Владение на мрака

Четвъртък, 28 юни 2007 Единбург

Бел се усмихна.

— Преди да отговоря на този въпрос, бих искала да изясня някои неща.

Сюзън Чарлсън извърна очи към тавана.

— Нали не си въобразявате, че сте първият човек, появил се тук с фалшифицирано копие на плаката, с който бе искан откупът. Ще ви кажа какво им казвах. Наградата се изплаща при откриването на внука на сър Бродерик жив или представяне на необорими доказателства, че е мъртъв. Да не говорим, че едно от условията е и изправянето на убийците на Катрина Макленън Грант пред правосъдието.

— Разбрали сте ме погрешно — каза Бел с лукава усмивка, без да отстъпва и на инч. — Госпожо Чарлсън, аз не се интересувам ни най-малко от парите на сър Бродерик. Но трябва да поставя едно условие.

— Грешите — гласът на Сюзън Чарлсън зазвуча по-остро. — Случаят е от компетенцията на полицията. Вие не сте в позиция да поставяте условия.

Бел постави решително ръка върху плаката.

— Мога да изляза ей сега през тази врата с плаката и да забравя, че някога съм го виждала. Никак не ми е трудно да лъжа пред полицията. Нали съм журналистка, в края на краищата. — Тя започваше да се забавлява повече, отколкото бе очаквала. — Вашата дума срещу моята, госпожо Чарлсън. Освен това ми е ясно, че вие не бихте искали да си тръгна. Едно от уменията, които трябва да придобие преуспяващият журналист, е да преценява правилно хората. А аз забелязах реакцията ви, когато видяхте това нещо. Вие знаете, че е истинско, а не някакъв фалшификат.

— Държите се крайно агресивно — отбеляза почти небрежно Сюзън Чарлсън.

— Предпочитам да определям поведението си като пробивно. Не съм дошла тук да се карам с вас, госпожо Чарлсън. Искам да помогна. Но не и да го направя безплатно. От опит знам, че богатите хора не оценяват онова, за което не им се налага да плащат.

— Нали казахте, че не се интересувате от пари.

— Така е, не се интересувам. Затова пък се интересувам от репутацията си. А моята репутация се гради не само върху умението първа да публикувам материала, но и върху способността да разкрия историята зад него. Струва ми се, че в някои отношения с моя помощ възелът би се разплел по-лесно, отколкото с помощта на официалните инстанции. Убедена съм, че ще се съгласите с мен, когато ви обясня, откъде съм взела този плакат. Единственото, което искам, е да не ми пречите да се занимавам със случая. А извън това бих искала също вие и вашият шеф да сте склонни да помогнете, ако възникне нужда да се споделя информация за случилото се по времето, когато Катрина е била отвлечена.

— Това е много сериозно искане. Сър Бродерик не е човек, който се съгласява с готовност да се наруши недосегаемостта на личния му живот. Надявам се, разбирате, че аз нямам власт да ви обещая онова, което искате.

Бел повдигна леко едното си рамо.

— В такъв случай може да се срещнем отново, когато ще бъдете в състояние да ми дадете отговор.

Тя плъзна плаката по масата и отвори папката, за да го прибере обратно в нея.

Сюзън Чарлсън стана.

— Ако можете да ми отделите още няколко минути, бих могла да ви отговоря още сега.

В този момент Бел разбра, че е спечелила. За Сюзън Чарлсън това имаше прекалено голямо значение. Щеше да убеди шефа си да приеме споразумението. Бел не беше изпитвала такава възбуда от години. Това не означаваше само порой от статии и материали по вестниците, въпреки че действително не би имало вестник по света, който да не прояви интерес към темата. Особено след случая „Маделин Маккан“. Достъпът до загадъчния Броуди Грант плюс възможността да бъде разкрита съдбата на изчезналия му внук — това създаваше възможност за бестселър. „Хладнокръвно“ на новото хилядолетие. Това щеше да бъде нейният път към лесното забогатяване.

Бел сподави едно изкискване. Може би щеше да успее да използва печалбата, за да купи онази запустяла къща и тогава историята би описала пълен кръг. Трудно бе да си представиш по-умел удар.

Четвъртък, 28 юни 2007

Нютън ъв Уиймс

Бяха изминали няколко години, откакто Карен за последен път бе минавала по тесния път към Нютън ъв Уиймс. Но беше очевидно, че селцето бе претърпяло същата трансформация, както и подобните нему селца, които бяха по-близо до главния път. Желаещите да живеят тук, продължавайки да работят в града, се бяха нахвърлили алчно и на четирите селца край залива Уиймс, откривайки възможност за живот сред природата в някогашните мрачни редови миньорски къщички. Сливаха няколко къщурки с по една спалня и създаваха луксозни селски вили, задните дворове се превръщаха в зимни градини, откъдето светлината нахлуваше свободно в някогашните сумрачни кухни и дневни. Селата, които бяха започнали да се опразват и запустяват след злополуката в мината „Майкъл“ през 1967 година и закриванията на мини след стачката през 1984 година, заживяваха втори живот като селища спални, където единствената представа за общност на населението беше участието във вечерта на викторините в кръчмата. В селските магазини човек можеше да си купи ароматизирана свещ, но не и пинта мляко. Можеше да се разбере, че това някога е било миньорско селище, единствено благодарение на умаления модел на подемно съоръжение, обкрачващ мястото, където частната железопътна линия, по която бяха пренасяли с открити вагони товари въглища за временната крайна станция Торнтън, пресичаше главния път. Сега белосаните миньорски редови къщички изглеждаха като съзнателния избор на някой архитект, поставил си за цел да покаже как са изглеждали местните селца. Историята им беше победена от дизайнерското им настояще.

От последното й посещение насам селцето бе станало по-спретнато. Скромният паметник на загиналите във войните се издигаше сред подстригана, триъгълна затревена площ. Край тревата бяха подредени на съвършено равни разстояния дървени сандъчета с цветя. Селската морава бе заобиколена от безукорно поддържани едноетажни вили, над еднакво високите покриви се издигаше единствено по-масивната сграда на местната кръчма „Господарят на Уиймс“. Навремето кръчмата бе общо притежание на местното население, по системата „Гьотеборг“5, но поради трудностите през осемдесетте години беше затворена. Сега заведението беше обект на гастрономически туризъм, предлаганата в него кухня, определяна като „шотландски фюжън“, привличаше посетители чак от Дънди и Единбург, а цените там определено не бяха по джоба й. Карен се запита докъде ли щеше да ходи Мик Прентис, за да изпие просто една пинта силен ейл, ако не беше напускал Нютън.

Тя провери разпечатаните упътвания от интернет и посочи на шофьора си, детектив Джейсън Мъри, когото наричаха „Минт“6, улицата, която тръгваше от върха на триъгълника.

— Трябва да тръгнем по онази улица — каза тя. — Към морето. Към мястото, където някога се е намирал входът на мината.

Бързо напуснаха центъра на селото. Раздърпани живи плетища ограждаха ниви с избуяло зелено жито от дясната страна на пътя.

— След този дъжд всичко расте като полудяло — отбеляза Минт. Трябваше да изминат двайсет и пет минути път от офиса дотук, за да събере сили да проговори.

Карен не проявяваше интерес към разговори за времето. Какво толкова имаше да се казва? Откакто бе започнало проклетото лято, валеше. Това, че точно в тази минута не валеше, далеч не беше основание да предполагат, че няма да започне пак до края на деня. Тя хвърли поглед наляво, където някога бяха сградите на мината. Имаше смътни спомени за канцеларии, бани, работнически стол. Сега всичко беше разрушено, бяха останали само бетонните основи, плевелите се промъкваха през пукнатините им, възвръщайки си властта над тази земя. Зад тях се издигаше самотно една-единствена непроменена редица миньорски къщи; осем занемарени къщи, изоставени посред пустошта след разрушаването на сградите, които навремето бяха придавали смисъл на съществуването им. Зад тях имаше плътна редица високи кленове и букови дървета, закрила на къщите от вятъра, изправила се между тях и ръба на скалата, която се издигаше на трийсет фута над крайбрежната пътека долу.

— Тук беше „Лейди Шарлот“ — каза Карен.

— Моля? — Минт я погледна стреснато.

— Мината, Джейсън.

— О! Да. Да, разбирам. Не е било по мое време. — Той се взря неуверено през предното стъкло, което я накара да се запита притеснено дали не му трябват очила. — Коя е къщата, шефе?

Тя показа втората къща в редицата. Минт продължи, лавирайки край дупките така внимателно, сякаш колата беше негова, и спря в началото на пътеката, която водеше към дома на Джени Прентис.

Макар че Карен се беше обадила по телефона, за да се уговорят за посещението й, Джени ги остави да почакат, докато отвори, така че те имаха достатъчно време да огледат напуканите бетонни плочи и потискащото, посипано с чакъл и буренясало дворче пред къщата.

— Ако това беше мое… — поде Минт, но млъкна, като че ли обмислянето на тази възможност би му струвало прекалено голямо усилие.

Жената, която им отвори вратата, създаваше впечатление на човек, прекарал живота си проснат по очи, за да е по-удобно на всички да го тъпчат. Сплъстената й сивееща коса беше прибрана назад без особено старание, така че кичури се бяха измъкнали от двете страни на лицето й. Кожата й беше сбръчкана, спукани капилярчета кръстосваха бузите й като пътища по карта. Носеше найлонова работна престилка, която стигаше до над коленете й, върху евтини панталони от протрит черен плат. Престилката беше в нюанс на лилавото, който не се среща никъде в природата. Родителите на Карен все още живееха на улица, населена от бивши миньори и техни близки, в не особено привлекателното градче Метхил, но дори най-асоциалният от съседите им би положил малко повече грижи за външността си, ако знаеше, че в дома му ще дойдат хора на служебно посещение. Карен дори не се опита да си попречи да съди за Джени Прентис по външния й вид.

— Добро утро, госпожо Прентис — каза тя бодро. — Аз съм от криминалната полиция, инспектор Пири. Говорих с вас по телефона. А това е детектив Мъри.

Джени кимна и подсмръкна.

— По-добре ще е да влезете.

Дневната беше претрупана, но чиста. Мебелите, както и килимът, бяха демодирани, но съвсем не излинели. Стая, която вероятно се е ползвала само в специални случаи, каза си Карен, и един живот, в който такива случаи са били голяма рядкост.

Джени ги покани с жест да се разположат на дивана, а самата тя приседна на ръба на креслото срещу тях. Очевидно нямаше намерение да им предложи каквото и да било за пиене или ядене.

— Значи сте тук заради нашата Миша. Бих предположила, че имате по-важни работи за вършене — като си помисля за всички ужасии, които постоянно срещам във вестниците.

— Един изчезнал съпруг и баща е достатъчно ужасно нещо, нали? — отвърна Карен.

Джени стисна устни, като че ли я бе присвил стомах.

— Зависи от човека, инспектор Пири. Като си помисля за хората, с които се сблъсквате във вашата работа, съмнявам се, че много от жените и децата им ги е грижа, когато ги отвеждате.

— Сигурно ще се учудите, ако ви кажа, че немалко от близките им се разстройват дълбоко. А при това те поне знаят къде е техният роднина. Не им се налага да живеят в неведение.

— Не мисля, че съм живяла в неведение. Бях убедена, че знам отлично къде е Мик, когато нашата Миша не започна да се рови и да се опитва да го открие.

Карен кимна.

— Предполагали сте, че е в Нотингам.

— Да. Предполагах, че е отишъл да работи като стачкоизменник. Честно казано, не ми беше чак толкова жал да му видя гърба, но побеснях, задето ни лепна това позорно петно. Бих предпочела по-скоро да го видя мъртъв, отколкото да бъде стачкоизменник, ако искате да знаете. — Тя посочи Карен. — По говора ви познавам, че сте от тези места. Би трябвало да знаете какво означава човек да бъде опозорен така.

Карен сведе леко глава в знак на съгласие.

— Тогава за вас би трябвало да е още по-мъчително да научите, че в крайна сметка не е бил стачкоизменник.

Джени отклони поглед.

— Не съм убедена в това. Единственото, което знам, е, че той не е отишъл в Нотингам точно с онези стачкоизменници.

— Е, ние сме тук, за да се опитаме да разберем какво точно се е случило. Моят колега ще води записки, просто за да сме сигурни, че ще запомним правилно всичко, което ще ни кажете.

Минт припряно извади бележника си и го запрелиства нервно. Карен си каза, че Фил може и да е бил прав, когато изреждаше недостатъците му.

— А сега ще ми трябва пълното му име и датата на раждането му.

— Майкъл Джеймс Прентис. Роден на 20 януари 1955.

— И по онова време вие и тримата живеехте тук? Вие, Мик и Миша?

— Да. Живея тук, откакто се омъжих. Никога не съм имала друг избор.

— Имате ли снимка на Мик, която бихте могли да ни предоставите? Знам, че оттогава е минало много време, но все пак може да ни е от полза.

— Можете да я вкарате в компютъра и да направите така, че той да изглежда по-стар, нали?

Джени отиде до салонния бюфет и издърпа едно от чекмеджетата.

— Понякога това е възможно.

„Само че е прекалено скъпо и изисква по-основателна причина от левкемията на вашия внук“.

Джени извади албум, подвързан с черна кожа в отлично състояние, и го донесе със себе си на креслото. Когато го отвори, кориците изскърцаха. Макар че го виждаше наопаки и от другия край на стаята, за Карен беше ясно, че това е сватбен албум. Джени прелисти бързо страниците с официалните сватбени фотографии, и стигна до един джоб на края на албума, претъпкан със снимки. Тя измъкна един сноп и започна да го прехвърля. Поколеба се на една-две и накрая избра. Подаде на Карен правоъгълното картонче, на което се виждаха главите и раменете на двама млади мъже, които се усмихваха, насочили поглед към обектива, виждаха се и горните ръбове на чашите с бира, които те бяха вдигнали в тост към снимащия.

— Този отляво е Мик — каза Джени. — Хубавият.

Не се заблуждаваше. Мик Прентис имаше разчорлена руса коса, подстригана късо отпред и отстрани, и малко по-дълго отзад — прическата беше горе-долу подобна на онази, с която се перчеше Джордж Майкъл по времето, когато беше част от дуета „Уам!“. Мик имаше сини очи, смешно дълги мигли и вълнуваща усмивка. Сърповиден белег от злополука в мината, така наречената „миньорска татуировка“, пресичаше дясната му вежда, благодарение на което не изглеждаше прекалено красив. Карен разбираше съвсем ясно защо Джени Прентис се бе влюбила в съпруга си.

— Благодаря — каза тя. — А кой е другият на снимката?

Гъста, чорлава кестенява коса, слабо, ъгловато лице, усмихнатата му уста изглеждаше триъгълна, като на Джокера от комиксите за Батман. Не беше хубавец като приятеля си, но въпреки това и у него имаше нещо привлекателно.

— Най-добрият му приятел. Анди Кар.

„Най-добрият му приятел, който се е самоубил — според Миша“.

— Миша ми каза, че съпругът ви изчезнал на четиринайсети декември, петък, през 1984 година. Това отговаря ли на вашите спомени?

— Точно така беше. Той излезе сутринта с проклетите си бои и каза, че ще се върне навреме за чая. Тогава го видях за последен път.

— Бои ли? Искате да кажете, че е работел нещо допълнително?

Джени издаде някакъв звук, който трябваше да изразява презрение.

— Как пък не. А при това парите биха ни дошли добре. Не, Мик рисуваше акварели. Можете ли да си представите? Можете ли да си представите нещо по-тъпо и безполезно от това един миньор да рисува акварели по време на стачката през 1984-та?

— А не е ли било възможно да ги продаде? — намеси се Минт. Беше се привел напред и изглеждаше заинтригуван.

— На кого? Всички тук бяха обеднели до крайност, а той нямаше пари, за да може да замине някъде другаде заради далечната възможност да продаде нещо. — Джени посочи стената зад себе си. — Би бил късметлия, ако можеше да вземе по два паунда за всяка от тях.

Карен се обърна и погледна трите картини в евтини рамки, окачени на стената. Уест Уиймс, Замъкът на Макдъф и островчето, наречено Лейдис Рок7. Не гледаше с око на познавач, но изображенията й се сториха живи и убедителни. Тя би ги сложила с удоволствие в дома си, макар да не можеше да си представи каква сума би била склонна да даде за тях навремето, през 1984 година.

— Та как започна той да се занимава с рисуване? — попита Карен, обръщайки се отново към Джени.

— Записа се на курс, организиран от Миньорските дружества — в годината, когато се роди Миша. Преподавателката казваше, че имал дарба. Според мен тя казваше същото на всеки от тях, който ловеше що-годе око.

— Но той е продължил да рисува?

— Това за него беше възможност да напуска къщата. Да се измъква от шума и мръсните пелени. — Горчивината избликваше на вълни от Джени Прентис. Удивителен, но окуражаващ беше фактът, че не бе успяла да зарази с нея дъщеря си. Може пък това да имаше нещо общо с втория баща, когото Миша бе споменала. Карен си напомни, че трябва да попита за другия мъж в живота на Джени — още един, който блестеше с отсъствието си.

— А много ли рисуваше по време на стачката?

— През всеки хубав ден излизаше, нарамил торбата с боите и статива. Ако пък валеше, отиваше в пещерите с приятелите си от Дружеството за защита на пещерите.

— Имате предвид пещерите Уиймс? — Карен познаваше пещерите, които водеха от брега дълбоко надолу под скалите от пясъчник, издигащи се между Източен Уиймс и Бъкхейвън. Няколко пъти беше играла в тях като дете, без да има представа, че те представляват историческа забележителност в качеството си на място, обитавано навремето от пикти. Всички местни деца играеха в пещерите, което бе и причината да се основе дружество за тяхната защита. Сега пред по-дълбоките и опасни части от мрежата тунели в пещерите имаше издигнати прегради, и любителите историци и археолози ги охраняваха, за да могат в тях да си играят само възрастни.

— Мик е имал интерес към пещерите?

— Мик проявяваше интерес към всичко. Играеше футбол, рисуваше си картините, мотаеше се из пещерите, погълнат бе изцяло от работата си в профсъюза. Всичко и всички бяха по-важни за него от това да отделя време за семейството си. — Джени кръстоса крака и сключи ръце пред гърдите си. — Той твърдеше, че това му помагало да не се побърка по време на стачката. А пък аз мисля, че така просто успяваше да се измъкне от отговорностите си.

Карен съзнаваше, че стъпват на обещаваща почва за по-нататъшните й търсения, но можеше да си позволи да отложи питанията. Потиснатият гняв на Джени бе останал непроменен в продължение на двайсет и две години, нямаше да се изпари точно сега. Имаше нещо по-неотложно, което я интересуваше.

— И така, откъде успяваше Мик да намери пари за бои по време на стачката? Не разбирам много от изкуство, но знам, че подходящата хартия и боите не струват малко.

Не можеше да си представи, че някой стачник би харчил пари за материали за рисуване по време, когато не са стигали парите за храна и отопление.

— Не искам да създавам неприятности на никого — поде Джени.

„О, разбира се“.

— Оттогава са минали близо двайсет и три години — каза Карен категорично. — Не ме интересуват дребни злоупотреби от времето на миньорската стачка.

— Един от преподавателите по рисуване от гимназията живееше горе, в Коултън. Беше един дребничък, сакат човечец. Единият му крак беше по-къс, пък беше и гърбав. Мик ходеше да му работи в градината, и той му плащаше с бои. — Тя изсумтя леко. — Попитах дали не може да му плаща с пари или с храна. Но се оказа, че човекът давал всичките си пари на бившата си жена. А пък боите измъквал от училището. — Тя отново скръсти ръце. — Така или иначе, той вече е покойник.

Карен се опитваше да потисне неприязънта си към тази жена, толкова различна от дъщеря си, която бе успяла да я убеди да се заеме със случая.

— И какви бяха отношенията ви, преди Мик да изчезне?

— Виновна е стачката. Да, имахме и добри, и лоши дни, но именно стачката ни раздели. А не съм и единствената жена по тези места, която би казала това.

Карен съзнаваше, че Джени говори истината. Ужасните лишения по време на стачката бяха оставили белега си върху почти всяка от семейните двойки, които бе познавала навремето. На най-невероятни места бе избухвало домашно насилие; беше нараснал броят на самоубийствата; неумолимата бедност бе разбила не едно семейство. Тогава тя не разбираше какво се случва, но сега вече й беше ясно.

— Може да сте права, но всеки има своята история. А аз искам да науча вашата.