Върнете се в телата си!

4

След като възкръсна в крайречната долина, той изведнъж се оказа безпомощен спрямо съмненията, съществуващи в душата на всеки човек подложен от най-ранна възраст на религиозно възпитание и на въздействието на обществото от възрастни хора, което не пропускаше и най-малката възможност да налага своите убеждения.

Но сега, като следеше с поглед приближаващото се чуждо същество, той беше уверен, че събитието имаше друго обяснение, различно от свръхестественото. Фактът, че той се беше озовал в тая обстановка, имаше за своя причина чисто физическа, научна обосновка; не беше необходимо да се обръща за помощ към юдео-християнско-мюсюлманските митове.

Създанието, то, той — без съмнение беше от мъжки пол — надвишаваше шест фута и осем инча. Тялото му, покрито с розова кожа, беше много мършаво; ръцете му бяха с по три пръста и срещуположен палец, а краката с по четири много дълги и тънки пръсти. Под зърната на мъжките му гърди имаше две тъмночервени петна. Лицето му беше получовешко. Гъстите и черни вежди се спускаха чак до изпъкналите скули и се разперваха, покривайки ги с кафеникав мъх. Крилата на ноздрите му бяха украсени с ресни от тънка мембрана, дълги около милиметър и половина. Дебелото сухожилно седло на върха на носа му беше дълбоко вдлъбнато. Устните му бяха тънки, кожести и черни. Ушите му не притежаваха мека част, а извивките определено не бяха човешки. Скротумът сякаш съдържаше множество ситни тестиси.

Беше видял това създание да се рее в редовете на онова кошмарно пространство.

Създанието спря на няколко крачки пред него и се усмихна, оголвайки едни съвсем нелоши човешки зъби.

— Надявам се, че говорите английски. Но мога да говоря и на руски, китайски — мандаринско наречие, или хинди — изрече пришелецът.

Бъртън изпита лек шок, сякаш му бе проговорило куче или маймуна.

— Вие говорите американски английски от Средния запад — отвърна той. — И много добре при това. Макар че е прекалено литературен.

— Благодаря ви — изрече пришелецът. — Последвах ви, защото вие изглежда бяхте единственият човек, запазил разсъдъка си поне до степен да разбере, че трябва да се измъкне от онзи хаос. Вероятно вие вече имате някаква теория за … как му казвате на това? … възкресение?

— Толкова, колкото и вие — каза Бъртън. — Всъщност, аз нямам никаква теория за вашето присъствие тук, преди или след възкресението.

Дебелите вежди на пришелецът се повдигнаха, мимика, която трябваше да каже на Бъртън, че съществото срещу него е удивено или озадачено.

— Нямате? Странно. Бих могъл да се закълна, че няма и един човек от шестте милиарда, обитаващи Земята същества, който да не е чувал за мен или не ме е виждал по телевизията.

— Телевизията?

Веждите на пришелеца отново се повдигнаха.

— Не знаете какво е това телевизия…

Гласът му се провлече, и след миг той отново се усмихна.

— Но разбира се, колко съм глупав! Вие трябва да сте починали преди моето идване на Земята!

— А кога е било то?

Веждите на пришелеца се извиха (еквивалент на набърчването при човека, както щеше да разбере по-нататък Бъртън), и той бавно произнесе:

— Нека да пресметнем. Доколкото знам, според вашата хронология това трябва да беше в 2002 година след новата ера. Кога починахте вие?

— Трябва да беше 1890 година — каза Бъртън.

Пришелецът пред него отново му бе отнел чувството за реалност. Той прекара езика из устата си; кътниците, които беше загубил при сблъсъка на бузата му със сомалийския дротик, отново си бяха на мястото. Но той продължаваше да си е обрязан, а също и мъжете по брега на реката, въпреки че по-голямата част от тях крещяха или плачеха на австрийско-немски, италиански или словенски. Макар че по онова време повечето мъже от Триест и околностите му не бяха обрязани.

— Поне не си спомням нищо след датата 20 октомври 1890 година — добави Бъртън.

— Ааб! — изрече пришелецът. — И така, аз напуснах родната си планета приблизително 200 години преди датата на вашата смърт. Моята планета? Тя обикаля около звездата която вие тук на Земята й казвате Тау от съзвездието Кит. Ние се бяхме поставили в състояние на хибернация и когато корабът ни наближи вашето Слънце, автоматите ни размразиха и … но вие не разбирате за какво говоря, нали?

— Не съвсем. Събитията се развиват много главоломно. Предпочитам да чуя подробностите по-късно. Как се казвате?

— Монат Граутут. А вие?

— Ричард Франсис Бъртън на вашите услуги.

Той се поклони леко и се усмихна. Въпреки странния външен вид на съществото и някои отблъскващи черти, той откри, че се отнася с топлота към него.

— По-късно Капитан Сър Ричард Франсис Бъртън — добави той. — А най-последно Консул на Нейно Кралско Величество в австроунгарския пристанищен град Триест.

— Елизабет?

— Аз живях през деветнайсети век, не през шестнайсети.

— Още една кралица Елизабет царува във Великобритания през двайсети век — каза Монат.

Той се обърна към брега на реката.

— От какво толкова се страхуват? Всички човешки същества, които познавах, бяха сигурни или че няма задгробен живот, или че те ще бъдат обект на специална божия милост след смъртта им.

Бъртън се ухили и изрече:

— Тези които отричаха задгробния живот, са сигурни, че се намират в ада, защото са го отричали. Другите пък, които знаеха, че ще отидат в рая са потресени, доколкото разбирам, от факта, че са голи. Разбирате ли, повечето от картините ни за задгробния живот показват тия в ада голи, докато ония в рая са облечени. Така че като видиш, че си възкръснал по гол задник, значи трябва да си в ада.

— Това изглежда ви забавлява — каза Монат.

— Преди няколко минути не ми беше много весело — каза Бъртън. — И аз съм разтърсен, жестоко разтърсен. Но след като видях вас, разбрах, че нещата не са така, както си ги мислят хората. А и те много рядко стават според плановете им. А Господ, ако въобще възнамерява да ни се яви, очевидно няма намерение да си чупи краката от бързане. Мисля, че и това си има своето обяснение, макар че едва ли ще съответствува на онези, които за които учехме на Земята.

— Съмнявам се, че сме на Земята — каза Монат.

Той посочи към небето с дългите си тънки пръсти, които вместо нокти имаха дебели сухожилни възглавнички.

— Ако си напрегнете погледа и засенчите очите си, ще видите още едно небесно тяло близо до слънцето. Това не е луната.

Бъртън присви очи и ги прикри отгоре със шепите си, поставяйки цилиндъра върху рамото си, като се взря силно към посочената точка. Зърна слабо светещо тяло с приблизителния размер на пълна луна.

— Да не е звезда? — запита той като свали ръцете си.

— Предполагам — каза Монат. — Мисля, че успях да видя още няколко много слабо мъждукащи тела в небето, но не съм много сигурен. Ще разберем щом падне нощта.

— Къде мислите, че се намираме?

— Не мога да знам.

Монат посочи към слънцето.

— Изгрява и после ще залезе, а залезът ще доведе нощта. Мисля, че няма да е лошо да се подготвим за нея. И за останалите събития. Сега е топло и ще стане още по-топло, но нощта може да се окаже студена, а не е чудно да завали и дъжд. Трябва да се погрижим за нещо като навес или покрив. И да помислим за храната. Макар че както си представям — посочи той към цилиндъра — предназначението му е именно да ни нахрани.

— Какво те кара да мислиш така? — запита Бъртън.

— Проверих моя. Съдържа чаши и съдове, засега празни, но без съмнение предназначени да бъдат напълнени.

Усещането за реалност започна да се връща при Бъртън. Това същество — Тау Китянинът! — говореше толкова смислено и логично, че му създаде опора където да стъпи, преди следващият ход на неведомите сили да се опита да я измъкне изпод краката му. И макар че външният вид на пришелеца да беше толкова отблъскващ, той излъчваше някаква приятелска близост и топлина, които сгряваха Бъртън. А и самият факт, че пришелецът идваше от цивилизация в състояние да преодолее толкова трилиона мили междузвездно пространство, говореше че е достатъчно мъдър и изобретателен.

През това време и други хора започнаха да се отделят от тълпата. Група от около десетина мъже и жени бавно се приближаваха към него. Някои от тях говореха, но останалите мълчаха със широко отворени очи. Нямаха някаква някаква избистрена цел; просто плаваха като облак носен от вятъра. Наближиха Бъртън и Монат и спряха.

Водачът на групата привлече вниманието на Бъртън. Монат определено не беше земен жител, но този момък беше изглежда от предисторията на човечеството. Не надвишаваше пет фута. Телосложението му беше квадратно със съответната мощна мускулатура. Главата му стърчеше напред върху един приведен и много къс и дебел врат. Челото беше ниско и полегато, черепът продълговат и тесен. Тъмнокафявите му очи се засенчваха от огромни надочни кости. Носът представляваше бучка разплескана плът с дъговидни ноздри, а изпъкналите му челюстни кости изтласкваха навън тънките му устни. По време на своя предишен живот без съмнение е бил обрасъл целият, но сега беше гол като всички останали.

Ако стиснеше камък с грамадните си ръце сигурно щеше да пусне вода.

Непрекъснато се обръщаше назад, сякаш се боеше че някой се прокрадва зад гърба му. Хората се дърпаха встрани при приближаването му.

Някакъв човек обаче го доближи и му каза нещо на английски. Беше очевидно, че човекът не очакваше да бъде разбран, но се опитва да бъде дружелюбен. Но въпреки това гласът му беше почти дрезгав. Новодошлият беше младеж висок шест фута. Лицето му във фас беше красиво, но трябваше само да застане в профил и ставаше комически ръбовато. Очите му бяха зелени.

Прачовекът за малко не подскочи когато го заговориха. Втренчи се изпод дълбоко хлътналите си очи в захиления младеж. После се усмихна, демонстрирайки едрите си и гъсти зъби, и заговори на език, който Бъртън не беше чувал. Сочеше към гърдите си и произнесе нещо, което прозвуча като Кацинтуитруаабемсс. По-късно Бъртън щеше да научи че това име означаваше Той-Който-Уби-Големия-Саблезъб-Тигър.

Групата се състоеше от петима мъже и четири жени. Двама от мъжете се бяха познавали през земния си живот, и единият от тях се оказа, че е бил женен за една от присъствуващите жени. Всичките бяха италианци или словенци починали в Триест, очевидно около 1890 година, въпреки че той не познаваше никого от тях.

— Хей, ти там — произнесе Бъртън, като посочи към мъжа, който беше проговорил на английски. — Пристъпи напред. Как се казваш?

Мъжът го доближи колебливо.

— Вие сте англичанин, нали? — запита той.

Говореше с акцента на човек от американския Среден Запад.

Бъртън протегна ръка и произнесе:

— Точно така. Приятно ми е, Бъртън.

Момъкът повдигна несъществуващите си вежди и каза:

— Бъртън? — Приведе се напред и се вгледа отблизо в чертите на лицето му. — Не е възможно… не може да бъде…

Той се изпъна.

— Аз се казвам Питър Фрайгейт. Ф — Р — А — Й — Г — Е — Й — Т.

Той се огледа около себе си и после изрече с още по-напрегнат глас:

— Трудно ми е да говоря смислено. Виждате, че всички сме в шоково състояние. Имам чувството, че се разпадам на късчета. Но… ние сме тук… отново живи… отново млади… без адски огън и сяра… поне засега. Роден съм в 1918 година, починах в 2008… заради тоя извънземен тук… не му се гневете… той само се защитаваше.

Гласът на Фрайгейт заглъхна до шепот. Ухили се нервно на Монат.

— Вие познавате този… Монат Граутут? — запита удивен Бъртън.

— Не съвсем — каза Фрайгейт. — Гледал съм го до повръщане по телевизията, разбира се, и съм чел и слушал за него.

Той протегна ръка към него със жест сякаш очакваше да му я отблъснат. Монат се усмихна и я пое.

— Мисля, че няма да е лошо, ако се съберем заедно. Може да ни се наложи да се защитаваме — каза Фрайгейт.

— Защо? — запита Бъртън, макар и да знаеше отговора.

— Знаете колко мръсни са повечето хора — каза Фрайгейт. — Един път само да привикнат към възкресението, и ще започнат да се бият за жени и храна, изобщо за всичко, по което умират. И мисля, че трябва да се сприятелим с тоя неандерталец Кац или какъвто е там. Така или иначе ползата ни от него при евентуална битка няма да е малка.

Кац не можеше да скрие радостта си от предложението, което му бяха направили, макар и в същото време да беше подозрителен към всеки, който се приближеше прекалено близо до него.

Край тях премина жена, която си говореше на себе си на немски: «Господи, с какво те оскърбих, та ме наказваш така?».

Някакъв мъж тресеше юмруците си към небето и крещеше на идиш:

— Брадата ми! Брадата ми!

Друг пък сочеше гениталиите си и говореше на словенски:

— Поеврейчили са ме! Направили са ме евреин! Мен — евреин! Можете ли да си представите…?

Бъртън се ухили жестоко и изрече:

— Изобщо не му идва на ум, че може би Те са го превърнали в мохамеданин или австралийски абориген или древен египтянин, защото и те практикуваха обрязването.

— Какво каза той? — запита Фрайгейт.

Бъртън преведе; Фрайгейт се изсмя.

Жена профуча край тях; правеше патетични опити да се прикрие с ръце, мърморейки си под носа: «Какво ще си помислят хората? Какво ще си помислят хората?». И се скри зад дърветата.

Минаха мъж и жена; говореха на италиански и толкова шумно, сякаш ги делеше магистрала.

— Не може да сме в Рая… о, Господи, знам, че не сме в рая! … току-що видях Джузепе Зомзини и ти знаеш какъв лош човек беше той… той трябва да гори в адския огън! Знам, знам… той окраде държавното съкровище, не излизаше от публичните домове, пиянстваше денонощно… и пак… той е тук! Знам, знам…

Друга жена притича край тях, крещейки на немски:

— Татко! Татко! Къде си? Аз съм тук, твоята любима Хилда!

Някакъв мъж им се зъбеше и непрекъснато повтаряше на унгарски:

— Не по-лош съм от другите, от мнозина съм по-добър. Да вървят по дяволите.

Обади се жена:

— Пропилях си целия живот, целия живот. Какво ли не направих за тях, а сега…

Някакъв мъж размахваше пред себе си цилиндъра, сякаш беше кадилница и ги зовеше:

— След мен към планината! Последвайте ме! Аз знам истината, добри хора! Следвайте ме! Ще бъдем в безопасност в прегръдките на Господ! Не вярвайте на тая лъжа, която ви заобикаля; следвайте ме! Аз ще ви открия истината!

Други дрънкаха безсмислици или стояха мълчаливи, с устни толкова силно присвити, сякаш се бояха да не изтърват нещо от тях.

— Ще трябва време, преди да се опомнят — каза Бъртън.

Чувствуваше че и на него ще му трябва доста време, преди да влезе в релси.

— Те може никога да не познаят истината — изрече Фрайгейт.

— Какво искаш да кажеш?

— Те не познаваха Истината — с главно Т — и на земята, та как ще я открият тук? Кое те кара да мислиш, че ще ни споходи откровението?

Бъртън повдигна рамене и каза:

— Не знам. Но мисля, че ние би трябвало да разберем какво ни заобикаля, за да можем да оцелеем в тая среда.

Той посочи към брега на реката.

— Виждаш ли ония каменни гъби? Подредени са на разстояния една миля помежду им. Чудя се какво ли е предназначението им?

Монат каза:

— Ако беше погледнал отблизо най-близката, щеше да видиш че на повърхността й има около 700 кръгли вдлъбнатини, които съответствуват точно на външния диаметър на цилиндрите ни. И точно в средата на върха на гъбата има един цилиндър. Мисля, че ако го изследваме, ще можем да открием тяхното предназначение. Подозирам, че именно с тая цел са го поставили отгоре.