Златокосият великан

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА

Покритото с облаци небе спираше жарките слънчеви лъчи, но не успяваше да сподави нетърпението, което преследваше Ранулф в продължение на целия предиобед. Разделени на отряди, хората му напуснаха Клайдън още през нощта — по отделно и в определен час. Следващото действие, което предприеха, бе да поемат първоначално на юг; после обаче обърнаха конете, за да обградят горите. Именно така капанът за разбойниците щеше да се затвори.

В Клайдън имаше шестдесет и осем коня и Ранулф взе всичките със себе си, включително и изящното расово животно на жена си. Но тъй като дружината наброяваше сто души, по-дребните мъже се качиха по двама на кон — още преди зазоряване хората трябваше да заемат изходните си позиции.

Ерик и сър Мейър отведоха половината от дружината на изток, а Ранулф пое по протежение на западните окрайнини на леса. Всичко се развиваше по план, независимо че не познаваше местността; поне в западния край на гората не съществуваше опасност да се заблуди. Брегът на реката, течаща в продължение на една миля успоредно на леса, беше доста нисък и конете можеха да се скрият там. Ранулф се надяваше, че и Ерик ще открие подобно благоприятно укритие.

Между реката и леса се простираше нива, неотдавна засята с овес, в която не можеше да се скрие никой. Бе собственост на вдовицата Дьо Бърг. Ако се наложеше обаче, Ранулф без всякакви задръжки щеше или да покрие земята с трупове, или да изпотъпче посевите. Първоначално дори му мина през ума да поиска от вдовицата хора на помощ, но бързо се отказа от тази мисъл, тъй като задачата не бе трудно изпълнима. Ако все пак лорд Ротуел или пък Фалкес дьо Рошфор потеглеха на бой срещу му, щеше да има предостатъчно време да повика васалите си на помощ.

— Как мислите, всичко наред ли е, Ранулф? — попита го яздещият до него Кенрик. — Може би този път онези от Уорхърст ще имат късмет и ще заловят бандата преди нас.

Ранулф само изръмжа, тъй като тази мисъл бе споходила и него. Горите се простираха само на няколко мили и на човек, бягащ за да спаси живота си, не му трябваше много време, за да ги пресече. Той не подценяваше горските разбойници, тъй като бяха жилави хора. Дори не бе изключено в момента да са се скрили някъде в края на гората и да следят за някоя засада, след което, уверени в своята безопасност, да поемат на запад към друга гора.

Внезапно съзря пред себе си някакво раздвижване, но все още не бе напълно сигурен дали не му се е привидяло. Нищо чудно, че тези мъже успяваха да се измъкват от плен в продължение на толкова години. Те се придвижваха пеша, а облеклото им се сливаше с горския фон. А изкачаха ли се на някое дърво, ставаха направо невидими. Ако преследвачите им не бяха многобройни, те не биха имали никакви основания да напускат тази гора завинаги. Вероятно Уорхърст бе пуснал цяла армия срещу тях; в противен случай разбойниците не биха излезли така на открито.

Бяха двама-трима души. Те явно не бързаха за никъде. Първият се обърна и каза нещо на останалите, а през това време от гъсталака занаизлизаха все повече и повече мъже. Ако са били подгонени от войниците на Уорхърст, значи са се събрали отново, преди да излязат на открито. Този факт облекчаваше задачата на Ранулф. Ако бяха разпръснати, щеше да хване само шепа от тях. Другите неминуемо щяха да открият неговите хора и щяха да изчезнат в гората.

Ранулф даде знак за готовност, макар че броят на разбойниците нарасна доста — около петдесет души, които вече представляваха известна опасност. Тридесет и четирима от неговите хора трябваше да излязат на открито и да ги нападнат. Останалата част щеше да следи битката с опънати арбалети и да поразява всеки противник, който се приближи на достатъчно разстояние. Ранулф не искаше да изгуби нито един войн и затова първото, което направи, бе да отреже обратния път на разбойниците към гората.

Последвалите събития заприличаха по-скоро на някаква подигравка, от която войните с боен опит сигурно са се погнусили. Изненадата сполучи напълно. Съзирайки широката линия ездачи по продължението на брега, разбойниците изпаднаха в паника и се втурнаха в обратната посока. Но и тук късметът не ги споходи. Опитвайки да се промъкнат покрай гонителите си, някои от тях загубиха живота си, но докато Ранулф успее да се озърне, разбойниците до един захвърлиха оръжията на земята, проснаха се по очи и замолиха в един глас за милост, сякаш до този момент не се бяха упражнявали в нищо друго.

На Ранулф му се догади при тази гледка, но битката така или иначе нямаше да се състои и трябваше да приеме капитулацията. Във всеки случай не бе склонен да остави без отплата онези петима, които след нападението на предния ден бяха успели да избягат в гората. Те трябваше да бъдат обесени, разбира се заедно с предводителя на бандата. Останалите щяха да изпратят в Уорхърст.

Ранулф скочи от коня и обясни на мастър Скот какво да стори. Не след дълго мускулестият офицер се завърна с един-единствен човек. Гладко избръсната квадратна брадичка, подрязани мустаци, кестенява коса, по-къса и от тази на Ранулф — изобщо този мъж не приличаше нито на горски разбойник, нито пък на човек, който живее под открито небе. Не бе мръсен, а дрехите му бяха направо безукорни. И макар че само допреди броени секунди молеше да милост, в този миг в погледа му, отправен право в лицето на Ранулф, не се четеше и капчица страх.

— Твърди, че е предводителят им — обади се мастър Скот, но Ранулф вече бе стигнал сам до същия извод.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита той разбойника.

— Една от моите главни задачи е да познавам всичките си съседи, както и техния начин на живот, лорд Фиц Хю.

— Думите ти свидетелстват за известна интелигентност, но ако я притежаваше наистина, щеше да се осведомиш и за характера ми още преди да тръгнеш срещу мен и моите хора — каза грубо Ранулф.

— Вече съм осведомен. Някои от хората ми наблюдават от известно време Клайдън и двата пътя, водещи към замъка. Но типовете, които са нападнали вашите хора, не са от нашите. Онези са ви следвали още от самото начало и само са изчаквали да изникне удобна възможност, за да нападнат.

— Аха, значи са ги следвали на коне, а са ги нападнали пеша, разбирам — изрече Ранулф със саркастичен тон. — Само не си мисли, че можеш да ми разправяш небивалици, за да се очистиш от вината. А освен това не знаеш откъде са идвали моите бойци.

— Минали са по тесния път откъм Кейф Менър, който се разклонява или към Уорхърст, или към Клайдън — така човек си спестява заобикалянето по западния път. Научих тази подробност от един от моите хора, който по това време ловувал наблизо. Той е наблюдавал отряда. Разбира се, не знам дали вашите хора са идвали от Кейф Менър ли от по-отдалеч — тук сте прав. Но горският път криволичи и прави големи завои, за да избегне дебелите стари дървета, лорд Фиц Хю. Моят осведомител ми каза, че преследвачите са се движили встрани от пътя; зад линията на дърветата. Когато стигнали до най-острия завой, те скрили конете си в гъсталака, след което тръгнали отново в обратна посока и отрязали пътя на вашите хора. Вярно, че е неразумно да нападаш някого без коне; освен ако не искаш, разбира се, да припишеш вината на човек, за когото се знае, че не притежава кон.

— Тоест на вас, горските разбойници, така ли?

— Виждам, че все още храните известни съмнения, но здравият разум подсказва, че е трябвало да изберат по-добро място за засада. По протежение на пътя има не едно и две места, където клоните на дърветата висят почти до земята и ниска растителност, както и млади дръвчета обграждат пътя. Аз лично бих разположил хората си на такова място — от двете страни напътя и дори по дебелите клони на дърветата. Така те лесно щяха да обкръжат целта и битката щеше да приключи много бързо и много успешно. Защо не попитате хората си как е било? Те ще потвърдят, че нападението е протекло по съвсем друг начин. Те са можели вместо да се бият, просто да обърнат конете и да се махнат от там.

— Джон! — изрева Ранулф.

Войникът, който предния ден придружаваше Уолтър, стоеше наблизо и чу изложението на пленника.

— Точно така беше, милорд — обади се той. — Те се впуснаха срещу нас откъм едната страна на пътя и ние наистина можехме да избягаме във всяка една от двете посоки. Сега ми идва наум, че те всъщност не се държаха като хора, които се канят да те ограбят.

— Къде е човекът от Клайдън? — извика Ранулф.

— Тук съм, господарю.

— Твоето име не беше ли Алгар? — Човекът кимна. — Какво ще кажеш за историята на този разбойник? — попита отново Ранулф.

— Що се отнася до начина им на действие, сигурно е прав. Чувал съм, че всички нападения протичали по този начин. Жертвите просто нямат време да извадят оръжието си. В нашия случай обаче всичко беше точно обратното.

— А можело ли е да ви следват незабелязано чак от Кейф Менър?

— Да — потвърди Алгар, макар и след известно забавяне. — Истината е, че много-много не обръщахме внимание на пътя. Пък и се смяхме толкова много, че нямаше и да чуем нищо.

— Я ми обясни всичко по-подробно.

— Сър Сърл бе хлътнал по вдовицата, а другите двама рицари постоянно го подкачаха, защото тя не е споделила възхищението му.

Поради инцидента Ранулф просто бе забравил както целта на посещението, така и да попита как са ги приели в Кейф Менър.

— А как се държеше иначе лейди Дьо Бърг?

— Ами, като споменахте за нея, господарю, стори ми се, че се е променила в сравнение с последния път, когато беше в Клайдън.

— Какво по-точно искаш да кажеш?

— Държеше се учтиво, но доста хладно. Все пак нали е вдовица и се нуждае от мъж? Значи би трябвало да посрещне топло цели трима хубави рицари. Само че тя бе доволна, когато си тръгнаха.

— Някой спомена ли й причината за посещението?

— Сигурно от сър Сърл… беше направо запленен от нея.

— А той обиди ли госпожата по някакъв начин?

— С уверения във вечна любов ли? Едва ли.

Ранулф изпръхтя.

— Значи сигурно не се е държал тактично. Лейди Дьо Бърг прояви ли някакво недоволство от Ерик и Уолтър… те държаха ли се невъзпитано?

— Съвсем не. Именно затова държането й ни се стори странно.

— А знаеш ли нещо относно причините за нейното държане?

— Да. — Тази дума бе произнесена от предводителя на разбойниците, който явно не се боеше до привлече вниманието на Ранулф отново върху себе си. — Според слуховете, лейди Дьо Бърг е загубила сърцето си по Уилям Лайънел, един от нейните рицари-охранители. Ако се е заинатила да се омъжи за него, то едва ли е посрещнала другите кандидати с отворени обятия, нали?

— А ти откъде знаеш? — попита Ранулф. Мъжът вдигна равнодушно рамене.

— И ние си имаме осведомители. Бяхме известени например и за вашата първа поява в Клайдън. Знаем също и кого обърнахте в бягство онази сутрин.

— Това знаем и ние.

— Наистина ли, господарю?

Думите бяха произнесени с тон, който не оставяше съмнение, че разбойникът е осведомен за неща, от които Ранулф си няма и понятие. Тъкмо този тон никак не се хареса на великана, той рязко сграбчи пленника за дрехата и го вдигна на равнището на очите си.

— Ще сториш много добре, ако незабавно изплюеш всичко, което знаеш. Защото иначе ще си спомня защо двамата с теб сега сме тук.

— Те избягаха по посока на Уорхърст.

— Лъжеш — изсъска Ранулф. — Всички в околността знаят, че тамошният кастелан е кръгъл малоумник.

— Вярно, така е, но същото не се отнася за неговия господар. През цялата седмица лорд Ричард бе в Уорхърст и в споменатата сутрин той придружи хората си. Както те, така и той не носеха цветовете му. Аз лично го видях, когато се завърна в Уорхърст с рана на дясното рамо. Няма начин да не позная негодяя, който ме превърна в разбойник само защото бе хвърлил око на жена ми.

Ранулф бавно постави мъжа обратно на земята и внезапно избухна в гръмогласен смях за всеобщо удивление на присъстващите. Нима малкият му генерал се бе лъгал толкова много в лорда, за когото се е канела да се омъжи? И нима същият този лорд е бил толкова неосведомен относно истинските намерения на Рейна, че е понечил да я вземе насила за жена? Сили небесни, това пък ако не е най-невероятната смешка, с която се бе сблъсквал някога! Най-сетне Ранулф успя да се овладее и изгледа разбойника с присвити очи.

— Ти знаеш страшно много, господинчо!

Мъжът изпъна вдървено тялото си.

— За вдовицата Дьо Бърг сведенията ми почиват на слухове. Тя е млада и в известен смисъл е все още дете. Аз самият първи бих се усъмнил, че именно тя е изпратил въоръжен отряд след хората ви. Това, което знам обаче със сигурност е, че моите хора нямат нищо общо със случилото се и че нападателите са дошли откъм Кейф Менър. Не правя изводи от тези факти. А що се отнася до казаното от мен за Ричард от Уорхърст, то си е чистата истина.

— Това го казваш ти. Но пак ти призна, че имаш сериозни основания да очерниш името му — рече Ранулф без раздразнение.

— Да, имам такива причини — както впрочем и всички останали около мен. Баща му е силен и той си мисли, че може да пренебрегне правото и закона. В Уорхърст този човек си позволява какво ли не, тъй като там никой не смее да му възрази. А ако все пак някой се опита, бързо-бързо се присъединява към нашата компания.

— Значи твърдиш, че всички вие сте дошли от Уорхърст, така ли?

— Да, прогонени, разделени от семействата си, и то без никой да ни изслуша. Ако не го стори самият лорд Ричард, с тази работа се заема неговият кастелан или някой от онези тлъсти търговци, които се радват на благоволението му. Всички те му подражават — обвиняват някого несправедливо или защото искат нещо от него, или защото просто не го обичат. Когото и да попитате в Уорхърст, ще потвърди истинността на думите ми.

— Ако е така, защо тогава не сте потърсили помощ от съда?

— Срещу лорд? И то такъв, на когото сме подчинени? На чиито своеволия сме изложени постоянно? Какво говорите, милорд?

Ранулф изръмжа. Та самият той познаваше нрава на дребните господарчета от собствен опит. Монфор например бе един от тях.

— Ти не си крепостен. С какво си се занимавал в Уорхърст?

— Бях секретарят на лорд Ричард — отвърна мъжът с горчивина в гласа. — Дори и фактът, че бях свидетел на нечестните му печалби, не го отклони от решението му да се освободи от мен.

Ранулф вдигна вежди.

— Нечестни печалби ли? Какво имаш предвид, заграбени овци и говеда ли?

— Между другото и това.

— Печалби от кражба на добитък, собственост на Клайдън, така ли? — Ранулф не изпускаше нишката и продължи да разпитва.

— Не знам откъде идваше добитъкът. Знам само, че после го отвеждаха на север, където го продаваха.

— Ще ми кажеш само още едно нещо — заповяда Ранулф. — Защо според теб досега никой в Клайдън не е прозрял тиранията и истинския нрав на този лорд, след като Уорхърст е толкова близо?

— Че кой да се усъмни? На господарката не й се налага лично да посещава пазарите в Уорхърст; нейните търговци от Бъркънхем я снабдяват с всичко необходимо. Следователно до слуха й не достигат никакви оплаквания. Вярно, че лорд Ричард посещава често Клайдън, но напусне ли веднъж малкото си кралство, той за миг се превръща в друг човек. Способен е да убеди всеки, който не го познава, че си има работа с честен и почтен човек. Млад е, умен е и е лорд на Уорхърст едва от четири години. Дори младата лейди или баща й някога да са дочули нещо лошо за лорда, те просто не са повярвали и са го защитавали. Когато го срещнете някой ден, вие също ще се усъмните в думите ми, тъй като той прави впечатление на невероятно порядъчен човек.

— Не е нужно да го срещам, за да се усъмня. Нали не мислиш, че ще се доверя сляпо на думите на един разбойник? Разказът ти обаче отложи за известно време бесилката, която те очаква; поне до момента, в който чуя какво ще ми каже лейди Дьо Бърг. Ако се убедя, че не сте извършили това престъпление, ще помисля отново и върху останалата част от твоя разказ.