Владение на мрака

Петък, 29 юни 2007 Нотингам

Феми Отитоджу въведе четвъртия адрес в „Гугъл Ърт“ и започна да разучава резултата.

— Хайде, Фем — каза тихо Марк Хол. — Инспекторът ни гледа. Явно се пита защо, по дяволите, човъркаш по компютъра, след като вече ни е възложил задача.

— Опитвам се да съставя възможно най-ефикасен маршрут, по който да минем за разговорите, за да не си изгубим половината ден във връщане по вече изминат път. — Тя огледа четирите имена и адресите, изпратени от някакъв детектив от Файф, и ги номерира съгласно собствената си логика. — Освен това съм ти казала да не ме наричаш Фем. — Разпечата списъка, сгъна го спретнато и го прибра в новичката си чанта. — Казвам се Феми.

Марк отправи очи към тавана, а после я последва и излезе след нея от офиса на отдела за работа със студени досиета, поглеждайки със смутена усмивка инспектор Мотрам. Беше очаквал с нетърпение да го повишат, за да заработи в криминалния отдел, но ако знаеше, че това ще означава да работи с Феми Отитоджу, можеше и да размисли. Още докато работеха като униформени полицаи, в участъка се шегуваха, че абревиатурата „PC“ пред името на Отитоджу не означава police constable16, a personal computer. Униформата й винаги беше безукорна, обувките — лъснати като в казарма. Откакто беше цивилна, спазваше подобен стил. Идеално изгладен, безличен сив костюм, блестящо бяла блуза, безукорно подредена коса. А в обувките й човек можеше да се оглежда. Правеше всичко като по учебник; спазваше абсолютна прецизност. Не че Марк имаше нещо против нещата да се вършат, както си му е редът. Но винаги беше вярвал, че има място и за спонтанни решения, особено при разпит или разговор със свидетели. Ако човекът, с когото разговаряш, се отклони от темата, не пречи да проследиш поне за известно време и това отклонение. Понякога истината се криеше именно в тези отклонения.

— Значи тези четиримата са били миньори от Файф, които са дошли да работят в тукашните мини като стачкоизменници? — попита той.

— Точно така. Били са петима, но един от тях, Стюарт Макадам, починал преди две години от рак на белите дробове.

Как успяваше да запомни всички тези неща? И защо й беше да ги помни?

— При кого отиваме първо?

— Уилям Джон Фрейзър, известен като Били. Петдесет и тригодишен, женен, с две големи деца — едното следва в университета в Лийдс, другото — в университета в Лъфбъро. Понастоящем работи като електротехник на свободна практика. — Тя издърпа чантата по-високо на рамото си. — Ще шофирам аз, защото знам къде отиваме.

Излязоха на ветровития паркинг зад участъка и се насочиха към една от необозначените коли за обща употреба. Марк знаеше, че ще е пълна с чужди боклуци. Беше открил, че отношението на служителите на криминалната полиция към колите е като отношението на кучетата към стълбовете на уличните лампи.

— Няма ли да е на работа сега?

Той отвори вратата откъм мястото до шофьора и установи, че на пода има пластмасови опаковки от сандвичи, празни кутии от кока-кола и пет опаковки от „Сникърс“. Периферното му зрение регистрира нещо бяло. Отитоджу му подаваше празен найлонов плик.

— Давай — каза тя. — Напъхай в това боклука и го хвърли в контейнера.

Което накара Марк да си напомни, че все пак и от нея има полза. Излязоха на главния път, където движението беше все още натоварено, макар да беше минал най-тежкият час на сутринта, и се насочиха на запад. От двете страни на шосето се редяха къщи с мръсни фасади от червени тухли и магазинчета от онези, които съумяваха да се крепят с отчаяни усилия въпреки по-луксозната конкуренция в други квартали. Малки бакалнички, салони за маникюр, железарии, обществени перални, закусвални и фризьорски салони. Беше потискащо дори да минаваш с колата покрай тях. Марк бе обзет от благодарност, като си помисли за собственото си жилище в центъра на града, в някогашна фабрика за дантела, превърната в жилищна сграда. Може и да беше малко, но поне не му се налагаше да се сблъсква с тази мизерна обстановка в свободното си време. А съвсем наблизо имаше и страхотен китайски ресторант, който осигуряваше доставки на храна по домовете.

Пътуваха петнайсет минути по околовръстния път, после се отклониха и навлязоха в приятен квартал, застроен с къщи близнаци. Вероятно бяха строени през трийсетте години; солидни, непретенциозни, с добри пропорции. Къщата на Били Фрейзър беше ъглова, с голяма, добре поддържана градина.

— Откакто съм се родил, живея в този град, а дори не подозирах за съществуването на това място — каза Марк.

Последва Отитоджу по алеята към къщата. Вратата отвори жена, висока не повече от пет фута. Беше прехвърлила най-добрата възраст — в светлокестенявата й, равно подстригана коса се виждаха сребристи кичури, очертанията на брадичката й бяха почнали да омекват, вероятно и теглото й беше с няколко паунда повече от допустимото. Но според Марк изглеждаше доста добре за годините си. Заговори веднага, преди Отитоджу да е успяла да я подплаши.

— Госпожа Фрейзър?

Жената кимна и ги изгледа тревожно.

— Да, аз съм. — Марк отбеляза, че говори с местен акцент. Значи Фрейзър не си беше довел жена от Файф. — А вие сте…?

— Аз съм Марк Хол, това е колегата ми Феми Отитоджу. Ние работим в полицията, трябва да поговорим с Били. Няма никакъв повод за безпокойство — каза той припряно, забелязал паниката, която се изписа по лицето на госпожа Фрейзър. — Един негов познат от Файф е обявен за издирване, затова трябва да зададем на Били няколко въпроса.

Жената поклати глава.

— Само ще си изгубите времето, момче. Били не поддържа връзка с никого от Файф — освен с момчетата, с които пристигнаха тук навремето. А това беше преди повече от двайсет години.

— Човекът, който ни интересува, е изчезнал преди повече от двайсет години — каза грубо Отитоджу. — Затова трябва да говорим със съпруга ви. Той у дома ли е? — Марк изпита желание да я ритне, когато забеляза как изражението на госпожа Фрейзър изведнъж се промени и стана затворено. Отитоджу със сигурност е отсъствала, когато са раздавали чувството на женска солидарност.

— На работа е.

— А можете ли да ни кажете къде работи, мила госпожо? — попита Марк, опитвайки се да възстанови спокойния тон на разговора.

Вътрешният конфликт на жената се изписа ясно на лицето й.

— Почакайте малко — каза тя накрая. Влезе в къщата и се върна с голям бележник, отворен на днешната дата. Обърна го към него, така че той да може да прочете написаното. — Ето.

Отитоджу вече драскаше адреса на скъпоценното си листче. Госпожа Фрейзър успя да прочете написаните на него имена.

— Имате късмет — каза тя. — Джони Фъргъсън работи днес с него. Ще убиете с един куршум два заека.

Ако се съдеше по изражението й, тя не приемаше израза като чиста метафора.

Двамата бивши миньори работеха на около пет минути път от къщата, поставяха нова инсталация в един магазин на главната улица.

— Как да преобразим с лекота магазинче за дюнер в работилница за поставяне на рамки — каза Марк, регистрирал някои отличителни белези. Фрейзър и Фъргъсън работеха усилено — Фрейзър прокопаваше тунел за кабелите, а Фъргъсън демонтираше пейката, поставена до едната стена, където клиентите са чакали да им приготвят храната за вкъщи. Двамата спряха работа, когато полицаите влязоха, и ги загледаха подозрително. Странно, каза си Марк, как някои хора разпознаваха незабавно полицая, докато други като че ли не бяха в състояние да регистрират сигнала, който той и колегите му явно излъчваха. Това нямаше нищо общо с тяхната виновност или невиновност, както наивно предполагаше той първоначално. Беше просто инстинкт, разпознаващ ловеца.

Отитоджу представи него и себе си и обясни защо бяха дошли. Фрейзър и Фъргъсън ги изгледаха учудено.

— Но защо някой би решил, че той е тръгнал с нас? — попита Фъргъсън.

— И което е по-важно, защо някой би решил, че ние ще го вземем със себе си? — Били Фрейзър избърса отвратено уста с опакото на ръката си. — Мик Прентис си въобразяваше, че е нещо много повече от такива като нас. Дори преди да решим да станем стачкоизменници, той все гледаше отвисоко, имаше се за нещо специално.

— А защо е мислел така? — попита Марк.

Фрейзър измъкна пакет „Бенсънс“ от джоба на работния си гащеризон. Още преди да успее да извади цигара от пакета, Отитоджу беше поставила меката си длан върху грубата му ръка. — Това вече е противозаконно, господин Фрейзър. Намираме се на работно място, не можете да пушите тук.

— О, да му се не види! — нацупи се Фрейзър и им обърна гръб, прибирайки цигарите обратно в джоба си.

— Защо смятате, че Мик Прентис се е считал за нещо повече от вас? — настоя Марк.

Фъргъсън реши да вземе думата.

— Имаше хора, които се включиха в стачката, защото профсъюзът нареди така. Други стачкуваха, защото бяха убедени, че са прави и че знаят кое е най-добре не само за тях, но и за нас, останалите. Мик Прентис беше от хората, които си въобразяваха, че знаят най-добре.

— Да — поде Фрейзър с горчивина. — А той си имаше приятелчета в профсъюза, които се грижеха за него. — И потри палеца и показалеца в жеста, който символизира по цял свят парите.

— Не разбирам — каза Марк. — Съжалявам, приятел, прекалено съм млад, за да помня стачката. Но доколкото знам, един от най-големите проблеми се е изразявал в това, че не са ви отпускали финансови помощи по време на стачката?

— Прав си, синко — каза Фрейзър. — Но известно време мъжете, които обикаляха, за да подкрепят стачните постове, получаваха някакви пари на ръка. Така че когато трябваше да се ходи на такива места, изпращаха все едни и същи. Ако решаха, че не си подходящ, нямаше и пари. Но Мик все беше от подходящите. Най-добрият му приятел работеше в профсъюза, нали разбирате?

— За някои от нас беше по-трудно, отколкото за другите — допълни Фъргъсън. — Предполагам, че приятелят на Прентис му е бутвал по някоя петачка или торба с храна, когато парите за стачните постове свършиха. Повечето от нас нямаха такъв късмет. И така, не, Мик Прентис не е идвал с нас. При това Били е прав. Не бихме го взели със себе си, дори да беше поискал.

Отитоджу кръстосваше помещението, оглеждаше работата им като инспектор по труда.

— Спомнете си деня, когато заминахте. Видяхте ли се тогава изобщо с Мик Прентис?

Двамата мъже се спогледаха, Марк имаше чувството, че забелязва нещо спотаено в погледите им. Фъргъсън бързо поклати глава.

— Не съвсем — каза той.

— Как така сте го видели „не съвсем“? — попита Отитоджу, обръщайки се отново към тях.