Златокосият великан

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Рейна бе забравила за гостите си до момента, в който срещна Джилбърт в пристройката. Лорд Рафтън и жена му пътуваха за Лондон и молеха за подслон. Това бе обичайната практика, когато дворът се събираше в столицата; понякога дори се случваше да посрещат гости два до три пъти седмично.

— Не съм чувала това име. Откъде идват?

— От северна Умбрия.

— От толкова далеч? Добре, посрещнете ги, Джилбърт, и наредете да им приготвят стая. А ако успея да се промъкна незабелязано през залата — добави тя с усмивка и плъзна поглед поизцапаните си дрехи, — непременно ще ги поздравя на вечеря.

— Добре, милейди, но трябва да ви кажа, че лордът вече е бил тук — преди много години. — Джилбърт не искаше да премълчи нищо пред господарката си. — Той и тогава помоли да го подслоним само за една нощ, но после остана цели две седмици.

И това не бе някакво голямо изключение. Хора без много пари или такива, които притежаваха само едно имение, свършваха запасите си, след което просто пътуваха месеци наред из страната. Те прекарваха времето си в най-различни чифлици и замъци и по този начин спестяваха значителни средства.

— Един от онези, а? — Тя се подсмихна, тъй като за нея проблем не съществуваше — Клайдън можеше спокойно да си позволи някои допълнителни разходи.

Все още не можеше да си спомни това име, но когато слезе за вечеря, се сети за мъжа. По време на предишното му посещение тя бе пет или шестгодишна и в нейните очи той бе най-грозното създание на света. Гостът все още изглеждаше противен, но тя вече не бе дете и не изпита страх от външния му вид. Още навремето, когато наближаваше четиридесетте, този мъж бе твърде пълен; в момента нещата се бяха влошили още повече. Но не това бе особеното в него. Той имаше жестоки очи — Рейна просто не откри по-подходяща дума — и нос колкото голяма грудка, който отклоняваше вниманието на околните от очите му. Като капак на всичко идваха и двата противни белега — единият бе превърнал устата му в неподвижна саркастична усмивка, а другият пресичаше цялата буза и придърпваше надолу кожичката под лявото око.

Жена му все още не бе дошла, но Рейна вече изпитваше съжаление към нея. Другояче щеше да бъде, ако мъжът излъчваше поне мъничко доброта — но от подобно нещо нямаше ни следа. Постепенно Рейна си припомни, че навремето този мъж си спечели всеобщо неодобрение със своето безсрамно поведение и ядовити забележки, факт, който в крайна сметка принуди баща й да го помоли да напусне Клайдън. Е, съвсем скоро щеше да разбере дали се е променил, но все пак й се щеше Ранулф да присъства, за да се заеме с гостите вместо нея.

Лордът бе застанал между сър Уилям и лейди Маргарет. По-младите дами на Рейна бяха изчезнали, но тя не им се сърдеше, тъй като те явно се опасяваха да не сънуват кошмари през нощта.

От лявата и дясната й страна се появиха Сърл и Ерик и тримата се отправиха към групичката пред камината. Двамата й придружители изглеждаха безкрайно смешни в опитите си да приличат на закрилници в отсъствието на Ранулф; освен това честичко им се случваше да търпят острия й език, откакто бе в положение. В този момент обаче тя бе благодарна, че има мъже до себе си.

По волята на Ранулф Сърл взе за жена Луиз дьо Бърг и поради тази причина Рейна не го виждаше често, с изключение на случаите, когато Ранулф отсъстваше. Противно на очакванията този брак се развиваше много добре; още повече, че в първата брачна нощ дамата пищеше неистово и риташе напосоки, та се бе наложило да я натикат насила в брачното ложе. Последният път, когато я видя, тя изглеждаше доволна и щастлива. Както и да бе подходил Сърл към нея, резултатът бе повече от чудесен. На Рейна й се прииска и тя да притежава подобна власт над Ранулф.

— А, лейди Риън, нали? Детето с черните коси като на вещица. Спомняте ли си за мен?

Рейна се вцепени при тези думи — цели две обиди в едно толкова късо изречения. Да не би този човек да я смяташе за малоумна, която ще приеме думите му за безобидна грешка на езика? Във всеки случай Джилбърт му бе казал името й. Щом като за два часа не бе в състояние да запомни едно просто име, значи малоумният бе той.

Реши да му го върне тъпкано.

— Всъщност се казвам Рейна, лорд Ралстоун. Рейна Фиц Хю. Ако случайно го забравите отново, можете да се обръщате към мен с лейди, което ми се и полага по право. И се радвайте, че не съм вещица, защото в противен случай, докато спите под покрива ми, може да ви сполети какво ли не.

Тя не бе като майка си, която търпеше най-различни ехидни подмятания и прикрити обиди само и само мир да цари сред стените на замъка. Ако Рафтън си въобразяваше, че глупостите ще му се разминат безнаказано, то много се заблуждаваше.

Той бе извънредно изненадан. Не бе очаквал ответен удар, а още по-малко пък от жена. В своето объркване лордът дори започна да се държи прилично.

— Чух, че сте младоженка, лейди Рейна.

— Да, ако смятате, че жена, омъжена от четири месеца, е все още младоженка. Но съпругът ми в момента се намира в Лондон с баща си, Хю дьо Аркур.

— Лайънсфорд?

— Точно така.

Други обидни слова от негова страна не последваха, което й се стори доста забавно, тъй като Клайдън притежаваше повече власт от Лайънсфорд. Реакцията на лорда доказваше обаче за сетен път, че дори и да е собственик на малко кралство, една дама не прави толкова силно впечатление, колкото някой пълководец, па бил той и не тъй заможен. Освен, разбира се, ако дамата не споменеше уж случайно, че славният пълководец й е близък.

В този момент в залата пристъпи жената на лорда и Рейна щеше за малко да припадне от изненада — както впрочем и всички присъстващи, които до този момент не бяха виждали лейди Рафтън. Контрастът между нея и мъжа й бе огромен. Тя бе поразително красива жена — руса, светлокожа, с лице на ангел. Дори и Едуина имаше основание да скърца със зъби от завист.

Просто не бе за вярване, че това ефирно видение може да е съпруга на мъж като Рафтън. Възможно ли бе изобщо да съществува на този свят човек, който да подготви и осъществи брак между такива огромни противоположности?

Двамата, Сърл и Ерик, бяха обзети от страхопочитание. Стъписани, всички присъстващи мъже замлъкнаха като по даден знак. Рейна бе може би единствената, която забеляза задоволството, изписано по лицето на съпруга й. Той явно се наслаждаваше както на впечатлението което тя предизвика, така и на смайването у околните, че това вълшебно създание може изобщо да му принадлежи. И въпреки всичко той я скастри пред очите на всички заради закъснението й. Преднамерено подбраните ругатни, с които се нахвърли срещу й, хвърлиха в смут както нея, така и останалите около трапезата. Всичко бе от ясно по-ясно — ставаше въпрос за демонстрация на сила, която да разпръсне всякакви съмнения дали тази въплътена мечта му принадлежи или не.

Почти до края на вечерята Рейна нямаше възможност да поговори с лейди Рафтън. Гостът буквално заграби разговора на трапезата, а през това време съпругата му седеше мълчаливо до него, кротка като агънце и със страдалческо изражение на лицето. Рейна се опита да се постави на нейно място. Ако баща й не я обичаше истински, и на нея щеше да се случи същото. Само мисълта за такава възможност накара стомаха й да се разбунтува.

Рафтън, който натъпка търбуха си с всичко, поднесено на масата, най-сетне се засити и предпочете да се премести на другите маси, където мъжете разговаряха без всякакви задръжки. В мига обаче, в който съпругът й се отдалечи, русокосата красавица се премести при стопанката на замъка. Рейна не знаеше как да започне, така че в думите й да не прозвучи състрадание. Оказа се, че не е било необходимо да се тревожи. Гостенката, освободена от потискащото присъствие на лорда, забрави на часа боязливостта си.

— Чух, че сте се омъжили за Ранулф Фиц Хю?

— А вие познавате ли го?

— Не съм съвсем сигурна — отвърна лейди Рафтън колебливо. — Той висок ли е? Много висок и сякаш целият в ореол от злато?

Рейна се развесели при тези думи.

— Може и така да се каже.

— Е, в такъв случай значи е моят Ранулф — обобщи жената възбудено. — Просто невероятно! Ранулф — господар на Клайдън! Страшно съжалявам, че не се срещнахме тук, но някой каза, че бил в Лондон. Нищо, ще го открия там.

На Рейна не й оставаше нищо друго, освен да се загледа втренчено в една точка. Нима тази жена бе забравила с кого разговаря? Съзнаваше ли изобщо, че от езика й се е отронило онова малко, лакомо словце „мой“? Не можеше да си отговори на този въпрос! Във всеки случай гостенката бе станала неузнаваема и буквално преливаше от възбуда.

— Кога… кога сте познавали Ранулф?

— О, оттогава измина много време, но съм сигурна, че не ме е забравил. — От устата й се разля сребрист, звънък смях. — Естествено, можете да си представите каква бе нашата връзка. Всяка жена в Монфор го желаеше; та той бе толкова хубав. Е, не успях да устоя на изкушението. Знаете ли, дори му родих дете.

Ан? Всемогъщи Боже, та това бе лейди Ан! Потресът, който изпита, сигурно се бе отпечатал върху лицето й, но жената до нея изтълкува погрешно изражението й.

— Нима не знаехте? Не, не бива да се тревожите. От мъжете вярност не очаквай. Те ръсят извънбрачни деца, където им падне. Самият Ранулф е незаконороден! — При тези думи тя се усмихна. — Затова и съм толкова изненадана, че е станал господар на Клайдън.

Рейна отпи глътка вино с надеждата, че силното питие ще сподави поне малко гнева, който я заля. Що за човек бе тази жена, щом като бе в състояние да говори такива неща на нечия съпруга? Може би желаеше да разпали междуособици! Да, прав бе Уолтър — зад ангелското лице на лейди Ан надничаше мутрата на проста търговка. А тя, Рейна, да вземе да я съжалява?!

— Не казахте какво стана с детето — рече Рейна безучастно. Разбираше отлично стремежа на Ан да представи нещата така, сякаш между нея и Ранулф съществува някаква неразривна връзка.

Репликата на Рейна завари дамата неподготвена.

— Не ви ли казах? Той умря. Клетото бебче. Толкова бях отчаяна.

— Той ли?

— Ами, мисля, че… — започна колебливо гостенката, но успя да се овладее много бързо. — Разбира се, че беше момченце. Кой друг ще знае, ако не аз?

Исусе Христе, та тя дори не помнеше какво дете е родила! За Рейна, която сама се готвеше да стане майка, това поведение бе толкова неразбираемо, колкото и решението на тази жена да предаде на смърт детето си, своята собствена плът и кръв. О, Господи!

Рейна се изправи от мястото си. Не можеше нито секунда повече да изтърпи присъствието на лейди Ан.

— Цяло щастие е, че Ранулф не е тук — каза тя и се отдалечи. Зад гърба й Ан се усмихваше. Смисълът и на тези думи не успя да стигне до съзнанието й.