Връхлита страховит легион

19.Пристъпът

Миранда даде сигнал.

Беше успяла да прехвърли Сандрина, Амиранта, Брандос, Джоми, Каспар и отец-епископ Крийган със себе си. Веднага щом се появиха в прохода, водещ към площадката за призоваване, тя им нареди да запазят мълчание.

Въпреки това Каспар прошепна:

— Не зная колко пъти вече съм го правил, но така и не се научих да го харесвам.

— Но пък върши работа, нали? — подсмихна се Миранда.

— Върши — каза Каспар и също се засмя.

Сандрина се огледа за Черни кепета. Но наоколо бе тихо. Тя въздъхна облекчено. Радваше се, че отец-епископът е с тях, защото макар да не беше боец като рицарите от ордена, той бе магьосник със забележителна сила, особено в областта на прогонването на демони. Познаваше Брандос от времето на първата си среща с Амиранта, преди години, в селцето Жълтото муле. Каспар и Джоми също бяха умели бойци, ако ги беше преценила правилно, и щяха да са полезни, в случай че се наложи да опазват магьосниците, докато те правят заклинания.

Все още се колебаеше по отношение на Миранда. Отначало тя я дразнеше и Сандрина не можеше да разбере защо. После се досети, че очаква да покаже към нея същата почтителност и готовност за подчинение като върховната жрица на нейния орден в Крондор. Разликата беше, реши Сандрина, че Миранда си бе заслужила подобно отношение, докато върховната жрица го смяташе за полагащо й се по рождение.

Миранда се огледа и каза:

— Ако сте готови, време е да започваме.

През последните четири дни бяха разработили план. Ако имаха възможност, преди да започне кръвопролитието щяха да се опитат да разберат какво става тук и кои са Черните кепета, тези слуги на Дахун. Бяха се уговорили всички да наблюдават от укрития и да не предприемат самостоятелни действия, докато не получат заповед от Миранда. Събирането на информация от врага бе от жизненоважно значение.

Неведнъж досега Миранда и Пъг бяха откривали тъмни сили зад действията на обикновени на вид престъпници. Банат, Богът на крадците и лъжите, имаше пръст във всичко; още по-голям бе ужасът им, когато откриха, че така нареченият Мрачен бог на дасатите е всъщност Страховитият властелин, един от Ужасите, успял да се вгради в дасатската култура, да узурпира вярата на дасатите и да ги превърне в оръдие на злото.

Миранда се бе опитала да измъкне колкото се може повече сведения от Амиранта, но той не се бе срещал с брат си от близо век и нямаше представа какво може да го е изкатерило на сегашния пост като вероятен водач на Черните кепета. След няколко продължителни разговора Миранда бе убедена само в едно по отношение на Амиранта: че той иска да види брат си мъртъв, но подозира, че това няма да се случи скоро.

Детството на Миранда също не можеше да се нарече обикновено и безгрижно. Баща й, легендарният Макрос Черния, бе изчезнал, когато тя още бе малка. Майка й, известна през годините с различни имена като лейди Кловис, Изумрудената кралица и други, понякога я бе дарявала с любовта си, но в други случаи се бе отчуждавала от нея. След като Миранда порасна, единственото общо между двете остана любовта им към магията. Но Миранда бе наследила, вероятно от баща си, непримирима омраза към всичко онова, което привличаше майка й все по-надълбоко в мрака: търсенето на сила и страха от остаряване. По ирония на съдбата Миранда не показваше признаци на стареене, най-вероятно заради контакта си с един магичен предмет, наречен Камъкът на живота.

Натрупаният опит й даваше възможност да гледа на събитията в перспектива: тя разбираше как е възможно двама братя да станат толкова различни и защо Амиранта не показва никакво колебание в желанието си да убие Беласко.

Беласко беше истинска загадка. Непознат за всички тях, освен за Амиранта и Брандос, а дори това, което бе известно на стария боец, идваше от Амиранта.

Не че Миранда не вярваше на чародея, нито пък се боеше от него. Ако тя имаше някакъв недостатък, той несъмнено бе, че често надценяваше способностите си. В случай че Укротителят на демони се окажеше опасен, тя бе сигурна, че ще може да се справи с него. Безпокойствието й произтичаше от нейната неувереност по отношение на мотивите му относно злия му брат. Беше споделил с нея, че е очарован от магьосническото общество на Острова на чародея и че иска да се върне там и да прекара известно време с Пъг и останалите. Миранда не бе склонна да му вярва напълно. Не знаеше какво крие, но бе сигурна, че крие нещо.

Миранда също така не се интересуваше от факта, че между Сандрина и Амиранта е имало нещо в миналото. Нещо, което, както се виждаше, не бе оставило хубави спомени. Една от причините да се съгласи Крийган да дойде с тях бе, че разчиташе на успокояващото му въздействие върху Сандрина. Подобно на повечето членове на нейния орден тя бе свикнала да действа сама, без да е под постоянен надзор. Със сигурност бе силен боец, но освен това можеше да бъде и незакрепен товар в трюма на кораб по време на силна буря.

Джоми и Каспар бяха хора, на които би доверила живота си, при това Каспар се бе потрудил здравата, за да спечели подобно доверие.

Към Крийган Миранда също имаше известни резерви. Не заради характера му, макар че по правило не се доверяваше на хора, забъркали се в политиката, а той не криеше желанието си някой ден да стане водач на Църквата на Дала. Нито се съмняваше в посветеността му на тяхната кауза — Пъг не би допуснал в Конклава човек, в когото се съмнява. Въпросът беше в това доколко можеше да се разчита на него в битка. Макар да твърдеше, че на младини се е сблъсквал с демони, Миранда не смяташе, че е преминал истинско изпитание в битка. Освен това не биваше да забравя възможните усложнения между Конклава и Храма в случай, че един техен отец-епископ загине, докато са заедно на мисия. Тя знаеше, че ако имаше възможност, Пъг не би допуснал включването му в групата. Но Пъг не беше тук. Беше заминал за онази забравена от боговете планета, зареяна кой знае къде.

Тя се опита да овладее безпокойството си, но не успя. В края на краищата беше съпруга и майка.

Отново даде знак и Сандрина, Джоми и Каспар тръгнаха напред, движеха се в стреловидна формация, като Сандрина бе на върха. Като най-добре защитена от всички, с тежката си броня, тя имаше най-големи шансове да оцелее при неочаквана атака. Миранда и Амиранта вървяха на няколко крачки отзад, а Брандос охраняваше тила.

Промъкнаха се бавно по тясната пътека и навлязоха в дерето, водещо към жертвената площадка. Както предполагаха, в другия край на дерето имаше часовой, но този път не беше необходимо да прикриват действията си. Каспар метна кинжал и удари мъжа в гърлото. Беше мъртъв преди да успее да извика.

Оттук нататък се придвижваха приведени, за да не ги забележи вторият часовой. Както Миранда очакваше, на хълма, от който смятаха да наблюдават площадката, имаше още два поста.

Миранда показа с жестове на Джоми и Сандрина, че трябва да следват Каспар — той беше най-опитният воин в групата. Каспар коленичи и прошепна:

— Можеш ли да привлечеш вниманието на часовоите, без Черните кепета да забележат?

— Зная един трик — отвърна тя и благодари мислено на Накор. Дребният човечец обожаваше подобни безумни игри. Тъкмо в такива моменти сякаш се разкриваше най-доброто в него.

Тя зашепна:

— Ще ги докарам тук тичешком, така че трябва да се справите с тях, преди някой да се усети. Но първо ще почакаме, докато отклонят вниманието си за момент.

Въздухът внезапно се изпълни с напеви, по-ритмични и ниски от тези, които бяха чули преди четири нощи. Миранда зачака търпеливо, като наблюдаваше внимателно двамата часовои. От време на време поглеждаше към Каспар и останалите и със задоволство установи, че всички са съсредоточени. Твърде много бе заложено на карта, за да се отпускат дори за миг.

Времето се нижеше бавно, а после един изпълнен с ужас и болка вик накара двамата часовои да завъртят едновременно глави. В същия миг Миранда скочи, произнесе кратко заклинание, пресегна се с невидима мистична сила, улови двамата за яките и ги дръпна рязко. Телата им се завъртяха във въздуха, прелетяха делящото ги разстояние и тупнаха в краката й. Миг по-късно Каспар, Джоми, Брандос и Сандрина се нахвърлиха върху тях и ги довършиха без никакъв звук.

— А сега да вървим! — нареди Миранда и ги поведе към билото на хълма.

Изтичаха нагоре, като вече не се стараеха да не вдигат шум, тъй като напевите се бяха усилили, както и крясъците. Докато приближаваха билото, Миранда вече си даваше сметка, че този път не става дума за ритуал.

И наистина — това не беше церемония. Двеста въоръжени до зъби воини се бяха подредили на площадката, готови да нападнат, а зад тях на една висока скала стоеше Беласко. Напевите бяха само илюзия, създавана от един изправен до него магьосник с дълго расо, а от другата му страна стоеше Дартея, вкопчена в него, сякаш той бе едничката й любов. Тя погледна съжалително Амиранта, а Беласко извика:

— Братко! Виждам, че си довел приятели! Колко мило от твоя страна! — Обърна се към войниците и извика: — Убийте ги!

— Почакайте! — викна Миранда, докато Сандрина и Брандос се готвеха да отбият атаката, завъртя ръка и изстреля вълна от огън срещу нападателите. Чуха се писъци на обгърнати в пламъци воини, неколцина от първата редица паднаха. Амиранта също подхвана заклинание, но Сандрина му извика:

— Недей!

Той спря и я погледна учудено.

— Защо?

— Онази с брат ти не е ли твоята възлюбена?

Амиранта изведнъж осъзна какво точно има предвид Сандрина: че нито един демон, повикан от него, не заслужава доверие. Те всички бяха подчинени на онзи, който стоеше зад плановете на брат му.

Следващото действие на Амиранта бе подтикнато колкото от чувство за самосъхранение, толкова и от накърнено достойнство. Той прати едно наказателно заклинание към Дартея. Демоницата подскочи, като едва не събори Беласко, преди той да я пусне. За миг болката, която я пронизваше, бе преминала и в него. Той се олюля, а тя падна на камъните и започна да се гърчи в краката му. Дим обгърна тялото й. Чертите й се промениха, илюзията за човешка красота започна да избледнява. Скоро тя престана да се мята и остана да лежи, като само леко потрепваше и се гърчеше. Лицето и тялото й все още бяха на красива жена, но краката й бяха покрити с черни косми и завършваха с копита. Два закривени рога бяха порасли на челото й, пръстите й се губеха под черни нокти. Внезапно тялото й лумна в зеленикав пламък и Беласко се отдръпна.

Магьосникът до Беласко подхвана ново заклинание и Сандрина го посочи с боздугана. От върха на оръжието изригна — сноп от енергия, който удари магьосника в гърдите. Той отхвърча назад сред експлозия от бели искри и тупна на камъните зад Беласко.

— Затворете очи! — извика Миранда и след миг войниците, които не бяха погълнати от нейната огнена стена, бяха заслепени от ярка експлозия. — Отстъпление! — нареди тя.

— Назад! — извика Каспар и промуши един от избързалите напред нападатели.

Около тях се въргаляха обгорени и крещящи в агония воини — повечето щяха да останат слепи до края на живота си. Изведнъж гневът им бе заменен от паника. Миризмата на обгорели тела само подсилваше всеобщата суматоха.

Джоми използва този момент, за да внесе допълнителен смут:

— Предадени сме! — провикна се той. — Беласко ни излъга! Всички ще умрем!

Никой от противниците не можеше да види кой вика, но той се надяваше, че думите му ще бъдат повторени и от други.

Миранда се пресегна, дръпна го за яката и нареди:

— Отстъпваме веднага!

Спуснаха се обратно да намерят някоя спокойна полянка, от която Миранда да ги прехвърли надалече. Зад морето от гърчещи се тела и дим се показа Беласко и изкрещя:

— Няма да ми избягате!

Замахна рязко и изпружи ръце напред. Над главата му се появи огнена топка, която литна право към тях.

Крийган реагира пръв — разпъна мистична бариера, която накара пламъците да се разпръснат и да ги заобиколят. Откъм бариерата лъхна горещ въздух и Джоми подскочи като попарен. Брандос измъкна кинжала си, замахна с впечатляваща сила и го запокити право към Беласко.

Магьосникът се изкиска налудничаво, отскочи встрани и извика:

— Хубав опит! Време е да се сбогувам с вас!

После изчезна.

— Проклятие! — изруга Миранда, прати в купчината войници сноп пронизваща червена енергия и те се разхвърчаха във въздуха като от удар на гигантска ръка. — Назад!

Повечето войници, склонили да служат на Дахун, или бяха мъртви, или ослепели, или твърде изплашени, за да опитват да се бият. Но някои бяха запазили присъствие на духа и скоро Миранда и спътниците й можеха да бъдат обкръжени. — Назад! — повтори тя.

Затичаха по пътечката, която водеше надолу към морето. Брандос, Каспар и Джоми бяха отзад с извадени мечове, но малцината Черни кепета, които ги последваха, нямаха куража да ги нападнат. Бяха видели пораженията, нанесени от магьосниците, а техните собствени заклинатели не се виждаха никакви.

Когато прецени, че е безопасно да се заеме с поредното заклинание, Миранда се обърна към останалите:

— Това беше клопка! Някой ни подмами тук.

— Ще обсъдим този проблем, след като се върнем на Острова на чародея — отвърна Джоми.

— Отиваме веднага! — викна Миранда, пресегна се, улови Амиранта и Крийган и извика: — Хващайте се за ръце! — После прошепна заклинанието за прехвърляне на острова.

Където се озоваха в истински огнен ад.

Пъг и Магнус привършиха с разглеждането на останките на сааурската библиотека в Ахзарт. Повечето свитъци бяха изпепелени, но успяха да открият няколко стари глинени плочки и десетина книги, скрити в едно хранилище. Бяха написани на непознат език.

— Зная едно заклинание — заяви Саймън, — което ще ми позволи да ги разчета за около седмица, най-много две.

— Нямаме толкова време — отвърна Пъг. Новината, че Маарг е мъртъв и че някой друг, или нещо друго използва името му, за да прикрие истинската си същност, бе обезпокоителна. Не за пръв път му се случваше да открие, че това, което смята за истина, е само полуистина. — Мога да уредя някои от учениците ми да ги отнесат на Острова на чародея. Там ще можеш да ги изучаваш на спокойствие. Ако ни остане време.

— Какво има? — попита Магнус.

— Нещо, което буди силното ми безпокойство — отвърна Пъг. — Всички сведения, които успяхме да съберем за Демонския легион, ни водят до мисълта, че нещата в тяхното царство са почти същите както по времето, когато воювахме с Изумрудената кралица. — Един демонски капитан, Джакан, преобразен като лейди Кловис, Изумрудената кралица, бе разпалил война, погълнала половината Мидкемия. — Но ето, че Маарг е мъртъв, жертва на собствената си ненаситност, останал тук и… — Изведнъж очите му се разшириха. — Възможно ли е?

— Кое? — попита Магнус.

— Всичко, което се случи с мен от деня, когато бях пленен от цураните, да е било част от по-голям план. Твоят дядо смяташе така, Банат също, дори аз винаги съм гледал на себе си като на актьор в много по-мащабна пиеса. Но като всеки актьор бях погълнат единствено от своята роля. О, давам си сметка за ролята на другите, на майка ти, на Томас, на Накор — когато беше с нас, дори на Банат донякъде. Но това, че разбирах ролята си и знаех какво трябва да правя, това, че виждах и разбирах ролите на другите, не означава, че съм можел да възприема цялостната картина. — Той потрепери. — Какъв глупак съм!

— Какво има? — попита отново Магнус, който очевидно не можеше да проследи мисълта на баща си.

— В началото стоварих вината върху Безименния, защото ми казаха, че той стои зад всяко зло дело на Мидкемия. Беше логично, дори очевидно, като се има предвид, че той е Бог на злото. Но ако е имало друга сила, друга проява на злото, която се е промъквала в нашия свят, използвайки Безименния, за да ни попречи да видим какво се крие зад случващото се?

— Дасатският Тъмен бог? Мрачният?

— Да. Мрачният. Може би той също е бил нечие оръдие. Не ти ли се стори прекалено изкусен?

— Той успя да внуши на дасатите, че е техният бог — припомни му Магнус.

— Така е. Но измамата е твърде повърхностна в сравнение с това, което си мисля аз.

— И какво си мислиш, татко?

— Предполагам, че Джакан, демонът, играещ ролята на Изумрудената кралица, е искал да се добере до Камъка на живота и да използва силата му за свои цели. Не бях наясно как точно може да се използва тази сила — да укрепи позицията си в нашата вселена, да се върне и да се сражава с Маарг за върховенство в Петия кръг или заради нещо друго. Бях толкова съсредоточен върху това да го спра, че едва не изгубих главата си, и наистина не се интересувах от това за какво му е нужен Камъкът на живота. — Погледна Магнус и добави: — Ами ако той е бил само стръв?

— За какво?

— Да примами Маарг тук, да го остави да издъхне от глад, докато някой — или нещо — получи власт над Петия кръг. Джакан беше в Мидкемия, Тугор загина в битката с Ханам, а Маарг остана тук да умре. Някой друг властва в Петия кръг, но не иска да узнаем кой е.

— Защо?

— Може би защото тази информация ще е ключ към неговия разгром. Инак защо ще се прикрива зад толкова много лъжливи следи?

— Дали пък Амиранта не би могъл да хвърли малко светлина върху този въпрос? Или може би онзи елф, Гуламендис?

— Несъмнено трябва да разговаряме и с двамата. — Той се обърна към другите магьосници. — Елате тук. — След това рече на Магнус: — Върни ни при разлома, ако обичаш.

Четиримата магьосници се уловиха за ръце и Магнус използва магията си, за да ги прехвърли на едно място близо до разлома, недалеч от платото, откъдето се виждаше град Ахзарт. Пъг понечи да прекрачи, но спря.

— Какво има? — попита Магнус.

— Блокират ни.

— Какво? — попита Рандолф.

— Не можем да преминем през разлома.

— Как е възможно това? — попита Саймън.

Пъг огледа хълма и забеляза един голям камък. Хвърли го към портала, но щом докосна блещукащата сивкава завеса, камъкът отскочи назад.

— Няма да те убие, но опиташ ли да прекрачиш, ще си разкървавиш носа.

— Кой го е направил? — попита Магнус.

Пъг си пое бавно дъх и отвърна:

— Същият мръсник, който е в състояние да променя заклинанието за призоваване на Амиранта и да го използва срещу него. Поне така предполагам.

— Беласко? — попита Магнус.

— Или неговият господар — отвърна Пъг. Огледа се и посочи една малка площадка. — Елате. Няма да си губим времето в опити да преодолеем бариерата. Познавам достатъчно добре науката за разломите, за да мога да създам друг портал, който ще следва този по пътя към дома. Ще ми отнеме обаче доста време, ако не ми помогнете.

Малко след това работата закипя.

Откъм горящата сграда лъхна нажежена вълна и се стовари върху Миранда и спътниците й, които се бяха появили насред градината.

— Дръжте се за мен! — извика тя задавено, задушена от гъстия дим. Тъй като никой не се бе пуснал, й отне броени секунди да ги премести на един нисък хълм, откъдето се виждаше задната част на главната сграда.

Долу всичко гореше.

Централната сграда пламтеше като клада, от прозорците й вратите й се подаваха ярки огнени езици. Околните постройки също горяха. Земята около тях бе обсипана с телата на ученици и преподаватели.

И тогава се появи първият демон — изскочи иззад ъгъла, преследваше един от оцелелите ученици. Миранда вдигна ръка и запокити по него сноп енергия, която би трябвало да го превърне в купчина пепел. Вместо това заклинанието само го зашемети, но ученикът все пак набра известна преднина. В следващия миг адското създание разтърси глава и се огледа да види кой го напада.

Видя Миранда на хълма, приведе се и се втурна в атака.

Имаше приблизително човешка форма, но плещите му бяха по-широки и яки. Главата му приличаше на котешки череп, напълно лишена от плът, с огромни извити зъби. Краката му завършваха с конски копита и макар да изглеждаше малко тромав, той се придвижваше с неестествена бързина.

Миранда се ококори от почуда, че демонът се отърси тъй леко от удара й. А после умът й сякаш се парализира и тя не можеше да си спомни нищо.

Амиранта произнесе едно заклинание, отпрати го срещу препускащия към тях демон и той се препъна, после замря неподвижно и се разтрепери, сякаш е уловен от невидима чудовищна ръка, която сега го стиска и разклаща.

— Някой от вас да довърши тази гад — каза Амиранта на Сандрина и отец-епископ Крийган.

И двамата използваха най-силните си магии за унищожение, специално пригодени за демони, и чудовището нададе предсмъртен вик, падна на колене и лумна в оранжеви пламъци.

— Благодаря — задъхано каза Миранда. — Вече си мислех…

— Демоните не са като простосмъртните същества — обясни Сандрина. — Понякога грубата сила е по-ефикасна…

— Но друг път не е! — извика Брандос. — Внимавайте!

Една летяща твар, сякаш сътворена само от криле и нокти, профуча над тях с очевидното намерение да откъсне нечия глава. Крийган промълви нещо и замахна с ръка. В небето над него се появи черно петно, като блестящо одеяло от коприна, което обгърна демона и го задуши в обятията си. Докато падаше към земята, мятащото се тяло се смаляваше все повече и повече и накрая изчезна напълно.

— Там! — Сандрина посочи група демони, наобиколили неколцина от островните магьосници. Заклинателите използваха различни магии и вълшебства, за да удържат чудовищата, и засега, изглежда, се справяха.

— Трябва да им помогнем! — извика Миранда и хукна надолу по склона.

— О, богове! — въздъхна Брандос и я последва.

Миранда спря недалеч от групата и подхвана заклинание, но Брандос се хвърли и успя да я събори на земята, понеже демоните изстреляха черен облак, пронизван от пулсираща пурпурна светлина.

— Когато се съберат на група, както сега — обясни задъхано старият боец, — значи се готвят да пуснат нещо такова. — Изправи се и й помогна да се надигне тъкмо когато един демон се хвърли към тях.

Амиранта, Сандрина и Крийган му се изпречиха на пътя. Сандрина вдигна щита си и удари демона в лицето със сила, която би трябвало да му строши черепа.

Миранда остави на Крийган да я дръпне настрани, а Джоми зае позиция до Брандос и попита:

— Какво да правя?

— Не позволявай на тези негодници да доближават магьосниците, за да могат те да си вършат работата — отвърна той и посече с меча си един демон, който се бе приближил твърде много.

— А Сандрина? — попита Джоми, докато на свой ред отби атаката на друг демон.

— Не бери грижа за нея — каза Брандос и препречи пътя на втурналия се към Амиранта демон, който сякаш знаеше откъде идва истинската заплаха. — Тя може да се погрижи за себе си и сама.

Сандрина бе експерт по избягване на ноктите и зъбите на чудовищата. Тези тук не бяха по-различни от всички, с които се бе срещала досега, повечко сила и ентусиазъм за сметка на интелигентността, макар че притежаваха известна хитрост, демонстрирана с клопката, която бяха заложили на младите магьосници.

Миранда се опита да смъкне димящата черна тъкан от един млад магьосник и промълви заклинание, целящо да неутрализира магията в него, но платът се съпротивляваше на усилията й. Сърцето й се сви, когато младият магьосник, многообещаващ ученик на име Патрик от Ябон, издъхна.

— Направи нещо! — извика тя отчаяно на Амиранта.

Амиранта я чу, но беше съсредоточен върху по-голямата заплаха. Би могъл с лекота да овладее пет-шест демона, но си даваше сметка, че не може да разчита, че някой от тях ще изпълни заповедите му. Вместо това използваше заклинания, които или биха ги унищожили на място, или поне щяха да ги прокудят обратно в демонското царство. Но тези заклинания отнемаха време. Всяка жертва трябваше да остане пред погледа му поне минута, докато я омагьоса, а нерядко вниманието му се раздвояваше и се налагаше да започне отначало.

Отец-епископ Крийган, изглежда, прибягваше до други средства — по-ефективни, но пък и по-бавни. Той избираше някой отделен демон, пропяваше кратко заклинание и след минута яркобяла светлина обгръщаше чудовището и го заставяше да застине неподвижно. После, след още няколко минути, демонът просто изчезваше. За нещастие, поне от гледна точка на Амиранта, този метод позволяваше на Крийган да се справя само с по едно чудовище.

Вятърът смени посоката си и обърна задушливия дим към тях.

— Насам! — извика Миранда, закашля се и се опита да ги поведе встрани от пламъците.

Сандрина приклекна, когато поредният демон се опита да забие нокти в нея, и усети как дращят по шлема й. Надигна се, блъсна го с шлема отдолу в брадичката и същевременно вдигна щита, за да парира атаката на втори демон отляво, замахна с боздугана под щита. Топката улучи втория демон в хълбока и чудовището се преви и падна върху първия демон, който още бе зашеметен от удара й.

Сандрина побърза да отстъпи с другите.

Докато се отдръпваха, пред очите им постепенно се разкри ужасяваща картина. От стоте ученици и преподаватели на Острова на чародея повечето лежаха мъртви. Мнозина бяха ранени или осакатени, имаше и разкъсани от демоните. Имаше и десетки трупове на демони — доказателство за проявената от младите магьосници храброст.

От мястото, където се намираха, виждаха сновящи между огньовете и димната завеса тъмни фигури.

А сетне го съгледаха.

В средата на този огнен ад, там, където огнените езици достигаха най-високата си точка, се издигаше огромно страшилище. Беше високо почти двайсет стъпки, с бича глава и огромни рога, дълги поне осем стъпки. Очите му бяха червени огньове, а от ноздрите му бликаше пара или може би дим. Сякаш предизвикващо небесата, чудовището отметна глава и нададе рев, който бе болезнен за слушане.

— Амиранта! — извика Миранда. — Какво е това?

— Доколкото мога да преценя — отвърна чародеят през пристъпи на кашлица от задушливия дим, — това е демонски капитан, вероятно същият онзи Дахун, който се опитваха да призоват Черните кепета. Ще призная, че започвам да губя вярата си в това, че разбирам нещичко от демони — добави той и от тона му си личеше, че е потресен от случващото се.

— Това, на което бяхме свидетели при Върховете — намеси се отец-епископ Крийган, — е било само за отвличане на вниманието. Да ни примамят надалеч, за да могат да нападнат и разрушат Конклава.

— Докато стоя на краката си — заяви Миранда гневно, — а Пъг и синовете ми са живи, Конклавът ще съществува! — И изстреля сноп ослепителна енергия, която би трябвало да изпепели демона. Вместо това той се обърна да види кой се осмелява да го нападне.

Сандрина, Амиранта и Крийган реагираха едновременно и пратиха три заклинания за прогонване. Чудовището се олюля, но не изчезна.

— Завързано е! — извика Амиранта.

— Завързано? — попита Джоми. — Как така завързано?

— Нещо го закотвя тук, в нашия свят — отговори Брандос. — Прави се, ако искаш да задържиш демон, за да не се прибере — най-често, когато трябва да свърши нещо, което му е неприятно.

— Търсете нещо, което няма място тук — викна Амиранта. — Символ, пилон, нещо, което не гори. Това ще е въжето. Разрушете го и ще можем да прогоним това чудовище.

— Нищо не виждам в този дим и пламъци — оплака се Миранда.

А междувременно чудовищният демон се съвзе и със зловеща усмивка пристъпи към тях, следван от група по-дребни подскачащи демони.

Брандос извика на Джоми и Каспар:

— Не се опитвайте да го атакувате директно! Каспар, заобиколи отляво! Джоми, ще дойдеш надясно с мен, но когато дам заповед! И гледай онези дребни дяволи да са пред очите ти! Не им позволявай да ни минат в тил! Амиранта, ти пази Крийган и Миранда.

— Разбрано — отвърна чародеят и се обърна към отец-епископа и Миранда: — Не предприемайте нищо, докато не ви кажа! — Посегна към кесията на пояса си и извади от нея едър блестящ камък. Стисна го, извика някаква дума и внезапно ги обгърна червеникав дим.

— Сега! — кресна с цяло гърло Брандос и двамата с Джоми хукнаха надясно, докато Каспар отпраши в обратна посока.

Исполинският демон нададе нов рев и десницата му профуча през мястото, където допреди миг бяха стояли тримата воини. После продължи към епицентъра на червеникавия дим и ревът му премина в болезнен вик. Когато ръчището му се показа от дима, кожата бе покрита с димящи кървави рани, сякаш я бяха полели с киселина. Неочакваното нараняване отвлече вниманието му за миг, но през това време дребните демони се нахвърлиха върху бойците.

— Отстъпваме бавно! — извика от димната завеса Амиранта.

Двамата му спътници последваха заповедта и се отдръпнаха достатъчно, за да виждат разярения демон, спрял пред облака разяждащ дим.

— С каквото и да разполагаш, Миранда — рече чародеят, — сега е моментът.

Очите й бяха присвити от гняв и тревога. Тя се пресегна към дълбините на магичните си резерви и се съсредоточи, за да изплете най-разрушителното заклинание, на което бе способна. Тънка линия светлина се проточи от изпънатата й ръка, удари чудовището в гърдите и го окъпа в ослепителни бели вибрации. Демонът нададе мъчителен рев и започна да се гърчи.

— Виждам го! — извика Джоми на Брандос и посочи един странен предмет, черен стълб с гравирани върху него знаци от непозната писменост. Издигаше се недокоснат от пламъците.

Джоми пристъпи към него, но Брандос го сграбчи и го дръпна назад. Един демон се хвърли към тях и старият боец завъртя чевръсто меча и му отсече главата. Тялото рухна, а главата се търкулна и зейналата паст нададе беззвучен вик.

— Няма да се получи, ако не си напълно огнеупорен.

— Внимавай!

Нови два демона се метнаха към тях. Джоми протегна меча си и единият се наниза на острието. Младият мъж изрита чудовището с тежкия си ботуш и измъкна меча от гърдите му. Брандос междувременно бе обезглавил втория демон.

— Добре го прониза, но така губиш време — рече задъхано старият воин.

Джоми кимна: щеше да е по-добре да премине към посичащи удари.

— А какво ще правим с котвата?

— Почакай — отвърна Брандос и се огледа. Огромният демон, изглежда, се възстановяваше от шока, предизвикан от трите едновременни заклинания, и разтърсваше глава.

— Миранда! — провикна се Брандос. — Ако успееш да разрушиш този тотем, Амиранта и Крийган ще се опитат да прогонят…

И млъкна, понеже видя една фигура в бяло и сребристо да тича през пламъците към изписания стълб.

— О, момиче, недей!

Сандрина бе заобиколила огъня от другата страна и сега се носеше в луд бяг към тотема. Очевидно тя, също като Брандос и Амиранта, се бе досетила за значението на това устройство. Нагръдникът й бе почернял от сажди, от раменете й се вдигаше пушек. Без да обръща внимание на горещината, тя замахна с боздугана, стовари го с неистова сила върху резбования стълб и го пръсна на трески, които мигом бяха обхванати от пламъците.

— При мен, момиче! — викна й Брандос. — При мен! Бързо!

Тя се насочи към познатия глас и Брандос я хвана за ръката и викна:

— Легни!

Тя се просна по очи на земята, а той се хвърли върху нея и изгаси пламъците с тялото си. Над тях Джоми продължаваше да размахва меча си срещу демоните.

Изведнъж сякаш отникъде бликна сноп ярка светлина, удари два демона отзад и ги повали на колене. Те започнаха да се гърчат и след миг изчезнаха в ослепително изригване.

Джоми вдигна глава и видя във въздуха над стелещия се дим четири фигури — Пъг, Магнус и другите двама магьосници. Рандолф и Саймън не владееха разрушителната магия, но познаваха достатъчно много ударни заклинания, за да нанесат поражения на демоните.

— Пъг! — извика Джоми обнадеждено и се нахвърли върху демоните, като остави на Брандос да се погрижи за Сандрина. Каквито и наранявания да бе получила, те не й попречиха след миг да се присъедини с боздугана си към него, при това с такава ярост, че демоните трепнаха и отстъпиха.

Исполинският демон бе зашеметен от разбиването на тотема и Амиранта и Крийган се възползваха от това, за да се заемат със сложния ритуал по прогонването. Напевите им бяха почти в синхрон, макар да произнасяха различни слова. Но завършиха едновременно и в същия миг огромният демон просто изчезна.

Изведнъж балансът на битката се промени. Изгубили капитана си, по-дребните демони затърсиха начин да избягат. Някои владееха заклинания, с чиято помощ да се прехвърлят в своето царство, но другите просто бяха изоставени. Още магьосници, дори тежко ранени, се присъединиха към общото усилие и сега вече демоните бяха напълно обкръжени.

— Внимавайте! Веднъж вече ни устроиха клопка! — викна Брандос.

Пъг запрати масивен сноп от енергия, но вместо да удари скупчилите се демони, които бяха намалели до десетина, той предизвика сгъстяване на въздуха над тях. Отекна гръм, от който ушите на всички изпукаха болезнено, и подобно на духнати свещи пламъците наоколо утихнаха.

От голямата постройка бе останало само овъглено димящо скеле.

Миранда се втурна надолу, за да участва в заключителната част на битката, но в този миг един проснат на земята демон скочи и се хвърли на гърба й.

— Не! — изкрещя Пъг, ала чудовището заби острите си зъби във врата й и го разкъса. Краката на Миранда се подкосиха и тя рухна.

Викът на Магнус отекна заедно с този на баща му. Белокосият маг протегна ръка и демонът се сгърчи и се превърна в купчина пепел. Гневът на Магнус бе неописуем и всеки демон, който го поглеждаше, хукваше да бяга. Пъг прокара истински огнен тунел през телата на демоните, докато се опитваше да се добере до жена си.

Демоните бяха унищожени за секунди.

Пъг коленичи до жена си. Безжизненият й поглед бе втренчен неподвижно в ясното небе. Атаката срещу нея бе толкова внезапна и раната толкова ужасяваща, че само най-мощните изцеряващи заклинания, и то използвани на мига, биха могли да я спасят. За кратките секунди, необходими на Пъг да се добере до нея, тя бе издъхнала.

Магнус коленичи до баща си и двамата потънаха в мълчание.

Битката бе приключила и възцарилата се тишина се нарушаваше само от пукота на тлеещите греди.

Известно време никой не промълви нито дума. Пъг пъхна ръце под неподвижното тяло на жена си и го вдигна. Лицето му изглеждаше безизразно, ала по бузите му се стичаха сълзи.

— Аз ще се погрижа за нея — каза той на Магнус. — Дръж се. Чака ни много работа.

Магнус кимна. Лицето му беше пепелявосиво, но чертите му издаваха решителност. Той се обърна към един от оцелелите ученици и попита:

— Брат ми?

Ученикът само поклати глава, после посочи към сърцевината на голямата къща, където бяха стаите на Пъг и сина му. Само димяща купчина бе останала там — и в нея се виждаха овъглени тела.

Магнус сведе глава, преглътна сълзите си и каза:

— Елате.

И поведе другите настрани.

Баща му остана неподвижен, стиснал Миранда в прегръдките си.

Стоеше насред димящите останки на дома, който бе градил десетилетия.