ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Рейна се промъкна тихо в стаята. Запалена свещ догаряше и разпръскваше мътната си светлина. Младата жена постави кошницата с билките на пода и бързо свали наметалото от гърба си.

Ранулф продължаваше да спи. Завесите на леглото не бяха спуснати и поради това и най-малкият шум можеше да го разбуди. За щастие обаче той спеше дълбоко.

Почувства облекчение, че я извикаха обратно в селото, макар поводът да не бе радостен. Сестрата на пекаря бе паднала от високо и съществуваше опасност от помятане. Рейна се труди половин нощ, като използва всички възможни средства и най-накрая успя да овладее опасността от аборт. Ако жената останеше известно време на легло, състоянието й щеше да се подобри и тя щеше да износи плода докрай.

Рейна бе доволна, че за тази нощ е избягнала брачното легло; поне докато Ранулф спи, разбира се. Тя все още не можеше да повярва, че е наговорила такива неща на мъжа си по времена последния им разговор. Представи си как са прозвучали словата й в неговите уши и изпита ужас. Бе цяло чудо, че не й се изсмя право в лицето. Той сигурно си мислеше, че го желае или поне че желае удоволствието, което можеше да й даде единствено той; второто бе дори по-лошо от първото. Че какво друго можеше да си помисли Ранулф? Та нали мъжете никога не изпитват съмнения в собствените си способности? Следователно той едва ли се досещаше, че тя, Рейна, има нещо против привичната му бърза процедура. Дявол да я вземе, както и нейната голяма уста! Не биваше да приказва толкова.

Тя разтвори раклата и се сепна от изскърцването на пантите. В леглото зад нея завивките се раздвижиха и Рейна нервно задърпа блузата си, без да внимава много-много за фините дантели по нея. После небрежно я хвърли в гардероба заедно с наметалото. Замисли се дали да не си направи място за спане на пода. Не искаше Ранулф да се събуди — в никакъв случай. Добре, но как щеше да обясни на сутринта решението си да спи на пода?

Корсажът я стискаше и трябваше непременно да се развърже. Тя задърпа вървите в утринния сумрак, но внезапно замръзна на място.

— Рейна, елате тук! — прозвуча гласът на Ранулф.

Устата й сякаш пресъхна.

— Да,… ей сега, само минутка.

— Не сега, а веднага!

Заповедта му сякаш раздвижи краката й и те от само себе си се отправиха към леглото. Крепеше я единствено надеждата, че Ранулф не се е разбудил напълно и иска само да се увери, че е здрава и читава и че после веднага ще заспи отново.

Тя спря точно пред леглото.

— Да, кажете?

Дори не успя да види рязкото движение на ръката му и в следващия миг той я привлече към себе си и разкъса корсажа.

— Как… какво правите? — изтръгна се от гърлото й. Но бе твърде късно за протести — ризата й също бе вече на парчета.

— Какво правя ли? Ами точно онова, което искахте — отвърна той със съвсем разумен тон. — Нали казахте, че и двамата трябва да сме голи. Аз например вече съм гол. На вас обаче ви трябваше доста време докато се съблечете, не мислите ли?

— И смятате, че това ви дава правото да ме…

Той прекъсна сърдитите й слова. То си бе и за чудене как изобщо успя да каже толкова много. Защото той явно не я бе повикал, за да си поприказват. Устните му запечатаха нейните, а след това тялото му ги последва с необуздана страст.

И все пак този път всичко бе някак по-различно. Тласъците сякаш не бяха тъй бързи и насилствени. В движенията му личеше известна сдържаност, някакъв опияняващ замах, който предизвика някъде дълбоко в нея чувствени въртопи и неизпитвана наслада. Устните на Ранулф не останаха единствено при нейните устни, а преминаха по цялото й лице и накрая се спряха на ухото й. Усещаше цялостно мъжа в себе си. Нещо проряза тялото й, тя се изпъна насреща му и го пое още по-дълбоко в себе си. Но внезапно тласъците му утихнаха.

Рейна разтвори очи, когато до слуха й достигна неговото пъшкане. Доплака й се. Все още не… той обаче бе приключил и се взираше в нея с израз на върховно удовлетворение. Направо й идеше да го убие на място. Този път той успя да я доведе извънредно близо до онзи миг, който караше него самия да стене невъздържано. Обзе я болезнено разочарование, което буквално я разяждаше отвътре. Нервите й се опнаха до болка и я заля гневна вълна.

Той въздъхна и се претърколи настрана.

— Стана пак както предишния път, нали?

— Да, глупак такъв! — изтръгна се от устата й.

— Като че ли бях все още доста сънен. Ако искате, можем да опитаме още веднъж.

Тя отблъсна ръката му, която почиваше върху гърба й.

— Не ме докосвайте! Толкова съм ядосана, че ми идва да ви ударя.

— Ами добре, ударете ме!

— Не ме предизвиквайте, Ранулф!

— Но аз говоря съвсем сериозно. Щом като не искате да опитам пак, по-добре ще е да успокоите гнева си по този начин. Хайде, малки ми генерале. И да искате, не можете да ми причините болка.

Тя го послуша и запердаши гърдите и корема му. Накрая юмруците я заболяха, ръцете й се отпуснаха безсилни и така и не успя да се възпротиви, когато той я привлече към себе си.

— Сега чувствате ли се по-добре?

— Не — прошепна тя инатливо.

Той се засмя тихо.

— Заради скъсаната риза ли беше всичко?

— Ох, стига!

Сега вече се разсмя с пълен глас.

— Толкова е лесно да ви ядоса човек. А сега, когато сте изтощена, аз бих могъл да…

— Не се опитвайте!

Тя почувства как раменете му трепнаха под главата й.

— Когато са удовлетворени, мъжете не обичат да спорят с жените си. Същото, разбира се, не важи, когато не са удовлетворени.

— Колко успокоително!

— Рискувате много, милейди. Ръката ми е съвсем близо до дупето ви. — Той обаче се прозя и заплахата му не постигна целта си.

Рейна изпръхтя презрително.

— Няколко леки удара сигурно ще са ми по-приятни, отколкото онова, което…

— Довършите ли тази си мисъл, ще се каете. — Тази заплаха оказа по-голямо въздействие, още повече, че ръката на Ранулф бавно започна да пълзи към долния край на гърба й. — С вас сключихме споразумение и досега аз го спазвам съвсем точно. Ако обаче сте променили мнението си и желаете да се забавлявам с други жени, трябва да го кажете сега.

Той затаи дъх в очакване на нейния отговор. Всъщност намерението му не бе да й предлага подобен изход от затруднението, в което бяха изпаднали и по тази причина не бе съвсем наясно какво да стори, ако тя се съгласи. Но Рейна замълча и той не повтори думите си.

Рейна също затаи дъх, и то по същата причина. Надяваше — се, че съпругът й няма да настоява повече и няма да се наложи да му даде отговор, продиктуван единствено от гордостта й.

Едва когато Ранулф заспа, тя осъзна, че всъщност липсата на отговор бе тъкмо онова, което му трябваше.

Загрузка...