Върнете се в телата си!

27

До него беше отново Херман Гьоринг.

— Двамата с теб трябва да сме сродни души — каза германецът. — Станали сме неразделни според волята на Онзи сътворил всичко това.

— Волът и магарето в един впряг — каза Бъртън без да уточнява кой кой е.

Нямаше време за това, защото и двамата бяха заети да се представят на хората, които ги заобиколиха. Или поне се опитаха да го сторят, защото както се оказа по-късно, домакините им бяха шумери от древния или античния период; бяха населявали древна Месопотамия в периода между 2500 и 2300 година преди Новата ера. Мъжете бръснеха главите си (което не беше никак лесно да се направи с кремъчните им ножове), а жените ходеха голи до кръста. Бяха ниски, с квадратно телосложение, изпъкнали очи и грозни лица (в очите на Бъртън).

Но ако показателите за красота бяха достатъчно ниски сред тях, то 30-те процента от предколумбови жители на Самоа компенсираха с лихвите този недостатък. И разбира се, неизменните 10 процента от всички епохи и земи, като сред тях преобладаваха жителите от двайсети век. Напълно понятно, след като живелите тогава представляваха една четвърт от броя на всички възкресени. Бъртън не разполагаше с точни научни данни, разбира се, но многобройните му пътешествия го бяха убедили, че хората на двайсетия век бяха разхвърляни по поречието на Реката в още по-голямо съотношение, отколкото можеше да се предполага. Това беше една от странностите на речния свят, която той не можеше да проумее. Какво преследваха Етичните с това смешение?

Въпросите бяха твърде много; трябваше му време да го обмисли, а нямаше откъде да го вземе, ако продължаваше да се качва с това темпо през няколко дни на Отвъдния Експрес. А тази област му предлагаше нелоши условия за размисъл за разлика от ония, през които вече беше минал. И реши да поостане за по-дълго.

Оставаше и Херман Гьоринг. Бъртън искаше да наблюдава отблизо странното му развитие на скиталец. Един от многото проблеми, които го вълнуваха от самото му начало на тая планета, беше този с наркотичната дъвка, но не беше имал възможността да запита Мистериозния Странник за нея (Бъртън имаше склонност да облича в главни букви мислите си). Какво място заемаше тя в общата картина? Поредният детайл от Великия Експеримент?

За нещастие обаче Гьоринг и тук не изкара дълго.

Кошмарите започнаха още от първата нощ. Изскочи от колибата си и се втурна към Реката, като от време на време спираше за кратко, замахвайки във въздуха към невидимите си противници, и се търкаляше по тревата. Бъртън го последва чак до Реката. На брега Гьоринг се приготви да се хвърли във водите й с очевидното намерение да се удави. Но след миг тялото му застина, целият затрепера, и после падна като отсечено дърво. Очите му останаха отворени, но не виждащи. Погледът му се беше обърнал навътре в него. Беше ням и никой не можеше да каже на какви ужаси ставаше свидетел.

Устните му се движеха беззвучно през всичките десет дни които живя след това. Бъртън положи всички усилия да вкара малко храна през стиснатите му до счупване зъби, но напразно. Тялото му изсъхваше и се сбръчкваше пред очите на Бъртън, като се смаляваше все повече и повече. Накрая остана само покритият му с кожа скелет. Една сутрин се разтърси целият в конвулсии, седна и изпищя. Миг след това беше мъртъв.

Подтикнат от любопитството си, Бъртън му направи аутопсия с наличните кремъчни ножове и пили от обсидиан. Пикочният мехур на Гьоринг се бе раздул до невъзможност и после се беше пукнал, заливайки с урина вътрешните му органи.

Бъртън се погрижи да му извади зъбите преди да го погребе. Те бяха ценни артикули за търговия; можеха да се нанижат на нишка от рибени черва или сухожилие под формата на скъпоценна огърлица. Свали му също така и скалпа. Шумерите бяха възприели този обичай от враговете си от отсрещния бряг, индианците от племето Шони от седемнайсети век, като го бяха доразвили и украсили, съшивайки от отделните скалпове наметки, поли и дори завеси. Скалпът не притежаваше ценността на едни зъби, но и той не беше за изхвърляне.

Докато копаеше гроба му близо до една голяма скала в подножието на планините внезапно го споходи като мълния един спомен-видение. Току-що бе спрял да пие вода, когато погледът му падна върху тялото на Гьоринг. Черепът му с напълно одран скалп и чертите на лицето му, спокойни като на спящ човек, внезапно отвориха някакъв отдавна запечатан дял от паметта му.

Той беше виждал и отпреди това лице; когато се беше пробудил в онази гигантска камера сред реда от въртящи се в пространството тела. Бе принадлежало на тяло от съседния до неговия ред. Главата му тогава беше гладко обръсната като на всички останали. Бъртън бе успял само да го зърне съвсем за късо време преди Тъмничарите да го приберат. По-късно, след масовото възкресение, бе срещнал Гьоринг с вече оформена коса и изобщо не бе успял да види приликата между онова лице и неговото.

Но сега вече знаеше със сигурност, че този човек бе обитавал място близо до неговото.

Беше ли възможно двата им възкресителя, разположени в непосредствена близост, да са влезли в интерференция на фазите? Ако това беше така, то означаваше, че всеки път, когато Гьоринг и той намираха смъртта си приблизително по едно и също време, щяха да се пробуждат в една и съща сутрин до един и същ каменен олтар. Подмятането на Гьоринг за сродните им души изглежда не беше лишено от основания.

Той продължи да копае, изпълнен с яд на наличието на толкова много въпроси, на които не можеше да получи отговор. Ако само успееше да пипне за врата някой Етичен, той знаеше как да го изцеди!

През следващите три месеца Бъртън беше много ангажиран с приспособяването си към странното общество в областта. Остана очарован от кръстоската между двата езика, получили се при сблъсъка между шумерите и самоанците. Тъй като първите бяха два пъти повече на брой от вторите, то съвсем естествено езикът им доминираше. Но тук, както навсякъде, по-силният език извоюва пирова победа. Резултатът от езиковото смешение беше един пиджин, реч, в която преобладаваха силно редуцираните спрежения и опростеният синтаксис. Граматическите родове полетяха зад борда; думите бяха синкопирани; Свършеният и несвършеният видове глаголи и техните времена бяха сведени само до едно просто сегашно време, използувано и за изразяване на бъдеще. Наречията за време се отнасяха за миналото. Тънкостите и на двата езика бяха заместени с изрази понятни и за шумерите и за самоанците, макар че първоначално да ми бяха звучали дразнещи и наивни. Множество самоански думи изместиха родствените си в езика на шумерите, макар и вече доста променени във фонетично отношение.

Това явление се наблюдаваше по цялото поречие на Реката. Бъртън разсъждаваше, че ако една от действителните цели на Етичните е била да запишат всички съществували някога езици, трябваше да побързат. Старите и древни наречия отмираха пред очите му, или по-скоро се трансформираха в други. Но доколкото му беше известно, Те си бяха свършили работата в това отношение. Регистриращите им устройства, с които осъществяваха прехвърлянето на физическите тела, можеха да вършат и тази дейност покрай другата.

През вечерите, когато издебваше всяка възможност да бъде необезпокояван от другите, пушеше ожесточено щедро предлаганите от граалите пури и се опитваше да анализира ситуацията. На кого да вярва, на Етичните или на Ренегата, Мистериозния Странник? Или и те, и той лъжеха най-безсрамно?

Защо му беше притрябвало на Ренегата да го пусне като бръмбар в мравуняка сред космическите им машинарии? Какво можеше да направи с голите си ръце едно обикновено човешко същество като Бъртън захвърлено в капана на тоя безконечен речен свят, с толкова ограничени мисловни ресурси, че да помогне на един безсмъртен Юда?

Едно нещо обаче беше сигурно. Ако Странникът нямаше нужда от него, то едва ли щеше да му отдели такова внимание. Той действително искаше да му помогне да се добере до Кулата на северния полюс.

Но защо?

Две седмици му потрябваха, преди да открие единствената разумна причина за това.

Странникът се беше изпуснал, че той, подобно на останалите Етични, не може да отнема директно човешки живот. И едновременно с това по най-езуитски начин беше връчил капсулата на Бъртън. Така че единствената нужда, която можеше да има от него, беше тази да убива. Да убие за него всички останали в Кулата. Щеше да пусне дресирания си тигър сред хората от собственото си племе. Щеше да отвори прозореца за наемния убиец. Нает от него.

Но един наемен убиец никога не вършеше нищо даром. Какво щеше да му предложи в замяна Странникът?

Бъртън пое пушека от пурата до дъното на дробовете си, издуха го и после надигна бутилката с бърбъна. Чудесно. Странникът искаше да го използува. Но не беше лошо да си прави хубаво сметката, за да не се окаже накрая, че използуваният е бил той.

В края на третия месец Бъртън реши, че е дошло времето да действа.

Мисълта му хрумна докато плуваше в Реката и подтикнат от импулса загреба към средата. Гмурна се с възможно най-голямата скорост, на която беше способен, за да не би тялото му да извоюва победа в последния момент. И успя. Рибите-санитари щяха изгризат плътта му и костите му щяха да намерят покой в тинята на дъното, на 1000 фута под повърхността на Реката. Още по-добре. Нямаше желание тялото му да попадне в ръцете на Етичните. Ако думите на Странника бяха верни, то тогава те биха имали възможността да извлекат от мозъка му всичко видяно и чуто от него, стига да успееха да се доберат навреме преди мозъчните му клетки да се разрушат.

Не мислеше, че Те бяха успели да го направят. През изминалите седем години той им се беше изплъзвал много пъти от ръцете. Дори и Ренегатът да знаеше местонахождението му, не му даде да го разбере. Но Бъртън сериозно се съмняваше, че някой можеше да го открие; самият той не знаеше в кой край на планетата се намираше, на какво отдалечение от Тъмната им Кула, а какво оставаше за другите! И той непрекъснато беше в движение. Докато един ден проумя, че изглежда беше поставил рекорд в това отношение. Смъртта се беше превърнала във втора природа за него.

Ако сметките му бяха верни, то той бе пътувал 777 пъти с Отвъдния Експрес.