Връхлита страховит легион

3.Таредел

Въздухът трептеше.

Лек ветрец подухна през долината над надигащите се от скалите топли вълни и под реещите се горе чучулиги. Следобедното слънце прогони окончателно нощния хлад и загърна тревата с топло одеяло, възвестявайки пристигането на пролетта. Една приличаща се на слънце лисица вдигна обезпокоено глава, подушила нещо необичайно, скочи и се огледа тревожно. Любопитството й бързо отстъпи място на предпазливостта и животинчето се стрелна към сенчестата горичка.

Причината за уплахата й бе самотен пътник, който вървеше през оредялата горичка. На тази надморска височина гъстата гора постепенно отстъпваше място на алпийска растителност и откритите пространства улесняваха придвижването.

Някой страничен наблюдател не би сметнал непознатия за интересен с каквото и да било. Не изглеждаше нито як, нито строен. Носеше обикновени дрехи от сивкав плат и раница и се подпираше на дъбова тояга.

Мъжът спря и погледна планинските върхове на север и юг. За хората в околностите те бяха известни като Сивите кули, но за непознатия не бяха източник на наслада от красотите на природата, а по-скоро допълнение към отбранителните възможности на долината.

Някога тук бяха живели хора, но нашественици ги бяха прогонили. След време нашествениците също си бяха тръгнали, но първоначалните обитатели на долината така и не се бяха върнали. Бяха останали само знаци за тяхното присъствие, разхвърляни из целия район — от далечния северен проход, зад който се намираха селцата на джуджетата, до южния, където високите зъбери отстъпваха място на заоблени хълмове.

Подобно на повечето свои сънародници пътникът не знаеше много за джуджетата от север, както и за огромните хорски пълчища. А за тези, които преди бяха обитавали долината, бе чувал само легенди и сказания. От малкото, което бе успял да събере, се бяха получили по-скоро въпроси, отколкото отговори.

Вече три месеца кръстосваше този континент, на който почти никой не му обръщаше внимание, а малцината, с които бе разговарял, едва ли го помнеха. Той беше незабележимо същество, би могъл да е висок, или със среден ръст, а може би дори нисичък. Косата му щеше да бъде описана като кестенява, или руса, или дори черна. Дрехите, избрани нарочно да пораждат подобен ефект, го правеха незабележим и труден за запомняне.

След като се огледа, за да запечата мястото в съзнанието си и да се увери, че никой не го следи, пътникът бръкна в кесията на пояса си и извади един кристал. Не беше особено ценен, освен за притежателя му, тъй като бе единственият начин да се завърне при своя народ. Той стисна здраво кристала и бавно се освободи от досегашния си облик — трябваше да върне истинския си вид, преди да поеме назад. Ако прекрачеше портала в магичната си дегизировка, го заплашваше неминуема гибел.

Намери за доста странно, че макар да не се бе променил физически, има усещането, че се е освободил от дрехи, които са му били твърде малки. Позволи си няколко секунди да се разкърши, а после произнесе лаконичното заклинание, задействащо кристала.

Чу се пукот, последван от свистене на въздуха, и след това над земята се оформи порталът: висок дванайсет стъпки и широк девет — сив овал от нищо. Миг по-късно пътникът пристъпи в портала и изчезна.

Спотаен сред дърветата, един неподвижен мъж проследи минаването на непознатия през портала.

Мъжът се бе озовал в долината по странни стечения на обстоятелствата, тъй като никой не живееше тук след Войната на разлома, но пък ловните пътеки покрай северните склонове осигуряваха по-бърз достъп до мястото, накъдето бе тръгнал, отколкото много по-често използваните пътища из лесовете Зеленото лоно на юг. Освен това самотата и опасностите не го безпокояха и бяха по-маловажни от бързото придвижване. Сред расите на смъртните единствено елфите притежаваха по-добри умения да се прокрадват из горите от наталските рейнджъри.

Мъжът беше висок и слаб, с обгоряла от слънцето кожа, а кестенявите му коси на места бяха изрусели до бяло. Тъмните му очи, високите скули и правият му нос му придаваха ястребов изглед. Само когато се усмихваше, лицето му не изглеждаше тъй мрачно и страховито — но той се усмихваше рядко, само в дома си или сред приятели.

Рейнджър Алистан от Натал изпълняваше поръчка на едно търговско сдружение на Свободните градове по споразумение с графа на Каре. В момента носеше документи, които и двете страни смятаха за важни. Потъмнялото му от слънцето лице бе съсредоточено, черните му очи бяха присвити, сякаш се опитваше да различи всяка подробност. Слепоочията му все още не бяха посребрели, макар вече да не беше млад. Бе прекарал целия си живот в служба на народа си, уповавайки се на уменията си да остава незабелязан, да действа бързо и да върти сабята.

Беше се натъкнал на следите на странния пътник, оставени нехайно в размекнатата почва, само преди час. Отначало не се заинтересува особено от него, сметна го за странстващ магьосник, сигурно заради тежката тояга, но въпреки това го проследи. Всъщност интересът му към непознатия, навъртащ се в пущинаците недалеч от Сивите кули, се пробуди не докато го гледаше, а когато откъсна очи от него.

Защото не можа да си спомни как изглежда. Дали наметалото му бе сиво, или бяло? Дали бе нисък, или висок? Всеки път, когато отместваше очи от непознатия, изпадаше в същото недоумение. Бе сигурен, че пътникът е магьосник и че използва дегизировка, за да скрие истинската си същност. За негова изненада се оказа по-лесно да върви по дирите на непознатия, отколкото да следи самия него. В този човек имаше нещо, което непрестанно го подтикваше да отклони вниманието си от него и да се захване с прекъснатата работа, така че трябваше да си наложи с усилие на волята да го проследи.

А после стана свидетел на преобразяването.

В този момент всяка подробност от истинския външен вид на съществото се запечата в съзнанието му. И веднага щом чудатото отпътуване на непознатия от този свят приключи, рейнджърът си даде сметка, че вече има много по-важна задача. Предишния път, когато подобни създания бяха навестявали тази долина, бе последвала дванайсетгодишна кървава война. И ако се съдеше по външния вид на съществото, това бе на път да се повтори.

За Алистан сцената беше сякаш незабележим човечец се е преобразил във възможно най-високия елф. Съжали, че не го бе огледал по-подробно, но той бе изчезнал твърде бързо.

Все пак, доколкото можа да го разгледа, съществото бе с височина почти седем стъпки, с широки рамене и изненадващо тесен кръст. Краката му бяха като на елф, ала по-мускулести. Покрита с рисунки лента придържаше червената му коса над челото, останалото се спускаше свободно към раменете. Ала от всичко най-изненадваща беше тъкмо тази червена коса — тя не напомняше с нищо естествения червеникавокафяв цвят, нито оранжевите кичури, които понякога се срещаха при хора и елфи, а бе с яркоален оттенък. Веждите му бяха в същия цвят и изглежда ги бе намазал с восък, защото стърчаха нагоре и лъщяха. Приличаха на антени на пеперуда.

Алистан се огледа да не би наблизо да има и други същества, макар че се съмняваше — долината бе останала незаселена за цяло столетие, откакто бе приключила Войната на разлома. Тъмните елфи, живели някога тук, сега се чувстваха по-спокойни далече на север и до днес Алистан бе виждал само веднъж следи от човек. Или елф — не беше сигурен.

Продължаваше да обмисля видяното, докато вървеше по планинските пътеки. Подобно на другите елфи, които познаваше, непознатият бе показал забележителна грациозност на движенията, докато пристъпваше в портала. Но за разлика от тях бе вървял из гората тежко, сякаш никога не го бяха учили да се прокрадва безшумно или пък не държеше на това. Нито един дори най-посредствен в подготовката си елф не би оставил след себе си толкова дълбоки и лесни за намиране следи.

Имаше и още нещо в това същество. Алистан бе успял да мерне лицето му само за миг, но и това бе достатъчно, за да запомни очите му. Бяха хлътнали в орбитите и толкова бледосини, че приличаха на ясно зимно небе. Някаква неприязън се излъчваше от лицето, освен това. Алистан не би могъл да обясни какво го кара да мисли така, но беше сигурен, че непознатият не е мидкемийски елф, а нещо различно. Съществото несъмнено бе достатъчно умно, за да използва магия, с чиято помощ да се представя за човек, нещо, което не би било лесно не само за обикновен магьосник, а и за истинските познавачи, великите дракони. Това елфоподобно създание не само беше някакъв вид магьосник, но със сигурност бе доста могъщ.

Алистан бе озадачен и от облеклото му. Съществото носеше изящен златен обръч с голям шлифован рубин на челото. Елфите също носеха украшения, но само по време на празненства, иначе се задоволяваха с обикновени венци и амулети.

Освен това, разбира се, правеха впечатление и самите одежди.

Този „елф“ имаше дрехи от фин плат и обръчът на челото му бе дело на истински майстор. Въпреки едрото си мускулесто тяло той не се държеше със самоувереността на воин или скаут и ако се вземеше предвид дегизировката, май предпочиташе по-скоро да остане незабелязан, отколкото да търси конфликт. Алистан не се съмняваше, че е магьосник, но дрехите и илюзията, с която се прикриваше, го отличаваха категорично от Тъкачите на заклинания в Елвандар или маговете учени от Елдар. Тяхното магьосничество бе колкото дело на природата, толкова и на ума и волята, а заклинанията на това същество сякаш се носеха на раменете като наметка и приличаха на тъмното човешко изкуство.

Странният елф очевидно се родееше по-скоро с хората, обичащи материалното великолепие, тъй като дрехите му бяха изработени от блестящи тъкани — перленобял сатен или може би коприна, поръбени с алени и яркосини нишки. Дъбовата тояга пък за един кратък миг се бе проявила като магично изделие — на върха й беше блеснала сфера, сияйна като слънцето. Алистан бе сигурен, че никой никога не е срещал такъв елф.

Ускори крачка. След като приключеше със задачата си в Каре, вместо да се върне в Бордон, трябваше да избърза при джуджетата от Сивите кули, в селцето Калдара, и да се посъветва с тях. Те разбираха много повече от делата на елфите, отколкото всеки друг в Елвандар, а срещата с този странен елф се бе състояла на техните граници. Може би джуджетата знаеха, че тъдява се навъртат такива елфи, макар че ако трябваше да се уповава на трийсетгодишния си опит из горите и планините, Алистан бе сигурен, че никой в Свободните градове или в Островното кралство не би харесал отговора.

Демоните се нахвърляха върху барикадата с неистови гневни ревове. Дъжд от стрели се сипеше върху тях, поваляше ги с десетки, докато се опитваха да прехвърлят барикадата, като използваха за прикритие телата на падналите си другари.

Ундалин, лорд-регент на Клановете на Седемте звезди, посочи приближаващата се отдясно вълна чудовища, които почти бяха изкатерили барикадата, и се провикна:

— Там! Катран!

Двама магьосници чакаха наблизо, достатъчно далече от бойното поле, за да са в относителна безопасност и заобиколени от десетина лъконосци, готови да свалят всеки прилеп, който връхлети върху тях. Огромен казан с врящ катран чакаше на жаравата зад тях и двамата магьосници се приготвиха да действат едновременно. Бяха майстори в изкуството си и затвориха очи, тъй като не се налагаше да виждат предмета, върху който щяха да въздействат.

Казанът, толкова тежък, че трябваха дванайсет души, за да го поместят, се издигна във въздуха, сякаш го носеше някаква гигантска невидима ръка, прелетя над главите на защитниците и изля съдържанието си върху демоните долу.

Пламтяща смърт се посипа върху чудовищата и обичайната смрад на демони се смеси с тежката миризма на изгоряла плът. Лорд-регентът огледа позициите. Войниците му се биеха храбро, както го бяха правили преди тях техните бащи и деди. Вече сто години Клановете на Седемте звезди се сражаваха с Демонския легион и за тези сто години демоните бяха заплатили скъпо и прескъпо за всяка педя земя, за всяко опустошено село и за всеки погубен живот.

Ала въпреки това той си даваше сметка, че ресурсите им се смаляват, докато тези на противника изглеждаха безгранични. В далечината, на хоризонта, видя тъмен облак, а не се очакваше дъжд или буря. Преди да успее да отвори уста, един от наблюдателите на кулата се провикна:

— Прилепи!

Макар да знаеше, че командата е излишна, тъй като магьосниците вече бяха подготвили отбраната, лорд-регентът все пак викна:

— Щитовете!

Не обичаше да предоставя твърде много свобода или власт на другите, макар да знаеше, че в някои случаи това може да е недостатък. Гордееше се обаче, че всеки от неговите воини, свещеници и магьосници разбира задълженията си и е готов да реагира на заповедите му без колебание. Колкото по-отчаяна ставаше борбата на неговия народ, толкова повече растеше гордостта му.

Той беше Ундалин, предводител на своя народ по кръв и закон, лорд регент на Клановете на Седемте звезди. Беше най-могъщият елф в племето.

Чертите му бяха типични за неговия народ, макар че кожата му бе по-тъмна от обичайното, вероятно заради страстното му увлечение по лова и дните, прекарвани на открито. Сините му очи бяха с цвета на океана и в тях трепкаха зеленикави точици, а на челото му нямаше нито една бръчица, макар да бе на почти триста години. Бяла кожена превръзка, украсена с пет идеално шлифовани рубина със златен обков, придържаше назад снежнобялата му коса, завързана отгоре на плитка и спускаща се свободно към раменете. Макар да беше красавец, в чертите му имаше нещо, намекващо за потайна и тъмна страна на характера му и тя наистина се проявяваше в редките моменти, когато извисяваше гневен глас; в очите му обаче нескончаемо кипеше гняв.

Клановете на Седемте звезди, наричани таредел на стария език, му отдаваха безгранична почит, защото нему се бе паднало бремето да ги води, както ги бяха водили неговите предци. Но нито един регент досега не се бе натоварвал с подобно бреме и отговорността оставяше своя отпечатък. Тъмните кръгове под очите му говореха за много безсънни нощи, за несекващи притеснения, за отчаяние и за неизбежно чувство за обреченост.

Той по-скоро почувства, отколкото видя вдигащата се енергийна бариера, докато магьосниците се опитваха да използват едно от най-могъщите си заклинания. Демоните и преди се бяха изправяли пред тази преграда, ала продължаваха отново и отново да се хвърлят върху нея.

Стрелците вече бяха опънали лъковете в случай, че някое от чудовищата успее да преодолее мистичната отбрана.

Лорд-регентът въздъхна и извади меча от ножницата. Огледа ръцете си и с изненада установи, че по тях няма кръв. Раменете го боляха и имаше чувството, че би могъл да спи цяла седмица, макар досега да не бе нанесъл и един удар срещу враговете на своя народ.

Войниците бяха удържали ордата на демоните цял ден, докато бе оглеждал отбранителната линия, без да се излага на рискове. В други дни обаче не беше така и му се налагаше да изтребва своя дял от демони, преди да се прибере за нощен отдих, целият опръскан със зла черна кръв.

Загледа удрящите се в бариерата прилепи и озареното във всички цветове на дъгата небе над тях. Летящите гадини на Демонския легион отскачаха от щита. Лорд-регентът знаеше, че някои от враговете му са разумни, но едва ли би могъл да го каже за тези, които щурмуваха всеки ден отбранителната линия. Ако демоните притежаваха и половината от интелекта на елфите, щяха да са победили Клановете на Седемте звезди още преди много години. Ала дори и така те пак смазваха бавно и постепенно редовете на таределите. Цели светове вече бяха изоставени и сега, тук, на родния им свят — той поклати глава, защото това не бе истинският им роден свят, а само столица на неговия народ, — таределите бяха принудени да водят своята последна битка. И той знаеше, че колкото и храбро и упорито да се бият, в края на краищата ще я загубят.

Прилепите се блъскаха яростно в бариерата, но тя удържа. Напоследък бяха започнали да се появяват и демони, владеещи магия, и борбата с тях струваше скъпо на елфите, но по всичко личеше, че днешният ден ще е победен за Клана.

Най-сетне демоните отстъпиха и лорд-регентът огледа бариерата. Знаеше, че за днес битката е приключила.

Свали си шлема и почти в същия миг до него застана един оръженосец, за да го вземе. Друг дотича и докладва:

— Милорд, получихме съобщение, че магьосникът Ларомендис се е завърнал.

Лорд-регентът не попита какви вести им носи, защото магьосникът имаше строга заповед да не съобщава никому наученото, преди да докладва в двореца. Ундалин не можеше да си позволи из града да плъзнат слухове, независимо дали са верни, или не. Съдбата на Клановете на Седемте звезди вероятно зависеше от този доклад.

— Идвам веднага — рече той.

Погледна младия оръженосец и със свито сърце установи, че прилича на един от синовете му, загинал преди години. Помъчи се да овладее чувствата си — твърде много синове бяха изгубили твърде много бащи и обратното. В тази война всички губеха близки.

Махна на двамата младежи, че са свободни, а после и на порталния пазач, че се връща в столицата. Магьосникът, чиято единствена задача бе да поддържа портала отворен, кимна и активира прохода с простичко заклинание. Заповедта му бе да унищожи портала, ако демоните пробият бариерата, и да даде живота си, за да ги задържи поне още няколко дни далече от столицата.

Лорд-регентът пристъпи през портала и се озова на парадния плац пред двореца. На плаца бяха строени два отряда, готови да се отзоват, ако са необходими подкрепления. Лорд-регентът се обърна към дежурния офицер и попита:

— Какво става с другите ни райони?

— Всичките удържаха, милорд — отвърна офицерът, възрастен елф, понесъл по време на службата си достатъчно тежки рани, за да ограничат физическите му способности. Важното бе, че бе запазил здрав разсъдък и лорд-регентът можеше да разчита на него, когато отсъства. Казваше се Джарон и отговаряше за разпределението на подкрепленията. Заповедите му пращаха елфи на смърт и определяха кои да живеят — подобно доверие не се печелеше лесно и изискваше много години служба. — Успяхме да ги задържим още един ден. — Въздъхна и повтори бавно: — Още един ден.

— Да, оцеляхме още един ден — каза лорд-регентът.

— Магьосникът се бил върнал — тихо каза Джарон.

— Не искам никакви слухове — предупреди го лорд-регентът и тръгна към двореца.

Искаше да стигне в покоите си преди заклинателя и да остане няколко минути сам, за да се подготви, ако вестите са лоши. Всъщност трябваше да се подготви и ако вестите, донесени от Ларомендис, бяха добри.

Лорд-регентът на Клановете на Седемте звезди седеше и се опитваше да се наслади на миговете на самота и покой в един ден, изпълнен с глъчка и насилие. Врагът стоварваше удари върху Бариерната стена всяка минута от всеки ден, но тук, в сърцето на столицата, той можеше да се отдаде на илюзията, че градът е такъв, какъвто го помнеше като малко момче. Понякога се укоряваше в слабост, че тъгува по отминали дни, по невъзвратими мигове, но пък тогава го успокояваше и му даваше надежда мисълта, че един ден Народът ще си възвърне спокойния живот, какъвто този свят е познавал някога.

Големите прозорци бяха отворени, за да може на срещите да присъстват Народът и Духовете на предците, както повеляваше законът. Единствената украса в стаята бяха окачените на тавана бойни щандарти на Стопанина на Клановете, които сякаш бяха живо напомняне за историята на Народа всеки път, когато вятърът ги разклащаше.

Високият воин се отпусна на дървения стол — официалния трон на неговия народ, откакто се помнеха.

Народът, неговата раса, умираше и срещу това не можеше да се направи нищо.

Въпреки горещия ден плещите на Ундалин бяха загърнати с бяла кожа като знак за неговия ранг — кожата на снежна мечка, която беше убил високо в планините Мандрона по време на ритуала за встъпване в зрелост. Той сложи ръка върху дръжката на бащиния си меч, Сенчестото бедствие, и разсеяно я погали.

Под кожата носеше лека туника и панталони от тъмнозелен плат, съвсем семпли, ако се изключеха златистите ширити по яката и маншетите, а краката му бяха обути в ботуши от фина кафява кожа, все още покрити с прах от тазсутрешната инспекция на градските стени. Същата прах покриваше почти бялата му коса и той съжали, че няма достатъчно време за да се изкъпе.

Погледна през прозореца към синьото небе, усети топлината на слънцето върху лицето си и се наслади на тези усещания — бяха толкова различни от студа, сковал душата му.

В помещението влезе скаут с вързана на ловджийски възел коса.

— Дойде, милорд.

Ундалин му махна да си върви и произнесе с дълбок заповеднически глас:

— Влез, магьоснико!

Заклинателят пристъпи в тройната зала. Беше загърнат в бяла роба и държеше сияещ жезъл. Поклони се и рече:

— Ето ме, милорд.

— Покажи — нареди лорд-регентът.

Магьосникът вдигна жезъла и го раздвижи бавно — и се появи картина, сякаш изрисувана върху невидима стена, но подвижна и жива. Магията сякаш бе създала нов прозорец, но докато зад прозорците на двореца се виждаха окъпаните от слънце земи на Андкардия, вълшебният прозорец показваше съвсем друг пейзаж.

Лорд-регентът го огледа. Изглежда, се намираха на билото на хълм и ако се съдеше по положението на слънцето, беше късен следобед. Отвъд просторната долина се виждаха още върхове. Навсякъде, накъдето погледнеше, виждаше изобилието на природата. Дърветата бяха стари и клонати. Бели облаци се носеха в небето, натежали от влага, вятърът носеше екзотични ухания, примесени с някои по-познати: на смола, бор и кедър. Гората, изглежда, бе пълна с дивеч, а птичките по дърветата чуруликаха безгрижно.

— Тази земя ми изглежда гостоприемна — отбеляза лорд-регентът и втренчи поглед в магьосника. — Това ли е нашият Дом?

Понеже разбираше, че животът му, както и животът на брат му, вероятно зависи от този отговор, Ларомендис, върховен магьосник на Кръга на светлината, се поколеба, преди да отговори:

— Милорд, трябва да говоря с маговете учени. — Видя, че лицето на лорд-регента потъмнява от гняв, и побърза да добави:

— Ще изкажа едно предпазливо мнение, но да, това е нашата древна родина.

На лицето на лорд-регента за миг се мярна следа от облекчение. Ако това бе техният древен дом, значи все още имаше надежда.

— Разкажи ми повече за него, за нашия древен дом.

— Това е красив свят, милорд, макар и да си има свои проблеми. — Помръдна жезъла и сцената изчезна.

— Проблеми — повтори предводителят на Клановете на Седемте звезди. — Има ли някъде, на някой свят, поне един ден без проблеми?

Магьосникът сметна това за риторичен въпрос.

— Да ги чуя — каза лорд-регентът. В този момент се появи още един мъж, воин с ранг, равен на този на лорд-регента. Отвори уста да заговори, но Ундалин вдигна облечената си в тежка ръкавица ръка, за да го накара да изчака.

— Този свят е богат на дивеч, реколта и метали. Но е дом на други.

— На други?

— На джуджета — каза магьосникът с отвращение.

— Джуджета — повтори Ундалин. — Има ли свят, на който да не се срещат тези крадци на кал?

— Боя се, че не — призна магьосникът. Всъщност през последните десет години бе намерил няколко свята без джуджета, но всичките те не бяха подходящи за обитаване, а и сега не бе най-удобният момент да се изясняват подробности от такъв род. След откриването на Магията за преместване всички надежди на Народа се бяха обърнали към намирането на техния митичен Роден дом — задача, която магьосникът смяташе за безсмислена. Ключът към оцеляването на расата бе да се открие какъвто и да е свят, древен или нов, на който да могат да избягат, след като войната с Демонския легион ги бе смалила до една шепа.

Откриването на техния древен свят не беше нищо повече от щастлива случайност, или поне така смяташе той, макар суетата му да не бе по-малка от тази на лорд-регента. Ларомендис, Майстор на изкуството на невижданото, бе готов да признае пред лорд-регента, че е извадил късмет.

Късмет не само за себе си, но и за Народа и за своя брат.

— Там има и хора. Плодят се като мухи на говно. Градовете им приличат на мравуняци и в тях живеят с хиляди.

— А нашият Народ? Той съществува ли още там?

— Да, но те… са примитивни.

— Какво искаш да кажеш? — попита лорд-регентът.

Сякаш за да подчертае тезата си, Ларомендис отиде до северния прозорец, откъдето се разкриваше гледка към града. Тарендамар, Звездният дом, столица на Клановете на Седемте звезди и от поколения паметник за величието на Народа. Лорд-регентът последва червенокосия магьосник и спря до него. Все още недокоснат от свирепата война на север, градът изглеждаше такъв, какъвто Ундалин го помнеше от малък.

Залата за приеми бе само на няколко крачки от двореца на регента и тъкмо с тази палата бяха свързани най-ранните спомени на Ундалин. Баща му бе направил всичко възможно неговият наследник да разбере отговорността, която идеше с полученото наследство.

Познаваше отлично този район, тъй като нямаше уличка или двор, в които да не бе играл, нямаше езеро, в което да не се е къпал, нито дърво, което да не е изкатерил въпреки гневните крясъци на ядосаните свещенослужители. Беше обикнал този град сякаш е живо създание и той бе такова — туптящото сърце на Клановете на Седемте звезди.

Построен с магия и пот, Тарендамар беше перлата в короната на Народа. Седем велики дървета се издигаха в центъра на града, по едно мистично дърво за всяка от свещените звезди на небосвода. Дори под суровата светлина на андкардийското слънце дълбоките сенки под клоните им бяха озарени от феерична светлина.

Тъкмо от тези седем дървета, Седемте звезди, както ги наричаха, се черпеше могъществото на таределите. Всяко от тези дървета бе израсло от фиданка, донесена от Родния свят в далечни времена, когато тук пристигнали първите бежанци. „Народът от звездите“, както наричали себе си.

Те избягали преди много векове от своя роден свят и намерили убежище в тази суха негостоприемна страна, с малки океани и езера, изгорена от немилостивото слънце почти през цялата година, освен по време на кратката зима. Този свят неохотно се бе преклонил пред магията на някогашните Тъкачи на заклинания, а седемте вълшебни дървета, донесени от Родината, се бяха превърнали в котва, помогнала им да оцелеят. Ала за да се закрепят тук, таределите бяха платили жестока цена в кръв. Ако душата на Клановете на Седемте звезди почиваше някъде извън Андкардия, това можеше да е само в Родния свят.

Когато дърветата разцъфнаха, заедно с тях разцъфнаха и таределите — черпеха от тях магията, която наричаха Магия на дома. В началото я използваха, за да подчинят Андкардия, сетне я пренасочиха така, че да се слее с природната хармония на този свят, докато не бъде постигнат баланс между таределите и тази планета. През следващите векове тя бе променила както света, така и елфите.

Гъсти гори покриваха сега планинските склонове и дори безплодните пустинни низини вече бавно отстъпваха под натиска на Водосъбирачите, които използваха преместващата магия, за да пренасят вода от други светове. През живота си Ундалин бе наблюдавал как морското ниво постепенно се покачва, а езерата се разширяват. Там, където някога неговият прадядо бе ловувал гигантски люспести гущери, сега цъфтяха овошки с червени плодове, под които се гушеха дини, и всичко това се огласяше от ромоленето на поточета.

Ундалин нямаше търпение да чуе как ще продължи разказът на Ларомендис, но се постара да изглежда спокоен. Знаеше, че магьосникът е стигнал до същината на въпроса. И най-сетне Ларомендис заговори:

— Те нямат нищо от това.

Лорд-регентът го погледна.

— Нямат градове?

— Освен най-тъмните от нашия род, наричани от маговете учени Забравените.

Лорд-регентът се озърна. При вратата стоеше слуга, но бе достатъчно далече, за да не ги чува, защото това, което бе казал магьосникът, граничеше с ерес. Той снижи глас и поде:

— Забра…

— На Родния свят се наричат моредели.

— Тъмният народ. И те имат град?

— Така се говори. — Магьосникът се дръпна от прозореца и за миг се замисли. — На север, опитвайки се безуспешно да имитират Майсторите на познанието, те построили свой град. Хората го нарекли Арменгар и според преданията бил разрушен. Не открих название на града на наш език, но чух достатъчно разкази и предания, за да го приема за истина. Прекарах по-голямата част от времето си сред хората, защото те са по-лесни за мамене. Хората там се множат. В някои отношения те са като нас, но по принцип са по-низши създания, като всички кратко живеещи раси. И подобно на тях се плодят като мишки. Те са навсякъде. Това, което им е известно за нашия Народ, граничи по-скоро с митове и легенди. Скитах се сред една от най-многочислените им нации и докато пътешествах, изучих езика им. За щастие на този свят има много народи и езици, така че те не обръщат внимание, ако някой не говори добре техния език. Знаем толкова малко за тези същества, тези човеци… но ще ви призная, че ги намирам за изумителни.

Лорд-регентът го погледна с присвити очи. Докато древните Тъкачи на заклинания били уважавани и почитани заради усилията им да променят този негостоприемен свят, на такива като Ларомендис и неговия брат Гуламендис се гледаше с предпазливост, граничеща със страх. Всичко, свързано с тъмното изкуство, и още повече всичко, което тези двама магьосници биха сметнали за „изумително“, най-вероятно щеше да породи нови подозрения.

— Защо? — попита той.

— Съществуват много причини, милорд. Но най-важната е тяхната магия. Развили са я до мащаби, надхвърлящи всякакво въображение. Черпят от силата на света и я използват да го променят по много начини, които направо потрисат съзнанието. Има такива, които използват магия като нашата, и дори се чудех дали техни първи учители не са били елфи, но има и други… наричат се магьосници на Великия път, в техните действия няма финес, нито… красота в занаята им, ала притежават огромна мощ. Трудно е да се обясни на някого, който не познава магията.

Лорд-регентът кимна. По природа елфите бяха едно цяло с естествената магия на расата си, но обстоятелствата бяха принудили Народа да се промени, да се пригоди към новите условия. Сега вече сред таределите имаше такива, като тези двама братя, които жадуваха за повече сила. А имаше и други, като самия него, които бяха пожертвали познанията си върху магичното изкуство, за да могат вместо това да служат по-добре на Народа.

— По-късно ще ми обясниш за хората — рече водачът на Клановете на Седемте звезди. — Разкажи ми сега за нашите сънародници. Спомена… че там имало Забравени?

— Така изглежда — отвърна магьосникът. — Хората не знаят много за нашия род, но успях да събера оттук-оттам сведения. Човеците наричат Забравените Братството на Тъмната пътека.

Лорд-регентът кимна.

— Подходящо име, ако е вярно тайното познание…

— Сред Гледащите надалече неведнъж са възниквали дебати за това дали тайното познание е истина, или метафора. — С тази простичка забележка магьосникът се постара да внуши на лорд-регента, че е разбрал коментара, но не смята да го превръща в тема на разговор. Като се имаше предвид положението, в което се намираше Народът, всеки намек за нарушаване на дисциплината пораждаше бързо и безпощадно наказание. Тъкмо по тази причина и брат му бе в затвора. Но от друга страна по-младият брат на Ларомендис открай време бе проявявал навика първо да говори, а после да мисли, нещо доста неподходящо за някой, заел се да изучава демоните във време, когато същите тези демони заплашваха да унищожат Народа.

— Какво узна за Забравените?

— Малко, тъй като за хората Братството е по-скоро митично, макар че срещнах един пътешественик от Ябон, град в северната част на едно владение, известно като Кралството, и той се закле, че веднъж е виждал с очите си тези… легендарни същества. Забравените са воювали с нашите братя. — Магьосникът произнесе последните думи със спотаен гняв. — Обикалях из тази страна, слушах приказките по кръчмите, черпех моряците, разговарях със свещеници и с всеки, който може да е чувал нещо за древното познание. На едно място намерих абатство, почитащо свой бог, ала бариерите им бяха твърде силни, за да мога да ги преодолея в използваното от мен амплоа. Все пак срещнах един от членовете им на пътя и го разпитах. Беше монах, с дисциплиниран ум, но постепенно разказа доста неща за древното изкуство, които сега ще споделя с вас.

— Уби ли го?

— Разбира се — отвърна магьосникът. — В края на краищата той беше само човек.

— В постъпката ти няма безчестие — съгласи се лорд-регентът. Безчестие беше само ако убиеш някой от Народа или от равна на Народа раса.

— Забравените воювали срещу такива като нас, обитатели на една горска страна, наречена Елвандар.

При произнасянето на тази дума очите на лорд-регента се оживиха.

— Елвандар — повтори той тихо. — Това означава Родината на Народа. — Но той усещаше и по-дълбок смисъл.

В далечни времена Народът бе служил на друга раса, страшните валхеру, като техни роби, затънали в упадък. Сетне дошло Великото въстание, война, при която се развихрил хаос и била разкъсана тъканта на пространството и времето. Далечните предшественици на таределите, които на своя език се наричали едели, били сред най-могъщите слуги на валхеру. Те били Тъкачи на заклинания, учени, изучаващи могъществото на своите господари. Много от тях загинали на други светове, макар че се смяташе, че неколцина успели да избягат и да намерят убежище. Съществуваше слаба надежда, че някъде сред звездите има оцелели, успели да се измъкнат от властта на валхеру през проломите в пространството и времето.

На Анкардия от тях бяха дошли не повече от двеста — магьосници, ловци и техните семейства. Бяха се озовали в сурова страна, но постепенно я бяха превърнали в свой дом. С течение на времето народът им бе процъфтявал и се бе множил, за да достигне милиони.

През последните няколко века бяха разкрили тайната на преместващата магия, с чиято помощ можеха да проникват през тъканта на вселената. Най-малко дузина магьосници бяха загинали при изучаването на тази магия, но сега вече можеха да стабилизират разломите и да изучават нови светове, някои от които бяха негостоприемни, а на други биха могли да оцелеят с неимоверни усилия. Имаше и няколко, които изглеждаха обещаващи, и на тях Клановете на Седемте звезди бяха построили колонии. Някои от тези колонии се бяха разраснали и процъфтели.

Народът се множеше и когато срещаха други раси, таределите се спогаждаха с тях, стига те да не се противяха на волята им. Ако обаче не отстъпваха, биваха смазвани. Един величав път… докато не се натъкнаха на демоните.

— Обитателите на Елвандар служат на кралица… — продължаваше магьосникът.

Лорд-регентът се облещи.

— Как е посмяла!

— Тя е надживяла нашия крал — побърза да вметне магьосникът. — Той… може и да не е бил кръвен родственик.

Лорд-регентът почувства забележката като удар. Сред най-древните познания съществуваше легенда за първия крал и кралицата на Народа, които помогнали да се справят с бедствията по време на Войната на хаоса, прогонила елдарите от Родния дом.

Малко бе известно за тях, освен делата и имената им, които не биваше никога да бъдат произнасяни на глас, за да не бъдат обезпокоявани духовете им. Но бяха записани в архивите и се четяха от всички хранители на познание и лорд-регенти.

— Името й?

— Казват, че било Агларана.

— Дар — тихо каза лорд-регентът.

— Означава също и Ярка луна — допълни магьосникът, — защото най-голямата от трите луни на този свят е известна с названието Дар.

— Повикайте мага учен! — провикна се лорд-регентът. После кимна на магьосника: — Продължавай, но не говори за това, нито за Забравените, докато не свикам Събор. Какво друго знаеш за тези хора, които се плодят като мишки? Имат ли водач?

— Хората са разделени на много народи с много водачи. И непрекъснато воюват помежду си.

— Това е добре. Друго?

— Джуджетата живеят в мир със своите съседи, стига никой да не ги безпокои. Освен това има таласъми и други твари.

— Таласъми?

— Леа оркха — уточни Ларомендис, завъртя глава в почуда и продължи: — Баща ми ме възпита в благочестивост, както всички от нашия род, но ще призная, че съм изпитвал съмнение. — Леа оркха, или таласъми, бяха кошмарни същества, измислени за да плашат малките деца. — Те почитат тъмни, древни богове и проливат жертвена кръв. Съчетават се с троли и други нисши раси.

— Таласъми… как така не са ги изтребили?

Магьосникът повдигна рамене — човешки жест, който бе заимствал неволно и който накара лорд-регента да се намръщи.

— Не зная — рече тихо магьосникът. — В целия този хаос и несекващи войни сред човешките племена, изглежда, не им остава време да се занимават с таласъмите.

Лорд-регентът го подкани с жест да продължи.

— Този свят е познат с няколко названия на различни езици, но най-често е наричан Мидкемия — това е човешка дума. Страната, която ви показах преди малко, е планинска земя, известна като Сивите кули. Долината някога е била убежище на Забравените. Едно човешко племе на име цурани ги е прогонило на север, откъдето те така и не се завърнали. На юг живеят джуджета, но има естествени прегради между долината и територията на джуджетата. Някои древни мини все още ги свързват, но са изоставени и лесни за отбрана. На север има пътеки и стари пътища, водещи към мястото, накъдето са се оттеглили елфите. Установим ли се в тази долина, можем да се разширим във всички посоки. На изток земите владее една човешка федерация, назовала се Свободните градове. Те са зле организирани и лесно могат да бъдат покорени. Основната опасност идва от запад, защото там са граничните постове на вероятно най-силната нация… — Той млъкна, забелязал, че лорд-регентът е вдигнал ръка.

В залата влезе възрастен елф с широка роба, понесъл древна книга, в която се съдържаше историята на Народа от Времето преди. Очите му бяха помътнели от възрастта. Зад него крачеше млад елф, неговият наследник, който, когато не помагаше за проучванията на мага учен, се подготвяше да поеме отговорностите на неговата служба.

И двамата се поклониха пред лорд-регента и той каза:

— Мидкемия. Известна ли ни е тази дума?

Магът учен притвори очи. Младият помощник му зашепна нещо на ухото.

— Говори високо! — нареди лорд-регентът. — Никой не шепне в моя двор.

Младият елф го погледна изплашено и заговори:

— Моля за прошка, милорд. Не исках да изглежда, сякаш крия нещо от вас. Въпросът е, че съвсем наскоро преглеждах някои от първите записки и се натъкнах на това име.

Магът учен вдигна ръка и младежът млъкна.

— Това е Тандареи, милорд, той е още млад и вероятно малко припрян, но умът му е остър като моя на младини. — Очите на стария учен за миг се навлажниха. — Скоро тази служба ще премине в неговите ръце и бих искал да ви го препоръчам.

Младият историк се поклони ниско.

— Е, добре — рече лорд-регентът на Тандареи. — Какво знаеш за този свят?

— Във времето преди времето — поде младият историк, цитираше ритуалните слова от древните митове, — преди Народа ни да избяга от Яростта. В онези дни ние сме били роби в Родния си свят, управлявани от жестоки господари, известни като Повелителите на силата, Ездачите на дракони. После се появила Яростта и небесата били разкъсани, а Ездачите на дракони се издигнали, за да се включат във величава война. Мнозина от Народа загинали и още повече били изгубени между звездите, изоставени там от господарите им, когато се прибирали, за да се бият с Яростта. И докато продължавала войната — говореше младият маг учен, притворил очи, сякаш четеше от древния текст в ума си, — много по-незначителни същества, дакан шокета, дена оркха и достан шули, дошли на Родния свят през златен мост, бягайки от Яростта. — Спря да си поеме дъх, после продължи: — Мидкемия е дума, използвана, милорд, от дакан сокета, това е древното слово на нашия Народ за човеците. Хората нарекли нашия Роден свят Мидкемия.

Лорд-регентът затвори очи, като че се молеше наум. После ги отвори и каза:

— Значи наистина е нашият Роден свят! — Обърна се към Ларомендис: — Разкажи ни още за тази долина, онази, която ми показа.

Магьосникът кимна и почна:

— На запад се намира един от гарнизоните на народа, за който ви казах, поданиците на Кралството. Хората там живеят в малки градове, не по-големи от нашите, три от тях се казват Тулан, Каре и Крудий. Добре са укрепени. Можем да ги изолираме по суша, но те разполагат с многочислени флотилии и ще могат да се поддържат по море. Ще трябва да ударим едновременно и бързо и трите крепости и да ги завладеем.

— Когато му дойде времето. Но първо ще се наложи да изградим сигурно предмостие на Родния свят и да измислим някакъв план, с който да спечелим още време. — Лорд-регентът се замисли за миг за това как великото Бариерно заклинание, сферата, удържаща настъпващия Демонски легион, отслабва на север. Пред изминалите десет години я бяха пробивали на три пъти и според последния доклад наскоро отново била пробита на запад. Сраженията бяха изключително кръвопролитни и мнозина бяха платили ужасна цена, докато магьосниците възстановяват пробива. Накрая бариерата щеше да падне навсякъде, така че не разполагаха с време. Единствено героизмът би могъл да удържа врага, докато не пристигнат подкрепления. Той погледна Ларомендис и добави: — Планът за завладяването на този свят ще бъде подложен на обсъждане. Но това е работа на други. На теб ще поставя нови важни задачи.

— Готов съм да ви служа, милорд — отвърна магьосникът.

— Напоследък понесохме тежки удари. Врагът ни изтика от твърдината Тандар и Модария падна.

Магьосникът не каза нищо, но лекото трепване на очите му бе по-силно от въпрос.

— Няма оцелели — въздъхна лорд-регентът.

Модария беше последният от граничните светове, така че сега цялото население на Народа се намираше на Андкардия.

— Накарахме ги да платят скъпо, но както винаги за всеки от тях губехме по трима наши. — Дълбокият му глас беше почти безстрастен, когато добави: — Трябва ни безопасно убежище, магьоснико. Дали онзи свят е безопасен?

Настъпи тишина. Ундалин не издържа и се провикна:

— Говори! Безопасен ли е?

— Там има следи от демони. Не са пресни, но… демоните са били там.

Лорд-регентът отметна ядно глава и за миг даде воля на измъчващите го чувства.

— Значи и там няма да намерим спасение!

— Само следи, милорд — уточни магьосникът. — Не открих демони.

— Как е възможно това? — попита лорд-регентът и го изгледа ядосано.

— При пътешествията си видях много страни и чух безброй разкази. Преди около век демоничен господар стигнал до тази земя, ала не водел войска. Той се превъплътил в облика на жена, кралица на хората, и завладял една трета от света, преди да бъде спрян. Магьосник с голяма мощ, подпомаган от други магьосници и човешка армия, сразил демона и го прогонил.

Лорд-регентът бе свел глава, докато слушаше разказа.

— Само един демон — каза тихо. — Това е необичайно. — Помълча замислено, после добави: — Но има ли един, това означава, че ще го последват и други.

— Милорд, нося и надежда. В разказите се намеква, че този демон не е дошъл на въпросния свят чрез магия, а по-скоро през… портал.

— Демоничен портал!? — възкликна лорд-регентът. — Тази история става все по-древна, магьоснико. И все по-невероятна — инак как ще обясним присъствието на демони сред смъртните? Та нали всеки маг учен още от времето преди времето знае, че демоните не могат да се появят в някой свят, ако не са били призовани! Не желая повече да слушам подобно богохулство, освен ако не държиш да последваш участта на брат си!

Лицето на магьосника се изопна.

Лорд-регентът продължи с по-нисък глас и успокоително:

— Той е жив.

— Във вашата тъмница, милорд?

Лорд-регентът не успя да скрие усмивката си.

— В клетка, която поставих в малък двор. Мисля, че тъмницата влияе зле на здравето му. Исках да е жив, когато се върнеш. Ако се върнеш. Там напича слънце, може би следобед дори му става горещо, но е добре.

Лицето на магьосника едва не се изкриви от гняв, но той се овладя.

— Оцеляването на брат ти зависи от това дали ми служиш вярно, магьоснико — добави лорд-регентът.

Магьосникът наведе глава.

— Милорд, и аз, и Гуламендис сме ваши верни служители. Винаги е било така.

Настроението на лорд-регента видимо се влоши.

— Недей да ми своенравничиш, магьоснико. — Той посочи на запад. — Равнините на Делт-Аран са осеяни с труповете на воини, които „ми служат вярно“. С всеки от тях народът ни се топи. В Тандамар има деца, които никога няма да видят лицата на бащите си. На пет свята се бихме с Демонските легиони и на всеки от тях оставяхме свидни жертви, които са „мои верни служители“, както и техните жени и деца. — Зад гнева на лорд-регента магьосникът долови болка. — Моят дядо и баща му са се възправяли срещу врага и също са били „верни служители“. И са дали живота си за нас. Няма да опозоря спомена за тях, като простя на виновните за този ужас. Сега те са тук, на Света на Седемте звезди, откъдето няма накъде да бягаме. — Отново сниши глас и добави: — Освен на Родния свят.

Магьосникът мълчеше. Това беше стар спор, бяха го водили и преди. Ларомендис и брат му се занимаваха с мистични изкуства, призвание, което дори в по-добри времена не предизвикваше уважение, а сега времената съвсем не бяха добри. Ларо беше Майстор на илюзията, заклинател, който можеше да убие воин, като използва волята и въображението си, създавайки толкова реална илюзия, в която противникът с един удар да покоси самия себе си. Гуламендис беше Укротител на демони и един от тези, които обвиняваха за ужасяващата участ, стоварила се върху Народа. Ларо и брат му бяха отгледани от майка си в едно далечно селце и тя знаеше, че синовете й са наследили голяма магична сила и ужасяваща дарба.

— Пак питам, безопасен ли е този свят? — повтори лорд-регентът.

— Мисля, че да, милорд. — Магьосникът млъкна, за да подбере думите си. — Както вече казах, събраните от мен познания доказват, че този свят разполага с могъщи закрилници, мъже и жени, които биха могли да създадат основата на армия, която да бъде пратена срещу онези, с които воюваме. — И добави предпазливо: — Може да намерим там съюзници.

— Съюзници!? — изрева лорд-регентът. — Джуджета, западнали елфи, хора!? Дали да не се съюзим и с таласъмите? Нима ще ме накараш да съм първият водач на нашия народ, който ще сключи примирие с онези, срещу които воюваме откакто свят светува? Да искаме помощ от създания, подходящи единствено да бъдат покорявани и пречупвани пред волята ни?

Ларомендис не отговори. Знаеше, че това е спор, който вероятно ще отнеме седмици и месеци на заседания на свикания от лорд-регента Събор. Знаеше също и че ако иска да спаси живота на брат си, трябва да направи така, че по време на Събора маговете учени и свещениците да убедят лорд-регента в правотата му. Беше дошло време, когато оцеляването на Народа зависеше от това една горда нация да се примири и да сключи съюз с народи, смятани открай време за техни врагове.

Още час лорд-регентът задава най-различни въпроси, за да събере информация за подготвянето на своя нов план, и накрая заяви:

— Ще прехвърлим в тази долина два клана и ще им заповядаме да завземат крепостта в северния край.

Ларомендис кимна. Тъмните елфи бяха оставили всичко, както си е било, и макар и обрасла с растителност и пострадала от времето, крепостта лесно можеше да бъде възстановена и използвана за отбрана.

— Солис и Матусик да се подготвят — нареди лорд-регентът и вестоносецът се поклони и хукна навън. Ларомендис запази безстрастно изражение, но вътрешно се усмихна. Солис бяха под командването на Себолтис, единствения оцелял син на Ундалин и негов любимец. Неочакваното решение даваше на Ларомендис малко предимство, защото ако дойдеше време за завоевателна война, лорд-регентът нямаше да е толкова силен привърженик на подобно решение, ако наследникът на неговия трон бъдеше изложен на риск. Също като брат си, Ларомендис си даваше сметка, че за да оцелее, Народът трябва да се промени. Ундалин не би имал нищо против завоюването на Мидкемия като изконен роден свят на таределите. Би могъл да постигне съгласие с живеещите в Елвандар, дори да признае тяхната кралица за законен владетел и да се откаже от кръвното си право — макар че Ларомендис се съмняваше в последното. Но щеше да настоява кралицата да властва над неговите сънародници и да не търси съюз с по-низши създания.

Ларомендис знаеше, че тъкмо този начин на мислене през поколенията е довел до загубата на милиони от Народа. За да оцелее, Народът трябваше да забрави мечтите си за завоевания и господство и да се съюзи с джуджетата и хората. Ала осъществяването на плановете му изискваше голяма доза късмет, тъй като на двамата братя не се гледаше с добро око. И все пак тъкмо върху тях бе паднало бремето да се опитат да променят лорд-регента.

На вратата се появи вестоносец, задъхан от тичането по коридорите и стълбите. Падна по лице пред лорд-регента и му протегна един свитък.

Лицето на лорд-регента потъмня: той разбра, че се потвърждават най-лошите му опасения.

— Гарджан-Дан е паднал. Демоните са пробили бариерата.

Ларомендис знаеше две неща: че демоните ще бъдат отблъснати и Бариерното заклинание ще бъде възстановено, но срещу голяма цена. Колко пъти още можеше да поправят бариерата и всеки път да губят воини, докато магьосниците се опитват да я възстановят? Веднъж, два пъти, три — но накрая Бариерното заклинание щеше да се разпадне окончателно и скоро след това техният град щеше да бъде обсаден. Стените на Тарендамар едва ли щяха да са голяма пречка за Демонския легион. Яката зидария и магията можеха да ги удържат най-много седмица, може би две, дори месец, но в края на краищата градът щеше да падне — и заедно с него щеше да си иде сърцето на Седемте звезди.

Лорд-регентът сложи крак на рамото на вестоносеца и го побутна встрани.

— Върви си! — извика и вестоносецът се подчини с облекчение, най-вече задето лорд-регентът не бе придружил заповедта си с унизителен ритник. В предишни дни можеше да стане и така, че главата му да се озове набучена на копие на входа на крепостта.

Лорд-регентът отиде до прозореца, погледна навън, въздъхна дълбоко и попита:

— Магьоснико, на кой свят си роден?

— На този, милорд. Далече на север в снежните земи, в подножието на Железните планини.

— Аз също съм се родил тук, но най-големият ми син се появи на бял свят на Утамиир — каза лорд-регентът. Магьосникът го знаеше, но си замълча: даваше си сметка, че господарят има нужда да говори. — Когато едва навърши десет сезона, го изведох на лов за дългорози и зеленомуцунести в равнините на изток от град Акар. Беше горещо — там е винаги горещо. И рядко вали, а когато завали, става порой и има гръмотевици. Наводненията често погубват деца и дребни животни. Светкавици разкъсват небето, сякаш самите богове воюват. — Обърна се и изгледа магьосника. — Ще изгубим този свят, магьоснико, както изгубихме Утамиир. — Наведе се над перваза на прозореца и се загледа в далечината. — Както изгубихме Катанджара, Шинбол и други. В епохата на моите деди сме завладявали звездите. Клановете на Седемте звезди са управлявали светове! — Поклати тъжно глава. — А сега идва край на нашето властване. Скоро ще се превърнем в бежанци.

Върна се при трона и въздъхна:

— Трябва да се приберем у дома. Това е единственото ни спасение. — Изгледа Ларомендис. — Нахрани се, почини, после се върни при първа светлина. Ще придружиш нашия Военачалник и един отряд скаути на Родния свят. Ще започнем подготовката за прехвърлянето. — Намръщи се и му нареди: — Тръгвай!

Магьосникът се поклони и забързано напусна залата. Доста работа го чакаше от този час до утрешния ден и не хранеше никакви илюзии, че ще му остане време да се наяде и да почива.

Искат се немалко усилия, за да подготвиш измяна.