Вълнуващи нощи

13

Оборите лежаха под слънцето мирни и сънени. Ратаите не се виждаха никъде. Кларис се затича към крайния обор, горяща от нетърпение да види Блейз и да помилва кадифените му ноздри. Той не искаше нищо от нея, освен да стиска юздите със здрава ръка и да го изчетка с любов след дълга езда. Никога не я отблъскваше от страх, никога не я допускаше близо до себе си, за да й причини болка. Нищо друго в живота й нямаше смисъл, само Блейз. Той е разумно животно — за разлика от другия жребец в тази къща, каза си злобно Кларис.

Ала когато стигна до бокса на Блейз, го намери празен.

Обзе я паника. В гърлото й заседна буца. Огледа се на всички страни, но никой от другите коне нямаше елегантната структура и блестящата светлокестенява грива на нейния жребец.

Къде е конят ми?

Блейз мразеше мъжете. Ако някой от ратаите се е опитал да го изведе на разходка, жребецът сигурно го е нападнал. Но зад този съвсем реален проблем се криеше много по-дълбок — и по-нелогичен — страх: Ами ако бяха дошли да й го вземат?

Запъти се към ограденото пасище, като се оглеждаше наляво и надясно и търсеше обяснение. Излезе навън, примигва срещу ярката слънчева светлина и видя… жребеца. Чакаше я оседлан и готов.

А Хепбърн, проклетият Хепбърн, държеше коня й за юздата и милваше ноздрите му. Облекчението премина в гняв. Лордът явно не беше ранен. Блейз явно не беше отвлечен. И на всичкото отгоре двамата се разбираха отлично. Кларис си пожела да се махне оттук и да не си губи повече времето в мисли за двамата дебелоглави типове. Изтръгна юздата от ръцете на Хепбърн и попита сърдито:

— Какво правите тук?

— Чакам ви. — Той изглеждаше равнодушен и спокоен, сякаш снощи не се бяха целували до забрава.

Е, добре. И тя можеше да играе тази игра. В крайна сметка миналата нощ изобщо не беше важна. Страстта беше нещо непозволено и тя нямаше да повтори онези мигове. Никога вече.

— Закъсняхте — добави той.

Кога ли се бяха уговорили да излязат на езда заедно? Кларис го измери с пренебрежителен поглед.

— Откъде знаехте, че ще дойда в обора?

— Интуиция.

Интуиция? О, не, този… този мъж нямаше в главата си и капчица интуиция. Сигурно е заповядал да я следят!

— Този вид интуиция не ми харесва — изрече бавно и отчетливо тя. — Моля ви за в бъдеще да ме пощадите от нея.

Хепбърн сведе глава в знак на покорство.

— Както желаете.

Хладната капитулация засили неловкостта й. Мъж като Хепбърн не се подчиняваше, освен ако нямаше основателна причина. А Кларис не смееше да попита за причината.

Огледа малкия двор и видя, че Хелиос, жребецът на лорда, чакаше оседлан наблизо.

— Не съм закъсняла — отговори остро тя и отблъсна ръката му, която се протегна да й помогне. — Явих се точно на секундата за моята самотна, несмущавана от нищо разходка със скъпия ми Блейз.

Хепбърн вдигна рамене, сякаш объркан от хапливия й хумор, обърна се и се метна на седлото.

— Значи не харесвате утрото. Не го очаквах.

Кларис сръчно възседна коня си.

— Какво искате да кажете?

— Направихте ми впечатление на жена, която с удоволствие става рано и в добро настроение. Както виждам, съм се излъгал.

— Естествено, че съм в добро настроение! — Държеше се като глупава хлапачка и го съзнаваше. Но поведението му я вбесяваше.

Хепбърн я погледна с привидно съчувствие.

— Да не би да сте пропуснали закуската? Не е здравословно да яздиш с празен стомах.

Загрижеността му беше фалшива. Но ако беше истинска, беше още по-страшно.

— Не съм пропуснала закуската — отговори тя, натъртвайки на всяка дума.

— Тогава нямате разумно обяснение за лошото си настроение. Хайде, потегляме! — Хепбърн излезе в умерен галоп от двора и препусна към суровата местност, която беше част от имението му, изпъстрена със стръмни скали и тревисти долини.

Както предишния ден, така и днес пътят помами Кларис. Защо не препусне право към Фрея Крегс? Ще вземе Ейми и ще обърне гръб на това проклето място. Беше спечелила достатъчно пари от продажбата на кремовете. Ще заминат за Единбург и ще прекарат там още една зима.

Поредната зима далече от Бомонтен. Освен това… всеки ден ще се оглежда страхливо да не се появи съдия Феърфут от Англия. А може би и лорд Хепбърн, дошъл да й отмъсти, че не е изпълнила желанието му.

Страхливка ли беше?

В действителност Кларис не се смяташе за страхлива. Точно обратното. Понякога Ейми я обвиняваше в безумна дързост. Ала Хепбърн й вдъхваше страх, и то не само в едно отношение. Тя се боеше от него, защото той явно не съзнаваше безумието на плана си. Страхуваше се, защото той я бе прегърнал и бе вложил в целувката сърцето и душата си. И защото още при тази първа целувка тя му бе дарила сърцето и душата си.

Престани, заповяда си строго Кларис. Не разбираш ли, че това, което те тласка към него, е чисто любопитство? Разбира се, че не се страхуваш от него. Никак даже. Не е страх, нито пък радостно очакване. И в никакъв случай не е желание да имаш мъж, който може би е луд, но със сигурност е непоносимо арогантен.

Тя пришпори Блейз и скоро се изравни с Хелиос.

— Какво се случи с онзи човек?

— С кого?

— С мъжа, когото проследихте снощи.

Хепбърн забави ход.

— Изплъзна ми се.

— Сигурно сте бесен, че някой се е изплъзнал от мрежата ви.

Лордът бавно обърна глава и я погледна дълбоко в очите.

— Да, бесен съм.

Сигурно неволно бе стегнала юздите, защото Блейз изви глава настрана и подскочи. Но Кларис успя да го успокои бързо.

Нима Хепбърн току-що я бе заплашил? В гърлото й заседна буца. Точно така — това беше заплаха. Миналата нощ се опита да я прелъсти, а сега я заплашваше.

За негово сведение тя не се оставяше така лесно да я сплашат. Той беше само граф, докато тя беше принцеса. Трябваше да помни това и да се държи в съответствие с ранга си.

Баба й я предупреждаваше, че интимността често ражда презрение. И тук доказателството беше пред очите й. Но баба й отдавна я беше научила — и с личния си пример, и с думи — как да сложи край на подобна интимност.

Без да се бави, Кларис размаха като за поздрав дръзкото си кепе и препусна напред. Вярваше, че позата й, ездаческото й изкуство и цялото й излъчване ще го вразумят. Ала нещо дълбоко й нашепваше, че нищо не е в състояние да обуздае безграничната арогантност на този шотландски лорд.

Оставиха оборите зад себе си, много скоро и господарската къща изчезна от погледите им. Останаха само хищните птици, които се рееха високо над главите им. Синьото небе се протягаше към хоризонта, вериги възвишения и планински върхове напразно се мъчеха да го достигнат; високата трева се полюляваше под лекия ветрец, дивите розови храсти бяха отрупани с бели и розови цветове. Тази страна беше съвсем различна от родината й в Пиренеите, с меки хълмове и невисоки планини, но скалите и вятърът бяха диви и първобитни и докосваха душата й.

И Хепбърн беше див и първобитен като скалите и вятъра в родината си.

Проклет да е! Защо не й даваше възможност поне да се наслади на прекрасното утро? Когато пътеката се разшири и най-сетне се изгуби в ливадите, лордът я настигна.

— Каква е тази високомерна маска, Ваше височество? Да не съм ви обидил с нещо?

Обидил? Та той я обиждаше с всяка своя дума!

— Снощи ми поставихте изисквания, които не мога да изпълня. Неприлични и невъзможни изисквания. — За да поясни, че говореше за плана му, а не за целувките, тя добави: — Надявам се, разбирате, че не мога да изпълнявам ролята на жена, която никога не съм виждала. Още повече по причини, които не разбирам.

— Значи все пак сте мислили над молбата ми? — осведоми се любезно той.

Кларис спря Блейз и се обърна към него.

— Аз съм принцеса — заяви тя бавно и с достойнство и вдигна ръка, когато той понечи да отговори нещо. — Знам, че не ми вярвате, но това е истината и аз зная какъв с дългът ми. Длъжна съм да се държа според ранга си, а той не ми позволява да се маскирам, за да измамя или заловя някого.

— Ще ви позволи, като разберете, че нямате друг избор. — Гласът му изплющя като камшик.

Този човек си позволяваше да я заплашва! Притискате я до стената, но тя нямаше да го допусне. Трябваше да се откопчи. Трябваше да намери начин.

— Вие разбирате ли, че ако се маскирам, няма да мога да се явя на бала като принцеса Кларис? — попита студено тя. — Какво ще кажете на гостите си, ако внезапно изчезна? Аз съм принцесата, която представихте на всички и буквално принудихте да вземе участие в бала ви.

— Разбира се, че ще участвате. — Робърт приближи Хелиос до нея. — Като принцеса.

Кларис изпухтя сърдито.

— Нали искате да нося перука и да се маскирам?

— Ще свалите маската и ще станете отново принцеса. — Хепбърн не я изпускаше от очи нито за секунда. — Няма да допусна никой да узнае, че на бала присъства и сеньора Мендоса. Ще я види само този, който трябва.

— Защо толкова държите хората да видят принцесата в изгнание? Много ли е важно да впечатлите гостите си с присъствието й?

— Естествено — отговори убедено той. — Това е първият светски прием, който давам след завръщането си от войната. Статусът на семейството ми зависи до голяма степен от успеха на този бал.

— Лъжец. — Не вярваше в нито една дума.

Лордът я измери с одобрителен поглед.

— Наистина сте много интелигентна.

Признанието му я зарадва, но това беше глупава радост. Не можеше да си позволи да се размекне и да се включи във фарса му. В никакъв случай. Ако някой я познаеше, беше изгубена. И Ейми също.

Трябваше да тръгне по друг път. Да му поднесе отказа си с хумор, без да го отблъсква и преди всичко, без да му даде да забележи истинския размер на отчаянието й. Естествено, можеше да отклони вниманието му с малък флирт, това със сигурност беше добра идея, но не биваше да прекалява. Миналата нощ той я бе целувал без никаква провокация. Не искаше отново да преживее това. Тази… прекрасна страст. Съзнаваше, че стои на ръба на пропаст. Бездънна пропаст.

Приближи се до него и се усмихна, за да покаже трапчинките си.

— Милорд… — гласът й прозвуча нежно, почти интимно, — онова, което искате от мен, е невъзможно. Ако ме хванат, с мен е свършено.

Но той не се поддаде нито на сантиметър. Точно обратното, брадичката му се вирна още по-упорито, а в погледа блесна студенина.

— Няма да ви хванат. Никога няма да го допусна.

Кларис опита с разумни аргументи.

— При такива шаради винаги съществува вероятност от провал.

— При тази не.

Сърцето й заби още по-силно, дланите й овлажняха. Той беше опасен. Опасен и неумолим. Сигурно и луд. Въпреки това трябваше да откаже. Просто трябваше.

— Не мога да го направя, милорд.

Той се извърна настрана, сякаш искаше да скрие мислите си от нея. След миг отново вдигна поглед и затърси нещо в лицето й.

— Това ли е последната ви дума?

Неловкостта, която бе изпитала при първата им среща, се засили.

— Не мога другояче.

— Преди около месец — започна да разказва Хепбърн — чух за някакъв кон, впечатляващ двегодишен жребец от Джилмайкъл. Конят принадлежал на тамошния съдия. Наполовина арабски, наполовина бомонтенец, много рядка раса, с необикновен цвят и жизненост. — Любезният тон направи неизречената заплаха в думите му още по-страшна.

Кларис усети как пребледня и неволно се вкопчи в юздата. Блейз подскочи нервно, но тя устоя на напора да го помилва.

— Какво намеквате?

— Вие сте откраднали коня. — Хепбърн се усмихна с мрачно задоволство. — Откраднали сте Блейз.