Върнете се в телата си!

10

— Не виждам смисъл да се караме за неща, които принадлежат на миналото — каза Фрайгейт. — Ще направим по-добре, ако се погрижим за настоящето си.

Бъртън се изправи.

— Прав си, Янки! Трябва ни подслон за главите, сечива, и един Господ знае още какво! Но мисля, че първо трябва да хвърлим око на градовете в равнините и да видим какво правят жителите им.

В тоя момент сред дърветата по склона на хълма над тях се показа Алиса. Фрайгейт я видя пръв и избухна в смях.

— Най-последната дума на дамската мода!

Тя беше накълцала многобройни стръкове трева и ги бе сплела в костюмче от две части. Едната част наподобяваше пончо и покриваше гърдите й, а другата представляваше поличка, която й стигаше до прасците.

Получаваше се странен ефект, макар и този, който тя беше очаквала. Докато беше гола, обезкосмената й плът не й отнемаше много от женствеността и красотата. Но лицето й внезапно бе погрозняло, загубило всичката си женственост със зеления и разрошен «тоалет».

Жените се струпаха около нея и заопипваха плетката от трева и колана, който държеше полата.

— Получавам страшни сърбежи от нея, страшно неудобна е — сподели Алиса. — Но поне е порядъчна. Това е, което мога да кажа за нея.

— Значи не беше искрена тогава за всеобщата голота — каза Бъртън.

Алиса го изгледа студено и каза:

— Очаквам от всички да постъпят като мен. Всеки порядъчен мъж и жена имам предвид.

— Така и предположих, че мисис Гранди ще си навири и тук грозната глава.

— За мен беше шок да се събудя сред толкова много голи хора — каза Фрайгейт. — Дори и при факта, че голотата на брега и у дома стана нещо съвсем обикновено в края на осемдесетте. Но не продължи достатъчно дълго, за да привикнат всички с нея. Всички освен безнадеждните невротици, предполагам.

Бъртън се извърна и заговори на другите жени.

— А какво ще кажете вие, уважаеми дами? Мислите ли да сложите тия грозни и дращещи парцали на бостанско плашило само защото представителка на вашия пол внезапно й е хрумнало, че отново е собственичка на срамни части? Може ли нещо, което е било обществено достояние, да стане отново частна собственост[1]?

Логу, Таня и Алиса не го разбраха, защото заговори на италиански. Той го повтори на английски специално за последните две.

Алиса поруменя и каза:

— Какво нося, си е моя работа. А ако някой иска да се разхожда гол, докато аз съм порядъчно облечена, си е негова работа!

Логу не разбра и дума от казаното, но й стана ясно за какво ставаше въпрос. Тя се изсмя и се обърна. Останалите жени очевидно се мъчеха да отгатнат какво им е на другите на ума. Грозотата и нелепостта на облеклото от трева бяха очевидни.

— Докато вие, жените, се мъчите да решите как да постъпите — изрече Бъртън, — не би било зле да грабнете по едно бамбуково ведро и да ни придружите до реката. Можем да се изкъпем, ще напълним ведрата с вода, ще видим как вървят нещата в равнината и после ще се върнем обратно тук. Може да ни се удаде да построим няколко колибки — или временни навеси — преди да се смрачи.

Тръгнаха надолу по склона на хълмовете, промъкваха се през тревата, като носеха в ръце граалите си, каменните си брадви, бамбукови копия и ведра. Не след дълго срещнаха много хора. Очевидно голяма част от обитателите на равнината бяха решили да сменят местоживеенето си. Не само това, ами и много от тях също така бяха открили кремъчен кварц и си бяха издялали сечива и оръжия. Бяха научили техниката на каменната обработка от някого, може би от други първобитни хора в областта. Но до този момент Бъртън беше видял само двама представители на чужди раси, различаващи се от Homo Sapiens, като и двамата бяха в неговата група. Но където и да се бяха научили на тия похвати, бяха използували добре наученото. По пътя си подминаха две полузавършени бамбукови колиби. Бяха кръгли, с по едно помещение, и оставаше да им довършат конусовидните покриви с големите триъгълни листа от железните дървета и снопчета от дългата трева, която растеше по хълмовете. Някакъв мъж майстореше късокрако бамбуково легло с помощта на каменните си нож и брадва.

Равнината беше напълно опустяла, ако не се брояха няколкото мъже майсторящи бамбукови колиби и десетината къпещи се в реката. Мъртвите тела от нощната вакханалия ги нямаше, очевидно се бяха отървали от тях по най-лесния начин. Но още не можеха да видят дали Алиса имаше последователи в тая част на областта. Мнозина се взираха в нея в почуда, други се смееха като луди и коментираха на висок глас. Алиса почервеня цялата, но не хвърли костюма си. Слънцето обаче напичаше здраво, и тя усилно се чешеше под тоалетите си. По това можеше да се заключи за степента на обзелия я сърбеж, щом тя, възпитаната в каноните на викторианското висше общество, си позволяваше да се дръгне така на публично място.

Все пак, когато се добраха до брега, видяха една дузина купчинки трева, които при един поглед отблизо се превърнаха в тревни костюми. Бяха ги оставили къпещите се в реката мъже и жени, които се смееха, пръскаха едни други, и плуваха в реката.

Определено се различаваше от всички плажове, които той познаваше. Тук бяха същите хора, които бяха приели душовете в баните си, плажните костюми, които ги покриваха от глава до пети, и всички останали благоприлични технически съоръжения на цивилизацията, възприети от тях като абсолютно морални и жизнено важни за живота в едно благопристойно общество. И въпреки това само едни ден след като се бяха озовали на това място, бяха захвърлили всички условности и плуваха голи. И изпитваха наслаждение от това.

Една част от обяснението да приемат това състояние на нещата се дължеше на шока от възкресението. А и едва ли можеха да направят нещо в условията на първия им ден. А и освен това имаше много представители на диви племена или такива възпитани в духа на тропиците, които не се впечатляваха особено от голотата.

Той повика една жена, която се беше потопила до кръста във водата. Тя имаше малко грубичко, но приятно лице, и искрящи сини очи.

— Това е жената, която атакува Сър Робърт Смитсън — каза Лев Руак. — Мисля, че се казваше Уилфреда Олпорт.

Бъртън изгледа с любопитство и уважение едрия й бюст.

— Как е водата? — запита той.

— Чудесна! — отвърна тя, смеейки се.

Той развърза граала си, свали колчана, който придържаше камениия му нож и брадва, и пристъпи във водата с ароматния калъп сапун. Водата беше с приблизително десет градуса по-ниска температура от тази на тялото му. Завърза разговор с Уилфреда докато се насапунисваше. Дори и да изпитваше още гняв по повод на Смитсън, не го демонстрира. Акцентът й беше определено от северна Англия, може би Къмбърланд.

— Чух за твоя сблъсък с последния велик лицемер, баронетът — каза й Бъртън. — Макар че сега би трябвало да бъдеш щастлива. Млада си, красива и здрава, и не е необходимо да се трепеш за комата хляб. А и сега вече не е нужно да го правиш за пари.

С момиче от фабриката като нея нямаше смисъл да се говори със заобикалки. Не беше такъв човек.

Уилфреда го изгледа със същия студен поглед, с който го беше дарила и Алиса Харгрейвз.

— Брей, ти си бил железен, бе! Англичанин, нали? Не мога само да те позная по акцента откъде си. Май си от Лондон, ама имаш и нещо чуждо.

— Топло, топло, много топло — изсмя се той. — Аз съм Ричард Бъртън, между другото. Какво ще кажеш, ако дойдеш при нас? Събрали сме се, за да се браним при нужда, а днес следобед ще построим няколко къщурки. Имаме си и наш олтар за граалите, хей там, сред хълмовете.

Уилфреда изгледа Тау Китянина и неандерталеца.

— И те ли са в твоята команда? Чух за тях; казват, че това чудовище било човек от звездите, и дошло при нас в 2000 година, така казват.

— Той няма да ти причини нищо лошо — каза Бъртън. — Нито пък неандерталецът. Е, какво ще кажеш?

— Аз съм само една жена — каза тя. — Какво мога да предложа?

— Всяка жена има какво да предложи — каза Бъртън и се ухили.

Тя избухна в изненадващ смях. Заби показалец в гърдите му и каза:

— Ама голям тарикат си и ти! Какво става, не можеш да си хванеш гадже ли?

— Имах едно и го загубих — каза Бъртън, което не беше съвсем вярно.

Не знаеше какво възнамерява да направи Алиса. Не проумяваше какво продължава да търси при тях, след като беше толкова отвратена и ужасена. Най-вероятно предпочиташе познатото пред непознатото зло. Той самият беше отвратен от тъпотията й, но не му се щеше да я изпуска. Любовната им авантюра предната нощ можеше и да е била следствие от наркотика, но той още усещаше привкуса й. Тогава защо молеше тая жена да се присъедини към тях? Най-вече за да накара Алиса да ревнува, отговори си той. Вероятно да има жена до себе си през нощта, ако Алиса го отхвърлеше. Вероятно… но и той самият не беше съвсем наясно със себе си.

Алиса стоеше на брега, водата мокреше стъпалата й. Мястото, където беше стъпала, беше само на инч по-високо от реката. Ниската трева продължаваше и в коритото на реката, оформяйки мека подложка под стъпалата на Бъртън, като продължаваше и в дълбокото. Той захвърли сапуна на брега и заплува навътре в реката. Отдалечи се на около четиридесет фута и се гмурна. Тук течението внезапно се усилваше, а дълбочината рязко се бе увеличила. Заплува отвесно надолу с отворени очи, чак докато светлината се загуби и и болка прониза ушите му. Упорито продължи надолу и след малко пръстите му докоснаха дъното. Мекият тревен килим се простираше по цялото корито.

Изплава и се насочи към брега. Водата вече стигаше кръста му, когато видя Алиса да си смъква дрехите. Беше много близо до брега, но бе клекнала и водата я покриваше до шията. Сапунисваше главата и лицето си.

— Защо не дойдеш при нас? — извика той на Фрайгейт.

— Пазя граалите — извика му той в отговор.

— Браво!

Бъртън се изпсува тихомълком. Трябваше да се сети своевременно и да остави някого за пазач. Не го биваше много за водач; оставяше нещата да се развиват от само себе си. Много експедиции бе предвождал на Земята, но никоя от тях не се бе отличавала особено с добра дисциплина или умело ръководство. И все пак, по време на Кримската война, когато предвождаше нередовните части на Бийтсън, и обучаваше дивата турска кавалерия, башибузуците, се беше справил много добре, далеч по-добре от много други. Така че не беше необходимо да се укорява…

Лев Руак се измъкна от водата и обра с ръце влагата от тялото си. Бъртън също излезе и седна до него. Алиса му обърна гръб, но не знаеше дали го направи нарочно или не.

— Щастлив съм не само защото пак съм млад — каза Руак със силно акцентирания си английски, — но и защото пак съм с два крака.

Той почука дясното си коляно.

— Загубих го при пътна злополука в Търнпайк, Ню Джърси, на петдесетгодишна възраст.

Изсмя се и продължи.

— Някой би нарекъл ситуацията, в която изпаднах, комична съдба. Две години преди това да се случи ме заловиха арабите, когато търсех минерали в пустинята, в държавата Израел, нали разбирате…

— Искате да кажете Палестина? — запита го Бъртън.

— Евреите си основаха независима държава през 1948 година — каза Лев. — Няма откъде да го знаете, разбира се. Ще ви разкажа и за това, но по-нататък. И така, бях заловен и изтезаван от арабски партизани. Не ми се навлиза в подробности; повдига ми се само като си спомня. Но същата нощ още успях да се измъкна, след като размазах с парче скала главите на двама от тях и застрелях още двама със завладения автомат. Другите побягнаха и така се измъкнах. Имал съм късмет, защото скоро ме откри армейски патрул и ме прибра. Но две години по-късно, когато бях в Щатите и карах към Търнпайк, един камион, голям полуприцеп, ще ти разкажа и за това по-късно, ми пресече пътя и аз се врязах в него. Бях тежко ранен и ми ампутираха десния крак под коляното. Но това, заради което ти разказвах историята, беше, че шофьорът беше родом от Сирия. Така че, накрая успяха да ме сгащят, въпреки че пак се отървах, макар и без крак. Нашият приятел от Тау Кит довърши окончателно работата. Макар че той само ускори малко нещата, които си бяха тръгнали по пътя.

— Какво искаш да кажеш с това? — запита го Бъртън.

— Милиони хора умираха от глад и недояждане, дори и Съединените Щати бяха минали на изключително строг и ограничен порцион, а отровените води, земя и въздух довършваха още милиони други. Учените пресметнаха, че кислородът на Земята щеше да свърши след десет години, защото фитопланктонът в океаните — знаеш че половината кислород в земната атмосфера се отделя от тях — умираше. Океаните бяха отровени.

— Океаните?

— Не ти се вярва ли? Вярно, ти си умрял през 1890 година, така че ти е трудно да го повярваш. Но някои хора още през 1968 година бяха предсказали какво точно ще се случи през 2008 година. Вярвах им, бях биохимик. Но мнозинството от населението, особено тези, от които зависеше всичко, широките народни маси и политиците, не им се вярваше, докато накрая стана прекалено късно за каквото и да било. Бяха предприети редица мерки с влошаването на положението, но те обикновено бяха или твърде слаби или прекалено закъснели, защото засягаха финансовите интереси на мощните корпорации, които им се противопоставяха с всички сили. Но това е една много дълга и тъжна история, и ако искаме да си построим къща, трябва да започнем веднага след като приключим с обяда.

Алиса излезе на брега и прокара ръце по тялото си. Слънцето и вятърът бързо я изсушиха. Тя си прибра дрехите, но не ги облече. Уилфреда я разпита за тях. Алиса й обясни, че дразнят страшно силно кожата, но че тя ще ги сложи през нощта, ако застуди. Беше любезна към Уилфреда, но открито дистанцирана. Беше дочула голяма част от разговора на момичето с Бъртън и бе разбрала за фабричното й минало на курва, умряла от сифилис. Или поне така считаше самата Уилфреда. Не можеше да си спомни момента на смъртта. Без съмнение, бе изчуруликала радостно тя, първо била загубила разсъдъка си.

Алиса се отдръпна още по-далеч при думите й. Бъртън се ухили, като си мислеше как ли ще реагира, ако разбереше, че и той беше страдал от същата болест, след като я беше прихванал от една робиня в Кайро по време на дегизираното му като мюсюлманин пътешествие към Мека през 1853 година. Бяха го «излекували» и разумът му не беше засегнат физически, но душевните му страдания бяха жестоки. Но най-важното нещо беше, че възкресението даряваше всекиго с младо, силно и здраво тяло, и каквото и да се беше случило на човек на Земята, то не оказваше никакво влияние върху сегашното положение на нещата.

Нямаше право да обвинява Алиса Харгрейвз. Тя беше типичен продукт на своето време и общество; като всички жени, и тя бе това, в което я бяха превърнали мъжете; и въпреки това бе проявила сила на характера и гъвкавост на мисленето си да се издигне над някои от най-типичните предразсъдъци на епохата си. Тя бе приела голотата като нещо нормално и естествено и не бе демонстрирала открита враждебност или презрение към момичето. Бе споделила ложето му; акт, който далеч надхвърляше всичко мислимо за жена като нея. И това още първата нощ след възкресението, когато би трябвало да падне на колене пеейки осанна, защото бе «съгрешила», и кълнейки се никога повече няма да повтори «греха» си.

По пътя към хълмовете той непрекъснато си мислеше за нея, като от време на време обръщаше глава да я изгледа. Голата глава състаряваше лицето й, но пък същата тази голота я правеше да изглежда като младо момиче под пъпа. И всеки от тях беше състарен над шията си и дете под пъпа си.

Той забави крачка и тя се изравни с него. Фрайгейт и Логу отидоха напред. Задният изглед на Логу поне щеше да го компенсира при евентуалния му неуспех от разговора с Алиса. Задникът на Логу притежаваше забележителна овална форма; бутовете й бяха като две яйца. И тя се олюляваше по същия главозамайващ начин като нея.

Той заговори с нисък глас:

— Ако миналата нощ те е разтърсила толкова много, защо остана при мен?

Красивото й лице в миг погрозня и се набръчка.

— Не останах с теб! Останах с групата! А и освен това не съм спряла да мисля за миналата нощ. Не мога да го отрека. Наркотикът в оная дъвка ни накара да се държим като… като животни. Поне за себе си знам, че той беше виновен за всичко. А ти ако искаш, мисли си другояче!

— Тогава нямам никакъв шанс да я повторим?

— Как смееш да ми задаваш такъв въпрос! Разбира се, че не! Как можа!

— Аз не съм те насилвал — каза той. — Както ти обясних, ти постъпи така, както би постъпила, ако задръжките ти бяха изчезнали. Тези задръжки са нещо добро — при определени обстоятелства разбира се. Например, когато си омъжена по закон за мъжа, когото обичаш в страната Англия на Земята. Но Земята вече не съществува, поне в онзи вид, в който я познавахме. Нито пък Англия. Нито английското общество. И ако половината човечество е възкръснало разпръснато по поречието на тази река, може би ти никога няма да срещнеш съпруга си. Вие вече не сте съпруг и съпруга. Спомняш ли си… и докато смъртта ни раздели? Ти си починала, следователно раздялата е настъпила. А и освен това, в Рая не можеш да встъпиш в брак.

— Вие сте богохулник, мистър Бъртън. Чела съм за вас във вестниците, и някои от книгите ви за Африка и Индия и онази за мормоните в Щатите. Чувала съм и някои истории, повечето от които ми е трудно да приема за верни, защото ви показват като изключително злобен и покварен. Реджиналд изпадна в силно негодуване след като прочете вашата Касида. Каза, че няма намерение да държи такава нечестива атеистическа литература у дома си и хвърли всичките ви книги в камината.

— Щом съм толкова злобен и покварен, и се чувствувате паднала жена, защо не си отидете?

— Трябва ли да се повтарям? В другата група може да се окажат още по-лоши и от вас. А и освен това, както ми посочихте, не сте ме насилвали. Струва ми се, че под циничния ви и присмехулен ум се крие нещо като сърце. Видях ви как се просълзихте, докато носихте плачещата Гуенафра.

— Разкрит съм — ухили се той. — Е, добре, нека бъда така. Ще бъда кавалер, няма да се опитвам да ви съблазня и да се опитам да ви вкарам в грях. Но следващият път, когато ме видите да си дъвча дъвката, побързайте да се скриете нейде. А междувременно ви давам честната си дума, че няма за какво да се страхувате от мен, но само докато не изпадна под влиянието й.

Очите й се разшириха и тя спря.

— Мислите пак да дъвчете?

— А защо не? Определено превръща някои хора в диви зверове, но не и мен. Не изпитвам някаква изгаряща нужда от нея, така че ме съмнява да се превръщам в наркоман. На времето изпушвах по някоя друга лула опиум, но не съм го правил, защото съм бил пристрастен към него, така че нямам причини да мисля, че съм предразположен към наркотичен глад.

— Сега ми е ясно, че често сте си угаждали на душицата, и то здравата. Вие и онова кошмарно създание мистър Суинбърн…

Тя внезапно млъкна. Някакъв мъж й беше подвикнал, и макар че тя не разбираше италиански, нецензурният му жест не остана неясен за нея. Тя пламна цялата, но продължи забързано напред. Бъртън изгледа с дива злоба мъжа. Беше добре сложен мургав младок с едър нос, безволева брадичка, и близко поставени очи. Езикът му беше от подземния свят на Болоня, където Бъртън бе прекарал много време в изследване на етруски находки и реликви. Зад гърба му бяха застанали десет мъже, повечето от които притежаваха същите злокобни и заплашителни черти като тези на вожда си, и още пет жени. Беше повече от ясно, че жените не им достигаха, и искаха да прибавят още към групата си. А и едва ли щяха да пропуснат шанса да усилят въоръжението си с каменните оръжия на Бъртъновите хора. Не носеха нищо друго освен граалите си и бамбукови пръти.