Вълнуващи нощи

12

Утринното слънце топлеше лицето на Кларис, докато бързаше през кухненските градини към оборите, облечена в костюма си за езда. Трябваше веднага да избяга от кискащите се момичета и клюкарстващите им майки, от безсрамните и винаги прикрити искания да им помогне, от собствените си мисли…

Какво ставаше с Хепбърн? Миналата нощ скочи от прозореца и изчезна, просто изчезна. Тя се върна в салона и зачака. Докато дамите свиреха на пиано и пееха, тя чакаше, но той не се върна.

Тази сутрин не бе чула слугите да говорят, че господарят им е ранен, но и не посмя да попита къде е и какво прави, защото се боеше да не си помислят нещо… че се интересува от него повече, отколкото е редно… не обичаше този вид клюки. Особено когато… особено когато бяха отчасти верни.

Чакълът скърцаше под ботушите й. Вятърът развяваше косата й и я мамеше да продължи. Радваше се, че отива към оборите. Искаше да види Блейз, да го помилва, да го оседлае и да препусне към свободата, която познаваше само на гърба му.

По дяволите… не биваше да позволява на Хепбърн да я целува. Все още не знаеше защо го е направила. И други мъже бяха посягали към нея. Опипваха я, притискаха я, опитваха се да я целунат. Тя реагираше моментално и коляното й болезнено нараняваше мъжката им гордост. Никога досега не беше изпитвала желание да докосне мъжко тяло.

Ала още когато видя Хепбърн за първи път, разбра, че силата и могъществото на неговата чувственост са неустоими. Инстинктът не я излъга. Той беше опитен прелъстител — точно както се беше опасявала. Освен това искаше нещо от нея. Искаше тя да изпълни желанието му и изобщо не се стараеше да го скрие. Докато я опияняваше със страстта си, през цялото време е планирал хладнокръвно да я възнагради за капитулацията, като я… като й подари себе си. Сякаш беше скъпоценна награда, а не изкусител на невинни момичета и ковач на безумия планове!

При тази мисъл Кларис неволно притисна с ръка челото си. Откъде се беше взел този дяволски план? Защо искаше от нея да се престори на друга жена? На жена, която изобщо не познава. Обясненията му бяха двусмислени и вероятно неверни. Планът му със сигурност беше много опасен. Какъвто и натиск да упражняваше върху нея, тя беше длъжна да откаже. Все едно колко изкусително, опияняващо и страстно умееше да целува.

Олюлявайки се, Кларис продължи пътя си и се запита дали пък лордът не й е дал тайно някакво средство, от което си е загубила ума. Това беше единственото обяснение за неприличното й, недопустимо поведение. Незнайно как, този мъж бе успял да завладее ума и сърцето й.

Не биваше да го допуска до себе си. Когато ги изгониха от интерната в Уор, Кларис беше страхливо момиче, което се отнасяше към всеки непознат с подозрение. Първата им зима беше белязана от два страшни въпроса: Как ще оцеляват, след като парите свършат? И дали изобщо ще оцелеят, ако атентаторите ги открият?

Тогава от отчаянието се роди идея: да продава кралските кремове. Постепенно опитът я научи да преценява правилно мъжете.

Макар и рядко, английските вестници пишеха за положението в Бомонтен. Кларис четеше всичко, до което се добираше, но подробностите бяха неясни и твърде противоречиви. Някои журналисти твърдяха, че кралица Клаудия е надхитрила революционерите и си е възвърнала властта. Други обаче пишеха, че страната продължава да е в ръцете на бандитите.

Единственото, което Кларис знаеше със сигурност, беше, че баба й не е публикувала обява в никой вестник. Значи внучките й още не можеха да се върнат.

Макар че бдителността й беше поотслабнала, Кларис продължаваше да чака своя шанс да се завърне вкъщи. От пет години целта й беше само една. Нямаше да позволи възхищението от лорд Хепбърн да я заслепи. В никакъв случай.

Когато зави по следващата алея, Кларис видя нечия пола да изчезва зад живия плет. Помисли малко и реши да не обръща внимание. Сигурно някоя от младите дами беше изтичала в градината, за да си изплаче очите заради някаква измислена обида.

Накрая все пак не устоя на изкушението и реши да хвърли поглед към личността, която се стараеше да не я видят.

В края на дългата алея се издигаше малка бяла беседка защитена от жив плет и цялата обрасла с увивни рози. Между цветовете се виждаше лицето на Милисънт. Изглеждаше загрижена. Кларис уважи желанието й да се усамоти и само й махна на минаване, но в същия момент лицето на Милисънт светна.

— Ваше височество! — извика тя. — Колко се радвам, че сте вие!

Кларис също се зарадва, че не беше някои друг. Милисънт беше съвсем различна от своя брат Явно той беше засукал още с майчиното мляко цялата арогантност и цинизъм на семейство Хепбърн. Милисънт беше спокойна, любезна, с нея човек се чувстваше уютно. Брат й обаче беше нагъл негодник.

Но Кларис не искаше да мисли за него. Не искаше и да го види. Трябваше да го избягва.

Тя се поколеба и спря пред една дупка в живия плет.

— Добро утро, лейди Милисънт. Каква прекрасна утрин, нали? Смятам да пояздя. Желаете ли да ме придружите?

Лицето на Милисънт се удължи.

— Благодаря, но аз не яздя добре и със сигурност ще ви разваля удоволствието — на вас и на великолепния ви жребец.

Кларис изпъчи гърди с добре изиграно високомерие.

— Толкова ли надменна ви изглеждам, че да избирам спътниците си само според ездаческите им умения?

— Не! Не исках да кажа… — Милисънт изведнъж се засмя. — Вие ме дразните.

Кларис отговори на усмивката й.

— Познахте.

— Елате за малко при мен. Ще поговорим за бала. Снощи така и не успяхме.

Последното, за което желаеше да говори, беше за проклетия бал. В момента мислеше за съвсем други неща. Но в крайна сметка всичко беше свързано с бала.

Разбира се, нямаше да попита Милисънт за него. Макар че много искаше да знае дали се е наранил. Но може би Милисънт не знаеше. Освен това отговорността за бала беше твърде тежка за крехките й рамене и Кларис се чувстваше длъжна да й помогне. Дори само с приятелски разговор.

Но първо трябваше да узнае какво се е случило с Хепбърн.

— Предполагам, че сестра ви се чувства добре — заговори подчертано небрежно. — А как е брат ви?

Милисънт я погледна изненадано.

— Мисля, че и двамата се чувстват добре.

— Много се радвам. — Кларис приседна на една от лакираните в бяло пейки. — Видяхте ли ги вече?

— Прюдънс? Вие се шегувате! Тя става най-рано към обед. — Милисънт седна насреща й. — Всеки ден й обяснявам, че не е кралица, но тя не ме слуша. Вие спяхте ли всеки ден до обед?

— В никакъв случай. Баба щеше да ни убие. — Кларис не внимаваше какво говори, защото трескаво се опитваше да събере повече сведения за Хепбърн, без Милисънт да заподозре нещо. — Ставахме на разсъмване и излизахме за един час на разходка! Всеки ден, независимо от времето. След това ни даваха хубава закуска, съставена според указанията на баба, а после… — тя млъкна изведнъж. Милисънт я слушаше унесено. Нямаше право да й разказва живота си. Естествено, Милисънт никога не би я предала умишлено, но дори да изпуснеше по невнимание някоя безобидна забележка пред подозрителна личност, това можеше да бъде много опасно за двете принцеси. — Това е минало. Отдавна вече не съм онази принцеса.

— А каква принцеса сте сега? — попита с интерес Милисънт.

— Принцеса, която върти търговия. — И за съжаление принцесата май няма да открие какво е станало с Хепбърн, каза си горчиво Кларис.

— Чела съм много за революциите, слушала съм какви ли не истории и често съм се питала как живеят хората, прогонени от родината си. — В очите на Милисънт светеше искрено съчувствие. И приятелство. — Сега знам. Вие ми помагате.

Кларис гледаше жената насреща си и се питаше как е могла дори за миг да я помисли за обикновена. Съчувствието разхубавяваше лицето й, а нежното разбиране беше като балсам за душата й.

— Не разбирам защо мъжете в Шотландия са толкова глупави — изрече импулсивно тя. — Как е възможно още никои да не е поискал ръката ви?

Милисънт се отдръпна сякаш бе получила шамар.

— Не са чак толкова глупави. — И се изчерви до корените на косата.

Аха. Значи Милисънт си имаше сърдечна тайна.

— Бъдете искрена с мен — помоли Кларис. — Кой е мъжът, накарал сърцето ви да затупти по-силно?

Милисънт вдигна рамене, напразно опитвайки се да покаже равнодушие.

— Даже когато бях много по-млада, нямах особени надежди.

— По отношение на кого? — осведоми се любезно Кларис.

— По отношение на… никого.

Глупав отговор.

Милисънт не смееше да погледне принцесата.

— Кой мъж би се заинтересувал от мен? Аз съм безлична и скучна.

— Не сте безлична, само не умеете да покажете какво имате. А що се отнася до другото, намирам, че разговорът с вас е изключително приятен и дружелюбието ви е единствено по рода си. Затова съм убедена, че заслужавате нещо по-добро, отколкото до края на живота си да се грижите за семейството си.

Милисънт скръсти ръце в скута си и сведе поглед.

— Други жени също го правят и намират удовлетворение в това.

Кларис изпухтя сърдито и не си направи труда да заглуши този неприятен звук.

— Не, не го правят! И вие не вярвате в това, което казвате! Знам, че сте виждали много такива жени. Стари лели, неомъжени дъщери, които служат като безплатни компаньонки и гувернантки и ден след ден се обезличават, докато накрая обществото престане да ги смята за човешки същества! Това важи дори за собствените им семейства!

Милисънт я погледна смаяно.

— Ама… Библията ни учи да се примирим със съдбата си…

— Библията е препълнена с истории на хора, които са взели живота си в свои ръце и го живеят така, както им харесва. — Кларис стисна ръце в юмруци, за да подчертае думите си. — Вижте само Рут и Естер! Силни жени, поели отговорност и създали нов свят. Защо и вие да не направите същото?

Милисънт изглеждаше крайно разтревожена.

— Но аз не искам да създам нов свят. Мечтите ми не стигат чак дотам.

Аха! Най-сетне стигнаха до същността на въпроса.

— А докъде стигат вашите мечти?

— О, те са… те са незначителни. Такива, каквито може да се очакват от застаряваща девица.

Кларис се усмихна окуражително и й кимна да продължи.

— Искам само да имам собствен дом и мъж, който ме обича! — Думите буквално избликнаха от сърцето на Милисънт.

— И защо да не ги получите? — попита сърдечно Кларис. — Това не е чак толкова трудно.

— Та той изобщо не ме поглежда! Искам да кажа…

— Той?

— Да… Вие не го познавате, но скоро ще имате възможност да го видите.

— Поканен ли е на бала?

— Той с приятел на Робърт и сигурно ще дойде.

Кларис погледна строго приятелката си.

— Да, да, ще дойде — побърза да я увери Милисънт, въздъхна и се предаде. — Е, добре. Той е граф Тардю. Кори Макгаун, най-прекрасният мъж в земите на Шотландия.

Лиричното описание на несравнимия мъж Макгаун каза на Кларис всичко, което искаше да знае.

— Значи изглежда добре?

— Косата му има цвета на слънцето, а очите му са ясносини. Язди, ловува, играе, танцува… — В погледа на Милисънт светна копнеж. — Той е мечта…

— Значи сте танцували с него?

— Веднъж. Бях на седемнайсет. Настъпих го. — Милисънт сведе глава. — Осмелих се да посегна към звездите. Не заслужавам нищо по-добро.

Това беше вече прекалено!

— Кой ви е надрънкал всички тези глупости? — попита остро Кларис.

— Баща ми.

Принцесата преглътна грубите думи, които напираха на езика й. Не биваше да обижда бащата на Милисънт. Или поне не можеше да го каже направо в очите й.

— Понякога хората, които ни обичат най-силно, са слепи за предимствата ни — обясни любезно тя.

— Татко не беше сляп! Той беше… прям и справедлив.

— Може би да, но със сигурност не е разбирал нищо от красота. — Кларис не й даде възможност да възрази — Ще ви помогна да изберете тоалет за бала и да срешете косата си. Ще се появите в залата като кралица. Ще крачите величествено и ще се усмихвате като сирена. Лорд Тардю ще се поболее от любов и ще падне в краката ви.

Милисънт избухна в смях, но Кларис остана напълно сериозна.

— Ще видите, че ще стане точно така. — Тя се изправи и окуражително я потупа по рамото. — Мислете над думите ми. — Завъртя се и тръгна към изхода на беседката.

Милисънт също стана и пейката изскърца.

— Принцесо Кларис, недейте! — Тонът й беше също така настойчив като този на Кларис преди малко. — Аз също говоря съвсем сериозно — заяви Милисънт. — Концентрирайте се върху Прюдънс. Помогнете ми да организирам празненството. И преди всичко ви моля за вашето приятелство! Но не се опитвайте да промените живота ми. Аз съм доволна с това, което имам.