Вълнуващи нощи

29

Робърт профуча по подвижния мост над сухия ров, извади от чантата на седлото парче желязо и почука нетърпеливо по грамадната дъбова врата.

Докато чакаше, той оглеждаше внимателно високата, заплашителна крепост на Джилмайкъл. Как да намери Кларис в този дяволски затвор. Не стига, че беше нощ, ами и не бе получил нито една достоверна информация за крепостта. Знаеше само, че е построена преди четиристотин години, за да пази английската граница от шотландски мародери. Джилмайкъл беше като всички английски крепости. Голяма. Непобедима. Недостъпна.

Самият Джилмайкъл беше сравнително малко селище. Вероятно в крепостта нямаше много затворници, което означаваше, че и стражите не са много на брой. Щеше да ги обезвреди и да намери Кларис. С божията помощ щеше да я изведе от крепостта и да препуснат към къщи още преди проклетият съдия да е забелязал бягството й.

След това щеше да се върне и накаже мръсното английско куче. Неволно стисна ръце в юмруци. Но това удоволствие ще почака, докато не прибере Кларис на сигурно място в Макензи Мейнър. Ако Феърфут й е сторил зло, ще умре по най-болезнения, най-унизителния начин, който човек може да си представи. Робърт знаеше, че можа да разчита на въображението си.

Почука отново. Дървото приглушаваше шума, но в къщичката на пазачите със сигурност имаше някой.

Ако Валдемар беше с него, в този момент вече щеше да се катери по крепостната стена, вързан с въже, а после да мине като сянка по коридорите. Да намери Кларис, да я изведе от килията и при нужда да покрива гърба на Робърт по време на бягството. Винаги беше по-добре в затвора да проникнат двама души, но днес нямаше избор. Валдемар беше на път към Лондон. Към свободния живот. В сравнение с усилията, които бяха положили, за да му върнат свободата, това тук изглеждаше като детска игра.

Робърт усещаше липсата на приятеля си по-силно, отколкото беше очаквал. За момент му се привидя, че по крепостния зид наистина се катери мъж, привързан с въже. Тъкмо когато щеше да отстъпи назад, за да огледа по-внимателно стените, малкото, защитено с решетка прозорче се отвори.

— Какво търсите тук по това време? — изръмжа дълбок глас — Не знаете ли, че има забрана за влизане?

— Вашите глупави забрани не ме интересуват — отговори презрително лордът. — Не знаете ли кой съм аз?

— Не… — Пазачът огледа подозрително нощния гост. На фона на идващата от къщичката на пазачите светлина Робърт видя пред себе си истински колос с необикновен ръст и маса. Очевидно трябваше да продължи да блъфира.

— Аз съм полковник Оугли. Сигурно сте чували за мен.

— Не… — Пазачът буквално изплю думата.

— Аз съм героят от Иберийския полуостров. Там извърших невероятни геройства и ме окичиха с ордени. Спасих живота на стотици английски войници. Именно аз залових фалшивата принцеса, която днес бе доведена в крепостта.

Едрият пазач се почеса по главата.

— Не сте вие. Бил е съдия Феърфут.

Жалък лъжец!

— Познавате ли съдия Феърфут?

— Да, нали работя за него.

— Тогава знаете истината.

Грамадният мъж се почеса отново по главата и след известно време очевидно схвана смисъла на казаното, защото кимна бавно.

— Да. Вие сте хванали момичето. И какво сега?

— Искам да отида при нея. Веднага.

— Вие и всички други…

— Какво означава това? — попита Робърт, треперещ от нерви.

— В момента съдия Феърфут е при нея.

За момент гневът заплаши да го надвие. Феърфут бе побързал да се наслади на плячката си и щеше да плати с живота си. Все пак се овладя и се обърна отново към едрия пазач.

— Как така Феърфут е започнал без мен? — изфуча вбесено той и размаха желязото в ръката си. — Да знае, че ще му отрежа яйцата! Откога е при нея?

Мъжът за пореден път се почеса по главата.

— Откакто камбаната удари за последен път.

Робърт удари с желязото по вратата.

— Отваряйте вратата! Веднага!

Най-после авторитетът му направи впечатление на пазача. Той затвори с трясък малкото прозорче и след няколко секунди тежката желязна врата се отвори с жално скърцане.

— Браво на теб! — похвали го Робърт и мина покрай него. Можеше само да се надява, че няма да проверят чантите на седлото му. — Отведи ме при затворницата!

— Нямам право да напускам поста си, полковник Оугли. — Пазачът отново заключи вратата и спусна тежкото резе.

Робърт изпухтя раздразнено.

— Нима тук няма други пазачи? Няма ли кой да ме отведе при момичето?

След ново почесване по главата дебелакът отговори:

— Като минете през двора, сигурно ще срещнете някой пазач, който ще ви покаже къде сме я настанили.

Робърт не можеше да рискува да мине през моравата, макар че много му се искаше. Пазачът щеше да го наблюдава, стражите в двора също щяха да го видят. Затова само кимна високомерно и се отправи с маршова стъпка към двора. Имитираше успешно военната стойка на Оугли и за момента това го удовлетворяваше като отмъщение.

Вратата към същинския затвор също беше заключена и трябваше отново да използва желязото, за да му обърнат внимание.

Постът, който му отвори вратата, беше грижливо сресан, значително по-възрастен и изглеждаше като ветеран от войната.

С една дума, той прояви недоверие.

Робърт гореше от нетърпение да проникне в крепостта и да стигне до Кларис, преди Феърфут да е прибягнал до насилие, но въпреки това спря и обясни на войника:

— Аз съм полковник Оугли и съм тук по покана на съдия Феърфут, за да се погрижа за един затворник.

— И кой е този затворник? — попита старият войник.

— Аз не съм глупак, вие също не сте глупак, затова ще благоволя да ви отговоря. Това е единственият затворник, доведен в крепостта днес. Жената, която твърди, че е принцеса. А сега ме пуснете да вляза. Веднага.

За радост на Робърт старият войник моментално отключи вратата и го пропусна да влезе.

— Тъй вярно, сър. Само че съдия Феърфут не спомена, че ще дойдете.

Вторият пост стоеше малко настрана и държеше в ръце мускет, готов за стрелба.

— Затова трябва да го попитам — продължи старият войник. — Обикновено предпочита да е сам, когато… нали разбирате.

Робърт се усмихна ледено.

— Това означава, че не желае да дели с мен, нали? Разбирам. Хайде, изпълнете дълга си.

Пазачът кимна и видимо се отпусна. Беше разбрал, че стои пред човек, който разбира тънкостите на протокола.

— Как ви е името? — осведоми се „полковник Оугли“.

— Реналд, сър.

— Добре, Реналд, аз ще вървя след вас до килията, където сте затворили жената.

— Не бива, сър. Но можете да дойдете с мен до втория етаж.

— Това е достатъчно. — Беше повече от достатъчно. Щом узнае къде са затворили Кларис щеше да обезвреди войника и да влезе при съдия Феърфут. Да обезвреди и него и да избяга с принцесата. Планът му беше прост и трябваше да проработи.

Качиха се по една стълба и слязоха по друга. После още по една. Явно не бяха посмели да я бутнат в подземието, но Робърт усети присвиване в стомаха, като си представи Кларис като плячка на всевъзможни гадини. И най-ужасната — съдия Феърфут.

Той настъпи Реналд и когато войникът се обърна възмутено, нареди строго:

— Бегом, войнико! Нямам време за бавене!

Реналд веднага ускори ход.

Стигнаха до голямо помещение. Там имаше трима войници, единият въоръжен с мускет. Другите двама бяха с празни ръце, но Робърт беше убеден, че и те са въоръжени. За това жалко гранично село войниците от Джилмайкъл бяха забележително бдителни и добре подготвени. Робърт предположи, че съдия Феърфут се бои от омразата на местните хора и е въоръжил войниците си за в случаи, че някому хрумне да се отърве от него.

Реналд отиде при войника с мускета и тихо му каза нещо. Отговорът се чу съвсем ясно.

— Да не си луд? Ако сляза долу и му попреча, ще ми струва живота. Нали знаеш какво прави с дамите, които доставяме в крепостта. Останете тук. Ей сега ще я чуем да пищи.

Още докато мъжът говореше, Робърт пусна чантите от седлото си на пода. Наведе се, усмихна се на мъжете и светкавично прецени позициите им. После отвори чантите.

Точно когато младият пост каза последната дума, Робърт се изправи с по един нож във всяка ръка. Първият полетя към най-опасната цел — мъжа с мускета. Вторият, насочен към Реналд, го улучи в гърлото.

Двамата се свлякоха на камъните. Робърт извади от ръкава си трети нож, готов да се хвърли върху другите двама войници, но спря като вкопан — в ръката на Реналд блесна пистолет.

Щастието го бе напуснало.

От гърлото на Реналд течеше кръв, дишането му беше свирепо, но погледът, който прониза Робърт, вещаеше смърт.

Не можеше да умре точно сега. Кларис имаше нужда от него. Хвърли се настрана и в този миг в стаята отекна мускетен изстрел.

Робът се изправи бързо. Реналд беше мъртъв. Главата му беше натрошена от мускетния изстрел. В гърлото на другия пост беше забит нож. Робърт не беше стрелял с мускета, нито беше метнал ножа си.

Той се завъртя рязко и впи поглед във вратата.

Там стоеше непознат мъж. Едър, много слаб, с тъмна коса и неразгадаеми очи. Изцяло облечен в черно, с почернено лице. Това беше мъжът, проникнал в крепостта с въже. Движеше се като човек, който знае какво прави. Беше извършил точно това, което щеше да стори Валдемар, ако беше с приятеля си. Въпреки това Робърт беше готов да го убие веднага.

Непознатият хвърли пушещия мускет и насочи пистолета си към последния пост.

— Бъдете така добър да го вържете — помоли той. Хладният му глас имаше същия акцент като на Кларис. — Аз ще взема ключовете. Нямаме много време.

Очевидно беше на страната на Робърт.

Само че граф Хепбърн не обичаше непознати съюзници. Обикновено те преследваха собствена цел. Извади въжето от чантата си и рече:

— Благодаря ви, но кой, по дяволите, сте вие?

— Не ме ли познахте?

Робърт го погледна по-внимателно. Естествено.

— Преди бала обикаляхте къщата ми. Вие сте човекът, когото се опитах да уловя и не успях.

— Какво е това, по дяволите? — Съдия Феърфут свали юмрука си, но продължи да стиска Кларис за гърлото. — Ако онези идиоти са изпразнили мускета по невнимание, ще им отрежа яйцата и ще ги опържа в тигана.

Кларис виждаше звезди пред очите си.

— Вече ви казах — изрече дрезгаво тя. — Това е лорд Хепбърн.

Феърфут я стисна още по-силно за гърлото и тя изхърка. Сигурно щеше да я смачка. В погледа му светеше злоба, очите изглеждаха като тъмни дупки на мършавото лице. В следващия миг я пусна също така внезапно, както я беше сграбчил.

Тя пое шумно въздух. Дробовете й пареха, но трябваше да ги напълни с кислород.

Той беше дошъл да я изнасили. По-добре смърт, отколкото безчестие — щеше да каже баба й. Но през целия си дълъг царствен живот никой не бе посмял да души или да бие баба й. Никой мъж не я бе накарал да разбере, че го обича и че е готова да понесе най-страшното само за да го види отново. За съжаление Феърфут не се трогна особено от хапливите й забележки за подлост и импотентността си. Не оцени по достойнство и подигравателното й уверение, че Робърт ще дойде и ще му извие мършавия врат. После обаче, без всякакво предизвестие, я сграбчи и я стисна за гушата. Ако не беше изстрелът…

Кларис се дотътри до кушетката, отпусна се на матрака и погледна с надежда към решетката.

Робърт ли беше? Дали наистина бе дошъл да я спаси?

Феърфут изглеждаше сериозно загрижен. Застана на вратата и се загледа напрегнато към коридора.

Докато дишаше често и повърхностно, за да щади израненото си гърло, Кларис трескаво размишляваше какво би трябвало да направи. Как да помогне на себе си и на Робърт? Дали да не нападне Феърфут в гръб?

Погледът й падна върху колана му. Можеше ли да грабне ключовете и да избяга? Огледа се отчаяно. Нямаше никакво оръжие. Само кофа с вода, нощно гърне и горяща свещ.

В този миг Феърфут се обърна и тя осъзна, че вече е много късно. Той стискаше в ръката си кама. Трийсетсантиметровото острие святкаше заплашително. Камата сочеше право в сърцето й.

— Ако наистина е аристократичният ти любовник, първо трябва да мине през теб, за да ме стигне.

Кларис несъзнателно разтриваше шията си и се взираше в острието на камата. Положението беше отчаяно. Не й хрумваше нищо. Феърфут искаше да я използва като щит, за да защити жалкия си живот.

След минута видя зад него едва забележимо движение. Робърт ли беше това? Спасението идваше!

Трябваше да отклони вниманието на Феърфут.

— Казах ли ви вече — попита дрезгаво тя, — че сте жалък страхливец? Много се радвам, че се оказах права.

— Не съм страхливец, миличка, а съм достатъчно умен, за да остана жив и да ти дам да разбереш. — Той й махна с камата. — Стани и ела тук.

Кларис се изправи бавно, без да отделя поглед от коридора. Направи се, че е ранена по-тежко, отколкото беше. Пое дълбоко въздух, за да може да реагира. Закуцука към Феърфут и застана плътно пред него — по-близо, отколкото й се искаше.

— Нищо няма да постигнете — заяви тя и лицето й беше само на сантиметри от гърдите му. — Лорд Хепбърн ще ви убие, все едно къде ще се скриете. — Когато Феърфут посегна да я хване, тя духна свещта и килията потъна в черен мрак.

— Проклета мръсница! — изрева Феърфут и Кларис чу дрънченето на ключове, докато той я търсеше. Острието на камата се удряше в каменните стени, по едно време издрънча в кофата.

Без да се бави, Кларис грабна нощното гърне и го запрати в посока на шума. Гневният му рев й показа, че е улучила. Светкавично се мушна под кушетката и се сви на кълбо. Робърт трябваше да дойде, преди Феърфут да я намери. Трепереше от страх, зъбите й тракаха неудържимо. И аз съм страхливка като Феърфут, укори се горчиво.

Съдията опипваше килията сантиметър по сантиметър и ругаеше с най-груби думи. Ей сега ще я намери…

В следващия миг в шума от стъпките и ругатните се примеси тънко свирене. Кларис се ослуша. И друг път беше чувала този шум, но не можеше да се сети къде…

Бум!

Експлозията беше оглушителна. Светкавицата я ослепи, килията се напълни с миризма на барут. Навсякъде хвърчаха червени и жълти искри и оставяха по пътя си огневи следи.

Фойерверк. Тя бе видяла същия фойерверк на бала в Макензи Мейнър. Милисънт беше организирала фойерверки в чест на полковник Оугли.

Сега това беше фойерверк в чест на нейната свобода!

Без да мисли, тя се измъкна изпод кушетката и се втурна през пламъците към крещящия Феърфут. Изрита го с все сили в коленете и той се строполи като отсечен дъб. Главата му се удари в железния ръб на кушетката и той не мръдна повече.

Кларис се приближи предпазливо.

Феърфут не се раздвижи.

Тя грабна ключовете от колана му и изтича до вратата. Мушна ключа в ключалката и закри очи с ръка, за да се предпази от сипещите се искри.

В коридора се чуха стъпки. Кръвта пулсираше в слепоочията й. Дано да е Робърт, помоли се безмълвно тя. Не може да не е Робърт. След всичко, случило се дотук, трябва да е Робърт.

Наистина беше стой. Изведнъж застана с факла в ръка пред вратата на килията й и Кларис изплака от радост. Когато излезе, препъвайки се, той протегна ръка и я привлече към себе си.

— Ранена ли си? — Помилва косите й, раменете, плъзна ръка по гърба. — Да не са те ударили искри? Имаш ли изгорено? Боли ли те?

— Не, не, нищо ми няма!

— Къде е Феърфут? — Робърт размаха факлата. — Проклятие! Да не си го убила?

— Не. Само е в безсъзнание. — Кларис светкавично затвори вратата и заключи. — Да изчезваме!

— Трябваше да го оставиш на мен. — Той я хвана за ръката и я поведе към малкия светъл четириъгълник в края на коридора.

— Скрих се под кушетката. — Въпреки че гърлото й болезнено пареше от опита на Феърфут да я удуши, Кларис поемаше шумно въздух, за да тича. Паниката е отлично ободряващо средство, мина й през ума.

Когато стигнаха до къщичката на пазачите, там цареше хаос. Сред три трупа и един вързан с въже пазач стоеше непознат мъж, облечен изцяло в черно, който очевидно ги очакваше.

Кларис не хареса лицето му. Изглеждаше аскетично, много строго… и й напомняше за някого. За минало, което я изпълваше с недоверие.

Беше готова да се върне, но Робърт метна чантите на рамото си и я подкани:

— Да вървим!

Непознатият тръгна след тях.

Докато тичаха по мрачните коридори, изкачваха и слизаха по стълби, Робърт измъкна ножа си от ръкава. Непознатият последва примера му. И двамата явно си служеха добре с това оръжие. Робърт спря Кларис малко преди последното помещение и я притисна до стената.

— Чакай тук! — заповяда енергично.

Непознатият нахлу в помещението, Робърт се втурна след него. Когато битката приключи, Кларис предпазливо надникна през вратата.

Един пазач лежеше на пода, непознатият се бе навел и връзваше ръцете му на гърба. След минута продължиха пътя си. Прекосиха моравата и макар че страдаше от все по-силни бодежи, Кларис се наслаждаваше на свежия нощен въздух. Нямаше да остане нито минута повече в крепостта Джилмайкъл при съдия Феърфут и проклетата му бесилка.

Когато наближиха външната къщичка на пазачите, забавиха крачка. Робърт вдигна ръка, за да заповяда мълчание. Двамата мъже й направиха знак да чака, докато те обезвредят стражите.

Кларис не възрази. Гърлото я болеше адски, струваше й се, че никога вече няма да може да диша нормално. Навсякъде по тялото си усещаше натъртвания и драскотини. Най-силна беше болката в скулата, където я бе улучил юмрукът на Феърфут. Развеселено отбеляза, че вече е по-добре, когато осъзна, че утре със сигурност няма да се погледне в огледалото. Суетността й се обаждаше — това бе добър знак.

Предстоеше й да пътува с Робърт. Да се прибере у дома.

Проследи го с поглед, докато той се промъкваше към къщичката на пазачите. Кимна на непознатия, вдигна безшумно резето и двамата се втурнаха вътре. Кларис чу глухи удари, кратък вик и после настана тишина.

Робърт застана на прага и й махна да се приближи. Тя се подчини с готовност. Той я бе спасил. Нищо в живота й не можеше да се сравни с този миг. Колко пъти беше измъквала Ейми и себе си от неприятни ситуации — а сега Робърт я бе спасил, сякаш беше безпомощна принцеса. Кларис беше омагьосана от тази роля. И от него. От Робърт.

В къщичката на пазачите непознатият тъкмо бе взел от ръцете на паднал в безсъзнание пазач дебела тояга. Едрият, мършав пазач беше много грозен и Кларис се потърси отвратено. После въздъхна облекчено и се сгуши в силните ръце на Робърт.

Той я притисна до себе си с такава сила, че двамата станаха едно същество. Потърка буза в темето й и въздъхна едва чуто. Тя притисна глава до гърдите му и се вслуша в биенето на сърцето му. Мъжкият му аромат я обгърна и тя разбра, че иска да остане завинаги в обятията му.

Непознатият се покашля многозначително.

Робърт вдигна глава. Очевидно разбра намека, защото каза:

— Той е прав. Трябва веднага да се махнем оттук. Пазачите ще се освободят от въжетата и ще извадят Феърфут от килията. Тогава тук ще настане същински ад.

— Знам. — Кларис се отдели от него. — Да тръгваме.

Непознатият ги наблюдаваше спокойно. Лицето му беше неразгадаема маска и отново нещо у него събуди вниманието и подозренията й. Познаваше го, беше готова да се закълне, че го познава. В осветената от няколко свещи стаичка убеждението й се засили и тя пристъпи към него, водена сякаш от принуда.

— Къде съм ви виждала преди? — попита съвсем тихо.

— Преди три нощи в горичката зад къщата. Промъкваше се между дърветата — отговори Робърт.

— Не. — Кларис поклати глава и стомахът й се сгърчи. — Това не е всичко.

— Не, не е всичко. — Дълбоко хлътналите тъмни очи на непознатия се впиха в нейните. — Спомни си, Кларис. Мисли за миналото. Върни се назад. Пренеси се в деня, когато баба ти провъзгласи Сорша за кронпринцеса и я сгоди за млад мъж…

— За теб. — Гърлото й пресъхна и следващите думи бяха дрезгав шепот. — Ти си Рейнджър. Ти си кронпринцът на Ришарт.