Връхлита страховит легион

11.Промяна

Гуламендис изрева.

Отметна глава и даде воля на гнева си по единствения начин, по който можеше. Грохотът на вълните в скалите заглуши вика му. Укротителят на демони от народа на таределите знаеше, че този момент ще настъпи, но бе продължил да упорства с надеждата да открие източника на демоничните знаци, на които се бе натъкнал.

Макар да бяха емоционални, таределите умееха да изглеждат сдържани, когато се налага. Но сред пущинаците, на мили от всякакво селище — човешко, на джуджета или каквото и да било — Гуламендис сметна това за излишно. Вдигна ръка, събра с магия огромна енергия и я запокити към скалите долу.

Следваната от черни мистични повлекла сфера се стовари върху една огромна канара и изригна в зрелищно зарево. Вдигна се облак черен дим и от него се разлетяха искри.

След малко вятърът разсея облака и всичко беше както преди. Единственият знак за избухването на Гуламендис беше обгорената канара, вече очистена от мъх и плесен. Океанът и околните скали оставаха безразлични към случилото се.

Гуламендис се изкиска на детинската си постъпка, седна и заобмисля следващия си ход в тази ужасна и опасна игра. Първоначалният му план бе съвсем прост: да продължи по следата на демона, докато не разбере от какъв вид е. Беше почти сигурен, че е доловил признаци за призоваване, тъй като по-късните следи бяха различни от тези в началото и ги нямаше оттенъците, получаващи се, когато един демон проникне неканен в тази реалност. За пръв път бе обърнал внимание на този факт, когато се сблъска с демони край Диазиаланската граница, където бе избухнал първият конфликт в тази дълга и злощастна война.

Беше заинтригуван. Кой призоваваше демоните? По време на пътешествията си бе срещнал само неколцина магьосници, способни да призовават тези свирепи твари, и нито един от тях не би могъл да се сравнява с него. Вярно, трябваше да признае, че неведнъж бе изваждал късмет, но тъкмо благодарение на това бе научил някои полезни уроци. Беше се оказал прилежен ученик, също като брат си.

Въздъхна и се изправи. Демонът бе някъде отвъд океана и макар да не беше сигурен, Гуламендис предполагаше, че до онзи бряг има много път. Може да беше чак от другата страна на света. Е, можеше да повика някой демон, който да го носи, но едва ли такъв, който да е в състояние да лети толкова надалече.

Освен това сега имаше по-важни и по-неотложни въпроси, отколкото да задоволява научното си любопитство. Откриването на другия Укротител на демони щеше да почака.

Предстоеше му да се заеме с поставената от лорд-регента задача — да проучи елфите на север, в мястото, известно като Елвандар. Мисълта, че ще се срещне със себеподобни, пробуждаше вълнението му, защото колкото и да се бяха развили таределите и каквито и да бяха възгледите им за света, те все пак продължаваха да са едели.

Сега, на скалите над морето, в страната, наречена Далечния бряг, Гуламендис се опита да си припомни всичко, което знаеше за този район. Предполагаше, че е близо до град Каре, на юг от едно човешко поселище, Крудий, и ако сведенията, събрани от брат му, бяха достоверни, значи гората на елфите започваше северно от този град. Прецени какво му е останало в торбата и стигна до извода, че ще му е трудно да се придвижва пешком.

Огледа се предпазливо, после затвори очи и подхвана заклинание за призоваване. След броени мигове демонът изникна пред него. Макар да бе пъклено изчадие и низша твар, можеше да търчи с бързината на състезателен кон, а Гуламендис — да го язди. Стига, разбира се, никой да не ги види.

Съществото премигна на светлината с огромните си очи, озърна се и изсумтя. Познаваше елфа, който го бе извикал, и знаеше, че няма смисъл да го напада, защото той е негов господар. Сведе глава и зачака.

Приличаше по-скоро на голямо куче, отколкото на кон, макар че краката му бяха издължени, а тялото — стройно. Имаше заострена муцуна и ушите му бяха полегнали назад върху черепа и му придаваха вид на ядосана котка. Опашката му не се поклащаше в знак на приветствие, а трепкаше едва забележимо — предупреждение, че е готов да нападне.

Гуламендис затвори очи и използва едно заклинание, което бе научил от брат си, илюзия, която да накара всеки наблюдател, освен притежаващите магични способности да вижда кон вместо демона. Заклинанието бе сходно на използваното от Ларо, за да се преобрази на човек по време на пътешествията си.

Елфът скочи на гърба на люспестото животно и го обърна на северозапад, към човешкия град Крудий. Там щеше да поразузнае, преди да продължи на север, за да се срещне със сънародниците си.

Изостави Кралския друм, когато забеляза, че някои от хората, които среща, се обръщат и гледат след него.

Отначало се разтревожи да не би илюзията да не е достатъчно ефективна — все пак не беше такъв майстор като брат си, — но втория път, когато едно момче извика и го посочи, осъзна, че проблемът е в това, че е елф. Въпреки че горите на елфите бяха относително близо, обитателите им очевидно рядко се спускаха на юг от така наречената Погранична река, което го превръщаше в обект на любопитство и подозрителност.

Освен това, изглежда, местните хора забелязваха някои различия и в поведението на „коня“ му. Въпреки това Гуламендис реши засега да запази тази дегизировка и при първа възможност да свърне на изток, далече от пътя.

Би могъл да се придържа към тесния участък между фермите, достатъчно близо до пътя, за да го вижда и следва, без да привлича ненужно внимание. Посевите вече бяха покълнали, но бе далеч от времето за жътва и нивите бяха пусти, а и да имаше редки пътници, можеше да ги избягва отдалече. Сетивата му превъзхождаха човешките и не се боеше, че ще го забележат, преди да ги види.

Скоро стигна до няколко фермерски къщи и сви покрай тях на изток, към горите, сливащи се с така нареченото Зелено лоно на север. Изпитваше странно усещане в тези гори, едновременно познато и чуждо. Съжали, че не бе имал достатъчно време да разговаря с брат си за това, което ще види по тези места.

Слънцето се сниши над хоризонта и го обагри в искрящи червеникави, оранжеви, розови и златисти оттенъци. Гуламендис едва овладя вълнението си — това бе първият залез, откакто бе стъпил на Мидкемия.

Тяхната Родина. Но нещо не беше наред.

Не можеше да определи точно каква е причината, но имаше чувството, че нещо на този свят е извън естественото русло. А може би проблемът не бе в света, а в него. Може би се беше променил, беше различен, заради предшествениците си, прекарали живота си на други светове. Не беше съвсем сигурен, но си даваше сметка, че тревогите му са чисто умозрителни и че сега е много по-важно да открие тукашни сънародници и да се опита да ги превърне в съюзници.

Защото докато яздеше замаскирания демон под светлината на залязващото слънце, си даваше сметка, че е единственият, който разбира надвисналата над този свят опасност. Беше сигурен и в още нещо — това щеше да е последната им битка. Ако Демонският легион стигнеше до Мидкемия, ако намереше прохода между Андкардия и този свят, всички едели, до последния новороден елф на тази земя, щяха да загинат.

Отначало Крудий му се стори интересно място. Гуламендис нямаше проблеми с шумната и зле организирана градска стажа, която май изобщо не обръщаше внимание на това кой влиза и излиза от града. Нямаше съмнение, че Крудий не е усещал заплаха от доста години.

Покрай залива минаваше доста красив крайбрежен булевард. В единия му край имаше висока каменна кула, по-скоро наблюдателница, отколкото морски фар. Горе трепкаше светлинка, но бе слаба, вероятно от обикновен фенер. Гуламендис предположи, че след стъмване корабите не влизат в пристанището и вероятно хвърлят котва извън залива, за да дочакат утрото.

Излезе от северната порта и продължи. Висок замък се издигаше на хълма над града. Охраната там вероятно беше по-бдителна от градската стража. Гуламендис не знаеше кой знае колко за хората, но компенсираше малкото научено с бдителен поглед и проницателност.

Ако се съдеше по социалната организация, хората очевидно бяха доминиращата сила в региона. В миналото нямаше как да не са имали проблеми със съседите си — елфи, джуджета, таласъми и троли, — но после те явно бяха прогонени, факт, който показваше, че хората могат да са опасни.

Расата му не се бе срещала с хора от векове, ала преди това срещите им винаги бяха довеждали до кървави войни. Някои от човешките племена се бяха оказали относително миролюбиви, но повечето бяха невероятно агресивни и войнствени и след няколко провалили се примирия политиката на таределите се бе променила от мирни преговори към превантивно изтребление.

В някои отношения джуджетата се бяха оказали по-неприятни, в други — не чак толкова. Те бяха доста по-трудни и жилави за изкореняване предвид подземните им селища, но освен това и много по-малко агресивни и склонни да се задържат в пределите на своята територия и да не създават проблеми. Само на два пъти бяха избухвали войни с кланове на джуджетата, но пък и двете бяха продължителни и кръвопролитни.

Гуламендис въздъхна. Всичко това вече бе само история, особено на фона на Демонския легион, който бе покорил тези светове. От известно време той дори бе започнал да се пита дали мисията му не е обречена на провал. Дори ако откриеше потенциални съюзници сред другите раси на Мидкемия, щяха ли те да се притекат на помощ?

Подмина някаква странноприемница, от която се носеше глъчка — смях, викове и музика. Ако това можеше да бъде наречено музика. Таределските музиканти използваха нежни, лирични тонове, които трябваше да наподобяват емоционалните преживявания на опитни магьосници и да ги предадат и на тези, които не познават магията. Тъй като магията на Гуламендис не съдържаше лирични емоции, музиката му въздействаше колкото на войници, фермери или ратаи. Не че напоследък бе имало възможност за празненства и музикални изпълнения, с постоянно надвисналата заплаха на Демонския легион.

От своя страна, свещениците пазеха и предаваха през поколенията песни и обреди, които, макар и в по-примитивен вид, целяха да съхранят културата и историята на еделите. Ала тези песни и обреди рядко се слушаха и изпълняваха извън стените на храмовете.

Музиката, която бликаше от странноприемницата, бе шумна, енергична и неблагозвучна, но въпреки това изглеждаше забавна. Певците очевидно си прекарваха чудесно. Гуламендис не разбираше всички думи, тъй като не знаеше добре човешкия език. Брат му знаеше заклинания, с чиято помощ можеше да разбере всеки език, но Гуламендис така и не ги бе научил.

Зачуди се как ли е брат му. И дали изобщо е жив.

Ларомендис посочи с пръчката катерещия се по стената демон и изстреля сноп енергия право в лицето му. Демонът затисна очите си с пръсти и падна назад. Един магьосник, Суфалендел, бе дал пръчицата на Ларомендис, за което той му беше безкрайно благодарен, тъй като без проводник магията му щеше да си остане безполезна.

Стоеше на най-северната стена на Тарендамар, рамо до рамо с войниците, свещениците и магьосниците, и заедно се опитваха да отблъснат четвъртата атака за деня — чудовищата газеха редовете на защитниците и напираха към последния бастион на таределите на Андкардия.

Магичната бариера опасваше град Тарендамар като огромен пръстен с радиус сто мили. Имаше и други защитни съоръжения, разположени на различни места из планетата, огромни клопки, предназначени да изтребват демоните със стотици, кули на смъртта, разпръскващи магичен огън по всичко, което се движи в радиус от сто метра, мрежа от тунели под планините на север от града, ала всички те се бяха оказали безполезни.

Демоните бяха изпепелили повърхността на планетата и всички живи твари бяха унищожени. Само година след като бяха открили портала към Андкардия, чудовищата бяха принудили цялото население да се събере в Тарендамар, като изостави стотици градове и безчет селца и ферми. Цели гори бяха повалени, езерата се плискаха край безжизнени брегове. Демоните не оставяха след себе си нищо живо — разкъсваха и поглъщаха всички същества, на които се натъкваха, независимо от големината им. Скаутите докладваха, че след тях не оцелявали дори насекомите.

Единственото предимство, което притежаваха таределите, освен по-развитата наука, беше ограничеността на демоните. Те винаги нападаха най-укрепеното място. Вярно, в началото на войната атакуваха едновременно на много фронтове. Но сега пак настъпваха в права линия към града.

Ларомендис погледна нагоре просто по навик — ако имаше прилепи, някой вече щеше да се е развикал. За кой ли път се зачуди на невероятната магия, невидимата стена от енергия, за която можеше да се разбере само по рухващите край нея тела. В началото Тъкачите на заклинания бяха издигнали огромен купол, но по-късно откриха, че има височини, които демоните не могат да преодоляват. Тогава снишиха бариерата, с което спечелиха за защитниците седмици, дори месеци, преди магията, която я подхранва, да се изчерпи.

Около Ларомендис войници и свещеници с мрачни, решителни изражения очакваха следващата атака. Вероятно всички си мислеха едно и също: всичко това е безполезно, накрая градът ще падне. Ала Ларомендис знаеше, че няма да е първият, произнесъл тези думи, дори да го горят с желязо. Освен това всеки прекаран тук час даваше възможност на нови и нови таредели да се прехвърлят през портала на Мидкемия. Мисълта за Родината накара Ларомендис да си спомни и за брат си.

И тогава един глас извика:

— Ето ги, идват!

На три пъти от изгрев-слънце демоните бяха отблъсквани и полето пред градските стени бе осеяно с трупове. Купчините повалени тела бяха толкова високи, че при последния щурм демоните ги използваха, за да се катерят към стените.

Ларомендис стискаше кинжал в лявата си ръка, в случай че магията не се окаже достатъчно ефикасна. Затаи дъх, щом зърна ято летящи демони, или „прилепи“, както ги бяха кръстили защитниците на града. Това бяха най-опасните и най-непредсказуеми бойци на Демонския легион, тъй като не се знаеше къде ще е следващият им удар. Нещо се бе променило през последните два дни, тъй като прилепите — поне някои — успяваха да пробият бариерата.

Все по-често се стигаше до ръкопашни схватки, ала и в тях таределите имаха преимущество. Макар че по физическа сила един демон се равняваше на двама елфски воини, магичните способности на елфите бяха предимство. Не само магьосниците умееха да заплитат заклинания, които караха демоните да се препъват и да падат или ги зашеметяваха и объркваха, но и в много от оръжията имаше магия, за да подсили ефекта им. Мечове оставяха след себе си горящи рани или пораждаха ужасяваща болка, убийствени зелени огньове се сипеха върху нападателите от кулите на смъртта, построени миналия месец. В края на краищата демоните щяха да завладеят и тази позиция, но щяха да заплатят невъобразима цена.

Прилепите се стрелнаха надолу. При предишните атаки се бяха удряли в горната част на стената, опитвайки се да създадат пролука, през която пълзящите — както Ларомендис бе кръстил напиращите долу демони, опитващи се да се покатерят по стените като паяци — да я прехвърлят. На няколко пъти прилепите прелитаха над стената и попадаха във вътрешния двор, очевидно с цел да организират атака в тила на защитниците, но специални „хвърковати“ отряди, съставени от опитни войници, ги изтребваха веднага.

Кулите на смъртта откриха огън по приближаващите се прилепи и Ларомендис отправи натам изпълнен с възхищение поглед. Некромантията бе толкова тъмно изкуство, че нито един уважаващ себе си магьосник не би признал интереса си към него, ала това причудливо изобретение надхвърляше дори зловещите постулати на некромантите. Вероятно бяха открили чертежите за тези ужасяващи, сеещи смърт машини в забранените томове в подземията на регента.

Огромните черни кули се издигаха покрай стената и на върха на всяка имаше кристал, толкова черен, че сякаш пиеше светлината. Нищо не се отразяваше в гладката повърхност на кулите, всяка от тях пулсираше от зла енергия и можеше да изстрелва унищожителни зеленикави снопове, които поваляха прилепите в небето. Достатъчно бе зелената светлина да се доближи до демоните, за да започне да смуче от странната им енергия. Летящите твари замираха във въздуха и после падаха мъртви на земята. Тези, които успяваха да избегнат сноповете, биваха изтребвани от воините по стените.

Това без съмнение бе най-жестокото сражение в цялата война. Полагаха всички възможни усилия да задържат противника извън стените колкото се може по-дълго, докато Седемте звезди бъдат прехвърлени през транслокационния портал в центъра на града.

Един „пълзящ“ демон изкатери стената толкова бързо, че почти изненада Ларомендис. Той завъртя дясната си ръка, но лъчът, бликнал от пръчката, не уцели чудовището. Ларомендис замахна с кинжала към шията му. Все едно че го заби в дънер на дърво, ала дори плитката рана бе достатъчна, за да причини ужасяваща болка, и демонът политна назад, като повали и друг със себе си. Ларомендис се огледа. Прилепите прехвърляха енергийната бариера с тревожно темпо.

— Не можем да издържим още дълго — изпъшка той.

Един ветеран наблизо изсумтя и Ларомендис предположи, че с това изразява съгласието си. Войникът бе твърде погълнат от задачата да реже главата на сграбчения в хватката му прилеп. Освен това, изглежда, не забелязваше зейналата в рамото му рана, макар че от нея шуртеше кръв.

— Някой да го превърже! — извика Ларомендис. — Аз ще ги задържа!

И промълви едно заклинание, запазено тъкмо за случай като този. Във въздуха се появи причудливо същество — кралска птица на гнева. С почти двайсет стъпки размах на крилата и сякаш излята от ярост и мускули. Ноктите й бяха толкова остри, че можеха да разкъсат гръден кош, а човката толкова яка, че би могла да пробие дори метална броня, каквито носеха катерещите се по стената демони. Илюзията бе невероятно истинска и демоните се сепнаха. Ларомендис не искаше повече: насочи пръчката към най-близкия и прати смъртоносен лъч право в лицето му. Демонът изкрещя и падна назад.

Картината бе толкова страховита, че някои от защитниците също се отдръпнаха. Птицата на гнева бе един от най-ужасните хищници на всички планети, управлявани от Клановете на Седемте звезди, а илюзията на Ларомендис бе толкова жива, че можеха дори да подушат миризмата на мърша от зейналата човка, да усетят размахването на крилете и да видят трепкащите по края на перата й светлинки. От ноктите на чудовището капеше кръв, очите му пламтяха от гняв и омраза. Привидението щеше да се задържи поне още минута, преди бавно да се разпадне и да изчезне.

Магьосникът отново насочи пръчката и поредният демон рухна от стената.

Атаката бе спряна и демоните започнаха да се оттеглят. Като кашляше от задушливия дим, магьосникът се наведе над едно ведро и пи. Не беше забелязал кога му е пресъхнало гърлото. Пое си дъх, изправи се и огледа бойното поле. И веднага забеляза нещо ново: половин дузина по-едри демони се бяха подредили на равни разстояния зад линията на атакуващите, сякаш ги командваха оттам. Беше прочел всички доклади, които бе успял да намери, но никъде не се споменаваше, че Легионът има своя организация. Чудовищата се появяваха неочаквано, истински жив потоп, който се нахвърляше на вълни върху защитниците и ги задушаваше с числеността си. Повечето дори нямаха оръжия, само зъби и нокти, а малкото, които бяха въоръжени, бяха с нащърбени мечове от странен метал и стари ръждясали ризници.

Но тези приличаха на командири. Носеха фино изработени ризници и бяха заобиколени от по-дребни демони, които размахваха нещо като знамена. Полето бе твърде забулено от дим, за да може да различи дали върху тях е изписано, или изрисувано нещо.

Той се огледа. Дали бе единственият, който ги беше забелязал? Погледите на всички останали бяха съсредоточени върху отстъпващия противник: сякаш нито един от офицерите не повика вестоносец, за да прати съобщение до лорд-регента, нито пък някой от магьосниците или свещениците се заспуска към двора. Повечето си поемаха дъх или бързаха да утолят жаждата си.

Ларомендис се огледа още веднъж. Сега всичко бе в неговите ръце. Офицерът, който трябваше да го наглежда, не се виждаше никъде. Може би бе отишъл другаде да изпълнява дълга си, или бе мъртъв. И в двата случая нямаше кой да го спре и той реши, че е време да се махне от стената.

Докато се спускаше по стълбите към вътрешния двор, видя група офицери, скупчени около лорд-генерал Мантранос, заместник-главнокомандващ на армията и важна особа в Събора на регента. Мантранос беше белокос, с набраздено от белези лице, и притежаваше остър и жив ум. Годините на нескончаеми битки с Демонския легион бяха усъвършенствали уменията му на бойното поле. Макар че нямаше зад гърба си победа срещу демоните — всъщност нито един командир на таределите не би могъл да се похвали с такава, — той винаги бе успявал да ги отблъсне, забави и задържи.

Ларомендис се увери, че никой не го наблюдава, и използва едно заклинание, за да промени външния си вид на вестоносец, целия опръскан с кръв и с превързана ръка. Обърна се към един младши офицер.

— Господарю!

Младият командир го погледна, видя това, което магьосникът искаше да види, и нареди:

— Докладвай!

— От стената, сър. Дойдох да съобщя, че в Легиона има офицери.

Лорд-генералът го чу, завъртя рязко глава към него и извика:

— Какво?

— Сър — отвърна Ларомендис с глас, който, надяваше се, подсказваше колко са сериозни раните му. — Видях половин дузина офицери на бойното поле, със знаменосци зад тях. Събират чудовищата за нова атака.

— Кой ти нареди да докладваш? — попита лорд-генералът.

Като се помъчи да изглежда отпаднал и объркан, Ларомендис отвърна:

— Ами… един офицер… милорд… — И махна към външната стена. — Ето там.

— Иди провери дали е вярно — нареди генералът на един от младшите офицери. — Обърна се към Ларомендис: — Нека ти превържат раните, тук повече не си нужен. Ако не се чувстваш годен за военна служба, иди при портала и се прехвърли с останалите.

Ларомендис се поклони измъчено и се отдалечи. Веднага щом се скри от погледа на офицерите, се освободи от илюзията и забърза към портала. Доколкото зависеше от мнението му, току-що бе получил заповед да се прехвърли на Родния свят от най-висшия военен командир в цяла Андкардия и не възнамеряваше да обсъжда подробностите за това с никого.

Когато доближи портала, видя нещо, което не можеше да не буди страхопочитание. Гигантско дърво, с дънер като на дъб, ала с блещукащи златисти листа, се носеше ниско над земята с помощта на магия; придвижваше се плавно, теглено с въжета от годоси, огромните подобни на биволи животни от този свят. Дървото постепенно изчезваше през портала, а от двете му страни не секваха потоците от бежанци. Магьосникът се подреди на опашка и докато чакаше да му дойде редът, гледаше как и последните две дървета бяха завързани за годосите и издърпани от другата страна. След час дърветата щяха да бъдат заровени на родна земя, след като бяха отсъствали хилядолетия — и в този момент Андкардия щеше да се превърне в спомен.

Лорд-регентът скоро щеше да заповяда на последните защитници да побягнат към портала. Тези, които стигнеха до него преди демоните, щяха да се спасят, другите щяха да умрат на този свят. Двама свещеници наблюдаваха как Ларомендис и другите около него пристъпват напред. Ларомендис знаеше, че те също ще пожертват живота си, тъй като тяхната задача бе да разрушат портала, та демоните да не намерят пътя до Мидкемия.

Допреди тази битка демоните бяха достатъчно умни да намират и задържат отворени порталите на всеки свят, който нападаха, но този път беше различно. Или поне така се надяваха лорд-регентът и всеки таредел, особено Ларомендис. Защото към Мидкемия водеше само един портал и въпреки размерите си можеше да бъда разрушен лесно. Повредяха ли машината, порталът щеше да рухне. А без машина беше невъзможно да се проследи мястото, където са отишли. Така беше на теория.

Щом пристъпи през портала, Ларомендис видя гледка, която го накара да трепне. Предишния път, когато бе стоял на този хълм, пред него се простираше пасторална долина. Сега тук се издигаше град и ако се съдеше по темповете, растеше доста бързо.

Магьосникът се спусна към градските стени, които до седмица щяха да обрамчат целия град. Нататък се виждаха и къщи, но още бяха малко и в процес на строеж. Вече се смрачаваше и по склоновете затрептяха светлинките на лагерите. Ларомендис нямаше представа колко елфи са се прехвърлили през портала, но вероятно бяха десетки хиляди. По хребетите мъждукаха огньовете на наблюдателните постове и той не се съмняваше, че командирите вече са пратили отряди, за да завземат селцата, които бе видял при последното си пътуване из този район. В долината и околните ливади имаше място поне за петдесет хиляди таредели.

Без да изпитва каквато и да било вина, че е изоставил поста си, магьосникът въздъхна, доволен, че се е спасил навреме. Сигурен бе, че никой няма да го попита какво търси тук.

— Хъм — промърмори той под нос. — Къде ли се е дянал Гуламендис?

Гуламендис яздеше покрай реката. Беше достигнал Граничната река по-рано същия ден и потърси брод. Когато откри обаче, внезапно се изпълни със странното и необяснимо нежелание, дори неспособност да прекоси реката и да навлезе в Елфската гора и затова реши да избере нов маршрут.

Сега, часове по-късно, наближаваше третия поред брод и отново не можеше да си наложи да мине през него. Спря и скочи на земята. Може би имаше табута или някакви други заклинания, поставени да попречат на такива като него да навлязат в древната и свещена гора. За да провери, освободи демона с махване на ръка и зачака.

Нещо го накара да наостри слух. Ветрецът в клоните сякаш шумолеше по-силно, отколкото на други места, но в този звук имаше някакъв странен оттенък. Тази земя бе родина на неговата раса, ала тук се чувстваше чужденец, сякаш не успяваше да улови нейния ритъм.

Въздъхна и седна на брега на реката, за да обмисли по-нататъшните си планове. Водата тук течеше доста бързо и имаше доста големи плоски камъни. Нямаше да е трудно да пресече реката и да се озове от другата страна. Мислено вече си представяше как го прави.

Ала когато се опита да нагази във водата, не успя.

Затвори очи и повика на помощ уменията си, за да потърси скрити табута или невидими прегради. Имаше нещо, но не беше магия по начина, по който я възприемаше той. По-скоро приличаше на усещане, сякаш слушаше стара мелодия, чието название не успява да си спомни. Ала същевременно притежаваше едва доловим призрачен характер, който едновременно го привличаше и отблъскваше.

Един глас произнесе зад гърба му:

— Трудничко ни е да пресечем реката, а?

Гласът говореше със странен акцент, но на познат език. Гуламендис скочи и посегна към затъкнатия в пояса му кинжал.

— Да. Затруднявам се да я пресека.

Елфът наведе глава, озадачен от странния му говор. Подобно на сънародниците си, той бе търпеливо създание и затова изчака няколко дълги минути, преди да продължи:

— Не виждам в теб нищо познато, ала си от моя род, това е ясно. Кой си и откъде се взе?

— Аз съм Гуламендис, от скромно, но древно потекло съм, наскоро станах гражданин на Тарендамар.

— Звезден дом — произнесе елфът. — Не съм чувал досега за подобно място. Къде се намира?

— На друг свят.

Елфът повдигна рамене.

— Срещал съм същества от други светове, но никога не съм виждал мой сънародник от друг свят, освен тези едели, които се върнаха при нас от Келеуан…

— Едели? — попита Гуламендис. — И други едели са идвали тук?

Дребният елф кимна. Беше облечен с дрехи от зелена кожа, от туниката до ботушите, а на гърба си носеше изящно изработен лък.

— Да. Ти едел ли си?

— Моите предци са били. Сега сънародниците ми се наричат таредели.

— Народът на звездите — рече елфът и се усмихна. — Това ми хареса. Ела. Можеш да влезеш в Елвандар и ще те посрещнем с добре дошъл. Предполагам, че искаш да разговаряш с кралицата?

— Да — отвърна Гуламендис, докато навлизаха в реката. Изведнъж всички задръжки да я прегази бяха изчезнали. — Мислех, че тук има табута и бариери, които да ме спират.

— Нещо повече — отвърна елфът. — Самата гора Елвандар не позволява на никого да влезе в нея, ако не е добре дошъл. Стига, разбира се, да не използва някоя особено силна магия. Само веднъж нашественици са достигали сърцето на нашите земи, но те са били магьосници с невероятна мощ.

Внезапно иззад дърветата се показаха двама други елфи и Гуламендис застина. Първият елф най-после се представи и представи и тях:

— Аз съм Кристасия, а тези двама мои спътници са Лоратан и Горандис. От известно време те следим.

Горандис кимна и попита:

— Всички твои сънародници ли са високи като теб?

Гуламендис едва сега забеляза, че е с близо педя по-висок от Кристасия, най-високия от тримата.

— Аз съм среден на ръст — отвърна той. — Някои са по-високи, но не повечето.

Елфите се спогледаха, сетне Горандис продължи:

— Трябва да тръгваме, защото до двора на кралицата са три дни път. — Обърна се към Кристасия и Лоратан: — Вие продължавайте да патрулирате, а аз ще го отведа.

Те кимнаха и сякаш се стопиха в гората още докато Горандис се обръщаше към пътеката. Той хукна по нея и след кратко колебание Гуламендис го последва. Когато го застигна, попита:

— Нямате ли коне?

— Имаме — отвърна горският елф. — Но ги използваме рядко, само когато ни чака дълъг път. За три дни не си заслужава да си правим труда.

— Не съм привикнал да тичам — заяви Гуламендис, осъзнал, че очакват от него да поддържа това темпо.

Навлязоха в гъста гора, през която се виеше тясна пътечка. На два пъти Гуламендис се спъна и веднъж дори падна.

— Май нямаш никакви горски умения, а? — подметна Горандис.

— Нямам — призна елфът. — Аз съм градско чедо и опитът ми с пустошта е сравнително кратък и неприятен.

Горският елф се разсмя.

— Градски елф! Никога не бях чувал за подобно нещо. Дори тези, които идват отвъд морето, са живели във ферми или малки селца. Какво пък, всеки ден може да научиш нещо ново.

— Обърна се и отново се затича. — А ние мислехме, че искаш някой да те забележи. Че затова се влачеше по брега на реката.

— Наблюдавали сте ме?

— През целия ден — отвърна елфът.

Гуламендис се ядоса, задето е бил толкова небрежен. Всъщност небрежен не беше най-точната дума — той просто не притежаваше уменията да се прокрадва и спотайва в гората. И със сигурност нямаше желание да ги придобива.

Сандрина се пробуди и стисна боздугана. Нахлузи шлема и беше на крака още преди да си даде сметка какво я е събудило.

Изпълзя от малкото прозорче и се промъкна безшумно до мястото, където беше конят й.

Конят й бе отлично обучен и всъщност тъкмо той я беше предупредил току-що. Тихото му изпръхтяване и мекото тупване на копито вероятно не биха направили впечатление другиму, но за Сандрина бяха като звън на градска камбана. Някой приближаваше безшумно странноприемницата и едва ли изпитваше симпатия към единствения гост.

По навик, придобит от дългите пътувания, тя спеше облечена. Не беше най-приятният начин за отдих, но с годините бе привикнала. Възможно по-тихо, стиснала щита в лявата ръка и уловила с дясната боздугана, тя се огледа за евентуалния противник.

През градината зад къщата се промъкваха две тъмни фигури — насочваха се право към нейния прозорец. Без да се колебае, защото може би всеки миг щяха да я забележат, тя спусна забралото и се втурна към тях.

Двамата я видяха да изниква от мрака, когато беше на три крачки от тях. Преди по-близкият да успее да се извърне, Сандрина го повали със свиреп удар по главата. Съмняваше се, че след това ще може да се надигне и да й създаде проблеми. Вторият нападател имаше достатъчно време да заеме позиция и се хвърли към нея с меч в ръка. Тя отби острието с щита и го завъртя така, че мечът да се плъзне встрани. Инерцията накара мъжа да се обърне към нея и тя стовари с всичка сила десницата си в лицето му. Силата на удара отхвърли мъжа назад, а Сандрина описа полукръг с боздугана и го удари по коляното. Мъжът рухна на земята, блъсна глава в камънаците и остана да лежи зашеметен.

Сандрина го изрита в главата и той застина. Не я беше грижа дали ритникът й го е убил, но би искала да разпита някой от тези Черни кепета.

Енос и семейството му бяха толкова сдържани, че ги бе заплашила, че ще остави на тях да отговарят за смъртта на човека, който я бе нападнал. Това ги изплаши дори повече от опасността да бъдат обвинени, че са й помагали.

Не изпитваше съжаление към тях. Те пък нямаше как да знаят, че въпреки грубото им поведение не би ги изоставила.

Подритна първия нападател, колкото да се увери, че е мъртъв. Вторият според нея беше в безсъзнание и тя коленичи, за да го огледа. Дишаше, макар и повърхностно и неравномерно. Изглежда, го бе наранила по-сериозно, отколкото възнамеряваше. Е, нещата се контролираха трудно във вихъра на боя, така че нищо чудно призори да се наложи да погребва и двамата.

Докато се надигаше, усети, че някой стои зад нея. Завъртя се рязко, за да се защити, но в същия миг върху главата й се стовари удар, който се плъзна встрани към рамото й. Беше толкова силен, че тя падна на колене и ако не беше бронята, вероятно щеше да й строши рамото. Но дори косият удар по шлема бе достатъчен, за да я зашемети. Последната й мисъл, преди да рухне в полусъзнание, беше: „Но те бяха само двама!“

Последва нов изблик на болка, после на още няколко места, но тя вече не можеше да ги следи, тъй като съзнанието й се забули в мрак.

След три дни тичане Гуламендис вече бе сигурен, че за щастието му е достатъчно никога вече да не пристъпва в гора. Щеше да се върне в новия град и за нищо на света нямаше да излиза извън стените му. Любопитството в началото отдавна бе прокудено от болката в изморените му и изранени крака. Успяваше да се държи зад своя далечен роднина само благодарение на изключителната си воля и на съвсем мъничко магия, която обикновено използваше, за да притъпи болката, докато обучава демони.

Спътникът му не беше от приказливите. Нощем, когато се разполагаха на бивак, младият елф — Горандис каза, че бил на по-малко от петдесет години — сядаше край огъня, пушеше си лулата, дъвчеше сушени плодове и отговаряше на въпросите на Гуламендис колкото се може по-лаконично и общо. Укротителят на демони не можеше да прецени дали е опитен в даването на уклончиви отговори, или просто е глупав. Ето защо втората вечер се отказа да го разпитва и веднага заспа.

На третия ден Гуламендис взе да свиква с това ужасяващо темпо. Освен това трябваше да признае, макар и неохотно, че неговият далечен родственик притежава умения, каквито сънародниците му бяха изгубили отдавна. Може да смяташе тези елфи за изостанали, но те бяха превъзходни горски обитатели и без съмнение ненадминати ловци.

По здрач започна да усеща промяната наоколо.

Сякаш витаеше в самия горски въздух. Беше подобна на онова емоционално влечение, което бе изпитал, когато за пръв път се озова на този свят, Родината, чувство, което сега нарастваше с всяка минута, като че ли наближаваха източника на това невероятно усещане.

А после излязоха на една поляна и Гуламендис видя Елвандар.

Огромен град от дървета, чиито гигантски корони бяха свързани с изящни въжени мостове, изпълнени с минувачи.

Гуламендис вдигна глава. Огромните дънери се издигаха право нагоре и някъде там се губеха в гъстите листа, които изглеждаха почти сини във вечерния сумрак, но като че ли същевременно изпускаха бледо сияние. На места се мярваха и дървета със сребристи, златисти и дори бели листа. Всичко това бе обгърнато в почти призрачна светлина и той падна на колене, а по страните му се застичаха сълзи.

— Нямах представа — прошепна тихо.

Горандис спря, обърна се и го погледна. Изглежда, нещо в лицето на Гуламендис го накара да преглътне ироничната си забележка, ако въобще се готвеше да отправя такава. Това беше дълбоко емоционален и личен момент.

— Звездите — прошепна Гуламендис. — Имате толкова много!

— Кои звезди? — попита Горандис.

Магьосникът посочи.

— Дърветата. Ние ги наричаме… имаме седем. Отнесени от този свят преди хилядолетия. Казваме им Седемте звезди. Ние сме Клановете на Седемте звезди.

Горандис завъртя глава, сякаш се опитваше да си припомни нещо, после каза:

— Елвандар винаги е изглеждал така.

Дърветата бяха толкова нагъсто, че нямаше как Укротителят на демони да определи колко са. Двайсет, трийсет — но имаше и още по-нататък. Нещо повече, някои от тях бяха в цветове, каквито не бе виждал. От Седемте звезди четири бяха с медно-бронзови листа, две с яркожълти и едно с великолепен сребрист цвят. Но тук имаше сини листа, тъмнозелени, червени, оранжеви, сребърни и златни. Сияеха толкова ярко, че в сравнение с тях Седемте звезди бяха само бледо подобие.

Укротителят на демони се изправи и каза:

— Толкова са много…

Горандис сви рамене.

— Не зная колко са, но наистина са доста. Непрестанно се раждат дечица, които се нуждаят от пространство, и Тъкачите на заклинания засаждат фиданки, а майсторите озеленители ги подтикват да растат бързо. — Даде знак на Гуламендис да го последва. — Ела, сам ще видиш.

С височината си от близо седем стъпки Гуламендис стърчеше над всички елфи, с които се разминаваха. Ала дори само дрехите му бяха достатъчни, за да си личи, че е чужденец. Никой нямаше такава яркочервена коса. Имаше червеникавокестеняви и доста русоляви елфи, но повечето бяха с тъмнокафява коса, веждите им не бяха така извити, нито чертите — толкова фини. Семпли, с нищо непривличащи вниманието същества.

Отведоха го нагоре по една вита стълба, обикаляща дънера на огромно дърво и стигаща до широка платформа.

Укротителят на демони спря стъписан.

По краищата на просторната платформа се бе разположил съветът на елфите: Тъкачите на заклинания, елдарите и много други, а в центъра имаше два трона. Жената, заела по-високия, имаше царствен вид, макар че според представите на Гуламендис робата й бе доста семпла, без типичната изящна украса, която често можеше да се види по дрехите на таределските дами. Имаше красиви меки черти, а на челото си носеше златен обръч.

Но съществото, което седеше редом с нея, бе истинската причина за вцепенението на Укротителя на демони. Макар да седеше на по-нисък трон, нямаше съмнение, че е неин съпруг. Двамата се държаха за ръце, като семейна двойка, споделила дълъг съвместен живот. Ала това създание бе нещо много повече. Това бе истински воин по рождение, излъчващ сила, каквато Укротителят на демони не бе усещал в нито една жива твар. Дълбоко в себе си, от недрата на своето същество, магьосникът знаеше, че седящият на трона е валхеру.

— Добре дошъл — заговори кралицата. — Бихме искали да узнаем името ти и откъде идваш.

Гуламендис сведе очи и заговори с тих почтителен глас:

— Казвам се Гуламендис, милейди. Аз съм Укротител на демони от Клановете на Седемте звезди. Дойдох да моля… — Млъкна и се огледа. Чувстваше се близък с тези хора и същевременно те го отблъскваха с нещо. Имаше много познати черти в тях, но и много, което не разбираше. Събра сили и продължи: — Дойдох да моля за помощ.

— И с какво бихме могли да ти помогнем? — попита кралицата на елфите, но погледна към своя спътник.

Гуламендис си пое дъх и продължи:

— Нашите учени смятат, че сме напуснали това място в дни на безумие, когато боговете са се сражавали в небесата над нас.

— Отново втренчи поглед в съпруга на кралицата. — Избягали сме през звезден мост и после дълго сме обитавали други светове.

— Както и моят народ, Гуламендисе — рече един елф с дълга роба, който се бе надигнал от мястото си. — Ние сме елдари, хранители на знания, и векове наред обитавахме друг свят, преди да се върнем тук.

— Братовчеде — отвърна Гуламендис, — някога ние също сме били елдари, според нашите учени. Приели сме името Клановете на Седемте звезди и сега се наричаме таредели.

И тогава заговори валхеру:

— Преди края на войната ли сте отпътували?

Гуламендис кимна, твърде изплашен да го заговори. Тези легендарни същества бяха върховните господари на Народа и той бе ужасен от мисълта, че едно от тях сега се намира тук.

— Аз съм Томас, Военачалник на Елвандар — рече мъжът и се изправи. Когато се приближи, Гуламендис забеляза, че в него има нещо различно. — Нося мантията на едного, изчезнал преди векове, и пазя в себе си неговите спомени, но съм повече от него. Друг път ще ти разкажа тази дълга история, а засега ето какво ще чуеш от мен: вие сте свободни хора. Така е било казано по времето на Войните на хаоса и това е истина и сега. Настани се тук и си почивай, Гуламендис, сподели с нас вашата история, защото при нас си сред приятели.

Макар да бе с цяла глава по-висок от Томас, Гуламендис се чувстваше джудже в негово присъствие. Не разбираше напълно смисъла на думите му, но ги намери за успокояващи. Дори той наистина да бе валхеру, с нищо не личеше да властва над този народ, нито да заявява претенциите си към неговия.

И тогава Укротителят на демони долови странна миризма. Същата, която бе усетил, докато минаваше през човешкия град. Миришеше на пръчиците, които горяха и вдишваха. Той огледа трона и откри, че в сенките отзад стои дребна фигура. Възрастно джудже с побеляла коса. Джуджето пристъпи напред, втренчило поглед в Гуламендис, всмукна от лулата си и каза:

— Време беше да се появиш, момко. Още преди месеци донесохме тук вестта за теб. Почти ми омръзна да те чакам.

Томас се усмихна и кралицата се засмя, а очите й засияха весело, но Укротителят на демони запази самообладание. Знаели са, че ще дойде? Но как? Само допреди три седмици го държаха в клетка и брат му трябваше да се пазари за живота му.

Гуламендис прикри объркването си и кимна. Не намираше сили да се усмихне на джуджето. Обърна се към кралицата на елфите и заговори:

— Милейди, ще ви призная, че съм ужасно изморен от пътя и доста изгладнял. Не бихме ли могли да разговаряме утре, когато ще мога да се представя в по-добра светлина?

— Но разбира се — отвърна кралица Агларана, посочи Горандис и нареди: — Отведи го да си почине и да се нахрани. Утре ще продължим разговора. — После погледът й отново се спря на Гуламендис: — Отдъхни си добре. Имаме предостатъчно време да обсъждаме най-различни неща.

Укротителят на демони кимна и се поклони. Надяваше се кралицата да е права, защото това би означавало, че народът му се е измъкнал от Андкардия и порталът между световете е бил разрушен завинаги. Но от топката в стомаха си усещаше, че не е така, че дните, преди опасност с ужасяващи мащаби да се стовари върху това идилично място, бързо се топят.