да погине.

Софи чакаше Крис, когато той се върна.

— Какво научи?

— Положението е точно както ми го разказа. Ригби не пожела да ми каже кога ще бъде нападението, но намекна, че ще е скоро. Нарочно съм бил държан в неведение заради моите възражения против робството.

— Какво можеш да направиш?

— Нищо; твърде късно е, във всеки случай. Ти вече си предупредила мароните. Можем само да се надяваме, че са тръгнали към безопасно място.

— Какво каза лорд Честър?

— Не го видях. Завел е семейството си в Кингстън, да чакат „Мери Диъри“. Лейди Аманда решила да замине заедно с тях, след като някой се опитал да подпали къщата.

Софи изпусна полека дъх.

— Значи се започна.

— Това може да бъде началото на края. Като се има предвид положението, мисля, че трябва да напуснеш острова. Опаковай си нещата. Ще напиша писма до брат си и до моя банкер. Искам да можеш да теглиш от парите, които съм депозирал в Банк ъв Ингланд.

— Пари ли? Не знаех, че имаш пари, от които да теглиш. Смятах, че причината, поради която си решил да накараш плантацията да проработи, е, че прехраната ти зависи от нея.

Крис се засмя.

— Аз съм богат, Софи. Моят кораб кара товари и участва в търговията вече много години. Това докара на мене и на екипажа ми добри доходи. Дори ако плантацията фалира, пак ще бъда богат. Макар че брат ми наследи титлата и имотите от баща ни, аз получих щедро завещание след смъртта на баба си и го инвестирах разумно.

— Не разбирам.

— Предполагам. Сънсет Хил беше предизвикателство, което приех от все сърце. Обичам морето, но очаквах с нетърпение Сънсет Хил да започне да носи доходи. Това беше ново приключение, а аз винаги съм обичал да се впускам в непознати територии. Така умът ми се отвлича от…

Той замълча.

Софи знаеше точно от какво бяга Крис през изминалите седем години. От вината си.

— Дали имаш или нямаш богатство, на мене ми е все едно, Крис. Няма да напусна Ямайка.

— Ще заминеш, дори ако трябва на ръце да те занеса на борда на „Мери Диъри“. Освен това, пращам Каспър с тебе.

— Защо те интересува дали ще остана или няма? Това е моят избор.

— Не, моят избор е. Ти си моя съпруга и аз възнамерявам да ти осигуря безопасност. Не спори, защото няма да спечелиш. Заминаваш и това е. Ще пратя Катина да ти помогне да си опаковаш багажа Ще тръгнем за Кингстън утре сутрин. Можеш да чакаш пристигането на кораба заедно е другите в „Кралски герб“.

Устата на Софи се изпъна в права линия.

— Ако ме накараш да замина, нещата между нас никога няма да бъдат същите. Вече никога няма да бъда твоя съпруга. — И тя се извърна.

Той я накара да го погледне.

— Не казвай неща, за които после ще съжаляваш, Софи. Заминаваш и точка. Брат ми ще се грижи за тебе, докато не пратя вест да си дойдеш.

— Опасността за тебе не е по-малка, отколкото за мене — възрази тя. — Ако плантацията не ти трябва, ела с мене. Можем да живеем навсякъде. Знам, че никога не си искал този брак, но моля те, не ме отпращай.

Крис се вкамени.

— Затова ли мислиш, че искам да заминеш? Грешиш, ужасно грешиш. Ожених се за тебе, за да ти осигуря безопасност, а тук не мога да го направя.

Тя се дръпна, решимостта му да я отпрати й причиняваше болка, която никога нямаше да стихне.

— Отричай колкото си искаш, но смъртта на Дезмънд още е жива рана у тебе. Докато не я излекуваш, не можем да бъдем заедно. Ще замина, но не очаквай да се върна. Знаех, че бракът ни беше грешка.

— Софи, вслушай се в гласа на разума. Въпреки всичко ние сме женени. Нищо не може да промени това. Когато пратя за тебе, по-добре ще е да се върнеш.

— Върви по дяволите, Крис! Когато замина от Ямайка, ще живея така, както намеря за добре. Ако те е грижа за мене, няма да ме отпращаш.

— Глупаче такова! Отпращам те, за да те предпазя.

— Да ме предпазиш… само за това става дума. Аз искам повече, Ако не мога да имам това, което искам, това, от което се нуждая, мога да замина и да приключа с тебе и е брака ни. Извини ме, имам да опаковам багаж.

— Ще приготвя писмата, преди да тръгнем утре за Кингстън. — Той кимна рязко и излезе.

Софи отвори уста да му каже, че няма нужда нито от закрилата на брат му, нито от парите му, но веднага я затвори. Щеше да има нужда от пари за жилище и разноски. Не беше сигурна дали иска да купи къщичка в провинцията или да наеме скромна съща в някой почтен лондонски квартал. Беше живяла бедно, докато зависеше от Рейфърд. Ако Крис не може да я обича, може поне да я издържа.

Каспър и Крис влязоха заедно в трапезарията тази вечер. От изражението на момчето Софи би могла да заключи, че не е щастлив. Всъщност, изражението му беше направо предизвикателно.

— Нещо не е наред ли, Каспър?

Той погледна намусено към Крис.

— Капитанът каза, че отивам в Лондон с вас. Каза, че имате нужда от моята закрила.

Софи стрелна въпросителен поглед към Крис. Той я изгледа многозначително.

— Не искам да оставя капитана, Софи. Той има нужда от мене. След като заминеш, няма да си има никого.

— Това е негов избор, Каспър, не мой. Няма да е толкова зле. Можем да разглеждаме Лондон заедно. Или можем да живеем в провинцията. Изобщо можем да правим всичко, което ни хареса.

— Няма да е задълго — обеща Крис. — Ще изпратя за вас веднага щом положението се успокои. Може сам да дойда да ви взема. Обещах на Джъстин, че ще се върна в Англия за кръщенето на неговия наследник.

— Наистина ли? — запита Каспър.

— Имаш думата ми. Но трябва да обещаеш, че ще се държиш прилично и няма да създаваш неприятности на Софи.

— Обещавам — изрече Каспър, макар и нерешително.

След мрачната вечеря Каспър излезе, за да опакова нещата си. Софи се извини веднага след това. Крис стана и я последва нагоре по стълбите. Тя влезе в спалнята и се обърна към него.

— Какво искаш?

Той посегна към нея. Тя се дръпна.

— Това е последната ни нощ заедно, преди да се разделим. Може да минат месеци, преди отново да се съберем.

— По-скоро никога — възрази Софи. — Можеш да облекчиш самотата си с лейди Аманда.

— Тя заминава е лейди Честър. А и ти не искаше да кажеш това.

Тя се вгледа в лицето му.

— Крис, обичаш ли ме?

Той се поколеба.

— Опиши ми какво е любов.

— Ако я чувстваш, няма защо да ти я описвам.

— Изпитвам желание към тебе… то винаги е било неразделна част от връзката ни.

— Признай си, страстта е единственото чувство, което си способен да изпитваш към мене.

— Искам да се любя е тебе, Софи. Не мога да те пусна да си отидеш, без да се сбогуваме както трябва.

— Тогава не ме пускай да си ида.

— Не е възможно и много добре го знаеш. Ще ми позволиш ли да те любя, Софи?

Тя се отърси от изгарящото желание, което съзираше в очите му.

— Да ти позволя да спиш с мене никога не е било проблем; но да те накарам да ме обичаш — ето това е трудното.

Изстенвайки, Крис я грабна и я отнесе на леглото. Така жадуваше за нея, че не си направи труда да я съблече. Вместо това вдигна полите й до кръста и коленичи между бедрата й. Разкопча панталоните си и членът му изскочи освободен.

Вместо да навлезе в нея незабавно, той сведе глава и започна да се наслаждава на розовата й сочна плът. Но тъй като я искаше ужасно много, не удължи прелюдията. Софи заминаваше и нямаше да я вижда много дълго време. Това беше последната им нощ заедно. Когато тя започна да стене и вдигна ханша си, за да посрещне търсещия му език, той се надигна, опря се на мускулестите си ръце и навлезе в нея.

Той плени устните й, устата му започна да опустошава нейната, ръцете му мачкаха гърдите й. В желанието си да докосне гола кожа намери краищата на корсажа й и ги раздра. Тогава устата му намери едно от зърната й и го засмука. Усети как тялото й се разтърсва в конвулсии, чу стона, който се набираше в гърлото й. Устата му остави гърдите й, за да се върне към устните й, поглъщайки вика й, когато тя се разтрепери в ръцете му. Той изкрещя в кулминация и експлодира.

— Това сбогуване ли беше, Крис? — запита тя, когато дишането й се върна към нормалното.

— Засега, Софи, но не завинаги.

Тя се съмняваше. Въпреки това, не възрази, когато той я съблече, свали дрехите си и започнаха отново да се любят. Сега вече нетърпението му беше изчезнало, той полека накара страстта й да се надигне, докато у двамата не се надигна буря, която завърши със сладко предаване.