Върнете се в телата си!

18

Месец по-късно Бъртън, Фрайгейт, Руак и Кац се връщаха от пътешествие нагоре по течението на Реката. Беше точно преди зазоряване.

Студената и гъста мъгла, която се кълбеше на шест-седем фута над повърхността на водата, ги обгръщаше плътно и не можеха да видят нищо само на няколко крачки пред тях. Но Бъртън знаеше че са близо до западния бряг. Беше застанал на носа на едномачтовата изработена от бамбук лодка и се взираше напред в мъглата. На по-плитките участъци скоростта на течението беше по-слаба. Току-що се бяха изместили от курса по средата на течението.

Всеки момент трябваше да се озоват до руините на Гьоринговия дворец, ако изчисленията им бяха верни. Бъртън очакваше да зърне всеки момент крайбрежната ивица, по-тъмна от водите, където се намираше неговият дом. Дом. Това понятие за Бъртън бе представлявало винаги място, което той винаги беше напускал в поредното пътешествие, място за отдих, временна крепост в която да напише книга за поредната експедиция, убежище в което да се възстанови от раните си, гранична кула, от която да оглежда поредните неизследвани земи.

Само две седмици след смъртта на Спрус Бъртън усети в себе си нуждата да потърси ново място, различно от досегашното му. Носеше се слух, че били открити находища от мед на западния бряг на около сто мили нагоре по течението на Реката. Това беше участък от брега дълъг не повече от дванайсет мили, населяван от сармати от пети век преди новата ера, и фризийци от тринайсети век след новата ера.

Бъртън не вярваше много на чутото, но реши да го използува като повод за пътешествието. Потегли, без да се вслуша в молбите на Алиса да я вземе с него.

И сега, месец по-късно се връщаха у дома след няколко приключения, някои от които доста приятни. Слуховете не се бяха оказали съвсем безпочвени. Там действително имаше залежи от мед, но в съвсем нищожни количества. Така че четиримата се качиха в лодката и се пуснаха надолу по течението с платно издувано от непрестанния вятър. Пътуваха през деня и спираха да се нахранят навсякъде където хората бяха дружелюбни и нямаха нищо против странниците да се ползуват от каменните им олтари. Нощта прекарваха обикновено на сушата сред приятелски настроени хора; ако бреговете се случеха с враждебни намерения плаваха край тях без да вдигат излишен шум.

След залез слънце навлязоха в последния участък от пътешествието си. Наложи ми се да се промъкнат през долина населена с войнствени ирокези ловци на роби от осемнайсети век, а от другата им страна бяха не по-малко алчни картагенци от 3 век преди новата ера. Плъзнаха се покрай тях под прикритието на мъглата.

Бъртън внезапно се обади.

— Ето го и брегът! Пит, по-ниско мачтата! Кац, Лев, по-силно на греблата! Хайде! Бързо!

Няколко минути по-късно вече бяха на брега и издърпаха нацяло лекия съд от водата върху леко наклонения бряг. Мъглата бе останала долу в ниското, над самата вода и небето зарозовя над източните планини.

— Сметките се оказаха верни! — каза Бъртън. — На десет крачки сме от каменния олтар до развалините.

Той обходи с поглед бамбуковите колиби пръснати по равнината и сградите ясно очертани сред високите треви и под гигантските дървета на хълмовете.

Не се виждаше жива душа. Долината спеше.

— Не е ли малко странно, че няма никой буден? И как така стражите не ни усетиха?

Фрайгейт посочи вдясно от тях към стражевата кула.

Бъртън изпсува и каза:

— Проклятие, заспали са или са напуснали поста!

Но още докато изрече думите разбра, че дезертьорство нямаше. Не беше казал нищо на другите, но още преди да стъпи на брега беше разбрал, че има нещо много нередно. Затича през тревата към колибата в която живееха с Алиса.

Тя спеше от дясната страна на бамбуковото легло. Беше се сгушила под одеялото събрано от халати закачени един към друг посредством магнитните закопчалки и само главата й се подаваше отгоре. Бъртън отхвърли със замах одеялото, падна на колене до леглото и я повдигна до седнало положение. Главата й се люшкаше безсилно наляво и надясно, а ръцете й увиснаха безволево. Но лицето й беше румено, а дишането спокойно.

Бъртън я повика три пъти, но тя не реагира. Зашлеви я силно няколко пъти; червени петна избиха по бузите й. Клепачите й се раздвижиха, но след малко отново заспа.

В тоя момент в колибата влязоха Фрайгейт и Руак.

— Огледахме и някои от другите колиби — каза Фрайгейт. — Навсякъде спят. Опитах се да разбудя двама, но никаква реакция. Какво е станало?

— Кой мислите, че има възможността да го стори? — запита Бъртън. — Спрус! Спрус и неговата команда, Които и да са Те!

— Защо? — гласът на Фрайгейт прозвуча уплашен.

— Та те търсят мен! Дошли са под прикритието на мъглата и по някакъв начин са приспали цялата околност!

— Някакъв приспивателен газ — каза Руак. — Въпреки че същества като Тях сигурно разполагат със средства, които не сме и сънували.

— Търсили са мен! — изкрещя Бъртън.

— Което ако е вярно, означава, че довечера ще се върнат — каза Фрайгейт. — Но защо ли си им притрябвал?

Руак отговори вместо Бъртън.

— Защото той е бил единственият пробудил се по време на фазата преди възкресението, доколкото ни е известно. Защо се е получило така, едва ли може да каже някой. Но е ясно, че нещо не е наред. Възможно е да е загадка и за тях. Склонен съм да мисля, че те са обсъдили проблема и накрая са решили да те приберат. Може би да те изследват, а може и…

— Може би са решили да изтрият от паметта ми всичко видяно от мен в онова място с плаващите тела — предположи Бъртън. — Това едва ли било проблем за тях.

— Но ти разказа историята на мнозина — възрази Фрайгейт. — Едва ли ще са в състояние да проследят всички тия хора и да изтрият от паметта им спомена за твоя разказ.

— Дали въобще е необходимо? Колко от тях ми вярват? Понякога и за самият се чудя дали това е било.

— Няма смисъл да си блъскаме главите — каза Руак. — Какво ще правим сега?

— Ричард! — изпищя изведнъж Алиса и всички се завъртяха към нея; седеше в леглото и ги гледаше втренчено.

Трябваха им няколко минути преди да успеят да й обяснят какво се беше случило. Накрая тя каза:

— Значи затова мъглата излезе от Реката и покри равнината! Стори ми се малко странно, но откъде да знам какво ставаше!

— Съберете си граалите — каза Бъртън. — Вземете си всичко, което ви трябва в раниците. Тръгваме веднага, преди останалите да се събудят!

И без това големите очи на Алиса станаха още по-големи.

— Къде отиваме?

— Където и да е, само не и тук. Не обичам да бягам, но не мога да остана, за да се бия с хората, след като Те знаят къде съм. Ще ви кажа какъв ми е планът. Искам да стигна до изворите на Реката. Тя трябва да има начало и край, и не може да няма начин човек да стигне до извора. Ще го открия, където и да е — можете да си заложите душите на това! А междувременно се надявам, че Те ще ме търсят навсякъде. Неуспехът им ме кара да мисля, че не разполагат със средства за мигновено откриване на даден човек. Може и да са ни дамгосали като добитък — той почука невидимите символи върху челото си, — но дори и добитъкът може да съобразява. А ние сме добитък с мозъци.

Той се обърна към другите.

— Ще се радвам много, ако дойдете с мен. Това ще ме направи наистина щастлив.

— Аз ще взема Монат — реши Кац. — Не е хубаво да го изоставяме.

Бъртън направи гримаса и каза:

— Бедният стар Монат! Неприятно ми е да го казвам, но не можем да го вземем с нас. Прекалено се отличава от другите. Агентите им ще търсят първо същество с неговия външен вид. Много съжалявам, но не можем да го вземем с нас.

Сълзи бликнаха от очите на Кац и потекоха по бузите му. Той изрече със задавен глас:

— Бъртън-нак, и аз не мога да дойда. И аз съм много различен от вас.

Бъртън усети влагата в собствените си очи.

— Ще поемем този риск — каза той. — В края на краищата родът ти е голям. Досега сме видели поне трийсетина твои събратя.

— Но никакви жени, Бъртън-нак — произнесе скръбно той. После се усмихна. — Пък може да случим на някоя по пътя нагоре по Реката.

Но изведнъж стана мрачен.

— Не, по дяволите, не мога да тръгна! Монат не може без мен! Другите считат и двама ни за грозни и отблъскващи и ние станахме добри приятели. Той не мой нак като теб, но е след теб. Ще остана при него.

Той пристъпи към Бъртън, сграбчи го в мечешката си прегръдка, която му изкара въздуха и го пусна, стисна ръце с всички, накара ги да подскочат от болка, после се обърна и се отдалечи клатушкайки се.

Руак се обади като придържаше парализираната си ръка с другата:

— Правиш много голяма грешка, Бъртън. Не знаеш ли, че можеш и хиляда години да плаваш по Реката, и пак да си на същото разстояние от изворите й? Аз реших да остана. Моят народ има нужда от мен. А и освен това Спрус беше пределно ясен, че ние трябва да се стремим към духовно усъвършенствуване, а не да воюваме с Тези, които са ни дарили този шанс.

Зъбите на Бъртън се бялнаха сред тъмното му лице. Той замахна с граала сякаш беше меч.

— И на Земята никой не ме е питал дали съм искал да се раждам. Нямам намерение да се подчинявам на когото и да било! Искам да стигна до началото на Реката! А даже и да не успея, поне ще се повеселя и ще науча маса нови неща!

През това време хората вече бяха почнали да излизат от колибите си като се прозяваха и търкаха подпухналите си очи. Руак не им обърна никакво внимание; погледът му не се отделяше от лодката, която отплаваше със стегнати платна срещу вятъра нагоре по Реката. Бъртън беше на кормилото; той се обърна и размаха за сбогом граала си, който отрази в хиляди отблясъци изгряващото слънце.

Руак си помисли, че принудата да тръгне така внезапно сигурно беше преизпълнила с въодушевление душата на Бъртън. Сега вече можеше с чиста съвест да зареже непосилните си задължения по управлението на малката държава и да даде простор на волята си. Навярно го очакваха най-големите му приключения.

— Сигурно е за хубаво — промърмори си Руак. — Човек намира покой и на път, и у дома. Зависи от него. Аз пък през това време ще направя като онзи герой на Волтер — как му беше името? Май взех вече да забравям Земята — ще си обработвам градината.

Загледа се с някакво странно желание в очите след Бъртън.

— Кой знае, може някой ден да се сблъска и със самия Волтер.

Въздъхна и после се усмихна.

— Пък може и аз да имам късмет и някой ден да цъфне и в моята градина.