Връхлита страховит легион

9.Предупреждение

Брандос крачеше неспокойно.

Амиранта седеше търпеливо в преддверието и чакаше да ги повикат, макар да бе изпълнен с опасения, че това може и никога да не се случи. Вече четвърти ден чакаха аудиенцията при генерал Каспар, канцлер на махараджата на Мубоя. Новият дворец в Махарта бе истински паметник на суетата, нещо, което Амиранта бе готов да очаква от представители на кралската власт, но трябваше да признае, че суетата наоколо бе умело преплетена с необходимата доза красота. Украсата бе изпълнена с вкус, нещо рядко срещано сред тези, които смятаха, че блясъкът на златото е достатъчен, за да докажеш положението си.

Когато бе стигнал морето, махараджата бе решил да сложи край на двайсетте години нескончаеми битки за обединяването на градовете държави по бреговете на река Вийдра, от западните тревисти полета до Града на Змийската река на изток. Сега това бе най-голямата политическа общност на континента Новиндус и като всички млади и разностранни нации се състоеше от разнообразни култури, които бе почти невъзможно да управляваш.

Докато чакаше, Амиранта бе успял да придобие известна представа за задачата, поставена пред лорд Каспар. Благородници от различни народности, пратеници на други държави в Западните земи и дори отвъд морето влизаха в тази чакалня и биваха приемани в залата за аудиенции или в личния кабинет зад тежките дървени врати.

Двамата с Брандос се бяха явили тук преди четири дни, издокарани с най-хубавите си дрехи, за да не ги помислят за дребни мошеници или просители. Съобщиха на секретаря, надменен и придирчив човечец, че са дошли да говорят с лорд Каспар по въпрос, нетърпящ отлагане и важен за кралството.

И вече четири дни чакаха безрезултатно.

Брандос седна до своя приятел за пети или шести път днес и каза:

— Смяташ ли, че трябва да подкупим секретаря?

— Опитах още вчера и едва не ме арестуваха. — Изгледа го и добави тихо: — Изглежда, това, което чухме за този Каспар от Оласко, е вярно. Той е създал доста принципна държава. — Амиранта се облегна назад, като внимаваше да не изцапа бялата си роба. — Изненадващо е, като се има предвид какви негодници се докопват до властчицата на други места, но не мога да определя дали изненадата е приятна, или обезпокоителна.

— Е, след като не можем да си пробием път с рушвет до този генерал и изглежда, че ще хванем плевели, докато седим тук, имаш ли някакви други идеи? Не че недоволствам, задето вече няколко дни не правим нищо, но…

— Всъщност имам. Защо не му пратим някое по-предизвикателно послание?

Чародеят се надигна и затвори очи. Бе вдигнал съвсем леко ръка, но Брандос позна, че ще последва призоваване. Сега не бе нито моментът, нито мястото да се вика демон, но старият борец се доверяваше на инстинктите на Амиранта; вярно, че на няколко пъти подобни решения едва не им бяха коствали живота, но пък в други случаи, много повече на брой, се оказваха спасителни.

Едно леко „пльок“ възвести появата на мъничка фигура, висока до коленете. Това беше джуджето Налнар, едно от най-старите същества, повиквани от чародея. За да накарат богатите да се разделят с част от златото си, Брандос и Амиранта разполагаха с набор от половин дузина същества, всичките притежаващи различни способности да изумяват и всяват страх, макар да не представляваха истинска заплаха.

Тъмнокожият дребосък — цветовете се меняха според светлината, но бяха от тъмносин до пурпурен — бе най-интелигентното им попълнение. Яркожълтите му очи огледаха проницателно Амиранта изпод надвисналите вежди, после джуджето се ухили, разкривайки два реда остри като бръснач зъби, и посочи чародея със закривения си нокът.

— Ти ме повика, господарю. Очаквам заповедите ти.

Привлечен от необичайния глас на джуджето, секретарят вдигна глава от писалището си и очите му се изцъклиха. Амиранта посочи кабинета на Каспар и рече:

— Зад тези врати се намира един важен човек. Генерал Каспар, канцлер на махараджата на Мубоя. Отнеси му съобщението, че аз, Амиранта от Сатумбрия, очаквам аудиенция, защото нося страховито предупреждение и трябва да разговарям с него веднага. — Сниши глас и добави: — Ще можеш ли да го запомниш, Налнар?

— Запомних, господарю — отвърна дребосъкът и с два скока стигна до прозореца.

— Стража! — извика секретарят.

Веднага дотичаха войници. Амиранта се беше облегнал спокойно назад. Брандос проследи с интерес разговора между секретаря и войниците: надменното човече им обясняваше как двамата мъже на пейката съзаклятничели и дори повикали едно синьо джудже, което изскочило през прозореца.

Стражите бяха още по-объркани, когато секретарят им нареди да арестуват двамата на пейката — все пак те седяха съвсем спокойно и не изглеждаше да вършат нещо нередно. Едва тогава секретарят си спомни, че съседният прозорец води към кабинета на генерала, и извика:

— Бързо! Влизайте вътре! Защитете негово превъзходителство!

Войниците нахлуха през вратата и изплашеният секретар ги последва. Брандос и Амиранта се спогледаха, изправиха се и също влязоха в кабинета.

Каспар от Оласко, генерал на армиите на Мубоя и кралски канцлер, седеше зад писалището си, докато джуджето Налнар похапваше кротко сладкиши и сирене от една купа. Генералът бе бутнал креслото си назад, очевидно отначало стреснат, но сега разглеждаше дребосъка с интерес.

Войниците спряха неуверено и секретарят извика:

— Ваше превъзходителство, как сте?

— В пълна безопасност, както изглежда — отвърна Каспар. Той беше кръглолик мъж, строен и добре сложен. Косата му бе прошарена, бакенбардите му бяха прилежно подравнени. На лицето му се четеше любопитство и същевременно раздразнение, че са го прекъснали. Очевидно не виждаше в ситуацията нищо заплашително.

— Това нещо влезе преди малко през прозореца и скочи на писалището ми. После започна да ми яде от обяда.

Амиранта и Брандос се спогледаха многозначително. Налнар имаше слабост към сиренето.

Докато джуджето продължаваше да се тъпче, Каспар махна нетърпеливо на стражата и повтори:

— Мисля, че няма никаква заплаха.

Секретарят, все още на границите на истерията, извика на войниците:

— Арестувайте тези хора! — И посочи Амиранта и Брандос.

Каспар махна повторно, за да отмени заповедта.

— Ваш ли е? — попита той и посочи Налнар.

— В известен смисъл — отвърна чародеят.

Каспар кимна на секретаря да си върви. След като той и войниците излязоха, Амиранта и Брандос забелязаха непознат мъж, седнал в ъгъла. Каспар се надигна и се обърна към него:

— Лорд Мора, изглежда, ще е по-добре да продължим разговора си друг път.

Мъжът се изправи бавно, кимна и напусна кабинета.

— Сега — рече Каспар, — как трябва да разбирам всичко това?

Амиранта стисна отчаяно очи.

— Налнар!

Щом чу името си, джуджето подскочи и изфъфли:

— Господарю?

— Посланието?

Джуджето сведе посърнало глава и произнесе:

— Амиранта от Сатумбрия очаква аудиенция, защото носи страховито предупреждение и трябва да говори незабавно с вас.

— Забрави ли?

— Видях сиренето — оправда се дребосъкът.

Брандос сви рамене.

— Можеше да е и по-зле. Ако имаше вафли.

— Вафли — съгласи се Амиранта.

— Вафли! — изписука джуджето и започна да се озърта.

Амиранта протегна ръка и каза:

— Свободен си, слуга!

Джуджето изчезна и чародеят продължи:

— Господарю Каспар, моля да ме извините, но чакаме пред вратите ви вече три дни…

— Четири — поправи го Брандос. — Ако броим и днес.

Амиранта го изгледа, ядосан от прекъсването, и продължи:

— Бяхме готови да чакаме и още, ако въпросът търпеше отлагане.

Каспар кимна, седна на креслото и каза:

— Слушам ви.

Амиранта разказа сбито на Каспар за срещата си с призования демон, като прескочи обяснението защо въобще е трябвало да викат демон в онази пещера. Все пак не пропусна нищо важно и подчерта колко опасно е било съществото и че появата му вещае нови, още по-големи опасности.

Каспар помълча известно време и после каза:

— Нека видим дали съм ви разбрал правилно. Вие сте двамата шарлатани, които тероризират хорицата на изток и на запад, като прогонват демони, които преди това са повикали. — Те се опитаха да възразят, ала генералът не им обърна внимание. — Но тази опасност, за която говорите, според вас е достатъчно голяма, за да посмеете да дойдете тук и да се срещнете с мен, макар да си давате сметка, че бих могъл да ви наложа сурово наказание, задето мамите населението?

Амиранта погледна Брандос, който стоеше неподвижно, и след кратка пауза каза:

— Да. Тази опасност е достатъчно голяма, за да преценя, че трябва да съобщим за нея. Магията има свои характерни черти, уникални за всеки, който я прилага, но само най-опитните сред нас могат да ги различават. Мъжът, който повлия на заклинанието ми, за да призове бойния демон, ми е добре познат.

— Кой е той? — попита Каспар.

— Брат ми Беласко.

— Значи това е семеен проблем? — попита Каспар и присви очи, сякаш беше недоволен от наученото.

Брандос се размърда смутено.

— Ами… семейството е доста странно.

— Така изглежда. — Каспар се надигна с въздишка от креслото и отиде до прозореца. — Доста съм пътувал в живота си, до места, за които вероятно не сте и чували. Ъ-ъ… ти си чародей, нали?

— Това е титла сред сънародниците ми — обясни Амиранта. — Сатумбрийците.

— За пръв път чувам за тях — призна Каспар.

— Няма ги вече — рече Амиранта и дори Брандос се изненада от думите му. — Бяха изтребени преди много години от армията на Изумрудената кралица.

Каспар кимна.

— Запознат съм с историите за онези времена. — Не сметна за нужно да обяснява, че дори е служил във войска, сражавала се с онази армия. — Добре, да речем за момент, че вярвам на историята ти. Все още не мога да разбера какво те безпокои.

— Мисля, че обясних — отвърна Амиранта и в гласа му се долови нотка на нетърпение.

— Представи си, че съм изоставащ ученик — рече Каспар, приседна на края на бюрото и махна на мъжете да се настанят в креслата отсреща.

Амиранта седна и втренчи поглед в Каспар от Оласко, втория най-могъщ човек в кралство Мубоя. От пръв поглед си личеше, че това не е безгласен придворен, а мъж, който е видял много и може да бъде много опасен. Амиранта си даваше сметка, че най-добрият подход ще е да се избегне недоволството на този човек.

Така че заговори бавно, като премисляше всяка дума:

— Роден съм в едно селце далече на север, наричано от местните Сатумбрия. Предполагам, че навремето сънародниците ми са били чергари, като племената на изток от нас, но от много поколения живеехме в тази прекрасна долина и заобикалящите я ливади. Винаги сме плащали данък на онези градове държави или местни барони-бандити, които са ни предявявали претенциите си, но през повечето време са ни оставяли на мира. Имахме си селски съвет, който се събираше, за да решава всякакви въпроси, макар че като се замисля, вероятно това е било извинение за мъжете, за да могат да седят, да си пийват и да бъбрят далеч от семействата си. Жените се грижеха за децата и възрастните и всички ние почитахме нашите предци със страхопочитанието, с което други почитат боговете си. — Спря и си пое дъх. — Всъщност дори избягвахме да се обвързваме с богове: смятахме, че преклонението пред нашите предци е достатъчно. — Погледна Брандос, който също го слушаше внимателно: досега не беше чувал тази част от историята.

— Майка ми притежаваше пророческа дарба, или второ зрение, както го наричаме. Това я правеше уважавана и почитана. Според обичаите ни тя трябваше да живее в усамотение, в една колиба на хълма извън селището, но й осигуряваха прехрана и всички необходими удобства. Гледаха на нея като на нашите очи към другия свят и очакваха да ни дарява с мъдри съвети за всичко, което ни вълнува. По принцип тя би трябвало да спазва известно въздържание и да води скромен живот, но тя бе хубава жена и в действителност не станало така, защото мъжете я търсели. С времето родила трима сина. Аз съм най-малкият. Никой от нас не познава баща ни, или бащите ни. Майка ни категорично отказваше да ни просветли по този въпрос. В края на краищата и тримата бяхме отгледани и възпитани от нея. — Той се намести в креслото, сякаш спомените за онези дни го караха да се чувства неудобно.

— Продължавай — подкани го Каспар, нетърпелив да се стигне до същината на въпроса.

— Никой от нас не можеше да чете, научихме се доста по-късно. Затова пък познавахме магията. И тримата бяхме наследили дарбата й, макар че при всеки от нас тя се проявяваше по различен начин. Занимавахме се предимно с тъмни изкуства, тъй като майка ни бе заклинателка на тъмните тайни. Предполагам, че дарбата й е имала известна цена, може би е сключила договор с тъмните сили, но това са само мои разсъждения. Още като малък усещах край себе си нечие присъствие, долавях неща, които не можех да видя, и жадувах да ми се разкрият. Налнар бе първият, който откликна на призивите ми, и макар че по природа не е зъл, мисля, че няма почти никакви задръжки. На няколко пъти ме нарани доста сериозно, преди да успея да го подчиня. Ала след като пречупих волята му, ми стана другар за цял живот. Сега вече мога да го призовавам с една дума и той ми се подчинява безпрекословно. От тези, които съм викал от демонското царство, той е най-надеждният слуга.

— Имаш и друг, така ли? — попита Каспар.

— Да — отвърна Амиранта. — Доста. Повечето се подчиняват напълно на волята ми.

— Повечето?

— Има няколко, които покорих наскоро, но не смея да разчитам на тях — отвърна чародеят и отново се намести в креслото, притеснен, че трябва да обсъжда тези въпроси.

Брандос повдигна вежди и подхвърли малко подигравателно:

— Опитват се да ти отхапят главата, докато ти се мъчиш да се сближиш с тях.

— Тези неща са извън моята компетентност — призна Каспар. — Има други хора, с които ще трябва да разговаряте, но преди това бих искал да чуя историята докрай.

Амиранта въздъхна, поколеба се дали да продължи, но накрая се предаде.

— Трудно е да се обясни. През повечето време майка ни ни оставяше да се забавляваме сами с дарбите си, в края на краищата тя вероятно не бе съвсем с всичкия си. Но това не пречеше да е жена със забележителни умения. Както казах, бяхме трима и аз бях най-малкият. Може би лудостта й се бе вселила в най-големия от нас, защото той беше… особен. От съвсем малък бе обсебен от смъртта, по-точно от момента на умиране, когато животът напуска тялото. Вълнуваше го смисълът на този преход. Често умъртвяваше разни животинки, за да ги наблюдава, докато издъхват. Средният ми брат не беше чак толкова луд, колкото големия, но това не го правеше съвсем здравомислещ. Беше се родил изпълнен с гняв и си остана такъв. В онези времена двамата често се ступвахме, тъй като той се боеше да предизвиква най-големия от нас. Ето защо обект на гнева му станах аз. Само благодарение на намесата на майка ни на няколко пъти не пострадах тежко. Може да е изглежда странно, но станах чародей на демоните тъкмо благодарение на пердаха, който ядях. Един ден, когато брат ми пак ме налагаше, повиках Налнар да ми помогне и той се появи. Макар да е дребен, той може да е доста свиреп и притежава достатъчен магичен заряд да изгори цяла къща, ако му хрумне да го направи. Налнар прогони брат ми и му остави много лоши белези. След този случай гневът на Беласко премина в студена омраза. Оттогава се опитва да ме убие.

— А хората си мислят, че имат семейни проблеми — въздъхна Каспар.

Амиранта вдигна очи към генерала, после се засмя.

— Изглежда абсурдно, нали?

— Донякъде. Но през последните двайсет години бях свидетел на какво ли не. И все пак още не си обяснил каква връзка може да има между трудното ти семейство и проблемите на кралство Мубоя.

— Не е лесно да се обясни с няколко думи…

— Ами не бързай тогава — успокои го Каспар. — След хаоса, който създадохте, за да ви обърна внимание, ще е глупаво от моя страна да не те изслушам. В края на краищата, ако не получа достоверно обяснение защо насъска оня дребосък в кабинета ми, ще съм принуден да ви хвърля и двамата в тъмница. В окови. Тъй че имаш думата.

Амиранта въздъхна, погледна Брандос и продължи:

— След онзи бой, при който Налнар изгори брат ми, двамата прекарвахме колкото се може по-малко време заедно, особено когато попораснахме. Предпочитах да се усамотявам в пещерите близо до колибата, виках Налнар и го разпитвах подробно за демонското царство. Изглежда, съм извадил късмет, защото на няколко пъти едва не изгубих живота си, докато не започнах да разбирам поведението на тези страховити твари и мотивите, които ги движат.

— Доста интересно — каза Каспар. — Продължавай.

— Междувременно братята ми бяха погълнати от своите сфери… на интереси. Най-големият ни брат бе вероятно най-малко надарен, но пък бе най-вманиачен. Средният имаше проблясъци на гениалност, но никаква дисциплина. Затова пък се учеше бързо и скоро напредна в някои области. Аз бях някъде по средата, предполагам. Доста съм добър в това, което правя, но уменията ми имат тесни граници. — Погледна Каспар в очите. — Наистина не разбирам много от различните видове магии, ако това ви интересува.

— Та за брат ти? — подкани го Каспар.

Амиранта въздъхна отново.

— Приближавам малко бавно най-важната част, защото ми се ще да ви впечатля с идеята колко трудно е това, което успя да постигне брат ми.

— Кой от двамата?

— Беласко.

— Продължавай.

— Мога да заявя без фалшива суетност, че знам повече за демоните от всеки човек на този свят. Познанията ми в никакъв случай не са пълни, както открих наскоро, когато се срещнах с бойния демон, повикан от брат ми, вместо с този, когото очаквах аз. И тъкмо в това е въпросът, милорд. Брат ми не само ме е открил — а аз се крих успешно от него близо петдесет години, — той съумя да ме намери в момент, когато произнасях заклинание, което би трябвало да е почти непонятно за него, още по-малко да успее да се намеси. В действителност той дори добави нещо към заклинанието ми, една съставка, за която тогава не знаех и която подчини демона на неговата воля — което само по себе си е равно на подвиг, — и едва не ме уби, каквато вероятно бе и целта му. След като е станал толкова могъщ, би могъл да избере по-прост начин да се разправи с мен, но вместо това явно е решил да го направи така, че едновременно да ми се надсмее и да ме унижи. Искал е в последния момент да разбера, че тъкмо той е авторът на убийствения план и че владее по-добре от мен моята магия.

Каспар въздъхна.

— Значи брат ти те мрази и иска да умреш. Но още не сме стигнали до въпроса защо всичко това да е заплаха за кралството.

— Демонът, който брат ми призова, беше от тип, какъвто не бях виждал.

— Е, и? — попита Каспар, който не виждаше смисъла.

— Според нашите представи демоните са глуповати и неспособни да влияят на обкръжаващия ги свят. Мисълта за демон, който реагира, отвръща… е най-малкото смехотворна. Казвам го като човек, който цял живот се е занимавал с тях. Те притежават известна доза хитрост, но демонът, срещу когото се изправих, бе не само хитър, но и интелигентен. Веднага щом осъзна, че физическата му сила е недостатъчна, той промени тактиката си и започна да използва магия.

— Не разбирам много от демони, но съм чувал разкази на хора, които навремето са се срещали с тях — призна Каспар.

Амиранта го погледна заинтригувано.

— Бих искал да разговарям с тях. Ако е възможно.

— Напълно е възможно — отвърна Каспар. — Но все още не мога да си обясня защо един интелигентен, използващ магия демон трябва да ме тревожи.

— Генерале, съществува демонско царство, свят извън нашия. Ровил съм се в разни древни книги, но никъде няма точни сведения какво е това място. Знаем обаче няколко неща: ако могат, демоните с радост ще нападнат нашия свят, защото изобилието от живот тук ги омайва. Обикновените хора са безпомощни срещу тях. Най-силният боец, когото познавам — той посочи Брандос, — би могъл да удържи някой демон само за броени секунди, колкото да успея да се разправя с него. Опитайте се да си представите какво ще стане, ако в двореца се появят десетина демона едновременно. Аз съм най-могъщият Укротител на демони, доколкото знам, а такива като мен няма кой знае колко, и бих могъл да се справя най-много с два демона, може би три, при идеални обстоятелства.

— А животът рядко поднася идеални обстоятелства — намеси се Брандос.

— Да — каза Каспар. — Мисля, че вече виждам накъде отиваме.

— Именно — потвърди Амиранта. — А сега си представете цяла армия от подобни чудовища…

Каспар добре си спомняше някогашните си сражения с дасатите на вече унищожения свят Келеуан, така че отвърна:

— Мога да си представя. — Замълча, после попита: — Как се командва такава армия?

— Нямам представа — призна Амиранта. — Може би си имат свои пълководци, или някакво чувство за дисциплина, но от познанията ми за живота на демоните стигнах до извода, че при тях всичко зависи или от силата, или от пригодността. По-могъщите демони подчиняват и използват по-слабите. Но нямам представа как това може да се прилага, когато става въпрос за цяла армия.

— Мда, май наистина ще е добре да разговаряш с някои мои приятели — каза Каспар и поклати глава.

Отиде до вратата и повика секретаря, който кръжеше отвън в очакване на заповеди.

— Настанете удобно тези двамата и ги нахранете. Утре ще поема с тях на път.

— Господарю? — попита секретарят. — На път?

— Да — каза генералът. — Тази вечер лично ще информирам махараджата.

— Пътуване по суша или по море? — попита секретарят.

— По суша — отвърна генералът. — Ще ми трябват половин дузина телохранители.

— Само половин дузина?

— Да. Шестима ще свършат работа. Пригответе коне и за тези двамата. — Каспар посочи Амиранта и Брандос. — Ще са ни нужни провизии за една седмица, през която ще пътуваме по суша на изток. Това е всичко — завърши той, махна на секретаря да върви, върна се при писалището и погледна Амиранта.

— Беласко, казваш?

— Да — отвърна чародеят. — Станал е много по-могъщ, отколкото предполагах.

— А къде се изгуби най-големият ти брат? — попита Каспар.

— Не зная — отвърна Амиранта. — Както вече казах, той беше вманиачен на тема смърт и умиране. Когато напуснах дома, вече бе могъщ некромант. По онова време единствената причина да остана там бе изчезнала. Брат ми бе запленен от една огърлица, която майка ми бе намерила. Изваждаше я от скривалището с нейни предмети при всяка възможност, с което си навличаше гнева й. Твърдеше, че тя му говорела. Накрая един ден уби майка ни заради нея. — Говореше почти безстрастно, макар че зад думите му се усещаше намек за чувства. — Кърваво и жестоко убийство, но благодарение на него той получи силен прилив на магия. Видях го само за миг, опръскан с кръв и с огърлицата на шията, да призовава тъмни сили.

— Само за миг? — попита Каспар.

— Трябваше да бягам, за да си спася живота — обясни Амиранта. — Беласко вече се беше измъкнал с магия за преместване или за невидимост, или нещо от тоя род. Наложи се да действам бързо, инак брат ми щеше да погуби и мен. Бях изплашен до смърт и повиках един демон, Ушбаг’ирит, за да ме отнесе. Доста зло същество, но има яки криле. За щастие успях да го задържа под контрол, докато се отдалечим на няколко мили от Сиди, преди демонът да се опита да ме убие.

— Какво каза? — Очите на Каспар се разшириха.

— Казах, че успях да запазя контрола, докато се отдалечим от брат ми, преди демонът да се опита да ме убие.

— Не. Името на брат ти?

— Сиди. Защо?

Каспар бавно си пое дъх.

— Чувал ли си за Лесо Варен?

— Не — отвърна Амиранта. — Трябва ли да съм чувал?

Каспар втренчи поглед в него.

— И след убийството на майка ти повече не си виждал брат ти Сиди?

— Не, видях го два пъти. Веднъж в Града на Змийската река и втория път отвъд морето, в едно градче на име Края на земята, в Островното кралство.

— Знам го — каза Каспар. — Там му казват Ландсенд.

— И двата пъти се скрих, преди да ме е видял, и не съм разменял и думичка с него, ако за това ме питате. Ако можех, с радост бих му изтръгнал сърцето и бих нахранил с него моите демони. Може да беше луда, но тя ми беше майка.

— Брат ти е мъртъв.

— Вие сте го познавали? — попита Амиранта и на лицето му за пръв път, откакто бе влязъл в двореца, се изписаха чувства.

— Имах нещастието да ми бъде гост за известно време. Представяше се като Лесо Варен и ми причини… — Каспар спря, сякаш премерваше думите си. Накрая продължи: — Причини ми голямо лично нещастие. По-късно установихме, благодарение на човек, комуто вярвам, че в действителност това е некромантът Сиди. По това време вече беше мъртъв.

— Генерале — каза Амиранта, — моля ви, трябва да знам как е умрял.

Каспар кимна и преразказа накратко събитията, свързани с Лесо Варен по време на войната с дасатите. Пропусна намесата и ролята на Конклава и реши да остави на Пъг да реши доколко може да се вярва на този чародей и неговия спътник. Каспар умееше добре да преценява хората, но в случая реши да не се уповава само на своето мнение.

Десет години след случая новината за това, което бе сполетяло света на цураните, вече бе обходила тукашните земи, мнозина оцелели бяха потърсили убежище в Мубоя и дори голям отряд цурански войници служеше в армията на махараджата. Но подробностите все още бяха обгърнати в тайнственост и слухове, защото тези, които бяха преживели ужаса на дасатското нашествие, не знаеха истината за войната и това, че армия от друга реалност се бе опитала да унищожи целия живот на Келеуан, за да разчисти място за своя народ.

Каспар преразказа историята, изненадан, че отдавна заровени чувства заплашват отново да се надигнат и да го завладеят. Това бе един от най-трудните и мъчителни периоди в живота му.

— В края на краищата решихме, че брат ти е загинал на дасатския роден свят, в ръцете на ужасни създания, опитващи се да проникнат в нашия свят, или че е бил на Келеуан в мига на неговото унищожение. Неколцина свидетели потвърдиха, че е бил на Келеуан, в близост до това, което наричахме Черната сфера, портала към дасатския свят. Имам приятели, които са убедени, че ако е притежавал още един душепреносител, с който да избегне смъртта, той трябва да е бил скрит на Келеуан и следователно е изчезнал заедно с планетата.

Амиранта все още не можеше да овладее чувствата си и сведе глава.

— Аз… генерале, приемам думите ви и… най-сетне мога да сложа край на тази стара омраза.

— Невероятна история, генерале — възкликна Брандос и поклати глава. — Значи според историите, които се чули… целият свят е бил унищожен? — Изражението му подсказваше на Каспар, че не иска да го повярва.

Каспар само кимна.

Амиранта вдигна глава, погледна Каспар в очите и каза твърдо:

— Това не променя нищо. Искам да подчертая — каквито и проблеми да ви е създал Сиди, те изобщо не могат да се сравнят с нещата, на които е способен Беласко.

— Сигурен ли си? — попита генералът.

— Абсолютно. Беласко е изключително любознателен и преследва упорито интересите си, докато не научи каквото му е нужно. И ако Сиди беше безумец, Беласко е гениален безумец. От двамата той е много по-опасният.

Каспар въздъхна.

— Лесо беше най-опасният човек, когото съм срещал. Да чуя, че другият ти брат е още по-опасен… — Той млъкна. — Тръгваме рано призори. — Закрачи из стаята неспокойно, без да обръща внимание на Амиранта и Брандос.

— Е, изглежда, че ни чака ново пътешествие — тихо каза Брандос на приятеля си.

— Така изглежда — рече Амиранта.