Връхлита страховит легион

2.Непреклонен рицар

Сандрина седеше неподвижно.

Беше се съсредоточила върху на пръв поглед невъзможната задача да не мисли за нищо. Вече седем години упражняваше този ритуал всеки път, когато имаше подходящи условия, ала нито веднъж досега не бе успяла да постигне пълно прекъсване на вътрешния монолог, каквато беше целта на Шатарския ритуал.

Въпреки че очите й бяха затворени, тя можеше да опише стаята, в която беше, с най-големи подробности. И тъкмо това бе проблемът. Умът й искаше да е активен, а не да се рее бездейно. Тя потисна желанието си да въздъхне.

В най-добрите дни в Храма бе успявала да постигне нещо пределно близко до нищото — или поне след приключване на ритуала нямаше спомен за някаква мисъл и се чувстваше напълно отпусната. Но въпреки това не беше убедена, че липсата на спомени и пълното отсъствие на мисли са едно и също. Тревогите й бяха обект на забавление за отец-епископ Крийган и дори тази мисъл бе още едно напомняне, че днес е доста далеч от надеждата да постигне реещо се съзнание.

Все още помнеше точното разположение на всеки предмет в стаята. Без да отваря очи, можеше да си припомни всяка подробност, способността й да ги запаметява бе вродено умение, усъвършенствано, откакто бе постъпила в ордена Щит на слабите. Клетвата, която даде, изискваше от нея да пази тези, които не могат да се пазят сами. Често нямаше достатъчно време, за да се прецени справедливостта на молбата за помощ, нито да се определи кой е прав и кой крив в спора, така че се налагаше да разчита на бързо решение за това на чия страна да се намеси. В такива моменти вниманието към детайла й помагаше, ако не друго, то да не влоши още повече създаденото положение, дори ако не успее да го подобри.

Миризмата на овехтелите с годините дървени стени и под и едва доловимият аромат на лак, използван от време на време, за да ги освежи, й действаха хипнотизиращо, събуждаха спомени за посещения в един или друг храм. Чуваше тихото свистене на пара от водата, изсипвана от младите клисари върху нагорещените камъни, и долавяше безшумните им движения из помещението. Те внасяха огромни тежки пълни с вода котли, опитваха се да ги поставят без звук на пода, а сетне ги обръщаха върху камъните, за да изпълнят помещението с пара. Спомняше си дните, когато и тя бе клисарка и трябваше да носи вода в подобни помещения и да внимава да не обезпокои монасите, свещениците, а понякога и някой рицар като нея. Това бе първата й стъпка на пътя към служба на Богинята. Поне десетина мъже и жени седяха мълчаливо в тези помещения, сгънали дрехите си прилежно на пейките отзад, а от нея се изискваше да осигурява спокойствие в стаята. По онова време не можеше да повярва, че съществува по-тежка задача от тази, но сега знаеше, че задачата на клисарите е доста лесна и че пред истинското предизвикателство са изправени тези, които се опитват да постигнат реещо се съзнание.

Усети, че по гърба й се стичат капки пот, и едва се сдържа да не посегне и да се почеше. Искаше й се умът й да се откъсне по някакъв начин от сетивата. Седнала с кръстосани крака, затворени очи и ръце, положени с длани нагоре върху коленете, тя би трябвало да е изолирана напълно от всичко наоколо, ала хлъзгащата се по гърба й капка й се стори почти като нечие докосване. Ядът й, че бе позволила да се разсее, бе началото на поредица емоции, които познаваше добре. Скоро щеше да е толкова далече от надеждата за реещо се съзнание, колкото ако беше в обятията на любовник или участваше в битка. За миг й стана смешно, защото всъщност при тези два случая щеше да е дори по-близо. Сякаш други части на ума й вземаха връх, когато се сражаваше или се любеше, а вечно подлагащата на самокритичност част на ума й се свиваше в някое далечно ъгълче.

Подобно на всички останали членове на ордена Сандрина можеше по всяко време да посещава всеки от храмовете на Дала, главната богиня на ордена Щит на слабите. Като член на един действащ орден тя отиваше там, където я прати Богинята, най-често, за да осигури защита на някое малко селце, изолирано абатство или пътуващ керван. Участваше в спорове и се стараеше да осигурява равновесие, но бе достатъчно добре подготвена да налага справедливостта със сила, ако възникне подобна необходимост.

Капката пот стигна до долната част на гърба й и тъй като замря за миг там, Сандрина се опита да съсредоточи ума си върху нея и да се гмурне вътре, за да потърси там жадуваното откъсване от действителността. Дишаше бавно и равномерно, наслаждаваше се на обливащата кожата й гореща пара, на тишината и на липсата на опасност. Успя да намери своето кътче покой в малката капка. Слаб ветрец накара камбанките отвън да зазвънят, подсилвайки усещането за пълно спокойствие. А веднага след това Сандрина долови аромата на нещо нежелано — характерната натрапчива миризма на мъж, толкова слаба, че едва се усещаше.

Знаеше, че ритуалът е компрометиран. Не за първи път присъствието й в светилището предизвикваше нежелани последици. Имаше още две жени, които участваха в ритуала, но те не бяха нито млади, нито привлекателни според общоприетите норми. Подобни особености не би трябвало да оказват влияние, когато служиш на Богинята, но човешките същества са по природа несъвършени и идва момент, когато тези фактори вземат надмощие. Сандрина се намести лекичко, докато свиваше и отпускаше всеки мускул на тялото си, приключвайки медитацията. Сега вече осъзнаваше, че е гола пред чужди хора, усещаше стичащата се между гърдите и по гърба й пот и полепналата коса. Един млад клисар чакаше при вратата с кърпа от груб плат.

Тя се изправи с бързо движение, като танцьорка, каквато всъщност беше в предишния си живот. Знаеше, че един от по-младите братя я наблюдава, докато излиза, че следи Всяко нейно движение. Знаеше също и какво вижда — рядко красива млада жена със златиста спускаща се до раменете коса и почти безупречно тяло, ако се изключеха няколко белега от битки.

Всъщност Сандрина бе сигурна, че има и други недостатъци, но те бяха скрити в нея, а красотата й бе по-скоро проклятие.

С дълги крака, красиво оформени бедра и тясна талия, с добре развити рамене, тя бе на върха на физическата си форма. Но нищо не можеше да промени лицето й: правия, идеално оформен нос, бледосините й очи, пълните устни и деликатната брадичка. Беше още по-поразителна, когато се усмихваше, което се случваше рядко. Дори когато беше с ризница мъжете пак се обръщаха след нея.

Потисна желанието да извърне глава, за да види кого от младите братя е възбудила с голотата си — това беше негово бреме и ако подхождаше към ученията на Богинята с мъдрост, щеше да си даде сметка, че е слабост, която трябва да надделее, урок, предназначен да го направи по-силен.

Никак не й се нравеше мисълта да е нечий урок.

Взе кърпата, влезе в банята и седна на една пейка до ведро със студена вода. Вдигна го и го изля върху себе си, наслаждаваше се на студената вода и на яснотата на мисълта, която пораждаше тя. Докато се бършеше с кърпата, изпита наслаждение от краткото усамотение в банята. В живота й рядко се случваше да е сама. Това ставаше обикновено докато крачеше по някой път, заобиколена от свистенето на вятъра в клоните и звуците на диви животни, и тя ценеше подобни моменти.

След всяко пътуване се отбиваше тук, в храма в Крондор. Единственият истински дом, който бе имала някога. Бе израсла на улицата, отгледана криво-ляво от майка, пристрастена към всяка позната дрога, но най-вече към Съня, бял прашец, който при пушене пораждаше видения и преживявания, много по-ярки от самия живот. Майка й се бе опитала да я закриля, доколкото позволяваше слабостта й, докато стане жена. Тялото, което Сандрина смяташе за проклятие и което можеше да накара да секне дъхът на много глупави мъже, се бе развило доста отрано, малко след като навърши единайсет. Към тринайсетата си година тя бе станала истинска красавица. Майка й я научи на някои хитрини — да не се мие, да подреже косата си къса, да пристегне гърдите си, за да прилича на момче, и това успя да я опази, докато стана на четиринайсет и един от биячите прозря какво се крие зад маскировката.

Шегаджиите от Крондор бяха престъпна организация под властта на Праведника, но не чак толкова стриктно контролирани, че да се съобразяват с целомъдрието на едно улично момиче. Биячът я облада, докато майка й бе в прегръдките на една особено силна дрога на име Блаженство. След това започна да я навестява често. Винаги носеше Блаженство, или Съня, или някоя друга дрога, продавана от Братството на крадците.

Сандрина приключи с бърсането и се върна в съблекалнята. Монасите, на които бе възложено да се грижат за навестяващите ги братя и сестри, тъкмо почистваха захабената й от пътувания броня. Тя нахлузи широките си панталони и свободната туника, и двете ушити от груб плат, обу тежките обувки и затегна колана. Докато се обличаше, си помисли, че първият й мъж всъщност не беше чак толкова лош човек. С течение на времето той се влюби в нея и когато се любеха, се стараеше да е нежен и внимателен, а на моменти бе дори непохватен. Мъжете след него бяха тези, от които научи какво е истинска жестокост.

Беше на петнайсет, когато почина майка й. Твърде много дрога, или пък някоя със сгрешени съставки, а може би някой си го бе изкарал на нея — така и не узна истината, освен че я намериха да плува по очи недалеч от Рибарския пристан в южния край на залива. Странно, че я откриха толкова далече от местата, където се навърташе обикновено, но не достатъчно странно, за да подтикне Праведника или някой от помощниците му да проучат въпроса. А и с какво би ги заинтригувала смъртта на поредната пристрастена към дрога блудница? Освен това тя бе дала на Шегаджиите дъщеря, която струваше повече, отколкото някога би струвала майка й.

Сандрина бе преместена в един от най-добрите градски бордеи, където започна да изкарва злато. Скоро след това узна какво е да носи копринени дрехи и скъпоценни камъни, да мие косата си всеки ден и да получава редовно храна. Стана специалистка в прилагането на разкрасяващи и ароматни кремове, течни масла, благовония и червила. Можеше да изглежда невинна като дете или зла като кешийска куртизанка, в зависимост от предпочитанията на клиента. Обучиха я на маниери и да говори кешийски и квегски, но най-важното — да се изразява като дама от обществото.

Тъй като похитителите й се погрижиха за образованието й и я научиха да чете и да пише, тя реши да им прости и потисна първоначалния си импулс да търси възмездие. Богинята учеше да се прощава. Но Сандрина се закле никога да не забравя.

Това, което можеше да им прости, бе пробуждането на апетита към неща, които бе по-добре да се избягват: твърде много вино, дрогата, към която бе пристрастена майка й, фините дрехи и бижута и най-вече — мъжката компания. Когато се раздели с тази професия, Сандрина бе получила тежък психически недъг — тя жадуваше да бъде докосвана само от мъже, от които се отвращаваше, и се ненавиждаше за това перверзно желание. Единствено строгата дисциплина на ордена й помогна душевният конфликт да не прерасне в нещо по-сериозно.

Когато излезе от съблекалнята, че младият клисар й каза:

— Отец-епископът иска да говори с вас, сестро.

— Тръгвам веднага — отвърна тя. — Знам пътя.

Момчето хукна да изпълнява друга задача, а Сандрина въздъхна. Отец-епископът й бе оставил само два дни за почивка, преди да й намери друга работа. Докато крачеше към канцеларията му, се надяваше да я вика за нещо толкова опасно, че само луд би се съгласил да го изпълни.

Стигна близкия ъгъл на храма и вдигна глава към малкото зарешетено прозорче. Вляво, до кралската корабостроителница, се виждаше дворецът на принца, който доминираше над целия град. Вдясно и доста по-близо бе разположен Храмовият площад, край който се помещаваха Орденът на Сунг и Храмът на Кахули. Имаше и други важни храмове, но тези двата изпъкваха над останалите. Запита се, не за пръв път, какъв ли щеше да е животът й, ако брат Матиас членуваше в друг орден.

Той бе първият божи човек, когото срещна, и първият от двамата мъже в живота й, към които чувствата й не бяха негативни — Сандрина обичаше брат Матиас, както дъщеря обича баща си. След три години в онзи луксозен бордей Шегаджиите я продадоха на един от най-богатите кешийски търговци, който до такава степен бе хлътнал по нея, че настоя да я купи и да я отведе в кешийския град Шамата. Тъй като виждаха в негово лице ползотворен сътрудник, макар търговецът да делеше поравно заниманията си с легален и нелегален бизнес, и въпреки че нямаха обичая да продават своите момичета — в Кралството търговията с роби бе забранена. — Шегаджиите охотно предоставиха услугите й срещу значителна сума в злато.

Тъкмо брат Матиас бе този, който спаси живота й и го промени. Не можеше да си спомни първата им среща, без да се смути, а и сега — преди срещата с отец-епископа — не бе моментът за подобни чувства, така че прогони спомените от ума си.

Влезе в скромната канцелария, обитавана от един от най-могъщите членове на ордена Щит на слабите. Само в Риланон имаше по-висок пост. Но макар че Великият майстор бе запазил церемониалната си отговорност, възрастта го бе лишила от способността да изпълнява реално задълженията си и седмината отци-епископи бяха поели тази тежест върху себе си. Напоследък се говореше, че отец-епископ Крийган е най-вероятният наследник за поста на Велик майстор.

За изненада на почти всички, които идваха в кабинета на отец-епископа, той не разполагаше с преддверие, нито пък отвън стояха монаси и чиновници, които да му помагат, и вратата винаги бе отворена. Обитателите на храма знаеха причината: вратата на отец-епископа бе широко отворена за всеки, който се нуждае от помощта му, но да се смили над последния Богинята, ако причината да го обезпокои не е сериозна.

Тя спря пред вратата и почака да я поканят. Спомни си първия път, когато дойде тук, току-що завършила обучението си в храма в Кеш. Беше се върнала в Крондор изпълнена със смесица от нетърпение и боязън, защото не се бе прибирала в града през петте години, откакто я бяха продали на кешиеца. Но само минута в компанията на отец-епископа бе достатъчна, за да я накара да забрави грижите си.

Той забеляза, че стои на прага, и й махна с ръка.

— Сандрина, има една работа, която ми се иска да поразучиш. — Тъй като не посочи някое от четирите кресла край стената, тя спря в средата на стаята и застана в почтителна поза.

Писалището му бе съвсем семпло, обикновена маса с правоъгълни кошници, в които бяха натрупани книжа. Помощниците на отец-епископа не можеха да се оплачат от липса на работа.

Някои биха го сметнали за хубав мъж, но Сандрина знаеше, че в поведението му има нещо, което ще ги накара да се стреснат — една арогантна увереност, че винаги е прав. Въпреки това тъкмо той бе човекът, който бе помогнал на някогашната крондорска блудница да започне живота си отново и в порядъчно русло, и тя винаги щеше да му е благодарна. И освен това не можеше да не признае, че неизменно успява да й намери най-интересните задачи.

— Готова съм, отче-епископе.

Той се усмихна и тя усети, че я залива вълна на задоволство.

— Да, ти винаги си готова.

Облегна се назад и я покани да се настани в някое кресло. Тя знаеше, че това означава продължителен разговор на сложни теми.

— Изглеждаш добре — отбеляза той. — Как си — от последната ни среща насам?

Сандрина знаеше, че е напълно наясно какво е правила през изминалата година, откакто за последен път я бе викал в канцеларията. Тогава я прати да разследва доклад за нечия нежелателна намеса в храмовото правораздаване в Свободния град Натал — който се оказа неверен, — след което трябваше да отпътува за далечното Крудийско херцогство, където имаше подозрения, че в едно забравено от бога селце се спотайва магьосник беглец на име Сиди. Последното също не отговаряше на истината. Но въпреки това тя представи на отец-епископа подробни доклади за срещата си с един побъркан магьосник, който бе навлязъл твърде навътре в Тъмното изкуство, и как бе спасила селяните от неговите набези. Малката му банда от черни призраци почти бе опустошила селцето и бе оставила оцелелите без припаси, с които да преживеят идващата зима. Сандрина се бе свързала с най-малкия син на Крудийския херцог, който се бе съгласил да прати помощ на селцето — баща му и по-големият му брат бяха напуснали замъка в Крудий, но момчето се справи чудесно със задачата.

Като цяло това се оказа важна, но прозаична задача, след като се справиха с побъркания магьосник. Петнайсетгодишният Хенри, вторият син на херцога, бе направил дълбоко впечатление на Сандрина. По тези места го наричаха Хал и той бе проявил както зрелост, така и решителност, докато действаше като посредник между заместниците на своя баща и един Непреклонен рицар от Храма на Дала. Пограничните селища, изглежда, често бяха по-скоро бреме, отколкото да носят полза на местните велможи: предоставяха почти незначителна реколта от бедната земя, а изискваха непропорционална по степен закрила от мародерстващи ренегати, нападения на таласъми, Тъмни елфи и каквито още злини обитаваха тези региони.

Сандрина бе прекарала по-голямата част от предишната година в Крудий и се бе върнала едва след като се увери, че селцето вече си е стъпило на краката. По пътя към Крондор се намеси в няколко дребни конфликта, като винаги вземаше страната на тези, които са по-малко или са обсадени и преследвани; опитваше се да възстанови равновесието и да намери мирно решение. Често се сблъскваше с ироничния извод, че трябва да прилага насилие, за да се справи с друго, по-голямо.

— Какви са заповедите ви, отче-епископе?

Той смръщи вежди.

— Какво, приключихме ли с размяната на любезности? Добре тогава, щом питаш. Какво знаеш за Върховете на Куор?

Сандрина помисли за миг преди да отговори. Ала отец-епископът едва ли разполагаше с излишно време, за да се опитва да го впечатли, така че накрая тя каза:

— Предполагам, много по-малко, отколкото ще ми кажете вие.

Той се засмя.

— Ти какво знаеш?

— Район на Кеш, на юг от Ролдем, изолиран и рядко заселен. Говори се, че от време на време там се отбивали контрабандисти, за да избегнат митническите кораби на Ролдем и Кеш, но това е почти всичко, което ми е известно.

— Там живее една раса, куор. От нея произхожда и името на района. Те на свой ред са защитавани, ако това наистина е правилният термин, от елфи. — Сандрина вдигна изненадано вежди. Доколкото й беше известно, елфи се срещаха само в северните земи на Крудий.

— Всъщност и за нас това е почти цялата информация. Ето защо решихме да пратим там наш човек.

— Мен ли, отче-епископе?

— Да — отвърна той. — Има едно селце на източния склон на полуострова, Акракон. Обитателите му са потомци на едно от най-непокорните племена в района, но отдавна са станали поданици на Кеш. Сега вече не създават проблеми, ала от известно време са тероризирани от мародерстващи пирати. Тонът на отец-епископа се промени. — Получаваме съобщения за тези пирати от близо десет години. Нямаме представа кои са и защо си правят труда да безпокоят крайбрежните селища… Той сви рамене. — Знаем само, че носят черни кърпи на главите, черни шапки и така нататък. Но откъде са се взели и на кого служат? Той отново повдигна рамене. — Бъди предпазлива, Сандрина, понякога в екипажите има магьосници. В първия доклад се споменаваше и демон.

Тя кимна. Сега вече разбираше защо изборът му се е спрял на нея. През кратката си служба в ордена вече няколко пъти се беше сблъсквала с демони.

— Тъй като Кешийският имперски двор си има много по-сериозни грижи, прехвърлиха задачата да разследваме този случай на нас.

— И ако междувременно успея да науча повече за планинските обитатели, тези куори, толкова по-добре?

— Толкова по-добре — повтори той. — Но внимавай, защото има още едно усложнение.

— Винаги има усложнения.

— Доста могъщи люде проявяват интерес към куорите и елфите, които ги закрилят, хора с влияние и богатства, при това от много висока трибуна. — Той се облегна назад. — Говоря за магьосниците.

Не беше необходимо да пита кого има предвид. Магьосниците от Звезден пристан открай време будеха подозренията на монасите от Храма на Кралството и Кеш. Магията бе занимание за богове и се възлагаше на техните простосмъртни служители само ако трябваше да вършат божия работа. На магьосниците се гледаше като на приемници на сила, отредена само за неколцина избрани, и като такива те в най-добрия случай бяха подозрителни, а в най-лошия — врагове. Мнозина магьосници биваха примамвани от Тъмното изкуство, някои от тях дори осъждани на смърт от водачите на Храма заради минали прегрешения.

През годините Сандрина бе срещала няколко магьосници, почти всички срещи завършваха неприятно за нея, дори по-безобидните пак й създаваха затруднения. Тъжна и общоизвестна истина бе, че и най-пропадналите магьосници намираха обяснение за своето поведение. Тя си спомняше един особено неприятен инцидент с група некроманти, трима маниаци, толкова обсебени от лудостта си, че се наложи да се намесва светият рицар, за да ги прати на оня свят. Все още носеше белег на лявото си бедро, който да й напомня, че някои хора не се вслушват в гласа на разума. Един от магьосниците бе хвърлил по нея черна магична мълния, преди да умре, и макар първоначалното обгаряне да не изглеждаше сериозно, раната отказваше да се затвори и през следващите дни загнои. Храмовите лечители положиха немалки усилия, за да спасят Сандрина от загуба на крака, и тя прекара на легло повече от месец.

— Отче-епископе, обещавам да съм нащрек за намесата на магьосници.

— Посети ли вече върховната жрица?

Сандрина се усмихна. Колкото и посветени на делото си да бяха служителите на ордена, винаги се намесваше и политика.

— Ако не ме бяхте повикали от медитацията, досега да съм го направила, отче-епископе.

Крийган си позволи състрадателна усмивка.

— Ах, и аз какъв съм, да се намеся тъкмо когато не бива.

— Проблемът, както виждам, съвсем не е от днес, отче-епископе.

Той сви рамене.

— Върховната жрица е… малко тесногръда във вярванията си и не остана никак доволна, че една от най-добрите й ученички избра пътя на Непреклонните. И двамата знаем, че щеше да се издигнеш доста високо в ордена, но не е наша работа да обсъждаме пътя, който ти е отредила Богинята.

Усмивката на Сандрина стана още по-широка.

— В това наистина няма съмнение и все пак има хора, които настояват за допълнителна яснота.

Отец-епископът се разсмя, нещо, което правеше рядко.

— Ще ми липсва твоята духовитост, момиче.

Тя потисна желанието си да въздъхне. Наричаше я „момиче“ само когато разговаряха насаме и това й напомняше за времето, когато техните роли на наставник и негово протеже бяха на прага да прераснат в нещо по-лично. Далайските ордени не изискваха обет за целомъдрие, макар че рядко се случваше да се сключват бракове и да се раждат деца, както и партньорите да се обвързват. Но за високопоставен служител като отец-епископа би било немислимо да се обвърже с дякон и дори с Непреклонен скуайър, а и придобитата антипатия на Сандрина към мъжете й пречеше да вижда някакви лични интереси в отношението му към нея. По тази причина двамата засега не се поддаваха на натрупаното между тях напрежение, но от друга страна, и двамата усещаха влечение един към друг. Сандрина прогони от душата си тези обезпокоителни чувства и каза:

— Има ли нещо друго, отче-епископе?

— Не, дъще — отвърна той. — Нека Богинята бди над теб и да те води.

— Да води и вас, отче-епископе — каза Сандрина и излезе от канцеларията.

Мина по дългия коридор, който заемаше цялата южна страна на огромния храм. Право на север бе разположен просторният централен Храмов площад, където се намираше и дворът на поклонниците с няколко параклиса по краищата. За разлика от други религии, на почитателите на Дала рядко се налагаше да изразяват чувствата си открито, но затова пък храмът се посещаваше непрестанно от пътешественици, дошли да поднесат молитви и дарове на Богинята. Централната порта на Храма бе едно от най-оживените места, денем и нощем.

В резултат най-натоварени бяха канцелариите в южния коридор. Тук освен това се помещаваха и спалните помещения за гости и прислуга, складове, кухни, пералня, килери, както и бани и градини за медитация. Спалните за духовенството и тези, които подобно на Сандрина принадлежаха към военния клон на ордена, бяха разположени в подземията, тъкмо под коридора, по който минаваше в момента.

В противоположния край на дългия коридор беше канцеларията на върховната жрица. Фактът, че канцелариите на двамата най-изтъкнати водачи в храма се намираха възможно най-далече една от друга, оставаше почти незабелязан. За разлика от канцеларията на отец-епископа, тази на върховната жрица имаше преддверие, където седеше нейната лична секретарка, една от храмовите жрици. Тя вдигна глава, когато Сандрина влезе, и дори да я позна от минали посещения, не го издаде с нищо.

— Сестро — произнесе с обичайния си мек и равен глас. — С какво мога да ви помогна?

Сандрина овладя внезапния импулс да се обърне и да си тръгне и отвърна:

— Аз съм Сандрина, Непреклонен рицар от ордена Щит на слабите. Бих искала да изкажа почитанията си на върховната жрица.

Слабата жена на средна възраст се изправи. Носеше семпла туника с цветовете на своя орден от кафяв, избелял от пране плат, но осанката й бе царствена. На шията й се поклащаше гербът на ордена, неукрасен щит, окачен на верига, но Сандрина не пропусна да забележи, че както орнаментът, така и веригата са изработени от злато и са дело на много изкусен майстор. Без съмнение дар от върховната жрица.

— Ще проверя дали върховната жрица може да ви отдели няколко минути.

Сандрина мълчаливо се помоли наистина да е толкова малко, защото знаеше, че поканата да седне, за да си поговорят, би означавала дълга и неприятна аудиенция. Миг по-късно страховете й се потвърдиха, когато я въведоха в просторната канцелария и я настаниха на удобно кресло до масичка с поднесен димящ чай.

Върховната жрица Селдон беше яка, но доста добре сложена жена към петдесетте. Имаше румени бузи и коса, едва забележимо посивяла на слепоочията, което правеше очите й още по-проницателни.

— Ах, сестро — рече тя, щом Сандрина се настани срещу нея. Върховната жрица бе, освен това и доста пълна и талията й сякаш растеше при всяка нова среща с нея. — Какво те води в Крондор, дете мое?

Сандрина едва не потръпна. Ако „момиче“ при отец-епископа означаваше, че временно е загърбил авторитетното си положение, то „дете мое“ подсказваше, че върховната жрица няма намерение да направи същото. Въпреки че Сандрина служеше вече четири години като Непреклонен рицар, беше обучена да използва всяко оръжие, благословено от ордена, и през последните три години бе кръстосвала Кралството и Северен Кеш като инструмент на Богинята, върховната жрица искаше да подчертае чия е властта в Крондор и да й напомни, че тя е една малка предателка, задето е изоставила Пътя на жрицата и е предпочела да вземе в ръка оръжие и да поведе война с нечестивците.

Сандрина тъкмо се готвеше да й отговори, когато върховната жрица каза:

— Чай? — И без да чака отговор, започна да налива димящата течност в изящните порцеланови чаши.

Сандрина завъртя в ръце чашката, която й подаде върховната жрица, и попита:

— Цуранска изработка?

Възрастната жена поклати глава.

— От Ламът. Но дизайнът е цурански. Истинският цурански порцелан е твърде скъп за нас. Богинята дава, но не и в излишък, дете мое.

Дори тази незначителна забележка прозвуча като укор.

— Така че, отново, какво те води в Крондор?

Сандрина знаеше, че не се налага да обяснява. Би могла да заяви, че е пристигнала тук, в столицата на Западните владения на Островното кралство, случайно. Но бе сигурна, че Върховната майка вече знае за посещението й в канцеларията на отец-епископа. Не би рискувала да разчита на случайността, когато не бе изключена конспирация.

— Бях в Порт Викор, господарке.

— На посещение при брат Матиас?

Сандрина кимна. Той я бе довел в Храма на майката в Кеш, където я приеха на обучение, за да стане жрица. Пак той се появи отново в живота й в Крондор, когато тя промени намерението си да бъде послушница и избра пътя на Непреклонен в ордена Щит на слабите. Матиас се намеси и я взе за свой скуайър, когато спорът между върховната жрица Селдон и отец-епископ Крийган взе да става напрегнат. Сега вече Сандрина знаеше, че е била полезен инструмент за Крийган и че каквито и чувства да е изпитвал към нея, нямат отношение към решенията му. Селдон пък гледаше на Сандрина като на открадната собственост, на поредната загуба в нестихващата й борба с ордена и тези, свързани с него, особено отец-епископа. Рядко се случваше някой член на военен орден да израсте до овластен служител в Храма, но Крийган беше рядък човек.

— Той е… доволен — каза тя бавно. — Болестта, която отнема паметта му, не е намалила удоволствието му от много неща. Доволен е, че може да излиза на риба, когато му позволяват, или да се разхожда из градината. Понякога ме помни, друг път не.

— Иначе е добре, нали? — попита върховната жрица Селдон и за миг Сандрина зърна под маската й истинска загриженост и привързаност. През всички тези години брат Матиас бе отказвал високи постове, което не пречеше уважението към него да продължава да расте.

— Лечителите в общежитието казват, че е напълно здрав, и обещават да го съхранят такъв още много години. Но е болезнено… когато човек като него не си спомня кой е.

— Той ти беше като баща — каза с безизразен глас върховната жрица и искрицата човечност, която Сандрина бе забелязала, угасна. Сандрина беше творение на Крийган и върховната жрица никога нямаше да го забрави, нито да прости предателството й. Сандрина знаеше, че търканията между двамата до голяма степен се дължат на това, че според Селдон отец-епископът узурпираше твърде голяма власт в Крондор, а не заради загубата на една дребна и незначителна послушница. Говореше се, че върховната жрица се смятала за най-подходящ кандидат за управленческия пост на Храма, когато здравето на настоящия Велик майстор се влоши до степен да го принуди да го освободи. Ако това бе вярно, Крийган щеше да е най-сериозната й пречка за поста.

Сандрина потисна желанието си да припомни на върховната жрица, че няма никаква представа какво е да имаш баща, тъй като майка й нямаше представа кой е нейният, а бащите на другите, които помнеше от детството си, бяха или пияници, или женкари, или чудовища, съчетаващи поравно от двете. Дори отец-епископът понякога будеше в нея подозрение, може би защото желанията му често бяха в разрез с нейните.

Така че предпочете да кимне, без да отговаря подробно.

— И сега какво те чака, дете мое?

Сандрина знаеше, че ще е по-добре да не се опитва да отвърне уклончиво. Върховната жрица имаше достатъчно източници. Но и не беше необходимо да казва цялата истина.

— До ордена са стигнали сведения за пирати, тормозещи едно селце на кешийското крайбрежие. Изглежда, имперският двор е твърде зает, за да се занимава с подобен проблем, и тъй като аз бях единственият Непреклонен рицар, озовал се наблизо, решиха да пратят мен. — Сандрина използва титлата си най-вече да напомни на върховната жрица, че въпреки ранга й и предишното й положение на наставница, сега нейното посещение не е нищо повече от израз на учтивост. Допи чая, надигна се и каза:

— Време е да тръгвам, върховна господарке. Благодаря ви за времето, което ми отделихте.

Остана права в очакване да получи официално разрешение и след един сконфузен миг възрастната жена склони глава в знак на съгласие. Ако беше само послушница или дори жрица, Сандрина щеше да чака, докато я освободят, но не и като рицар. Докато приближаваше вратата, върховната жрица произнесе зад нея:

— Жалко, наистина.

Сандрина се поколеба, после се обърна.

— Кое е жалко, върховна господарке?

— Не мога да не съжалявам, че въпреки службата ти на Богинята на настоящото ти поприще не остана тук, за да продължиш по истинския път.

На Сандрина мигом й хрумнаха поне десетина подходящи отговора, повечето неучтиви и дразнещи, но брат Матиас я бе учил да помисля, преди да отговори.

— Винаги съм търсила пътя, предназначен за мен, върховна господарке, и всеки ден се моля Богинята да ме запази на него.

И без повече думи се обърна и излезе, Докато вървеше по дългия коридор, й се дощя да удари нещо — някой бандит или войнстващ таласъм. Тъй като нямаше подходящи обекти обаче реши, че е най-добре да иде да се упражнява, за да провери с каква бързина ще успее да превърне на трески дебела талпа.

Стоеше задъхана, след като близо час бе изкарвала яда си на талпата. Дясната ръка я болеше от ударите по дървената жертва. Подобно на всички останали членове на ордена Сандрина използваше за оръжие боздуган. Традицията да не се прилагат заострени оръжия датираше от много отдавна и никой не помнеше как е възникнала, но се смяташе за неразделна част от учението на ордена за постигане на равновесие. Тези, които оказваха съпротива, получаваха всички възможности да се откажат и предадат, та дори ако това трябва да стане чрез собствената им смърт. Острите оръжия проливат кръв, която не може да бъде върната обратно. Сандрина неведнъж се бе питала дали вдъхновителят на тази идея е имал представа какви поражения на тялото може да нанесе един боздуган в опитни ръце. Строшеният череп е не по-малко смъртоносен от кървенето от прободна рана, нали така.

Към нея се приближи момиче с дрехи на паж, вероятно нечий скуайър в ордена. Беше доста хубава и за миг Сандрина се зачуди дали не е от личната свита на отец-епископа. После кимна и я погледна въпросително:

— Сестро?

Младата жена й подаде дървена кутийка.

— Отец-епископът нареди да ви предам това. Каза, че ще разберете.

Сандрина се засмя. Момичето наистина бе от свитата му.

Девойката изглеждаше смутена и Сандрина подхвърли:

— Извинявай, хрумна ми една глупава мисъл. За Непреклонен рицар ли се обучаваш?

Момичето поклати глава.

— Аз съм писарка и чиновничка. Служа в библиотеката на храма.

— Аха — каза Сандрина. Отец-епископът я бе поставил там, за да шпионира кой идва и кога си тръгва, както и да наглежда безбройните скъпоценни издания и свитъци в библиотеката. Тя взе кутийката. — Благодаря.

Докато изпровождаше с поглед стройната девойка, се зачуди каква ли е историята на нейния живот, преди да дойде тук, дали е имала любящ баща и майка, която мечтае за внуци? Или е избягала от суровия и безразличен свят? Поклати глава, за да прогони тези безсмислени разсъждения, и отвори кутийката.

Вътре имаше матовобял камък с обикновен метален обков, окачен на кожена каишка. Тя въздъхна. Беше Портал на душата. Преди да поеме на път, за да изпълни възложената й задача, щеше да бъде подложена на доста продължителен и изнурителен сеанс при един от най-могъщите братя от ордена, който щеше да подготви камъка така, че ако загине, духът й да бъде призован в храма и подложен на разпит от онези, които могат да разговарят с починалите. С достатъчно силна магия биха могли дори да я възкресят. Този акт бе най-могъщата магия, която прилагаха, изключително рядък и невероятно труден за осъществяване. Тя се зачуди дали ако наистина бъде възкресена, с нея ще се върнат и белезите й, особено онзи на бедрото, който я сърбеше в най-неподходящи моменти. После отново се втренчи в камъка.

Щом й го даваха, значи задачата, която й възлагаха, беше много важна. Толкова важна, че дори и да не оцелее, това, което открие, трябва да бъде докладвано, даже ако се наложи да бъде измъкнато от нейния призрак, който щеше да бъде задържан няколко часа, преди да го оставят да продължи към Залата на Лимс-Крагма. Или ако необходимостта е още по-голяма и ако Лимс-Крагма благоволи, дори съвсем да избегне смъртта.

Въпреки горещия ден и загрятото й от упражнения тяло я побиха студени тръпки.

От един прозорец високо над двора зад храма отец-епископ Крийган наблюдаваше момичето, което разглеждаше пратения от него камък.

— Тя е толкова млада.

Мъжът до рамото му отвърна:

— Да, но е жилава като всеки Непреклонен от Ордена. Ако Матиас все още беше във форма или беше жив Кендал, щях да кажа, че всеки от двамата е подходящ, но в момента тя е най-добрата комбинация от умение, сила и решимост, с която разполагаме.

Крийган се обърна и погледна събеседника си, човек, когото познаваше от много години, макар че се бяха сближили едва през последните три. Беше облечен със семпли дрехи, при това доста мръсни, косата му бе разчорлена и сплъстена, а брадата — неоформена. Дори ноктите му бяха мръсни, но отец-епископът на ордена Щит на слабите знаеше, че това е само една от няколкото роли, използвани от Джеймс Дашър Джеймисън, наричан Трепалото.

— От името на Короната ли действаш?

— В известен смисъл — отвърна най-опасният човек в Кралството поне според мнението на Крийган. Той бе не само внук на прочутия херцог на Островното кралство, но освен това се смяташе, че е и мозъкът зад всички разузнавателни операции, а според някои дори контролираше престъпното братство на Шегаджиите.

Джим Трепалото погледна пак през прозореца и подхвърли:

— Невероятно красива жена, признавам.

— И също толкова опасна — каза Крийган.

Джим Трепалото го изгледа внимателно:

— Вие двамата…?

— Не — отвърна прелатът. — Не че не ми е минавала подобна мисъл. — Посочи малката масичка и двете кресла. — Ако имам недостатък, той е слабостта ми към красиви жени. — Помещението нямаше строго определено предназначение, но открай време Крийган го използваше за тайните си срещи и за онези мигове, в които му се искаше да остане сам, да се откъсне от делата покрай командването на армията на върховната жрица, или пък се нуждаеше от няколко минути усамотение, за да помисли.

— Аз я познавам — каза Джим. — От времето, когато беше блудница.

— Ти? — попита Крийган.

Джим Трепалото се разсмя, но в смеха му се долавяше притеснение.

— Не. Не по този начин. Може да не съм първият в списъка й на хората, които би искала да види мъртви, но без съмнение съм някъде в челните позиции.

— Наистина?

— Да. Аз бях този, който я продаде на онзи кешийски търговец.

Крийган въздъхна и поклати глава.

— Нещата, които вършим заради по-голямото добро. — И добави: — Но нали пак ти уреди да се намеси брат Матиас и да я спаси от кешиеца?

— Ще ми се да можех да го потвърдя — отвърна Джим. — Планът ми беше да я оставя да забавлява около месец онова тлъсто чудовище, после да се свържа с нея и да я вербувам за моята кауза. Щях да й обещая безопасно прехвърляне обратно в кралство Шамата и достатъчно средства, за да започне нов живот, ако ми донесе едни документи, които държеше онзи търговец.

— Не го знаех — призна Крийган. — Винаги съм мислел, че беше някакъв сложен план, за да се отървеш от кешийски шпионин, и Матиас по случайност е прозрял какво се крие зад красивата външност на девойката.

Джим си позволи още един кратък смях.

— Заканос Мартиас бе точно толкова кешийски шпионин, колкото си и ти. Бих го определил по-скоро като стеснение на важен път… — Той поклати глава. — Да кажем, че след премахването му стана по-лесно да вкарвам и изкарвам някои нещица от Кеш. Сега работя директно с хората, до които преди Заканос не ме допускаше. Все пак жалко, че не успях да измъкна онези документи от него. Когато най-сетне хората ми се добраха до дома му в Шамата, някой друг вече ги бе изпреварил и не бе оставил нищо важно.

— Кой ли, питам се? — Подхвърли отец-епископът.

— Имперската кешийска разузнавателна служба — отвърна Трепалото. — Която, естествено, не съществува.

— Какво?

— Стара семейна шега. — Джим въздъхна. — Докато императорът оставя шпионите под контрола на Али Шек Хазара-хан, има кой да ми върши работата. Тази фамилия е отговорна за повече злощастия между двата народа, отколкото всяка друга група негодници.

— Защо просто не ги премахнете? — попита Крийган.

— Ами, като начало, това ще е открит враждебен акт, а точно сега се нуждаем от извинение, за да се хванем за гърлата с кешийските воини-псета толкова, колкото на някоя горяща къща й трябва буре с катран. Второ, когато става дума за шпионски игри, нещата просто не се вършат по този начин — смъртта е последното решение на всички проблеми. И последно, аз наистина харесвам Али. Той е много забавен с чудатите си истории — и е ужасно добър в хазарта.

— Трудно ми е да разбера този твой свят — призна прелатът.

— Както и аз твоя, отче. Но понякога в името на по-голямото добро ние с теб трябва да си вярваме.

— Очевидно. Иначе нямаше да си тук. — Отец-епископът се надигна. — Трябва да се връщам в канцеларията. — Тръгнаха към вратата и той продължи: — Щом не ти си уредил срещата на брат Матиас с кешийския търговец, кой може да го е направил?

— Ще трябва да разпиташ какво си спомня Сандрина, защото ако е имало и друг участник в играта, нямам представа кой е той.

— Може би планът е бил на Богинята — Подхвърли Крийган и Джим бе сигурен, че говори сериозно.

— Видял съм твърде много неща в живота си — рече той, — за да се усъмня в подобно твърдение. — Погледна към вратата и добави: — Ще се постарая да се измъкна толкова незабелязано, колкото влязох.

— В такъв случай всичко хубаво — рече отец-епископът и Джим Трепалото забърза по южния коридор към стълбището.

Крийган въздъхна. Нещата ставаха твърде сложни и той започваше да се съмнява дали ще се справят, дори със събраните сили на Храма и Короната. Опита се да прогони тези съмнения — сега не беше времето да се тревожи за проблеми, които бяха извън неговия контрол.