Вълнуващи нощи

28

Когато на следващата сутрин наближи Макензи Мейнър Робърт мислеше със задоволство за пръстена в чантата на седлото си. Не беше сигурен, че прекрасното украшение ще е достатъчно да склони Кларис да се омъжи за него, особено след случилото се последната нощ, но… на него му харесваше. По-точно, никога не се беше чувствал така добре.

Ако беше честен, не можеше да твърди, че съжалява. Не и като си спомнеше колко прекрасен бе вкусът й, или как се движеше под него, или как влажната, гореща утроба се сключваше около пениса му… обхващаше го като ръкавица и го милваше… Изпод копитата на Хелиос хвърчеше чакъл. От листата на дърветата падаха едри капки дъжд и главата му вече беше мокра. Най-сетне Робърт видя Макензи Мейнър и си пожела блещукащите камъни на пръстена да отклонят вниманието на Кларис достатъчно дълго, докато той успее да я убеди в необходимостта да се омъжи за него. Колко странно — да се чувства несигурен, едва ли не страхлив пред човек, за чието съществуване преди седмица дори не е подозирал. Да, само за няколко дни Кларис се бе промъкнала в сърцето му и се беше настанила там трайно и завинаги.

Къщата се появи на височината и той пришпори Хелиос.

Да, Валдемар беше прав. Той обичаше Кларис. Обичаше я повече от всичко на света.

Когато слезе пред стълбището към главния портал на Макензи Мейнър, Милисънт отвори вратата с трясък и се втурна към него. Едва бе стъпил на земята, когато тя стигна до него и го сграбчи за ризата.

— Къде беше толкова време?

Нямаше смисъл да я лъже.

— Бях в Единбург. Сбогувах се с Валдемар.

— И ме остави сама да защитавам принцеса Кларис. Лошо решение, Робърт, много лошо решение!

Той разбра веднага. Бе станало нещо ужасно, Оугли? Сигурно Оугли!

— Разкажи ми всичко. — В гърдите му лумна такъв гняв, че едва можеше да говори.

— Арестуваха я.

Робърт хвърли поглед към двойната врата, където стоеше Прюдънс и изглеждаше объркана и нещастна.

— Полковник Оугли намерил онзи съдия от Джилмайкъл — продължи задъхано Милисънт.

Робърт разбра, че не бива да губи нито секунда. Подаде юздите на главния коняр Пепърдей, който бе дошъл да го посрещне, и нареди:

— Оседлай ми най-бързия кон в обора. — Хелиос беше препускал дълго и имаше нужда от почивка. Нямаше да стигне до границата.

— Тук е Блейз, милорд.

Робърт го изгледа остро.

— Как така съдията не го е взел?

— Принцесата го оставила в обора на Фрея Крегс. Собственикът ме уведоми — обясни Пепърдей. — Веднага отидох и си го прибрах.

Хепбърн кимна одобрително. Нямаше какво да говорят повече.

— Тогава оседлай Блейз.

Пепърдей се втурна към оборите.

— Веднага, милорд! — извика той през рамо. — Жена, която язди така добре като нейно височество, не заслужава да умре на английска бесилка!

Робърт грабна чантите от седлото си и забърза към спалнята си. Милисънт и Прюдънс го следваха по петите. Все едно беше получил поредната заповед за бърз марш. Знаеше какво трябва да направи.

Изпразни чантите на леглото и отвори сандъка. Избра остър нож и дълго, здраво въже. После пистолет. Още един нож. Набор от куки.

Ръцете му трепереха, по челото му се стичаха вадички пот.

— Робърт? — обади се Прюдънс с треперещ глас. — За какво са ти толкова много ножове?

Изненадан, той вдигна глава. Не бе забелязал, че сестрите му са го последвали.

— Аз умея да си служа добре с ножове.

— Аз пък си мислех, че си добър в юмручния бой — усмихна се Милисънт.

— Добър съм. — Въпреки това щеше да е много по-добре, ако Валдемар беше с него. Освобождаването на затворник беше задача за двама мъже. Но този път щеше да се справи сам — или да загине. Не, в никакъв случай! Ако го убиеха, Кларис щеше да увисне на въжето. Той се огледа.

— Останаха ли няколко фойерверки?

— Да. — Милисънт отиде до вратата и заповяда на чакащия лакей да ги донесе.

— За какво са ти? — полюбопитства Прюдънс.

Робърт се обърна към малката си сестра. Лицето й беше съвсем бяло, тя хапеше устните си, а очите изглеждаха твърде големи на уплашеното лице.

— Смятам, че малко фойерверки ще ми послужат добре. — Той отиде при нея и я помилва по бузата. — Не се притеснявай, ще се справя.

Прюдънс изхълца, обърна се и побягна.

Пръстенът!

Робърт го извади и го напъха най-отдолу в чантата на седлото. Ще го даде на Кларис, след като я измъкне от затвора. Първо трябва да спаси живота й. Не беше сигурен как тя ще реагира на предложението му, но със сигурност ще поиска да се отблагодари на човека, който току-що я е спасил от смъртна опасност. Но той не искаше благодарност от Кларис. Искаше любовта й. Въпреки това се надяваше, че благодарността ще наклони везните в негова полза.

— Само ти можеш да я освободиш. — Милисънт беше абсолютно сигурна в брат си.

— Ще я освободя. — Робърт метна чантите на рамо и се запъти към стълбата, която водеше към оборите.

Милисънт тичаше след него.

— Ти си извършил всички геройства, които полковник Оугли е описал в книгата си, нали?

— Може би.

— Значи можеш да я спасиш. Ще го направиш ли?

— Може би. — Робърт се опитваше да си припомни как изглежда затворът в Джилмайкъл. — Зависи къде са я затворили. Аз играя с подправени карти, а те имат всички козове.

При следващите думи на Милисънт придружаващите ги лакеи се спогледаха ужасено.

— Не може ли някой от мъжете да те придружи? — полита тя. — Ако искаш, аз ще дойда с теб и ще ти помагам.

Предложението й беше наистина трогателно.

— Не, мила, не. Никой не може да ми помогне. Работата е мръсна и болезнена и… — За първи път, откакто бе слязъл от седлото, обърна внимание на сестра си. Безличното сиво пате бе изчезнало окончателно. Милисънт изглеждаше красива и блестяща като в нощта на бала. — Кори сигурно е загубил ума си по теб?

— Да. — Гласът й прозвуча неочаквано рязко. — Поне така предполагам.

— Какво е станало? Да не ти е направил нещо?

Милисънт вървеше редом с него, без да се оплаква от дългите му крачки.

— Каза ми, че няма ла си замине, докато не се върнеш. Бил длъжен да остане тук и да ме подкрепя в трудните часове. — Очите й засвяткаха опасно. — Все още не мота да разбера какво общо имат с обещаната подкрепа подробните разкази за ловните му успехи и фактът, че ходи подире ми като кученце.

Докато бързаха към оборите, мрачното лице на Робърт постепенно се разведри. Сестра му беше страхотна жена.

— Кори не е нищо повече от един грамаден, обикновен… ловец на лисици — заключи тя. Очевидно старият му приятел беше изпаднал в немилост и нямаше надежда положението да се промени.

— Права си, скъпа сестричке. Никога не е бил нещо повече от ловец на лисици.

Тя изчака, докато брат й се осведоми от ратайчетата къде чака оседланият Блейз.

— Мислех си… — започна нерешително.

— Мислила си, че зад красивата външност на Кори се крие нещо като дух? Нито искрица. Той е суетен и егоцентричен, несъобразителен и е свикнал жените да падат в краката му. — Робърт влезе в обора. — Но има и добри качества. Мога да кажа в негова защита, че в сърцето му няма и капчица фалшивост. Ако ти е разказвал ловните си истории, значи се е влюбил безсмъртно в теб.

— Може би, но аз не съм влюбена в него — отговори с безразличие Милисънт.

Пепърдей още се мъчеше с Блейз. Жребецът не позволяваше да го докосват други мъже, освен Робърт.

Лордът взе фойерверките от ръцете на чакащия лакей и ги прибра в чантата.

— Мислиш ли, че Кори ще поиска ръката ти? — попита през рамо той.

— Вероятно. Но аз не искам да се омъжа за него. Или поне не сега.

Робърт стигна с две крачки до Пепърдей и му махна да се отдалечи.

— Какво смиташ да правиш? — попита с интерес той, докато стягаше ремъците на седлото.

— Смятам да взема Прюдънс и да отидем в Единбург. — Милисънт му подаде юздата. — Там има много повече възможност. Прюдънс ще се забавлява, а аз ще се запозная с тамошните мъже.

Докато слагаше юздите на Блейз, Робърт се питаше дали Милисънт се е променила буквално за една нощ или винаги е била такава, само че не е знаела как да живее според истинското си аз. Метна чантите на седлото и се обърна към нея:

— Значи искаш да се омъжиш за някой, който ти харесва повече от Кори?

— Имам свое състояние, нали знаеш? Може би никога няма да се омъжа. — Тя го целуна по бузата. — Не мога да повярвам, че си още тук. Хайде, тръгвай най-после! Трябва да спасиш принцеса Кларис. Съдията е негодник и иска да й причини зло. И бъди сигурен, че след тази история вече никой няма да смята полковник Оугли за герой. Аз ще се погрижа.

Робърт се метна на седлото и излезе в галоп от двора. Милисънт вдигна ръка за довиждане и извика подире му.

— Върни Кларис у дома!

Кларис седеше на желязната кушетка в крепостта на Джилмайкъл, вдигнала колене към гърдите си, и се питаше дали плъховете ядат принцеси.

Вероятно. За съжаление.

Още по-лошо беше, че умираше за сън. От залавянето й бяха минали ден и половина и нито за миг не бе затворила очи.

Излезе от Фрея Крегс на гърба на жалка кранта, набавена от полковник Оугли, в ада да иде дано! Духаше силен вятър, лееше се дъжд. Ръцете й бяха вързани отпред, сякаш беше опасна криминална престъпница, способна да избяга от цяла рота въоръжени английски войници.

Прекараха нощта в малка страноприемница в Стоор, градче точно зад английската граница. Очевидно Оугли и Феърфут се надяваха границата да ги предпази от гнева на Хепбърн.

Жалки глупаци!

През нощта полковник Оугли се прояви като достоен армейски командир и герой от полуострова. Похвали се със заслугата, че е открил истината за една фалшива принцеса и я е предал на правосъдието. Поиска отделна стая за нея в страноприемницата, заключи я вътре и не изпусна ключа от ръката си. Каква чест! Наистина, тя не можеше да избяга, но и съдия Феърфут не можеше да влезе при нея. Начинът, по който в гледаше и опипваше, й вдъхваше див ужас.

На следващия ден полковник Оугли си замина. Смяташе да вземе жена си и двамата да продължат триумфалното шествие през балните зали и провинциалните имения. Кларис го мразеше от дън душа, но като видя жадните погледи на съдия Феърфут й се дощя да изтича след полковник Оугли и да го помоли за милост.

Милост от човека, когото бе измамила? Каква глупост! Тъкмо тя беше добре запозната с лабилността на мъжкото самочувствие.

Препускането от Стоор до Джилмайкъл не продължи дълго. Отведоха я право в крепостта. С подигравателен смях съдия Феърфут й показа бесилката, която се издигаше в средата на двора.

Кларис се направи, че не го е чула.

Светлината на единствената свещ разкриваше само част от прастарите сиви камъни, зеленясалите решетки похотливите погледи на стражите. Слънцето беше като осветление. Килията й, както бе съобщил Феърфут, се намираше в горната част на затвора и беше запазена за високопоставени престъпници. Слънцето правеше тясното помещение някак по-уютно. Поне виждаше къде се намира: влажни каменни стени, влажен каменен под, малък прозорец високо в зида, желязна кушетка с опънати въжета и избелял матрак, нощно гърне и кофа с вода. За затвор не беше чак толкова лошо.

Най-доброто беше, че Феърфут заповяда на стражите да прережат въжетата, които стягаха китките й. Заключи я в килията и я остави сама. Това я направи по-щастлива от всички други затворници взети заедно. Засега не се налагаше да търпи присъствието му.

След като огледа внимателно малката си килия, тя забеляза, че прозорецът е твърде високо, за да стигне до него. А когато седна на кушетката, установи, че в тази част на затвора няма други затворници. Не чуваше дори стражите в другия край на коридора. Затворът изглеждаше абсолютно празен. Тишината късаше нервите й, но й даваше и време да размисли. Какво ли беше да увисне човек да бесилката и да се задуши… Мили боже! Не биваше да си пълни главата с такива мисли. Часовете минаваха, но никой не се сети да й донесе нещо за ядене. Извика няколко пъти, но никой не й отговори. Никой не я чуваше. Беше съвсем сама.

В килията скоро притъмня. Когато слънцето залезе, падна черен мрак. Беше толкова тъмно, че тя притискаше ръце върху очите си, за да се увери, че наистина се отворени.

Тъмнината изостри слуха й. Чуваше шумоленето на хлебарките, цвърченето на плъховете. Тракането на собствените си зъби. Беше й студено, умираше от страх, тялото й жадуваше за почивка. Нямаше дори одеяло. Слава богу, че Ейми беше избягала тъкмо навреме!

Ако Робърт беше там…

Кларис копнееше за любимия си, но нямаше представа къде е той.

Дали вече се е върнал от Единбург и е разбрал, че са я арестували? Или е решил, че тя е избягала от страстта, която ги свързваше? Може би я смяташе за страхливка, изчезнала без дори да си вземе сбогом?

Каква абсурдна представа! Робърт знаеше всичко, което се случваше в земите му. Старците ще му разкажат за неуспешното й бягство, той ще се метне на коня и ще препусне към нея.

А може би не? Той бе отнел девствеността й. Тя бе изпълнила всичко, което се очакваше от нея, маскарадът се бе увенчал с успех, Валдемар беше свободен. Може би той вече нямаше нужда от нея и щеше да я остави на съдбата й? Възможно ли беше това?

Нито веднъж не беше казал, че я обича. Никога не я беше помолил да му стане жена. Даже не й каза дали иска да я задържи като своя любовница — решение, което бе дошло в главата й изненадващо бързо. Вероятно това беше най-разумният аранжимент за една принцеса, влюбена в мъж, за когото не можеше да се омъжи.

Естествено, тя отхвърли тази възможност като недостойна, но дори сега не спираше да мисли за нея. Главата й беше пълна с глупави мисли.

Същата тази глава, която натежаваше и бавно се отпусна върху коленете й. Кларис заспа.

Какво я събуди?

Шумоленето и цвърченето бяха престанали. Някъде много далеч — вероятно в другия край на коридора — се затръшна метална врата. Кларис скочи. Краката й се бяха вкочанили и тя се олюля. Кръвта потече бавно към стъпалата и тя се раздвижи неспокойно. Надежда стопли студеното й тяло и тя престана да трепери.

Може би беше Робърт?

Трепкаща светлина на свещ освети коридора и Кларис изтича до вратата, пренебрегвайки плъховете. Притисна лице към решетките, за да поеме колкото може повече от светлината. Искаше да се окъпе в светлина, да я приеме в сърцето си и да я съхрани, за да осветява дългите мрачни часове, които й предстояха. Пламъчето се издължи, затрепка по стените. Свещ в ръката на мъж.

Кларис се отдръпна като опарена.

Съдия Феърфут. Изисканото мършаво лице беше обезобразено от ужасяваща усмивка.

Кларис се разтрепери отново, по-силно отпреди. Умираше от студ. Умираше от глад. Нямаше сили да се защитава. Беше двайсет сантиметра по-ниска от него и тежеше поне трийсет килограма по-малко. Той беше дошъл да я изнасили.

Знаеше, че Феърфут се наслаждава на този вид злоупотреба, както се наслаждаваше на всички начини да измъчва бедните и слабите.

Тогава в главата й пламна увереност; по-ярка и по-гореща от слънцето в зенита му. Робърт Макензи ще дойде и ще я спаси! Разбира се, че ще дойде! Няма никакво значение дали я обича, дали ще се ожени за нея или ще я остави в дома си като любовница. Няма никакво значение даже да й се е наситил. Тя беше гостенка в неговия дом, двама заслужаващи презрение негодници я бяха отвели насила от неговото село. Чувството му за чест изискваше да й се притече на помощ. Робърт ще дойде и ще я спаси!

Освен това й бе обещал, че маскарадът ще има щастлив край, а полковник Оугли го бе обвинил в лъжа. Ако имаше нещо, което Кларис знаеше със сигурност и на което можеше да разчита в този лабилен свят на суетни дами и жестоки съдии, то беше, че лорд Хепбърн е човек на честта. Неговата чест изискваше да й се притече на помощ и да я спаси.

Ключът изскърца в ръждясалата ключалка, вратата се отвори.

Кларис се изправи.

Когато Феърфут влезе в килията, тя го посрещна с подигравателна усмивка. Трябваше да използва единственото оръжие, което притежаваше. Поздрави мъчителя си с безмилостна подигравка, подчертавайки всяка дума:

— Чудя се как сте посмели да дойдете тук. Лорд Хепбърн ще се появи ей сега и ще ви нареже на малки парченца. А аз ще гледам.