10.Заплаха

Сандрина замахна с боздугана.

Тежката топка уцели противниковия ездач в корема — беше се извисил над нея и тя се приведе под удара му, след което го халоса с всичка сила — направо го изхвърли от седлото. Познаваше добре уменията си в боя и не се съмняваше, че се е отървала от него — поне за известно време. Най-малкото щеше да полежи няколко минути без дъх на земята.

Беше се натъкнала на фургон, нападнат от бандити — четирима парцаливи главорези с изненадващо добри оръжия. Търговецът и двамата му синове даваха яростен отпор на нападателите, но бяха много по-зле въоръжени: един пропукан щит и един стар меч, две тояги, но и неизчерпаема решителност. И сигурно заради нея се представяха добре и бяха успели да задържат бандитите десетина минути, когато Сандрина се появи на билото и стана свидетел на битката.

Тримата оцелели бандити видяха, че четвъртият е повален от внезапно появил се рицар с тежки доспехи, и без да кажат и дума, обърнаха конете и се отдалечиха в галоп. Сандрина се поколеба дали да не ги погне, после прецени, че битката и без това е приключила. Пък и те се бяха насочили нагоре по склона, където бронята й щеше твърде да натежи на коня. Познаваха добре терена, за разлика от нея, и макар да нямаше съмнение, че в открит бой с лекота ще се справи и с тримата, шансовете се променяха значително в случай, че й устроят засада.

Тя ги изпроводи с поглед, за да се увери, че няма внезапно да обърнат конете и да я нападнат едновременно, а когато отново погледна към фургона, видя, че двете момчета събличат поваления бандит. Това вероятно означаваше, че е убит.

Тя препусна към фургона, където я посрещнаха с нескрита подозрителност. Старият търговец все още държеше меча си в готовност за бой, в случай че новопоявилият се бандит реши да вземе това, което не бяха успели четиримата. Тя вдигна забралото и каза:

— Приберете оръжието си, господине. Аз съм Непреклонен рицар от ордена Щит на слабите.

Ала подозрението не изчезна от лицето му.

— Така казвате — рече той със странен кешийски акцент. Обърна се към момчетата, викна им нещо на език, който тя не разбираше, после пак я погледна. — Е, ако очаквате благодарности или награда, грешите. С момчетата ми щяхме да се справим и сами. — Споменатите момчета вече бяха смъкнали всичко от бандита, бяха го зарязали гол в прахоляка и отиваха да хванат коня му.

— Изглежда, конят е добър — отбеляза мъжът и Сандрина не можа да определи дали се обръща към нея, или говори на себе си. Той надзърна във фургона, сякаш се боеше, че някой от бандитите в суматохата може да е взел оттам нещо ценно.

После, успокоен, че нищо не липсва, извика на момчетата, които имаха известни затруднения с коня. Накрая едното отскубна стиска трева, поднесе я към ноздрите на животното, то я подуши и тръгна покорно след него.

Търговецът продължи да им дава нареждания на своя странен език и когато те доведоха коня и го завързаха за фургона, се покатери на капрата. Сякаш едва сега видя, че Сандрина продължава да стои срещу него.

— Какво има? — попита сърдито. — Не смятам да ти плащам.

— Не съм очаквала отплата.

— Добре, тогава се махни от пътя ми. Чака ме работа.

Сандрина въздъхна, подразнена от грубото му поведение.

— Само един въпрос — рече тя. — Знаеш ли селцето Акракон?

— Да — отвърна той и шляпна с поводите, подканяйки конете да заобиколят Сандрина.

— Къде е? — попита тя.

— Ти каза, че въпросът е един, и аз ти отговорих — подвикни той и тримата избухнаха в смях.

Внезапно ядосана, Сандрина смуши коня, настигна фургона, сграбчи мъжа за яката, вдигна го от капрата и го хвърли на земята.

— Така ли мислиш? — рече заплашително.

— Уф — изпухтя мъжът, претърколи се и се изправи необичайно чевръсто за телосложението си. С три скока се озова обратно на капрата. — Акракон е в другата посока. За вечеря сигурно ще си там.

— Благодаря — отговори Сандрина и обърна коня, доволна, че няма да язди с тоя досадник.

Спомни си какво я бе предупреждавал отец-епископът — че хората от този край са едни от най-неприятните в целия район. Мислеше, че говори за склонността им да се бунтуват и недоволстват, а се оказа, че са просто грубияни.



Както бе казал търговецът, стигна Акракон привечер. Две хлапета изтичаха покрай нея, вероятно бяха пастирчета, бързащи за вечеря, и тя ги попита:

— Тук има ли странноприемница?

Момчетата не отговориха, но едното все пак й посочи накъде да върви. Сандрина поклати глава. Започваше да се съмнява, че ще събере тук информация за случващото се в планината над селото. Вероятно щеше да се наложи да я измъква със сила.

Никога не бе попадала в подобен район. След като напусна Крондор, беше прекосила няколко крайбрежни района, ала те по нищо не приличаха на видяното тук.

Открай време Островното кралство и Ролдем предявяваха претенции към този крайбрежен участък между южните брегове на Кралското море и Планините на спокойствието.

Предполагаше, че спокойствието е обещание за тези, които живеят на юг от тази естествена преграда, защото районът между кралския град Тимонс и Стрелата бе всичко друго, но не и спокоен. Между тях имаше други два града, Таунтон и Малоу, и и двата не признаваха никое от кралствата. Местните благородници и търговци се забавляваха да настройват едното кралство срещу другото, като се обединяваха в собствени съюзи.

Само планините възпираха Велики Кеш също да предяви претенции към региона; бяха се опитвали в миналото, но усилията им да анексират тези земи бяха довели до това, че Кралството и Ролдем за пръв път бяха забравили противоречията си и се бяха обединили, за да прокудят кешийците на юг.

Сандрина си спомняше смътно от уроците, че последната битка се бе състояла преди близо век, когато херцогът на Ватира бе прогонил кешийците от Таунтон. Тази страна беше богата на лесове и ферми, но инак от Куорските върхове насам нямаше много, което да се желае. След като бе тръгнала на север от пристанището на град Итра, тя навлезе в скалист район, насечен от множество ручеи. Лесовете, които се издигаха над нея, изглеждаха тъмни и неприветливи, единствените селца, които видя, бяха малки рибарски селища, чиито обитатели водеха труден живот.

Сандрина предполагаше, че наоколо има и ферми, инак рибарите нямаше как да оцелеят в тази оскъдица. Предполагаше, че разменят улова си за зеленчуци, плодове и други стоки от първа необходимост. Но дори и да имаше фермери в околностите, тя не ги срещна. Затова пък често пресичаше пътеки и дири от каруци и фургони.

Най-странното за нея бе липсата на управление в този район. Дори Кеш да предявяваше някакви претенции, по нищо не личеше, че е готов да ги потвърди: не се виждаха гранични постове, нито се срещаха патрули. Сякаш този скалист бряг бе останал забравен от Империята.

Тя подкара коня през селцето, май най-голямото, откакто бе напуснала Итра, и си помисли, че дори думата бедно не би описала точно състоянието му. Нямаше дюкян, само ковачница в единия край на улицата и още една работилница, вероятно на тукашния дърводелец. Много странно притихнало селце. Видя няколко дечица, но дори те я гледаха с подозрение.

Когато стигна къщата, която й бяха посочили, не можа да повярва, че е странноприемница — по-скоро беше голяма паянтова съборетина. Но отпред имаше парапет, на който бяха вързани два коня. Тя заобиколи къщата, за да види има ли нещо, което да прилича на конюшня, ала намери само оградено място, да не говорим, че оградата изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне. Конят й бе живял и при по-лоши условия.

Скочи от коня и свали седлото. Постави го върху парапета, който все още бе скрит в сянката на стрехата, после изтри гърба и краката на коня със слама и му сипа вода от кладенеца. Имаше съвсем малко зоб обаче.

След като се убеди, че всичко е наред и животното е в безопасност, доколкото може да бъде, тръгна към странноприемницата. Предполагаше, че въпросът с банята няма да се уреди, и затова си обеща да се изкъпе в следващия поток или езеро, което срещне на пътя си, но се надяваше поне на легло… е, дори и на сламеник.

Не се безпокоеше за коня си — той бе отлично обучен да се справя сам. Всеки, който би бил достатъчно глупав да го доближи, щеше да получи ритник.

Вътрешността на странноприемницата не бе по-обещаваща от външността. Ниският таван създаваше усещането за прихлупеност, дългият тесен тезгях и самотната маса с няколко стола бяха единствените мебели и Сандрина предположи, че тук едва ли се събират много посетители.

След като близо минута от вратата зад тезгяха не се появи никой, Сандрина извика:

— Ей! Има ли някой?

— Кой е? — отвърна женски глас.

— Пътник, който иска вечеря и постеля — отвърна Сандрина. И добави под нос: — И гореща баня, ако е възможно в този коптор.

На вратата се появи жена на средна възраст със сипаничаво лице. Носеше сива рокля и лекьосана жълтеникава престилка, а прошарената й черна коса бе вързана със синя кърпа.

— Какво искате?

Сандрина изпита внезапното желание да се обърне, да препусне обратно чак до Крондор и да удуши отец-епископа. Но овладя раздразнението си и каза:

— Вино.

— Няма вино — отвърна жената. — Само бира.

Сандрина кимна. Жената наля и тя отпи. Бирата беше вкисната, но се понасяше.

— Храна? — попита тя, след като отпи още една глътка.

— Хомуш. След няколко минути ще е готов.

Сандрина нямаше представа какво е хомуш, но при пътуванията си бе яла какви ли не местни ястия и знаеше, че поне няма опасност да се отрови.

— Обикновено имаме и овнешко, но днес не сме клали. Мъжът ми и синовете ми отидоха на пазар в Дънам.

Сандрина кимна. Беше минала през Дънам по пътя насам. Малко градче с пристанище. Вероятно местните ходеха там да попълват запасите си. Беше виждала много такива крайбрежни градчета, където снабдяването зависеше от благоразположението на минаващите кораби, които винаги предпочитаха големите търговски маршрути.

— Фургон с два коня, със сиво платнище?

— Да, това е моят Енос — отвърна жената. — Видели сте го, така ли?

— Разминахме се на пътя. Бяха ги нападнали бандити.

— Бандити! Черните кепета?

— Не съм им гледала шапките, но бяха добре въоръжени. Един се прости с живота си и останалите побягнаха. Мъжът ти и момчетата са в безопасност.

Жената я гледаше все така напрегнато, но в очите й май се четеше и известно облекчение.

— Вечерята е почти готова — каза тя. — Бирата струва четири медника. Яденето е два.

Сандрина бръкна в кесията си и извади един сребърен реал. Кралското сребро бе равностойно на кешийското в тази част на света.

— Искам стая.

Жената кимна и прибра монетата.

— Имам. Отзад.

— Баня?

Жената поклати глава.

— Може да се изкъпете в ручея. Никой няма да ви обезпокои.

Сандрина завъртя очи, но не каза нищо. Леглото вероятно щеше да гъмжи от буболечки. Какво пък, по-добре, отколкото да спи на земята до коня.

— Зоб за коня?

— Като се прибере мъжът ми — отговори жената. — Доста неща ни свършиха. — В гласа на жената се долавяше загриженост. Сандрина се зачуди защо, след като я бе уверила, че с мъжа й всичко е наред. Бе посещавала десетки такива селца и усещаше интуитивно, когато нещата не вървят. Зачуди се дали това може да е свързано по някакъв начин със задачата й.

— Добре — рече тя. — Ще помолите ли някое от момчетата ви да се погрижи за коня ми, когато се приберат?

— Това се плаща допълнително — отсече жената.

— Защо ли не съм изненадана? — промърмори Сандрина, извади още една сребърна монета и я хвърли на тезгяха. — Може да остана два-три дни. Ако нещо трябва да се плати, кажете ми.

Излезе от къщата и заобиколи отзад. Нямаше нужда да й казват къде е потокът, след като пет мили бе яздила покрай него.

Забеляза със задоволство, че има скрити вирчета. Свали си наметалото в цветовете на ордена и го пусна на земята. Шлема сложи до него. Развърза каишките на ризницата и я смъкна. Имаше едно предимство да си храмов рицар пред това да си Непреклонник и то бе, че разполагаш с оръженосец, който да ти помага. Някои от рицарите се обзавеждаха със скуайъри, също както свещениците вземаха на служба млади дякони, но тя предпочиташе самотата.

Изхлузи през глава ризата си, свали панталоните и бельото и влезе в потока.

Всеки път, когато се къпеше навън, изпитваше едни и същи притеснения, които се пробуждаха в нея заради голото й тяло. В баните на храма или в някоя странноприемница се чувстваше изолирана и защитена, но навън сякаш бе изложена на постоянна опасност, заложена в самата й природа.

Харесваше й, че е жена, ала постоянно го чувстваше като бреме. Отвращаваше се от мъжете, които я бяха използвали, когато бе малка, но понякога се случваше да жадува за нежни мъжки ръце, които да обгръщат тялото й. Знаеше, че мъжете я смятат за красива, и криеше красотата си под тежките доспехи. Дори лицето й почти постоянно бе скрито зад забралото.

Въздъхна, докато си търкаше косата със скъпия кешийски сапун, който бе купила преди година. Спря, за да се наслади на лекия ветрец и на уханието на люляк от сапуна. Калъпът почти се бе стопил и скоро щеше да се наложи да си купи нов; сапунът бе едничката радост, която си позволяваше в инак аскетичното си съществуване.

В неочакван прилив на тъга се зачуди дали животът й ще приключи с кръвопролития и болка, или в края на краищата ще си намери съпруг и ще му роди деца. Поклати отчаяно глава и се опита да си възвърне доброто настроение. Богинята често подлагаше на изпитание верността й и беше нормално да я спохождат подобни съмнения.

След като се изми, използва един метод с търкане на дрехите в плосък камък, на който я бе научил брат Матиас, за да се изпере. Нямаше представа дали в края на краищата дрехите ще са по-чисти, отколкото преди да започне. Отдели няколко минути да ги блъска в камъка, после ги окачи на едно дърво.

Без да обръща внимание на усилващия се ветрец, който галеше голото й тяло, зачака дрехите да поизсъхнат. Това беше моментът, в който обикновено съжаляваше, че не разполага с кърпа.

След около час се облече и върза косата си, за да не се заплете, докато е още мокра, в металните брънки на качулката.

Въздъхна шумно и нахлузи ботушите. Отново й хрумна, че не би било зле да има скуайър, който да й помага.

Събра остатъка от прането и се отправи към странноприемницата.

За перилата беше завързан още един кон — конят на убития бандит. Фургонът бе спрян отзад и момчетата тъкмо го разтоварваха.

— Ей — извика им тя, — един от вас да се погрижи за коня ми и ще си спечели медник.

Двете момчета се спогледаха, сякаш се питаха как ли ще ги накаже баща им, ако изоставят стоката. После двамата кимнаха мълчаливо. После вдигнаха ръце и започнаха да свиват и разпускат пръсти. Едното от момчетата извика: „Тек!“, другото: „Дифт!“

Това, което извика „чифт“, се ухили, скочи от фургона, вдигна чувал със зоб от земята и тръгна да нахрани коня. Другото изгледа ядно Сандрина, но не каза нищо, а се върна към прекъснатата работа.

Сандрина влезе в странноприемницата, опъна туниката на един стол близо до огъня и на друг панталона, гетите и част от бельото.

— Вечерята е готова — заяви жената от вратата към кухнята. И да имаше някакви възражения за проснатото пред огъня пране, си ги спести.

Сандрина прибра оръжията и торбата под масата, но така, че да са й подръка.

Огледа помещението, за да се увери, че има само два входа: единият беше отпред, вторият към задната част на къщата, където бяха и жилищните помещения.

Дойдоха и мъжът и двете момчета. Докато жената поднасяше вечерята, мъжът погледна Сандрина и каза:

— Ти. От пътя.

Тя кимна, без да е сигурна дали това е обвинение, или въпрос.

— Казала си, че ще дадеш на сина ми медник, за да ти нахрани коня.

— Да.

— Дай ми го.

Без да спори, Сандрина извади монета и я сложи на масата. Мъжът я грабна.

— Това е за работата му. За овеса още два.

Тя хвърли на масата един сребърен реал и каза:

— Това е за днес и утре. Ако остана по-дълго, ще ти платя в аванс.

Мъжът кимна и каза:

— Аз съм Енос, това е Ивет, момчетата са Николо и Питор. Стаята ти е в дъното на коридора.

— В нашия орден са получили сведения за бандити — обясни Сандрина. — Виждам, че са верни.

Мъжът за миг застина, после попита:

— Защо орденът ви се интересува от нас? Кой им е казал?

Сандрина се изненада. Мъжът като че ли бе по-обезпокоен от факта, че сведенията са стигнали до Храма на Дала, отколкото от пратената помощ.

— Не знам. Има ли значение?

Енос сви рамене.

— Както и да е, отец-епископът ме прати тук. Изглежда, че Империята си има достатъчно ядове и не може да ви защитава.

— Да ни защитава? — повтори Енос и се изсмя. — Най-големите бандити са бирниците. Идват, вземат и си тръгват. Не правят нищо за нас. Пирати, разбойници, контрабандисти и… Не ни трябва помощ. Сами се справяме.

Сандрина прецени внимателно думите си.

— Сигурна съм, че се справяте, а и не съм тук, за да ви помагам.

Мъжът присви очи, сякаш не разбираше, но не каза нищо.

— Дойдох за повече информация — продължи тя.

— Каква информация? — попита Енос подозрително.

— Ами защо това затънтено селце е било нападнато.

Енос и жена му успяха да прикрият тревогата си, но лицата на двете момчета побеляха от страх. Нещо тук изобщо не беше наред. Сандрина имаше чувството, че е попаднала в гнездо на оси.

Не беше нужно да забелязва внезапната паника, завладяла четиримата, за да усети, че нещо ще се случи. През последните години бе имала предостатъчно неприятни срещи, за да я сварят неподготвена, но въпреки това бе допуснала нападателя си твърде близо.

Тя скочи, изрита стола назад, хвана масата и я прекатури. Коленичи и още преди да се обърне, боздуганът бе в ръката й. Столът бе ударил мъжа в краката и го бе забавил за миг, докато замахваше да й отсече главата.

А в следващия миг боздуганът се стовари върху главата му. Ударът го завъртя настрани и той се строполи на пода. Освен това смъкна от главата черната му шапка.

Сандрина бе виждала много хора да рухват на земята и инстинктивно разбра, че този човек няма да може да отговори на въпросите й. Не смяташе да го убива — просто тренираните й в битки рефлекси бяха изпреварили гласа на разума.

Огледа трупа. Неуспелият убиец носеше тъмнокафява туника, черни панталони и черни кожени ботуши. На черната му шапка имаше златна верижка, която повече би подхождала на благородник, отколкото на пройдоха, и тя предположи, че я е откраднал.

Черепът му бе хлътнал от удара, от ушите и носа му течеше кръв, в очите му бе застинала изненада. Бяха сини, но смъртта, както знаеше от опит Сандрина, винаги им придаваше сивкав оттенък. Дори на кафявите.

Тя клекна, за да го огледа. Нямаше кесия, нито нещо, по което да прецени кой и какъв е, само обикновен кинжал. И една верижка на шията, на която бе окачен вероятно направен от желязо юмрук.

Тя вдигна коженото кепе на мъжа и се обърна към Енос и семейството му.

— Тоя беше Черно кепе, нали?

Енос се беше ококорил от ужас. Изглежда, беше изгубил и гласа си, защото успя само да кимне.

Сандрина се изправи, вдигна масата и стола, седна и без да поглежда повече трупа на пода, рече:

— Май трябва да ми кажете някои неща.

— Всички ще умрем — прошепна едва чуто Енос.

Загрузка...