Златокосият великан

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА

Рейна бе бременна в четвъртия месец. В продължение на много време тя се опитваше да отрича този факт дори пред себе си. Търсеше довод след довод, които да я убедят, че просто е невъзможно да е бременна. Когато обаче талията й наедря и апетитът нарасна значително, трябваше най-сетне да приеме нещата такива, каквито са. През този ден тя бе просто непоносима за останалите. Междувременно буйният й, необуздан темперамент също не се промени особено. За щастие в този период Ранулф бе често на път и си спестяваше най-лошите й дни, в които я връхлитаха най-противоречиви чувства, и в които и при най-малкия повод тя или избухваше в яростни пристъпи, или пък се заливаше в сълзи.

Всички наоколо й повтаряха, че това състояние ще отмине, че чувствителността й се дължи на промените, настъпили в тялото й. Най-често й го казваха по-възрастните дами, изпитали същото на собствен гръб. Те знаеха, че ще се роди бебе. Всички знаеха, че Рейна очаква бебе… с изключение на бащата. Но пък никой и не подозираше какво всъщност тревожи покоя на Рейна. Нещо, което не смееше да спомене пред никого, дори и пред Тео.

Този глупак бе толкова въодушевен от бебето, сякаш той самият го носеше в утробата си. Това, разбира се, не означаваше, че Рейна е равнодушна към детето. Та тя го желаеше повече от всичко на света. Обичаше го и фантазията й вече рисуваше това малко същество, което щеше да закриля, да държи в обятията си, да глези дори. Нейният малък великан, същият като Ранулф, но все пак различен от него — защото малкият щеше да се нуждае от нея.

Боже мили, отново тези проклети сълзи. Рейна ги избърса ядосано и излезе от пивоварната, онова неподходящо място, където лейди Ела бе дала живот на цели пет котенца. Животното бе изчезнало за една седмица и този факт предизвика паника както у всички обитатели на замъка, така и у Рейна, която държеше да го открие на всяка цена преди завръщането на Ранулф. Той бе толкова възхитен от плодовитостта на животното и същевременно изпитваше такъв страх да не му се случи нещо, че на Рейна й идеше да му каже за бременността си. В крайна сметка обаче не посмя. Сега вече нямаше да стане и нужда да му се изповяда. През време на триседмичното му отсъствие тялото й видимо се промени. В момента, в който я видеше, Ранулф щеше да разбере всичко. В най-лошия случай това щеше да стане, когато легнеше с нея. Господи, колко се страхуваше от настъпването на този миг!

Предходните месеци преминаха в пълна безметежност и идилично спокойствие. След гостуването на баща му между Рейна и Ранулф не възникнаха никакви сериозни конфликти. Хю изпрати нов управител на Уорхърст, който пое задължението да поправи безобразията, извършени от Ричард, както и да обезщети хората, към които бе извършена неправда. Ранулф предаде пленниците на новия управител, за да бъдат съдени по справедлива процедура и почти всички бяха оправдани. Самият Ранулф бе претрупан с работа и по тази причина не стана свидетел на особените настроения на Рейна. Той посети всички имоти, спадащи към Клайдън, така че всъщност всеки път напускаше замъка за няколко дни или за цяла седмица, след което се завръщаше за кратко време и веднага отпътуваше отново. В началото Рейна го придружаваше, но по-късно започна леко да й прилошава от ездата и тя заизмисля най-различни причини, за да остава в замъка.

Последното отсъствие на Ранулф се дължеше на едно пътуване до Лондон, за което го покани баща му. От полученото писмо ставаше ясно, че и двамата се чувстват добре. За пръв път Рейна държеше в ръцете си писмо от своя съпруг, но, уви, то бе с твърде общо съдържание. Уолтър се бе присъединил към Ранулф и писмото бе написано от него. Мъжът й не можеше нито да чете, нито да пише и по тази причина и в отговора на Рейна липсваше всякаква интимност и топлота. Тя вече обмисляше как да преодолее неграмотността на съпруга си, но по всяка вероятност Ранулф щеше да се възпротиви ожесточено, тъй като според него едва ли си струва човек да учи нещо, което може да свърши и простият писар.

Само че всички тези неща щяха да изгубят значение, когато Ранулф узнаеше, че е изпълнил дълга си и е тя е заченала. До този момент Рейна приемаше физическата любов с него, тъй като той явно държеше да изпълни коректно условията на брачния договор. Отсега нататък обаче тя трябваше да се откаже от плътската наслада, а заедно с това и от чувството на близост с мъжа си, което се породи постепенно в нея. Когато тя реши да се наслаждава на любовта докато е възможно, изобщо не помисли какъв ударя очаква в мига, в който Ранулф ще престане да спи с нея.

Запита се дали ще я изпрати обратно в предишната й стая и колко ли време щеше да му е необходимо, докато си намери любовница. Все още не можеше да прецени дали ще му прости и ще го приеме, когато настанеше време да се зачене и следващото бебе. Защото в договора бе записано „деца“, а не „дете“. Тези и подобни мисли буквално я докарваха до границата на лудостта. Боже милостиви, та всичко това не би трябвало изобщо да я засяга. По-рано не си представяше брачния живот по такъв начин. Но също така не бе й хрумвало, че е възможно самата тя да изпита плътска наслада — дълбока, ненаситна страст, и то към собствения съпруг.

Себичността й стигна дотам изобщо да не го осведоми за настъпващата промяна. На Ранулф сигурно не му е било лесно да й остане верен през цялото това време; а тя бе дълбоко убедена, че е точно така, дори и когато отсъстваше от Клайдън. Мъж, който още със завръщането си завличаше жена си направо в леглото, който след това часове наред я заливаше с ласки, такъв мъж едва ли търсеше удоволствия при други жени. Колко щеше да й липсва всичко това — и още толкова други неща!

Рейна се чувстваше толкова потисната, че едва забеляза посетителите, които пресякоха пътя й и се отправиха към жилищното крило. Хората също не й обърнаха внимание, което не я учуди никак. Прислужницата от пивоварната й съобщи, че е чула мяукане иззад буретата и Рейна веднага облече най-старата си рокля. Тя реши да не вика слуги, тъй като, размествайки буретата, те можеха да смачкат животните. По тази причина й оставаше един-единствен изход — покатери се по бъчвите, пропълзя между тях и най-накрая в една теснина откри родилката, лейди Ела, заедно с нейните малки. Разбира се, Рейна бе изцапана цялата с прах и мръсотии, но поне се бе уверила лично, че всичко е наред около любимката на Ранулф. Представи си как самият Ранулф пълзи нагоре-надолу по буретата и я досмеша — защото на нейно място и той щеше да стори същото.

Но кои ли бяха неочакваните гости? Една дама и господин, придружавани от десетина души в елегантно облекло. Изобщо не се досещаше кои могат да бъдат, но и не бързаше да се запознае с тях. Пристигането им събуди любопитството на някои от рицарите, събрани на двора. Обучението замря за миг, но когато гостите преминаха през вътрешната порта, от външния двор отново прозвуча звънтежът на шпагите. Откакто Ранулф стана господар на Клайдън, този звук се превърна в нещо обичайно за това време от деня.

Клайдън бе приел седем нови рицари на служба, които доведоха със себе си и седем оръженосеца. Сър Уилям тъкмо упражняваше единия от тях. Откакто баща й пое към Божи гроб, той не се бе забавлявал толкова много. Тук бе и Сърл, който мереше сили с един от новите рицари. Спомни си как Уолтър и Ранулф се предизвикваха един друг и не се учуди, когато видя, че техният ученик Сърл използва същите бойни похвати. Така и не се стигна до истински двубой. За броени секунди новият рицар се видя повален на земята.

Ерик и Обер също бяха там и наблюдаваха двама оръженосци, които водеха също неравен двубой. В единия от тях Рейна разпозна Лензо с неговата огненочервена коса. Трябваше да носи истински шлем, тъй като и мечът в ръката му бе истински, за разлика от дървените, които много от новите оръженосци предпочитаха. Неговият по-дребен противник също не бе въоръжен изцяло и явно бе много по-слаб от Лензо. Той едва държеше меча в ръка, щитът направо му пречеше и още в следващия миг се повали беззащитен на земята. Лензо обаче продължи да го напада и Рейна се разгневи. Тя знаеше отлично, че на рицаря му е необходимо да се защищава дори и в легнало положение, тъй като немалко загиваха, когато паднеха на земята, но все пак поведението на Лензо й се стори брутално. — Внезапно тя позна момчето на земята и сърцето й сякаш спря. Нима бе Ейлмър? Не, Лензо не бе толкова жесток! Вярно, че Ейлмър обичаше да наблюдава упражненията на рицарите, но въпреки всичко Лензо не би се осмелил да го примами на двора, да му пъхне меч в ръката и да го нападне! И все пак бе точно така!

Рейна се впусна към тях, крещейки името на оръженосеца. Лензо обаче не можеше да я чуе, тъй като удряше непрестанно с меча си по щита на падналото момче. Не след дълго младата жена се приближи достатъчно и се увери, че наистина става въпрос за Ейлмър. Обзе я сляпа, свирепа ярост. Без да помисли за опасността от мечовете, свистящи покрай нея, тя се хвърли напред и блъсна Лензо на земята. После помогна на Ейлмър да се изправи на крака, приглади назад потните кестеняви къдрици, паднали върху челото му и го огледа да не е ранен някъде. Почувства облекчение, когато не видя никъде кръв, но гневът й все още не бе отшумял. Ситуацията не се променяше и от факта, че момчето я гледаше, сякаш е луда.

— Господарке, защо направихте това?

— Как защо? — Тя буквално изквича въпроса си. — Теб тук те убиват и ме питаш отгоре на всичко защо се намесвам?

Рицарите, които се канеха да се приближат, чуха възмутения й глас и бързо-бързо се захванаха пак със своите упражнения. Ерик се бе опитал да задържи младата жена, забелязвайки надвисналата над нея опасност, но по време на нейния изблик се извърна, за да не привлича вниманието й върху си. Всъщност никой от мъжете в двора не знаеше точно какво толкова лошо се е случило.

Ейлмър бе единственият, който осъзна, че Рейна е изпитала страх заради него. Вярно, че в този случай му стана неприятно, но от друга страна го изпълни силно и топло чувство, защото господарката си тревожеше искрено за неговото здраве.

Съвсем спокойно, убеден, че и тя ще се зарадва заедно с него, той се обърна към нея:

— Аз трябва да стана оръженосец, господарке.

На Рейна буквално й се обърна сърцето, долавяйки гордостта, стаена в думите му. Боже мили, тази шега бе още по-жестока, отколкото си представяше.

— Кой ти каза това? Лензо ли?

— Не, той ме обучава по заповед на господаря. Но Лензо се отнасяше доста меко с мен и му казах, че така няма да науча нищо.

— Затова ли те заблъска, докато ти лежеше на земята? — попита тя, но изговори тази фраза почти автоматично. В главата й се объркаха най-различни мисли.

Ейлмър дори се усмихна самоуверено. Той изобщо не забеляза, че Рейна пребледня.

— След един месец ще съм много по-добър.

— Нима ти желаеш да се биеш? — Що за глупав въпрос! Та той бе момче, лишено от надеждата да постигне нещо сериозно в живота. И изведнъж му предлагаха възможността един ден да стане рицар! Разбира се, че ще желае! — Добре, добре. Виждам, че искаш. А на кого му хрумна тази идея?

— Мислех, че знаете, господарке? Лорд Ранулф ме попита веднъж. Той каза, че някои рицари са били ранявани на много места и са осакатявали. Въпреки всичко обаче те въртели мечи се биели смело. Каза още, че ще заръча да ми направят в Лондон специален ботуш за крака. За да не ми пречи, когато се упражнявам и да пазя по-добре равновесие. — После Ейлмър добави с неописуема гордост: — Обеща също, ако проявя усърдие, да ме упражнява лично той.

Сълзи набъбнаха в очите на Рейна. Съществуваше ли изобщо рицар, който да се заеме с подобна задача? Тя знаеше, разбира се, че Ранулф съвсем не е безчувствен, както го упрекваше, но това…? Нима помагаше на момчето заради нея? Не, не й се вярваше. Просто си беше такъв. Какво чудно тогава, че го обича толкова…

Да, това бе истината и Рейна се изплаши от неочакваното прозрение. Но как се случи така, че…? Когато откри чувството му за хумор ли? Или когато осъзна, че рязкото му държане е само маска? Или може би когато отиде при проститутката, за да се научи как да й доставя наслада — на нея, на Рейна! Нима още оттогава? А може би когато я наказа, за да я обезщети веднага след това с възможно най-невероятното, незабравимо любовно изживяване? Колко е била глупава, когато си е въобразявала, че чувствата й изразяват единствено плътско желание?

— Госпожо?

Тя се обърна и видя, че Лензо все още лежи на земята. Младежът я наблюдаваше предпазливо и в този миг тя осъзна, че е извършила нещо ужасно. Бе се намесила в рицарските двубои, бе нападнала един оръженосец, оръженосеца на Ранулф. Той не бе ранен, но се опасяваше, че щом се изправи, Рейна ще го атакува отново. Страх го обзе обаче, едва когато тя приклекна до него.

— Лензо, искрено съжалявам.

В очите му трепна ужас, загдето тя се принизява до него и му се извинява.

— Госпожо, моля ви, станете.

— Не, трябва да ми кажете, че ми прощавате.

— Госпожо, изправете се — рече той с умолителен тон. — Ако Ранулф разбере, ще ме убие на място.

Тя изкриви лице в гримаса.

— Аз бях тази, която постъпи несправедливо и следователно ако убие някого, това ще бъда аз. А сега ми кажете, наред ли е всичко?

— Естествено — изпръхтя той с негодувание в гласа.

Тя се усмихна облекчено и му предложи ръка, така че да се изправят и двамата.

— Значи ми прощавате, нали?

— Няма нищо за прощаване, госпожо — увери я той, неприятно изненадан от нейната настойчивост. — Вие просто не разбрахте какво точно става. Това е всичко.

— Така е. Но ви моля заради собственото си спокойствие — бъдете по-снизходителен с Ейлмър. Поне докато се убедите, че е напреднал достатъчно.

Лензо се усмихна широко, кимна утвърдително с глава и Рейна се оттегли. А когато само няколко секунди по-късно дочу, че Ейлмър я вика с жален глас, разбра, че Лензо е побързал да съобщи на момчето желанието й. Тя се спря на място. Та малкият бе все пак само на седем години. Очакваха го още дълги години живот, през които щяха и да го удрят, и да го раняват. Сега бе все още рано.