Владение на мрака

Неделя, 1 юли 2007 Ийст Уиймс

Карен никога не беше имала особено високо мнение за студентите. Това бе и една от причините да постъпи в полицията веднага щом завърши училище, въпреки опитите на учителите й да я убедят да влезе в университета. Не намираше никакъв смисъл да трупа в продължение на четири години дългове, след като през това време би могла да печели добри пари и да работи като хората. Нищо в живота на бившите й съученици, които избраха следването, не я бе накарало да мисли, че може да е сгрешила.

Но хората, които доведе Ривър Уайлд, я накараха да признае, че може би не всички студенти са егоистични лентяи. Бяха пристигнали малко преди единайсет; разтовариха принадлежностите си, разпънаха брезентовите платнища и поставиха прожекторите до обяд; после изпратиха няколко души да купят пица, изгълтаха набързо храната си и се заеха с едновременно трудната и деликатна задача да пренасят на ръка тонове по-едри и дребни натрошени камъни. След като вече бяха заработили ритмично с кирки, малки лопатки, сита и четки, Ривър ги остави и отиде при Карен, която седеше на масата, поставена в пещерата от хората от дружеството, и се чувстваше доста излишна.

— Много впечатляващо — каза Карен.

— Рядко имат възможност да излязат на открито — отвърна Ривър. — Е, най-малкото не и по работа. Умират от желание да се доберат до нещо.

— Колко време ще им отнеме да разчистят останките от срутването според теб?

Ривър сви рамене.

— Зависи колко навътре е продължило срутването. Невъзможно е да се предположи. Един от студентите, които се готвят за магистърска степен при мен, е бакалавър по геология, та според него пясъчникът бил непредсказуем, когато се раздвижи. Когато разчистим донякъде горната част, ще можем да вкараме сонда, за да разберем докъде стига срутването. Ако стигнем до празно пространство, ще можем да вкараме там фиброоптична камера. После вече ще бъдем доста по-наясно с какво си имаме работа.

— Наистина съм ти благодарна за помощта — каза Карен. — Заела съм се с тази работа донякъде на своя глава.

— Така подразбирам и аз. Ще ми обясниш ли за какво става дума? Или предпочиташ да не знам?

Карен се усмихна.

— Така или иначе ми правиш услуга, по-добре да знаеш какъв е случаят. — Тя се зае да описва на Ривър ключовите моменти от разследването, впускайки се тук-там в подробности по молба на антроположката. — Какво ще кажеш? — попита тя накрая. — Мислиш ли, че ще мога да го оправдая?

Ривър завъртя ръка, за да покаже, че според нея изходът би могъл да бъде и добър, и лош.

— Интелигентен ли е шефът ти? — попита тя.

— Абсолютен дръвник — отвърна Карен. — Надарен е с интуицията на изтривалка за крака.

— В такъв случай може и да успееш.

Преди Карен да отговори, от мрака на тунела, през който се влизаше в пещерата, изплува познат силует.

— Не сте ли с една по-малко, момичета? — попита Фил, когато навлезе в осветената част и придърпа един стол за себе си.

— Какво искаш да кажеш? — попита Карен.

— „Плам, пламти! Котел, бълбукай! Адска смес, мехури пукай!“ — изрецитира той думите на вещиците от „Макбет“. — Измама на окото — сигурно заради слабата светлина. Извинявай, шефе. — Той протегна ръка. — Вие трябва да сте доктор Уайлд. Признавам си, мислех, че Карен е единствена по рода си, но явно съм се заблуждавал.

— Замислил го е като комплимент — поясни Карен, обръщайки очи към тавана. — Фил, трябва да се научиш да се държиш прилично с непознати жени. Особено с такива, които знаят седемнайсет различни начина да те убият, без да оставят следи.

— Извинете — намеси се Ривър, привидно засегната. — Знам доста повече от седемнайсет такива начина.

След като ледът вече бе разчупен, Фил помоли Ривър да му обясни какво могат да очакват като резултат от работата на екипа й. Изслуша я съсредоточено, а когато тя приключи, се загледа към студентите. Те вече бяха успели да отворят дълбока вдлъбнатина в горната част на струпаните камъни, там, където те опираха в тавана.

— Не искам да обидя никого — каза той, — но се надявам всичко това да не се окаже само загуба на време.

— Ти май продължаваш да се надяваш, че Мик Прентис е жив и здрав и копае дупки в Полша, както предположи Иън Маклийн? — попита Карен с унищожително съчувствен тон.

— Бих предпочел да е така, вместо да го намерим под тези скали.

— А пък аз бих предпочела да бяха изтеглили моите числа в снощния тираж на лотарията — заяви Карен.

— Малко оптимизъм никак не е неуместен — каза меко Ривър. После стана. — Най-добре ще е да дам малко ръководен пример. Ще ви повикам, ако има нещо.

Нямаше проблем да се намерят две места за паркиране на улицата, където живееше Джени Прентис. Фил последва Карен по пътеката към къщата, мърморейки под нос, че Макарона ще побеснее, ако научи нещо за големите разкопки на Ривър.

— Всичко е под контрол — каза Карен. — Не се безпокой.

Вратата се отвори рязко и Джени Прентис впери в тях гневен поглед.

— Добър ден, госпожо Прентис. Бихме искали да поговорим с вас.

В очите и гласа на Карен звънна стомана.

— Точно сега нямам желание да си говоря с вас. Моментът е неподходящ.

— За нас моментът е напълно подходящ — намеси се Фил. — Тук ли предпочитате да разговаряме, където съседите ви могат също да се включат в разговора? А може и да влезем, ако предпочитате.

Зад Джени се появи друг силует. Карен неволно се зарадва, когато разпозна Миша Гибсън.

— Кой е, мамо? — попита Миша, после и тя я позна. — Инспектор Пири — да не би да имате новини?

Надеждата, която проблесна в очите й, подейства на Карен като укор.

— Нищо конкретно — отвърна Карен. — Но вие бяхте права. Баща ви не е заминал за Нотингам със стачкоизменниците. Каквото и да е станало с него, това не е обяснението.

— Но ако нямате новини, защо сте тук?

— Трябва да зададем на майка ви един-два въпроса — каза Фил.

— Надали е нещо, което не може да почака до утре — заяви Джени и скръсти ръце пред гърдите си.

— Независимо от това няма причина да не приключим с това днес — отбеляза Карен и се усмихна на Миша.

— Не се виждам много често с дъщеря си — каза Джени. — Нямам намерение да пилея в разговори с вас времето, което имаме на разположение.

— Няма да ви отнемем много време — настоя Карен. — Освен това въпросите ни засягат и Миша.

— Хайде, мамо. Били са толкова път до тук, бихме могли поне да ги поканим да влязат — каза Миша и избута майка си, която стоеше на прага. Погледът, който им хвърли Джени, би накарал по-малодушни хора да се сгърчат, но все пак тя отстъпи, обърна им гръб и се упъти към предната стая, в която бяха разговаряли преди.

Карен отказа предложения от Миша чай и едва изчака майката и дъщерята да седнат отново на местата си, за да се насочи право към онова, което я интересуваше.

— Последния път, когато разговаряхме, вие не споменахте нищо за Том Кембъл.

— Че защо да го правя? — отвърна Джени с неприкрита враждебност.

— Защото той е бил тук в деня, когато съпругът ви е изчезнал. При това не е идвал за първи път.

— Защо да не идва? Беше приятел на семейството. Помагаше ни много по време на стачката — Джени затвори уста рязко, както пада вратичка на капан.

— Какво намеквате, инспектор Пири? — Миша като че ли бе искрено учудена.

— Нищо не намеквам. Питам Джени защо изобщо не спомена, че Кембъл е бил тук същия ден.

— Защото не е имало причина да го споменавам — каза Джени.

— Колко време бе минало от изчезването на Мик, когато започна връзката ви с Том?

Въпросът увисна във въздуха заедно с танцуващите из стаята прашинки.

— Сигурно ви харесва да си пъхате носа в личния живот на хората?

Карен сви рамене.

— Известно е, че той се е нанесъл да живее тук. Че сте заживели като семейство. Че той е завещал всичко на Миша. Единственото, което ме интересува в случая, е колко време е изминало между изчезването на Мик и момента, когато Том е заел неговото място.

Джени хвърли бърз, неразгадаем поглед на дъщеря си.

— Том беше добър човек. Нямате никакво право да се появявате тук с вашите намеци и клевети. Човекът беше овдовял наскоро. Жена му беше моята най-добра приятелка. Имаше нужда да вижда приятели около себе си. А тъй като работеше като пълномощник на минната управа, повечето мъже не искаха и да знаят за него.

— Не оспорвам нищо от това, което казвате — каза Карен. — Просто държа да подредя фактите. Ако отказвате да ми разкажете всичко, с това никак не ми помагате в търсенето на Мик. И така, след колко време отношенията ви с Том преминаха от приятелство към нещо повече?

Миша се намеси нетърпеливо:

— Кажи й това, което иска да знае, мамо. В противен случай ще го научи от друг. По-добре ще прозвучи от твоята уста, отколкото разказано от някоя от местните клюкарки.

Джени се взря в краката си, разучавайки излинелите си пантофи, протъркани почти докрай на пръстите, като че ли отговорът бе написан на тях, но й липсваха очила, за да го прочете.

— И двамата бяхме самотни. По някакъв начин и двамата се чувствахме изоставени. А той беше добър, много добър с нас. — Настана продължително мълчание, после Миша протегна ръка и я постави върху свития юмрук на майка си. — Приех го в леглото си точно шест седмици след като Мик ни напусна. Бихме умрели от глад, ако не беше Том. И двамата търсехме утеха.

— В това, което сте направили, няма нищо лошо — учудващото беше, че Фил бе този, които произнесе успокоителните думи. — Не сме дошли тук да ви съдим.

Джени кимна едва забележимо.

— Нанесе се у нас през май.

— Беше прекрасен втори баща — каза Миша. — Не би се справил по-добре, дори да ми беше истински баща. Обичах Том.

— И двете го обичахме — каза Джени. Карен не можа да потисне усещането си, че се опитва да убеди не само тях, но и себе си. Спомни си твърдението на госпожа Макгиливри, че сърцето на Джени винаги е принадлежало единствено на Мик.

— Питали ли сте се някога дали Том няма нещо общо с изчезването на Мик?

Джени рязко извърна глава към Карен и я изгледа с пламнали от гняв очи.

— Какво, по дяволите, би трябвало да означава това? Да не мислите, че Том е направил нещо на Мик? Че Том е убил Мик?

— Вие ще ми кажете. Възможно ли е?

Невъзмутимостта на Карен беше равна по сила на вълнението, с което говореше Джени.

— Тръгнали сте по грешна следа — каза Миша високо и предизвикателно. — Том не би убил и муха.

— Не съм казвала, че Кембъл може да е причинил зло на Мик. Струва ми се извънредно интересно, че и двете незабавно решихте, че съм имала това предвид — каза Карен. Джени изглеждаше озадачена, а Миша — разярена. — Питах се дали Мик не е разбрал за съществуването на някаква връзка между вас и Том. Доколкото разбирам от всички сведения за него, той е бил горд човек. Може да е решил, че за всички ще е най-добре, ако отстъпи място на мъжа, който вие като че ли сте предпочитали.

— Говорите пълни гадости — изсъска Джени. — Между мен и Том по онова време нямаше нищо.

— Така ли? Е, може би тогава Том се е надявал нещо да се случи, ако успее да отстрани по някакъв начин Мик. Имал е доста пари. Може да е дал на Мик пари, за да се махне.

Карен знаеше, че твърдението й ще породи възмущение. Но възмущението често имаше интересни последици.

Джени измъкна ръката си изпод ръката на Миша и се отдръпна от дъщеря си.

— Всичко това става по твоя вина! — изкрещя й тя. — Не съм длъжна да слушам това. В собствения ми дом тя се осмелява да клевети човека, който ти е дал всичко. Какво ни причини, Мишел? Какво направи?

По бузите й рукнала сълзи, тя замахна и удари силна плесница на Миша.

Карен скочи на крака, но не беше достатъчно бърза. Джени изтича вън от стаята, преди някой да успее да я спре. Зашеметена, Миша притискаше ръка към поаленялата си буза.

— Оставете я! — извика тя. — Достатъчно неприятности ни създадохте за един ден. — Пое си дъх, овладя се и каза: — Струва ми се, че би трябвало да си вървите.

— Съжалявам, че нещата излязоха извън контрол — каза Карен. — Но това е проблемът — отвориш ли кутията, не знаеш какво ще изскочи отвътре.