Връхлита страховит легион

14.Пазарлъци

Томас погледна към гората.

Под краката му се простираше домът, който бе обитавал през почти целия си живот. Гледката от кралските балкони бе зашеметяваща. Великите дървета на Елвандар бяха подредени по начин, който на пръв поглед изглеждаше хаотичен, но имаше модел, разкриващ се на наблюдателя след старателно вглеждане. Оттук Томас виждаше просторните поляни, из които децата играеха, учеха се да изработват лъкове, да дялат стрели, да шият дрехи и да приготвят храна. В далечината се различаваше хълм, на който щеше да бъде запален сигнален огън, ако се зададе опасност — традиция, спазвана от дълбока древност. От тази страна на Граничната река не се нуждаеха от предупреждения, тъй като само могъщ магьосник би могъл да проникне през гората в сърцето на Елвандар и намесата му щеше да се почувства от всички, които живееха по брега на езерото.

Израсъл в Крудий, Томас от малък се увличаше по разкази за подвизи и герои и си представяше, че ще стане велик воин и ще служи на краля, но съдбата го бе дарила с нещо много по-голямо от момчешките фантазии. Той беше наследник на бялата и златна броня на валхеру, а с нея и на познания, натрупани от същества, които отдавна бяха измрели. Беше виждал в паметта си хиляди неща, на които не бе ставал свидетел през живота си, ала същевременно изглеждаха, сякаш ги е преживял лично.

До него, загледан в красивия пейзаж, стоеше неговият стар другар, същият, който го придружаваше, когато намери бронята. Джуджетата и елфите открай време поддържаха хладни, но учтиви отношения, докато Томас не бе сложил ръка на бронята на отдавна умрелия валхеру Ашен-Шугар. Като техен съюзник, той бе спасил немалко джуджета по време на войната с цураните, а като превъплъщение на отдавна умрелия Властелин на дракони бе въвел почти сляпо подчинение сред елфите. По време на Войната на разлома между елфите от Елвандар и джуджетата от Сивите кули и Камен връх се бяха изградили тесни връзки, много по-близки и сърдечни, отколкото преди войната.

Вече от век, че и повече, Долган бе близък приятел на Томас, негов неизменен верен съветник с практически възгледи за света. Томас винаги се радваше на срещите със своя стар другар, макар сега това да не бе причината за неговото посещение.

След като предаде предупреждението на кралицата на елфите, Алистан от Натал отпътува, тъй като имаше много задачи, но Долган бе решил да остане. Бяха изминали почти шест години, откакто бе навестявал своите приятели елфите, и изпитваше нужда да поживее малко сред тях.

Познаваше Томас почти толкова добре, колкото Агларана и стария приятел на Томас — Пъг и бе усетил, че е обезпокоен от появата на чуждоземния елф.

— Тема за размисъл, а, момко? — Подхвърли той.

Томас винаги се усмихваше, когато Долган го наричаше „момко“.

— Именно.

— Знаех си, че нещо се готви, още в онзи ден в мините на Мак Мордайн Кадал, когато те заварих да ядеш риба с дракона. — Старото джудже се разсмя и допълни: — Това е разказ, равняващ се на сто подобни, разказани вечер край огъня. Но какво се случи след това, Томас? Цураните, онова, което те промени и ти стана… — Той кимна съчувствено. — Все пак накрая всичко се оказа за добро.

— Така ли смяташ? — попита прочутият воин.

— Ти направи много повече от обещанието да защитаваш сънародниците си, приятелю. Отгледа чудесен син и даде на една прекрасна жена любовта, която заслужава. Само това вече си заслужава. Но има и още, защото ти беше опора за своя народ.

Тук, в Елвандар, мирът остана запазен, докато в други части на света хората преживяха ужасни времена.

Томас кимна. Обичаше срещите с Долган, колкото и да бяха редки напоследък. Джуджето вероятно щеше да живее още поне стотина години, ако имаше късмет и някой се грижеше добре за него, но на този свят нямаше нищо вечно и дори дълголетните джуджета накрая го напускаха.

Напоследък Томас бе преследван от усещането, че ще се случи нещо лошо, че се задава някаква много могъща сила, която ще промени всичко, и то не към по-добро. И това предчувствие се бе задълбочило с пристигането на чуждоземния елф.

— Значи ще ни напуснеш, така ли? — обърна се Томас към Долган.

— Да, момко. Мисля да се разходя до Камен връх и да навестя Ханорн. Доста му станаха годинките и сигурно вече рядко излиза. Искам и да си побъбря със сина му Локлан за туй-онуй. Джуджешки работи, нали разбираш.

Томас кимна.

— Разбирам. Искаш ли да ти правя компания по пътя? — Томас се боеше да не обиди стария си приятел, като му предложи охрана. В края на краищата джуджето бе дошло дотук чак от Сиви кули, придружено единствено от Алистан.

— Не. Пътят не е дълъг, а и ми трябва време да помисля. Освен това да се движиш из тукашните земи вече е доста безопасно, откакто ти прогони Тъмното братство на север. Таласъмите по тези места може да са глупави, но не чак толкова, че да ме нападнат. — И потупа окачения на колана му легендарен чук.

Томас се засмя. Долган бе намерил Чука на Толин, знака за неговата кралска власт, в същата пещера, в която момчето от Крудий бе открило бронята в бяло и злато.

Могъщата броня, осигурила му връзка с далечни предци, сега бе прибрана на сигурно в покоите му, до церемониалните одежди и скъпоценните камъни на жена му. За Томас се говореше, че е най-могъщото същество на този свят, и вероятно можеше да се равнява единствено с приятеля си Пъг, чиято магия бе като природна стихия. Ала дори могъществото на Томас и магията на валхеру не му даваха способността да вижда в бъдещето.

— В такъв случай на добър път, стари приятелю — рече Томас.

— И на теб също всичко добро, момко.

В този момент се появи Агларана и Долган възкликна:

— Ах, красавице. Тъкмо ми спести усилието да те търся, за да ти кажа довиждане.

— Тръгваш ли, Долган?

— Да, ще ида до Камен връх и после се прибирам у дома, преди моето момче съвсем да е оплескало нещата.

— В такъв случай лек път и дано скоро пак ни гостуваш, приятелю — рече тя.

Той се поклони и излезе.

Томас отново се загледа към гората долу, а жена му известно време гледа него. Познаваше настроенията му и го обичаше толкова дълбоко, че понякога сама не вярваше в чувствата си. Беше обичала първия си съпруг, последния крал на елфите, но това бе бавно изградило се чувство, обич, възникнала от необходимостта, тъй като съдбата й бе отредила да бъде до него. Ала още първия път, когато видя в Томас мъжа, в нея се събуди страст, каквато не бе познавала през живота си. Оттогава те бяха едно цяло и тя веднага се досети, че в момента той мисли за новопоявилия се елф.

Знаеше, че е разтревожен.

Агларана, кралица на елфите и съпруга на Томас вече близо век, застана до него и го прегърна. Жест, който винаги му действаше успокоително.

— Какво те мъчи, съпруже?

Той се обърна и я дари с усмивка, заслепен от красотата й.

— Казвал ли съм ти напоследък колко си хубава? — попита и очите му блеснаха.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Всеки ден, милорд.

Той се намръщи.

— Е, ако ти е досадно…

— Не — прекъсна го тя. — Приятно ми е да го чувам колкото и пъти да го повтаряш.

— Загрижен съм — призна той.

— Зная. И причината е нашият гост.

Томас кимна и каза:

— Нямам ясни спомени за Ашен-Шугар. Доста неща изникваха в съзнанието ми през годините, но има и празнини. Сред всичките ми спомени за еделите няма елф на име Гуламендис.

— Той е много странен — съгласи се кралицата. — Моределите приличат на нас, но този елф е… различен.

— Долган каза, че ако не били ушите, щял да прилича съвсем на човек.

Агларана се разсмя — приятен музикален звук, който погали слуха на Томас.

— Любов моя, толкова ли дълго живееш сред нас, че си забравил как изглеждат хората?

Той се усмихна.

— Аз съм такъв, какъвто съм. Да, родил съм се човек, но това беше много-много отдавна. Само нашият син Калис разбира какво е да живееш между един и друг свят.

— Благодаря на предците, че Калис намери Елия и синовете й.

— Така е — кимна Томас. — Семейството може да има душа. — Мислеше за своето и как за малко да се увлече по безумието на Властелините на дракони. Жена му и неговият син бяха котвата, която го бе задържала да не се поддаде на ужасяващия гняв и изгарящото желание да властва. Сега синът му имаше същото основание да живее — семейство, което обичаше дълбоко и искрено.

Томас замълча и Агларана зачака търпеливо. След няколко минути, през които двамата се наслаждаваха на близостта си, Томас каза:

— Любов моя, ти управляваш в Елвандар и всички решения трябва да са твои. И все пак, като пълководец, не мога да не се безпокоя.

— Разбирам и винаги съм се вслушвала в съветите ти.

Той се усмихна.

— Винаги?

Тя му отвърна с усмивка.

— Е, в повечето случаи.

В дъното на кралския балкон се появи Акайлия и Томас му махна да се приближи. Старият елф бе водачът на онези, които се бяха върнали в Елвандар от Келеуан. След смъртта на Татар, най-доверения съветник на кралицата и старши сред Тъкачите на заклинания от времето на баща й, Акайлия бе станал старейшина на Съвета на кралицата. Елфът се поклони и каза:

— Ваше величество. Лорд Томас.

— Кажи ни — заговори го кралицата, — какво мислиш за Гуламендис?

Акайлия се настани в издълбаното от монолитно дърво кресло, посочено му от кралицата, и кимна с благодарност.

— Труден въпрос, кралице. Няма съмнение, че той е от народа на елдарите. Не познава древните ни учения, но това е нормално за някой, който не е бил обучен за Хранител на познания или Тъкач на заклинания. Ала когато научих, че е Укротител на демони… — Той завъртя глава. Никой не знаеше каква е възрастта на Акайлия, той бе най-старият жив елф. Косата му бе бяла като сняг, ала в сините му очи блещукаха любопитни пламъчета. — Това, което не ми дава покой, съвсем не са интересите му към тъмните изкуства, защото не е първият елдар, примамен от тази страна на познанието. А по-скоро неговото… поведение.

— В смисъл? — попита Томас.

— Прикрива го добре, но се смята за по-висш от нас. Смята своя така наречен Звезден народ за по-извисен, отколкото са традиционните елдари. — Старецът се облегна назад и въздъхна. — Мисли ни за примитивни и изостанали. Горското изкуство му е чуждо, както и на мнозина окедели, дошли при нас отвъд океана.

— Какво друго те безпокои?

— Има много мистериозни неща, свързани с този елф — рече Акайлия. — Дошъл е тук за повече неща от тези, които признава. Усещам, че отчаяно жадува да помогнем на сънародниците му, но се презира, задето трябва да ни моли за помощ.

— Въпросът е — попита Томас, — дали презрението му се дължи на увереността, че се мисли за по-извисен от нас?

— Не, има и друго. Докато говореше за нашите древни познания, усещах, че изпитва научен интерес към много неща. Както повечето елдари, той обича познанието заради самото него. Това, което не му дава мира, е начинът, по който се използва това познание. — Старият елф въздъхна и продължи: — Не съм сигурен, но ми се струва, че следва свои цели и трябва да разберем какви са, преди да му се доверим.

Томас и кралицата мълчаха.

— Тези елфи… тези таредели… те се появиха неочаквано, нали? — каза Акайлия.

Томас кимна.

— Господарю, ти познаваш нашите предци по-добре от всеки друг на този свят. Можеш ли да си представиш, че който и да било елдар е поел по пътя, за който говори този таредел?

Томас се зарови в спомените, наследени от Властелина на дракони Ашен-Шугар. Накрая рече с въздишка:

— Не. Но арогантността на валхеру надхвърля всякакви представи. Те не биха могли да разберат разликата между тези, които служат с чест, и тези, които превиват гърбове в полето.

Старият елдар кимна в знак на съгласие.

— Ние бяхме Хранители на познанията, при това сред тези, които се радваха на всеобщо доверие. Когато Драконовото войнство изостави моите предци на Келеуан, предположихме, че и други ще постъпят по същия начин. И тогава изгубихме надежда някога някой да ни намери.

— Ала когато се върнахме тук и открихме различията между еледели, моредели и гламредели… и дори научихме за океделите, всичко си застана по местата, сякаш самата природа ни бе създала такива. Но тези таредели… Те са толкова странни. — Старият елф сви рамене и потъна в мълчание.

Раса, известна с търпението си, елфите разглеждаха събитията в светлината на години и десетилетия, там, където хората щяха да броят дните.

— Имаме време да открием всички тези неща — заяви Томас.

— Тук ще трябва да проявя несъгласие, лорд Томас — рече старият водач на елдарите. — Усещам в този Гуламендис някаква припряност, която ми подсказва, че скоро ще видим причината за всичко това. — Той въздъхна. — Не зная обаче дали ще харесаме това, което предстои да узнаем. Мисля, че не.

— Тези таредели по-близки до моределите ли са, отколкото до нас? — попита кралицата.

Акайлия поклати глава.

— Не. Различават се и от едните, и от другите, ваше величество, както и от всички останали елдари. — Махна с ръка към гората. — Това е мястото, откъдето сме тръгнали в зората на времето, за да се разсеем по света. Преди войната в небесата и освобождаването на нашия Народ. Същото е като при семената: ако ги засееш в различна почва, от тях ще израстат различни дървета. Едни ще са прави и силни, други криви и ниски, а трети ще са съвсем променени. — За Томас и Агларана бе ясно, че говори за различията между еледели, моредели и таредели. — Тези, които живееха на север, сега се преместиха при нас, а някои отидоха в Баранор. Други, от бреговете отвъд морето, пристигнаха тук. Логично е да се смята, че тези, които векове наред са живели сред звездите, ще са много по-различни от тези, които са останали на нашия свят.

Томас кимна. За всички, прекарали живота си в Елвандар, елфите, обитаващи страната на север от Зъбите на света, известни като гламредели, бяха варвари, почти примитивни като океделите, живеещи отвъд океана и възприели много от обичаите на хората.

— Разбирам защо ни се струват толкова чужди.

— И въпреки това те са част от нас — рече старият елдар. — Разполагат с познания, които ние отдавна сме изгубили, както и ние пазим неща, които те нямат. И двата народа ще извлекат полза от това единение.

На лицето на Томас обаче се четеше съмнение. Благодарение на спомените от Властелина на дракони разбираше добре за какви познания става дума и си даваше сметка, че някои от тях е най-добре да останат забравени. Помисли още малко, после попита:

— Той разтревожен ли е от присъствието ми?

— Може би — отвърна Акайлия. — Гуламендис разпитва за теб, но както би го сторил всеки новодошъл. Страхът и любопитството му са уравновесени. Нещо друго го плаши, не скритата в теб природа на валхеру и опасността да властваш над неговите сънародници.

— Всъщност — продължи старият елф с усмивка, — макар че го прикрива, той е сигурен, че ще се провалиш, ако се опиташ. Тези елфи са наистина прекалено арогантни и се смятат за висша раса.

— Ние никога не сме се държали така — посочи Агларана.

— Вярно е, ваше величество. Но не мога да кажа същото за моределите.

Томас кимна, а кралицата каза:

— Трябва да призная, че си прав.

— Моределите са били раболепни домашни роби, принудени да създадат по заповед на своите господари и за тяхна прослава Сар-Саргот и неговия двойник Сар-Исбандия — припомни им Акайлия.

Томас поклати глава.

— Да не би да намекваш, че сме срещнали раса на елдари с амбицията на моредели?

— Не съвсем — отвърна Акайлия. — Би било твърде просто. Тези елфи, тези Звездни елфи, са всъщност нещо много по-опасно. От думите на Гуламендис останах с впечатлението, че той е нещо като техен представител. Те са по-едри от нас и мисля, че ни надминават по физическа сила. — Усмихна се и кимна на Томас. — С ваше изключение, милорд.

Томас също кимна, но по изражението му личеше, че не смята забележката за важна. Въпреки магичната си сила той беше лишен от суета. Беше преживял и причинил твърде много страдания, за да се смята за нещо повече от късметлия. А фактът, че някои от тези, които бяха пострадали от него, му бяха простили, го бе направил истински скромен.

— Има и още — продължи Акайлия. — Неговата магия е… тъмна.

— Така ли? — попита кралицата.

— Не съм го виждал да използва заклинания, но го долових в него. Той задава въпроси. Проницателен е, надарен с остър ум, но има нещо, което ме безпокои.

— Мен също — призна Томас. — Той вещае опасност.

Кралицата и Акайлия погледнаха бойния вожд. Томас продължи:

— Не мисля, че опасността е стаена в него, но има нещо, което крие, нещо, което може да бъде опасно.

— Той е странен — съгласи се кралицата. — Някак си не усещам родствена връзка с него.

Акайлия кимна и каза замислено:

— Таределите са се променили прекалено много за времето, докато са живели сред звездите. Той нарече нашите дървета „звезди“. Когато не е с Тъкачите на заклинания, се скита из гората, докосва стеблата и се държи така, сякаш ги смята за живи.

— Може би и ние сме странни за него, както той за нас — рече Агларана. — Смятаме, че не сме се променили от времето на Войните на хаоса, но това вероятно не е истина. — И погледна мъжа си, защото знаеше, че Томас има спомени от онези дни.

— Вие сте по-силни, по-благородни и по-единни със света около вас. — Той извърна очи към гората под тях. — И по-извисени. Таределите също са претърпели развитие, но в друга насока.

— Той говореше за градове — каза Акайлия. — Големи градове от камък и стъкло, с дебели стени и високи зидани кули. Елфически градове.

— Звучи странно за моите уши — промърмори Агларана.

— Той крие разни неща — продължи Акайлия. — Но освен това казва други, които предполага, че вече знаем, например че техните Тъкачи на заклинания работят с камък, скала и кал, тъй както нашите умеят да налагат магията си върху гората, а други командват огъня, водата и въздуха.

— Елементалисти — каза Томас. — Сега си спомних. Когато били завладени от лудостта на Дракен-Корин и построили първия си град в Сар-Саргот, валхеру дарили тази магия на избраници сред техните строители. — Обърна се и видя, че кралицата и Акайлия го гледат внимателно. На устните му затрептя усмивка. — Нали не мислите, че валхеру биха си изцапали ръцете, като помагат да се построи цял един град?

— А какво е станало с тези, които са построили Сар-Исбандия? — попита Акайлия.

Томас сви рамене.

— Тези, които останали там и които станали моредели, изгубили уменията си. Магьосниците им никога не са се отличавали с особена сила, нито са били заплаха за нас. — Пое си дъх и продължи: — Което ми говори, че таределите може да са повече моредели, отколкото едели.

— Ние сме едели — посочи Агларана.

Акайлия склони глава в жест, който двамата разчетоха като „ще ми се да беше така“.

— Би било чудесно — заяви Томас, — ако всички племена на еделите бяха обединени. — Погледна към съпругата си. — За всеки моредел, който намери пътя към нас и който се върна тук, изоставяйки Тъмния път, сме избили поне десетина. В природата им е да търсят силата. — Погледна Акайлия. — И изглежда, че таределите са намерили тази сила.

— Какво предлагаш да направим, съпруже? — попита кралицата.

— Мисля, че е дошло време да си поговорим на четири очи с нашия гост. — Той се обърна към Акайлия и каза: — Помоли Гуламендис да дойде на среща с мен при Свещената гора.

Възрастният елдар се поклони леко, после по-дълбоко пред кралицата и излезе. След като той си тръгна, Агларана попита:

— Защо Свещената гора, Томас?

— Струва ми се, че Гуламендис се бори с нещо. Не мисля, че знае какво е, ала на този свят няма друго място, което да вдъхва повече сила на който и да било елф от Свещената гора. Акайлия каза, че Гуламендис бил запленен от древните дървета.

— Разбирам — кимна тя.

Томас въздъхна дълбоко.

— Мисля, че ще трябва да го побутнем още малко.

Тя го изпроводи с поглед, докато се отдалечаваше, за да облече бронята в бяло и злато.

Гуламендис последва елфката, пратена да го отведе за срещата с лорд Томас. Беше типична представителка на своя народ, макар и твърде крехка за неговия вкус. Повечето таределки бяха високи колкото мъжете си и доста силни. Докато тази женска бе привлекателна по друг, по-примитивен начин.

Излязоха на една горска пътека, която ги отведе на известно разстояние от сърцето на Елвандар, встрани от величествените дървета, които Укротителят на демони познаваше като „звезди“. Когато стигнаха една поляна, тя спря и каза:

— Лорд Томас скоро ще дойде.

— Благодаря ти — отвърна той и тя си тръгна.

На пръв поглед наоколо нямаше нищо забележително, но той усещаше лек и постоянен прилив на енергия. Не беше нещо, което незабавно да отличи, ала му се струваше странно познато, сякаш долавяше ехо на песен, която не можеше да си спомни. Отново си припомни за неотложните задачи, будещи постоянно тревогата му — трябваше час по-скоро да установи връзка с тези примитивни елфи и да ги използва, за да съберат съюзници срещу Демонския легион, ако той последва таределите и на този свят. Не се съмняваше, че рано или късно това ще се случи.

Вината, която стоварваха върху него и други, изучавали науката за демоните, беше неоснователна — нито той, нито някой от останалите таределски магьосници бе отговорен, че демоните бяха достигнали първата гранична колония на един свят на име Естандарин. Със сигурност не по вина на някой Укротител на демони колонистите не бяха успели да разрушат портала навреме, тоест преди демоните да достигнат транслокационния възел в град Шадин на Дастин-Барин. Оттам те се бяха разпространили като метастази, поразявайки останалите таределски светове.

В началото таределите бяха сигурни, че ще могат да разгромят нападателите, защото досега не бяха познали поражение в нито една война. Но демоните сякаш нямаха край и въпреки огромните загуби, които понасяха, продължаваха да прииждат.

Укротителите на демони знаеха истината, но никой в Съвета на регента не искаше да ги чуе. Някъде, вероятно на Естандарин, имаше портал, през който демоните нахлуваха в тази реалност. Гуламендис се бе опитал да намери други Укротители на демони, с които да обсъди този въпрос, но след години на изолация и преследване бяха останали малцина и беше невъзможно да се състави достоверна картина на демонското царство.

Той знаеше само това, което бе открил през годините изучаване на шепа обучени демони. Но каквато и да бе истината за проникването на демоните в тази реалност, Гуламендис бе сигурен, че по някакъв начин те ще последват таределите на Мидкемия. Дори и да грешеше, нямаше вреда в това да сключат съюз с тези елфи и да им позволят да служат на общата цел. От друга страна, не можеше да не признае, че усеща нещо в тази кралица, тази Агларана. Може би тя наистина бе наследница на древен род, защото когато се срещна с нея, Гуламендис почувства нещо дълбоко и… истинско. А също и гората — беше нова за него и същевременно му се струваше толкова позната.

Сякаш прочел мислите му, един глас зад него произнесе:

— Това е древната Родина.

Гуламендис се обърна и се стресна като от физически сблъсък. Томас, Главният боен вожд на Елваднар, стоеше зад него, облечен в броня от бяло и злато. Златният дракон върху нагръдника му заслепи Укротителя на демони и когато най-сетне погледна Томас в лицето, той съзря там нещо, което не бе видял на Съвета на кралицата. В този мъж се спотайваше древна сила и сега той й позволяваше да си проличи.

Укротителят на демони потрепери, в него се пробудиха дълбоко заложени в сънародниците му инстинкти и той осъзна, че е едновременно ужасен и изпълнен с благоговение. Трупаните с поколения арогантност и чувство за превъзходство изчезнаха в миг. Опитът му с Демонския легион го бе накарал да се усъмни в превъзходството на елфите, но дори един поглед към това същество, това превъплъщение на древна сила, го смаза.

— О, древни — произнесе Гуламендис почти шепнешком.

Томас вдигна ръка и Укротителят на демони млъкна.

— Гуламендис, да преминем към същината на въпроса.

— Господарю. — Таределът сведе глава. Макар да се извисяваше с почти педя над Томас, се чувстваше пред него като дребосък.

— Това е Свещената гора — продължи Томас. — Сърцето на Елвандар и фундаменталната същност на твоята раса, която е започнала пътя си оттук.

Гуламендис се огледа и изведнъж осъзна, че от тази гора са произлезли и фиданките на Звездите. За първи път виждаше началото на величествените дървета, почитани от Народа. Не се съмняваше, че неговите предци са изкоренили Седемте звезди от това място, преди да ги отнесат на Андкардия.

— Да — рече Укротителят на демони.

— Оттук са започнали еделите — продължи Томас.

— Да — повтори Гуламендис.

— Време е да говорим открито. Защо си тук?

Таределът местеше поглед между Томас и дърветата.

— Имам причини за това, което върша, лорд Томас — рече накрая. Пое си дълбоко дъх: — Бягаме от орда демони, които пометоха колонизираните от нас светове. — Погледна Томас в очите. — Колко елфи живеят тук?

Томас помисли малко.

— В сърцето на Елвандар поне десет хиляди.

— А по целия свят?

— Можем само да предполагаме, но моределите на север вероятно са поне два пъти повече.

— Има ли и други?

— Отвъд морето някъде към пет хиляди окедели, повечето от които се преселиха тук.

— Около петдесет хиляди са разпръснатите племена на еделите — рече Гуламендис, протегна ръка и опря длан в бронята на Томас, сякаш имаше нужда да се подпре на нещо. Сетне продължи с пресипнал от вълнение глас: — Ние бяхме милиони! Ние бяхме елдарите! Бяхме много повече, отколкото можете да си представите, Повелителю на дракони.

Отдръпна ръка и се обърна. В очите му блестяха сълзи.

— Все едно гледам в миналото. — Гуламендис протегна ръце. — Никога вече няма да си върнем това, което изгубихме. Никога вече няма да живеем сред дърветата. — Той посочи горичката. По страните му се стичаха сълзи. — Колкото и да са красиви тези дървета. Ние се променихме. — Изведнъж извърна глава и втренчи очи в Томас. — Никога няма да дойдем в тази гора и да помолим да ни приемете, тоест да се „завърнем“. Моределите бяха последните от нас, наричаме ги Забравените, защото те са били слугите, на които им е било позволено да ни служат, да служат на елдарите! Те са ни завиждали, защото сме били по-добри от тях! Сигурно си спомняте това!

Томас кимна. Откакто бе облякъл бронята в бяло и злато, в него се бяха пробудили спомените на валхеру, задействани от дума или случка. Спомените му за отдавна умрелия Ашен-Шугар не бяха пълни, но той знаеше, че много от нещата, които казва Гуламендис, са верни.

Гуламендис отново разпери ръце.

— Господарю, вие и вашите събратя сте позволили да се случи това. Тук елфите са станали служители на валхеру! Без това ние щяхме да сме нищо. — Изгледа смело Томас. — Ние го имаме с нас! Изкоренили сме седем фиданки, загърнали сме корените им в пелени като грижовни майки и сме ги отнесли по мост към друг свят. Това пътуване се е превърнало в началото на нашата история. Преди него… — той отново махна към горичката — тази гора беше само мит, защото сме пристигнали на Андкардия само с онова, което сме взели със себе си: седем фиданки и малко познания. Засадили сме тези седем дръвчета, нашите Звезди, и около тях сме построили своя дом. В началото сме вдигнали колиби от дърво и животинска кожа, но скоро сме покорили нашия нов свят и сега градовете ни не могат да се сравнят с никои други. Ние сме горда раса, господарю, ала сме си заслужили тази гордост.

Томас кимна.

— Гуламендис, не поставям под съмнение кои и какви сте вие. Искам само да знам каква е причината да дойдете тук. Ако не е за да търсите убежище от Демонската орда, тогава каква е?

— Да открием начин да спасим това, което е останало от Клановете на Седемте звезди.

— Обясни — рече Томас и скръсти ръце.

— Няма да оцелеем, ако Демонският легион ни последва на Мидкемия. Никой няма да оцелее тук.

Томас мълчеше и го гледаше хладно.

— Имаме нужда от вас, от хората и джуджетата. Имаме нужда от всеки, който може да се опълчи на Демонския легион.

Томас помълча, после попита:

— Защо просто не ни обясни всичко това веднага?

— Трябваше да… — Той млъкна, огледа отново дърветата и продължи: — Усещам, че ме зове. Толкова е… силна. Гледам те, валхеру, и се страхувам и мразя всичко, което отеква в съзнанието ми. Мисля, че… Когато двамата с брат ми и още неколцина съставяхме този план, си давахме сметка, че трябва бързо да се свържем с обитателите на този свят, нашата Родина, и да се обединим с тях срещу идещия Демонски легион. Вие сигурно си спомняте ясно времето преди хаоса, когато боговете са се носели в небесата и Властелините на дракони са ги предизвиквали. В онези времена таределите са били първи сред вашите служители.

Томас затвори очи, но след миг ги отвори и погледна Гуламендис.

— Елдарите бяха нашите най-доверени помощници.

Гуламендис не пропусна да забележи, че Томас използва думата „нашите“.

— Акайлия и неговите събратя са наследници на библиотекарите. Те са били изоставени на…

— На Келеуан — помогна му Томас.

— На Келеуан — повтори Гуламендис. — Някой от Властелините на дракони ги е оставил там. Постигнатото от тях е забележително, като се имат предвид възможностите им. Но ние сме истинските елдари. Ние сме били вашите най-предани слуги, вашите главни помощници, вашите емисари, когато е трябвало да преговаряте с други, ние сме били вашите любовници.

Томас затвори очи и в паметта му изплуваха образите на невероятно красивите елфки, които Ашен-Шугар бе държал край трона си. Той кимна и каза:

— Да, вие бяхте първи сред робите ни. — Гласът му прозвуча рязко и той не знаеше защо трябва да подчертава отредената от валхеру позиция на елфите.

Гуламендис присви очи и изражението му стана враждебно.

— Томас, ние сме повече от това, което бяхме — прошепна той с глас, изпълнен със заплаха. — Не се съмнявам, че можеш да ме посечеш със златния си меч още преди да направя и една крачка. Ала помисли върху това — ако се срещнеш в открито поле с дузина от нас, можеш да бъдеш победен. А ние сме хиляди.

— Това заплаха ли е?

— Не. Предупреждение. А може би дори не е и това. Нека го наречем проява на любезност. Не идваме при вас като низши същества. Идваме като равни. — Той отново погледна към дърветата и продължи: — Почитаме тези, които са се грижели за нашите дървета. Те са неразривно свързани с народа ни, пуснали са корени дълбоко в света, от който произхождаме. Но елфите, които ги наглеждат, не са нищо повече от градинари.

Томас мълчеше. Не можеше да разбере накъде върви разговорът.

— Говориш за тях, сякаш са по-низши от вас.

— Те са примитивни. Те са фермери и ловци, и рибари в морето, но нищо повече. Това са уважавани професии, но не и сред моя народ, след като станахме такива, каквито сме. Ние сме книжници, учени, изследователи, занаятчии и оръжейни майстори. — Той посочи гърдите на Томас. — Тази броня, този меч — те са дело на моите предци. Уредите, които ви позволяват да летите към други светове — ние сме ги изобретили.

— Как иначе бихме могли да избягаме във времената на безумие и да открием едно безопасно пристанище, каквото е била Андкардия? Построили сме транспортни портали и сме взели с нас инструментите, книгите и свитъците. Вас драконите са ви отнесли през пустошта между звездите към други светове. Ние сме се подчинявали на вашето могъщество, защото не сме можели да заповядваме на драконите да ни носят, но сме открили начин да постигнем това, което сме постигнали, и го сторихме без вас! — Гласът му омекна. — И сме взели оттук това, което ни е напомняло за нашите корени. Но днес не сме такива, каквито сме били някога, и се върнахме само защото бяхме принудени. Ако трябва, ще вземем това, което ни се полага, без да искаме разрешението ви.

— Гуламендис, поведението ти буди тревога, особено ако се споделя и от твоите сънародници.

Укротителят на демони го погледна и се усмихна криво.

— Моите възгледи са умерени. Лорд-регентът би сметнал кралицата за истинска заплаха.

Томас присви очи, обузда гнева, който се надигаше в него, и каза:

— Това граничи с обида. Гуламендис, ако някой заплаши кралицата, ще познае истинските размери на силата ми.

— Аз не съм заплаха. Но сред сънародниците ми има такива, които биха видели във вас заплаха. Смятахме, че ще е лесно.

Предполагахме, че елфите, обитаващи този свят, са се развили като нас през тези хиляди години и че всички останали раси ще се съгласят да влязат в съюз с нас. Пратихме един наш съдружник, мой брат, който прекара няколко месеца на вашия свят.

— Значи този, когото са видели в долината на север недалеч от царството на Долган, е твой брат?

— Видели са го?

— Човеците имат умели следотърсачи, а брат ти явно не е майстор в прокрадването. Един наталски рейнджър попаднал на следите му и бил заинтригуван. Сторило му се странно, че не можел да си спомни как изглежда брат ти мигове след като откъсвал очи от него. А когато го видял как отваря разлом…

— Разлом? — повтори Гуламендис.

— Пътят към дома.

— Наричаме го портал — каза Укротителят на демони.

— Ясно — каза Томас. — Та тогава брат ти се е разкрил. Било е близо до селището на Долган и той дойде тук да се срещне с кралицата. Разбираш, че няма как да не е бил загрижен.

При споменаването на Долган Гуламендис се намръщи.

— Имаме стари сметки за уреждане с джуджетата.

Томас присви очи.

— Долган е сред най-добрите ми приятели, джудже с благородно сърце и стоманена решимост. Неведнъж съм му поверявал живота си и той е доказвал качествата си. Вярвам му безпрекословно.

Гуламендис наклони леко глава, сякаш за да покаже, че това не е довод.

— Та да се върнем на същината — повтори Томас. — Защо си тук?

— Да търся съюз, в случай че демоните се появят и на вашия свят, и да ви помогна с каквото мога. Но за подчинение не може да става и дума.

Сега бе редът на Томас да покаже, че това няма значение.

— Твоите предци са избягали преди тези, чиято броня нося, да обявят на всички, че са свободни, и да отлетят. Ние не искаме да властваме над никого. По причини, изгубени в миналото, моределите са ни обявили за свои врагове и ние се защитаваме всеки път, когато слязат на юг, но тези от тях, които предпочитат да се върнат в древния си дом, са добре дошли. Мнозина от тукашните елфи са прекарали младостта си на север. Приемаме и океделите отвъд океана, но много от тях останаха там, защото не искат да живеят сред нас. С тях нямаме караница. А когато открихме, че на юг живеят аноредели, също не пожелахме да сме техни господари.

— Аноредели? — попита Гуламендис. — Това значи Слънчев народ. Не бях чувал за тях.

— Те са пазителите на куорите и свен’гар-рите.

Гуламендис повдигна учудено вежди.

— И за тях не съм чувал.

— За това ще говорим друг път — рече Томас. — Все пак си изясних позицията ти. Искате помощта ни, но не желаете да служите никому. Тъй като и ние няма да ви служим, мисля, че се разбрахме. — Смръщи вежди. — Но всеки опит на вашите Кланове на Седемте звезди да се опитат да подчинят други ще бъде смазан. И не само ще извадя меч, но и ще повикам други на помощ.

— Джуджета? Хора?

— Изпитани воини и могъщи магьосници, Гуламендис. Не позволявай на познанията ти по история да те заслепят дотам, че да ги сметнеш за равни на вас. — Помисли си за Пъг. — Защото някои от тях ви надминават. Смятай го за предупреждение. Мидкемия може да е вашата древна родина, но тя е родина и за мнозина други, наследници на тези, които са дошли тук по време на Войните на хаоса, и вероятно претенциите им не са по-малко обосновани от вашите. Твоите предци са заминали, но други са останали. Мисля, че трябва да забравим различията между всички тези народи, докато не се справим с Демонския легион. Няма да ви пречим, стига вие да не ни пречите, ала посмеете ли по някакъв начин да ни се опълчите, ще съжалявате.

От изражението му Гуламендис разбираше, че думите му не са празна заплаха, така че отвърна:

— Аз и още неколцина знаехме, че този свят ще е различен от това, което бихме искали. Но лорд-регентът и неговите свещеници, магьосници и войници, тези, които участват в регентския събор, няма да се съгласят лесно да приемат условията, които ни поставяте. Ако ги повикате тук, както повикахте мен, те ще видят в това открито предизвикателство и заплаха, на която ще отговорят незабавно. Клановете на Седемте звезди не могат да се установят тук, ако не направим някои промени и не постигнем съгласие с другите раси. За да постигнем тази цел, имаме нужда от смяна на властта.

— Предателство — рече Томас.

— Здрав разум — поправи го Гуламендис. — Силата на нашата раса е и наша слабост, защото никога досега не сме търпели поражение, преди да срещнем демоните. Недопустимо е друга смъртна раса да се равнява на нашата, камо ли пък да се смята за по-висша от нас. Но може би е дошло време да променим тези възгледи. — Той отново погледна дърветата и въздъхна. — Трябва да се върнем тук и да си припомним уроците, които сме забравили. Също както и вашите сънародници трябва да се научат от нас. Само по такъв начин може да се избегне конфликтът.

— Това изглежда разумно — каза Томас. — Почти единственото разумно нещо, което чух от теб.

— Разбирам.

— Ела — рече Томас. — Време е да попътуваме.

— Къде?

— Има и други, с които трябва да се срещнеш: хора, мои приятели, загрижени за безопасността на този свят. Може би след като се запознаеш с Пъг и помощниците му, ще преосмислиш представите си за превъзходство.

Гуламендис не изглеждаше убеден, но премълча.

Томас затвори очи и произнесе няколко тихи думи, в които Гуламендис долови силна магия. След малко чуха шум от гигантски криле и над тях премина сянка.

Гуламендис вдигна глава. Ако първата му среща с Томас го бе смаяла, това, което видя сега, едва не го накара да падне на колене.

Огромен златен дракон бе увиснал над тях и лениво поклащаше криле. Изглежда, зададе някакъв въпрос на човека, превърнал се във Властелин на дракони, и Томас му отвърна на същия език. После каза на Гуламендис:

— Съгласен е.

— Съгласен? — повтори Укротителят на демони.

Драконът кацна леко като перце, наведе глава и я опря на земята.

— Да. Да го яхнем — каза Томас. — Ела. — И се покатери на врата на дракона. — Седни зад мен и се полюбувай на света, който наричаш Родина.

Гуламендис онемя. Едва успя да кимне. Трябваше му цялата му решителност, за да последва Томас и да се покатери зад него на врата на дракона.