Върнете се в телата си!

1

Жена му така го беше притискала в прегръдките си, като че ли можеше да прогони смъртта от него.

— Господи, умирам! — беше изплакал той.

Вратата на стаята се беше отворила и той бе зърнал една гигантска и черна едногърба камила отвън и бе чул дрънченето на звънчетата от сбруята й когато горещият дъх на пустинния вятър ги бе облъхнал. И тогава в рамката на вратата се бе показало грамадно черно лице увенчано с голям черен тюрбан. Черният евнух бе прекрачил прага с неуловимата подвижност на облак, с гигантски ятаган в ръка. Най-сетне бе пристигнала смъртта, Разрушителят на наслажденията и Разединителят на човешкия род.

Пълен мрак. Пустота. Той дори не осъзнаваше, че сърцето му беше спряло завинаги. Пустота.

И тогава очите му се отвориха. Сърцето му биеше силно. Той беше силен, много силен! Нямаше ги вече болката от подаграта в коленете му, агонията на черния му дроб, мъчението на сърцето му.

Покоят беше толкова дълбок, че той дори усещаше потока на кръвта в главата му. Беше сам в един безмълвен свят.

Всепроникваща и ярка светлина пронизваше всичко около него. Зрението му се беше върнало, но въпреки това не разбираше какво го заобикаля. Какви бяха тия неща над, встрани, под него? Къде беше той?

Опита се да изправи и да седне, но усети притъпено паника. Нямаше на какво да седне, защото висеше в пустотата. Опитът му да седне го тласна напред и нагоре, много забавено, сякаш се намираше във вана пълна със захарен сироп. На един фут разстояние от връхчетата на пръстите си съзря прът от блестящ червен метал. Прътът идваше отгоре, от безкрайността и отиваше надолу, към безкрайността. Той се опита да го сграбчи, защото това беше най-близкият твърд обект до него, но някаква невидима преграда се изпречи между него и ръката му. Сякаш силовите линии на невидимо поле го отблъскваха и не му позволяваха да го докосне.

Той бавно се преобърна през глава. И тогава невидимата преграда спря връхчетата на пръстите му на шест инча от пръта. Той напрегна тялото си и се придвижи на един инч по-близо. В същото време тялото му се завъртя по надлъжната си ос. Той пое шумно въздух с висок режещ звук. Макар и да знаеше, че около него няма опора, не можа да сдържи импулса си да разпери панически ръце в опита си да сграбчи нещо, каквото и да е.

Сега с лице «надолу» ли беше, или «нагоре»? Но каквато и да беше посоката, тя беше противоположна на тази, в която беше гледал при пробуждането си. Не че имаше някакво значение. И «под» и «над» него гледката беше една и съща. Висеше в пространството, поддържан от невидим, но осезаем пашкул. Шест фута «под» него се намираше тялото на жена с много бледа кожа. Беше напълно гола без никакъв косъм по тялото си. Изглеждаше заспала. Очите й бяха затворени, а гърдите й се издигаха и спускаха леко. Краката й бяха един до друг, изпънати, ръцете й притиснати до тялото. Въртеше се бавно като пиле на грил.

Тялото на жената се въртеше от същата сила, която въртеше и него. Той бавно отплува от нея, видя други голи и обезкосмени тела, жени, мъже, и деца, които се въртяха безшумно в редове срещу него. Над него бавно се превърташе в пространството голото и безкосмено тяло на един негър.

Приведе глава, за да види и собственото си тяло. Той също беше гол и обезкосмен. Кожата му беше гладка, а мускулите на корема изпъкваха релефно, а бедрата му се бяха превърнали в такива на лекоатлет. Изчезнали бяха мъртвешки бледо-сините изпъкнали като върви вени. Нямаше го съсухреното и сбръчкано тяло на шейсет и деветгодишен старец предало богу дух само преди миг. В спомен се бяха превърнали и стотиците белези по тялото му.

Изведнъж проумя, че сред заобикалящите го тела липсваха такива на стари и престарели хора. Всички изглеждаха приблизително на двайсет и пет години, въпреки че беше трудно да се определи възрастта с точност, тъй като голите глави и безкосмените пубиси ги правеха да изглеждат едновременно и по-възрастни и по-млади.

Беше се хвалил, че не познава страха. А сега ужасът изтръгна от гърлото му режещо стенание. Страхът го сграбчи и се опита да изсмуче от новото тяло дарения му живот.

В първия момент се бе почувствувал като зашеметен. Не можеше да повярва, че беше жив. Разположението му в пространството и заобикалящите го тела внезапно го бяха лишили от чувство. Виждаше и усещаше през дебел полупрозрачен прозорец. След няколко секунди нещо изщрака вътре в него. Той почти го долови със слуха си, сякаш нейде бе хлопнал прозорец.

Светът около него прие форма, която той можеше да схване, макар и да не я разбираше. Навсякъде около него, докъдето му стигаше погледът, плаваха тела. Бяха подредени във вертикални и хоризонтални редове. Преплитащите се нагоре и надолу редици бяха разделени от червени пръти, с дебелината на дръжки за метла, по един на дванайсет инча от краката и главата на спящите. Всяко тяло беше отдалечено от всяко друго съседно на шест фута.

Прътите идваха от бездна и изчезваха в друга, или може би същата бездна. Сивотата, в която изчезваха телата и прътите, нагоре и надолу, надясно и наляво, не беше нито небе, нито земя.

От едната му страна се намираше тъмнокож мъж с тоскански черти. А от другата му страна индийка от Азия, а зад нея едър мъж с нордически изглед. Едва след третото си завъртане успя да разбере какво не беше наред с мъжа. Дясната му ръка от лакътя надолу беше червена. Сякаш беше току-що одрана.

Няколко секунди по-късно и през няколко реда зърна тяло на зрял мъж без кожа по тялото си, чийто череп беше лишен от мускулната си обвивка.

Имаше и други тела, не съвсем довършени. А някъде вече в далечината мярна скелет с топка от вътрешни органи в коремната му кухина.

Не спираше да се върти и да наблюдава, докато накрая сърцето му заблъска лудо гърдите му. Бе проумял, че се намира в камера с колосални размери и че металните пръти излъчваха някакво поле, което по някакъв начин поддържаше и въртеше милиони — а може би и милиарди — човешки тела.

Кое беше това място?

Определено не беше град Триест в Австро-Унгарската империя през 1890 година.

Не приличаше нито на рая, нито на ада, за които някога беше чел или слушал, а беше считал, че познава всяка теория за задгробния живот.

Беше умрял. Сега беше жив. Цял живот се беше надсмивал на идеята за задгробния живот. А сега се бе оказало, че се е заблуждавал. Но нямаше никой до него, който да произнесе: «Нали ти казах, проклет Тома Неверни!».

И само той беше буден сред милионите човешки същества.

При едно от пълните му завъртания с период от десет секунди зърна нещо което го остави без дъх от изумление. През пет реда от него имаше тяло, което поне на пръв поглед, изглеждаше човешко. Но нито един представител на рода Хомо Сапиенс не беше с три пръста и палец на всяка ръка и четири пръста на крак по рождение. Нито пък с нос и тънки черни кожени устни като на куче. Нито пък със скротум с множество дребни възли. Или пък с уши с такива странни извивки.

Ужасът му се стопи нейде. Сърцето му забави бясното си темпо, макар и да не възстанови предишния си ритъм. Разумът му се проясни. Трябваше да се измъкне от тая ситуация, в която се чувствуваше безпомощен като прасе на шиш. Трябваше да се добере до някого, който можеше да му обясни какво прави тук, как се беше озовал в това положение, и накрая, защо беше тук.

Решението означаваше действие.

Той присви крака и ритна с тях, като откри, че действието, по-скоро противодействието, го бе тласнало половин инч напред към пръта. Отново ритна, преодолявайки съпротивата на невидимата преграда, за да установи след миг, че се връща бавно към първоначалното си местоположение. Нечия невидима ръка нежно, но властно, намести крайниците му в предишните невидими окови.

Той заблъска лудо с ръце и крака, стремейки се да се добере до пръта. Колкото повече го приближаваше, толкова по-силна ставаше съпротивата на невидимата паяжина. Но той не се предаваше. Стореше ли го, и щеше да се озове на предишното си място, безсилен да продължи отново борбата. Не беше в характера му да се предава, докато имаше макар и частица останала сила.

Дишаше дрезгаво, тялото му се бе покрило с пот, ръцете и краката му работеха сякаш в гъсто желе, и напредъкът му беше едва забележим. И изведнъж, в един безкраен миг, пръстите му докоснаха пръта. Беше топъл и твърд.

И изведнъж получи пространствена ориентация. Падаше.

Докосването бе разкъсало заклинанието. Въздушните потоци около него се разслоиха безшумно и го пропуснаха между себе си.

Беше вече достатъчно близо до пръта и успя да се хване за него с една ръка. Внезапното спиране на полета му надолу блъсна бедрото му в пръта с остра болка. Кожата на дланта му пламна при триенето в пръта и тогава той го сграбчи и с другата ръка; плъзгането му надолу спря.

От другата страна на пръта, пред него, телата започнаха да падат. Политаха надолу със земното ускорение, като всички запазваха взаимното си разположение и първоначалната дистанция помежду си. Дори продължаваха да се въртят около осите си със същата скорост.

И в този момент усети върху потния си гол гръб порива на въздуха, който го накара да сграбчи с всичка сила пръта. Спящите зад него, които заемаха вертикалния ред тела, откъдето току-що се бе измъкнал, също започнаха да падат. Телата прелитаха покрай него, въртейки се бавно, едно подир друго, поглъщани сякаш от челюстите на невидим капан. Главите им преминаваха на няколко инча от него. Имаше късмет, че не го удряха, защото щяха да го повлекат след себе си в бездната.

Телата падаха покрай него във величествена процесия. Тяло подир тяло се стрелваха надолу от двете страни на пръта, докато през това време другите редици от милиони тела продължаваха непробудния си сън.

Известно време само се взираше безмълвно. После започна да ги брои; той беше фанатик на темата броене. Но след като стигна до 3 001 се предаде. Продължи нямо да се взира в гъмжащото изобилие от човешка плът. Докъде стигаше тоя безкраен поток от човешки тела? И къде щяха да се спрат там, долу? Без да иска бе предизвикал този водопад от човешка плът, когато докосването му до пръта бе разрушило равновесието, поддържано от невидимото силово поле.

Не можеше да се изкачи нагоре по пръта, но беше в състояние да се плъзга надолу по него. Той разхлаби хватката на дланите си и се заплъзга надолу. После вдигна поглед нагоре и в миг забрави прелитащите покрай него хиляди тела. Някъде над главата му силно жужене започна да заглушава свистенето на профучаващите покрай му главата човешки тела.

Тесен и продълговат съд, подобен на кану и оформен от някакво блестяща зелена материя, се спускаше плавно между колоната от падащи човешки същества и съседната колона от продължаващите да се въртят. Той отбеляза, че въздушното кану беше без всякакви видими средства за опора. Също като вълшебното килимче от Приказките от хиляда и една нощ.

Нечие лице надзърна над ръба на летящия съд. Въздушното кану спря и жужащият шум изчезна. Още едно лице последва първото. И двете бяха с тъмна, гъста и права коса. След миг лицата се скриха обратно, жуженето се възобнови, и кануто се заспуска към него. На пет фута над него съдът спря. Върху зеления нос на лодката имаше изрисуван самотен дребен символ: бяла спирала разгъваща се надясно. Единият от екипажа заговори на език с много гласни и отчетливо и често повтарящи се гърлени преградни съгласни. Наподобяваше полинезийско наречие.

Изведнъж невидимият пашкул се появи и го стегна в нежната си прегръдка. Падащите тела постепенно загубиха скорост и след малко спряха. Човекът на пръта усети сковаващата сила да затяга хватката си около него и да го повдига. Отчаяно се беше вкопчил в пръта, но невидимото нещо издърпа краката му нагоре и после ги отдели от пръта, след което същото сполетя и цялото му тяло. Само след няколко секунди лицето му гледаше надолу. Ръцете му също така бяха обезсилени; почувствува се така, сякаш му бяха отнели жаждата за живот и волята за борба. Тялото му се повлече нагоре, въртейки се около оста си. Мина покрай кануто и се издигна над него. Двамата в лодката бяха голи, тъмнокожи като йеменски араби и красиви. Чертите им бяха нордически, като му напомняха за някои хора от Исландия, които бе познавал.

Единият от тях вдигна ръка в която държеше метален обект с формата и големината на молив. Сякаш се прицелваше с него в тялото му и всеки момент щеше да стреля.

Мъжът във въздуха изрева от гняв, ярост и безсилие и заразмахва бясно ръце да се добере до двамата в лодката.

— Ще ви убия! — изкрещя той. — Ще ви убия! Ще ви убия!

Мъглата на забравата се спусна отново над него.