Златокосият великан

ГЛАВА ОСМА

Ранулф се спусна по стълбището на кулата. Долу, седнал на първото стъпало, го очакваше Уолтър.

— Вече реших, че си се загубил някъде. Нали знаеш, бях с онази, русокосата. Та си мислех, че ще пристигна последен в залата.

Не можа ли този Уолтър да измисли нещо по-подходящо за поздрав! Ранулф бе останал за известно време в стаята си, докато раздразнението му поотшуми. Първо му изпращат онзи дупедавец, а след това и някаква женска с размерите на бъчва, която дори и да поискаш, не можеш прегърна.

— Е, тя как беше? — рече Ранулф рязко. — Иска ли питане!

Ранулф само изръмжа глухо.

— Стопанката слезе ли вече?

— Да, преди доста време — отвърна Уолтър и в очите му просветна любопитство. — Какво ти става днес?

— Нищо ми няма. Просто младата лейди трябва да внесе ред в някои неща — поясни Ранулф и с маршова крачка премина под арката, водеща към голямата зала.

Пристъпи към подиума с камината, разположена в средата на помещението, но гневът все още го задушаваше. Сърл и Ерик бяха вече там, обкръжени от ято дами. Този път дори и вероятността да се присъедини към толкова много жени на едно място не го изплаши. Но когато заобиколи масата, покрита специално за следобедното пиршество с бели ленени покривки, той се поуспокои и дори малко се позасрами. Защото много бързо осъзна, че така и не може да различи Рейна до Шампани сред многото присъстващи жени.

Имаше четири по-възрастни дами. Тук бе и младата лейди Илейн, която изплаши по-рано, както и три момичета на не повече от дванадесет-тринадесет години. Не бе ясно коя от по-възрастните е господарката, тъй като всички до една бяха полудеца.

Най-младата от четирите пристъпи напред, за да го поздрави. Но тя бе свела поглед, както и всички останали, и той все още бе в неведение с кого си има работа. Защото непременно щеше да познае небесносините очи на господарката на Клайдън.

— Сър Ранулф, разрешете ми да ви представя лейди Маргарет, жената на сър Уилям Фолвил. Той самият е на легло и не е в състояние да се присъедини към нас.

Лейди Маргарет бе най-възрастната; оставаха още три.

— Познавате вече лейди Илейн. — Не долови ли упрек в гласа на жената? — А това е лейди Алиша, дъщерята на сър Уилям.

Хубаво дванадесетгодишно дете. Явно представянето ставаше според техния ранг.

— А дамите Хилари и Флорет са вдовици — продължи жената. — Техните съпрузи бяха рицари на Клайдън. Те загинаха, както и баща ми, в Обетованата земя.

Бе длъжен да каже нещо, макар вече да знаеше коя е дамата, която го интересува. Госпожа Хилари изглеждаше твърде набита за своите петнадесет години, а госпожа Флорет бе чаровна брюнетка, чиито зелени очи го погледнаха боязливо.

— Съжалявам за вашата огромна загуба — обърна се той и към двете, но в ответ видя само мили усмивки и кимане на глава.

— Бащите на Сесили и Елинор също придружиха баща ми. Надяваме се, че те, както и лорд Ги, ще се завърнат живи и здрави.

Това бяха последните от изброените момичета; и двете изглеждаха твърде плахи и изобщо не вдигнаха поглед към него.

— За мен е чест — изрече Ранулф и се поклони пред всички.

Представлението завърши и слава Богу, всичките тези учтивости щяха да приключат. Той се обърна към лейди Рейна с намерение да я завлече някъде и да й обясни какво го вълнува.

Тя обаче заговори първа. Положи малката си ръка на рамото му, пристъпи плътно към него и прошепна с мек, нежен глас:

— Сър Ранулф, ще бъдете ли така любезен да ме придружите. Искам да поговорим на четири очи, преди да седнем на масата.

Независимо от учтивия тон, думите й прозвучаха като заповед. Той щеше да й каже приблизително същото, но не толкова учтиво. И все пак не му се нравеше жена да го командва по този начин. Тя не изчака отговора му, смятайки очевидно, че съгласието му е нещо, което се разбира от само себе си. После обърна гръб на останалите, а ръката й го сграбчи, сякаш иска да го повлече след себе си. Нещо, което едва ли щеше да й се удаде, ако той се възпротивеше. Все пак я последва, защото също желаеше да разговаря с нея.

Тя го поведе към една от бойниците до залата. Спуснаха се по две стъпала и се озоваха в ниша с две пейки, разположени една срещу друга и осветени от лъчите на следобедното слънце.

Рейна влезе първа и седна на пейката отляво. Ранулф се намести на дясната, която влизаше в полезрението на хората до огнището. Този факт едва ли щеше да го спре да даде воля на гнева си, но и този път Рейна успя да го изпревари.

— Благодаря ви, че ми давате възможност да ви се извиня на четири очи. Неприятно ми е да разговарям за инцидента, дължащ се само на моята недалновидност. Затова ще бъда кратка. Не съм искала да ви засегна чрез действията на личния си прислужник. Когато той ме помоли да го изпратя при вас, не бях в състояние да разсъждавам трезво. Обикновено Теодрик не е толкова несръчен, но във вашия случай е бил, както ми призна самият той. Затова ви моля да простите и на него, и на мен. Непростимо е, разбира се, предположението му, че вие сте… Той е бил просто опиянен… О, Боже, всичко това е много по-неприятно, отколкото си мислех.

В този момент Рейна буквално се загърчи от срам, а по страните й изби ярка руменина. Мъжът срещу нея не й помагаше с нито една дума. Докато говореше, тя избягваше погледа му, но същевременно осъзнаваше, че я гледа втренчено, изчаквайки следващите й реплики. Но всъщност имаше ли какво да му казва повече?

Само въздъхна, след което продължи.

— Достатъчно е човек само веднъж да ви погледне, сър Ранулф, и веднага ще му стане ясно, че вие не… Е, вече сте разбрали, че Тео е различен от останалите, че само с мъже… — Просто не можеше да продължи в същия дух. — Накратко, направих глупава грешка.

— Да, така е. Напълно сте права.

Рейна се вцепени, когато чу сърдития му бас. Значи този мъж все още се гневеше! Тя го погледна право в очите и никак не й хареса онова, което съзря в индиговите им дълбини.

Дълбоко я засегна фактът, че той не прояви великодушие, след като му се извини и затова добави хладно:

— Разбира се, вината бе моя. Тео не може да бъде по-различен от това, което е. Цели пет години е до мен — обичам го и го ценя. Наказвала съм го не един път и смея да ви уверя, че повече не ще ви смущава с присъствието си. Ако обаче не можете да простите случилото се и пожелаете да си тръгнете, ще проявя разбиране.

Значи да прости или да изчезва, така ли? Ранулф успя все пак да преглътне словата, с които искаше да изрази отношението си към този ултиматум. Това женче го постави пред свършен факт! Искаше от него да забрави обидата и освен това му попречи да даде път на гнева си. Разбира се, че не можеше да си тръгне преди да падне нощта и да вземе със себе си малката вещица. Но Бог ми е свидетел, помисли си той, че вече няма да ме измъчват угризения на съвестта. Просто я предавам по най-бързия начин на Ротуел. Защото тези двамата си бяха лика-прилика.

— Както сама казахте, вече съм простил — изрече той с усилие.

— Да ви кажа честно, не се чувствам като човек, комуто са простили, сър Ранулф. Ако се налага, можете спокойно да ме поразтърсите още веднъж. Може би така обидата ще ви остави по-лесно.

Той я изгледа остро — напомняше му, че и той е извършил непростима грешка. Не се усъмни ни за миг, че репликата й е подготвена. Отгоре на всичко тази жена се одързостяваше да му се усмихва, при което в устата й проблесна ред бисерно-бели зъби.

Очевидно не очакваше да й отговори! Тя просто хвърли мост помежду им и с неуловимо движение положи ръка на коляното му. Дръпна я веднага, сякаш едва в този момент се е досетила, че все още не го познава достатъчно и не може да си позволи такъв интимен жест. Но усмивката все още не слизаше от устните й.

— Разбира се, предложението ми не беше сериозно. Всъщност никога ли не се шегуват с вас?

— О, да. Уолтър често рискува живота си по този начин.

Тя се разсмя тихо. Гласът й бе наистина приятен.

— Засрамете се! Не бива да се държите така. Мога само да се надявам, че лошото ви настроение се дължи единствено на празния ви стомах. Защото в такъв случай мога да ви помогна незабавно.

Ранулф поруменя. Младата лейди явно продължаваше да го поднася. И все пак, не потиснеше ли бързо лошото си настроение, Рейна нямаше само да му предложи да си замине, а направо щеше да го поиска от него.

— Извинете ме, госпожице. Най-охотно ще се заема с гозбите ви.

— Е, в такъв случай не бива повече да ви бавим. Елате, ще споделите моето блюдо.

Боже милостиви, нима наистина се налагаше? Тя безспорно го отличаваше, но за него този жест не беше награда. Да седи до нея и да се придържа към всичките тези дворцови правила, да я храни с най-отбраните хапки, да реже парчета месо за нея, да не оставя чашата и празна и изобщо да прави всичко възможно само и само да й хареса — нима всичко това можеше да се нарече удоволствие? Ако мъжът е гладен, трябва да седне и да се нахрани на спокойствие — нещо невъзможно в присъствието на дами, които естествено очакват да бъдат обслужвани и забавлявани.

Ранулф затвори очи и простена, но веднага ги отвори — Рейна се върна до подиума, предполагайки отново, че той я следва по петите. Докато тя се плъзгаше по пода, погледът му се спря на тесните, леко полюшващи се бедра. На колко ли години беше? Петнадесет? Или може би шестнадесет? Не бе възможно, каквато е мъничка, да е много по-възрастна. Трябваше обаче да й се признае, че гърдите й си бяха наред. Две малки, но изпъкващи хълмчета. Независимо от множеството гънки на одеждата й.

Както седеше срещу нея в нишата не му бе трудно да я разгледа подробно, поне докато избягваше погледа му по време на извинителната си реч. В лицето й нямаше нищо детско. Бе малко, но изразително — лице на жена. Косите вежди буквално се скриваха зад мигли — ресни като на пони. Бадемовите очи, малкият, прав нос, широката уста с пълна долна устна и изящната брадичка допълваха нейния образ. Това лице не бе красиво в приетия смисъл на думата, но пък бе наистина интересно с тази пищна долна устна и безупречната кожа, нежна и изящна като крем, кожа, която сякаш те кани да я докоснеш. Но най-необичайната, направо смайваща особеност на Рейна бе съчетанието на невероятните светлосини очи с коса, черна като катран, със също толкова черни вежди и още по-черни и гъсти мигли. Може и да не бе хубава, но в никакъв случай не и грозна.

Не го привличаше никак. Вниманието му привличаха здравите, яки жени, които бяха в състояние да издържат на едно безогледно, сурово съвкупление с него. Защото това бе единственото, което го интересуваше. Малките, крехки жени го хвърляха в ужас, а когато бяха и благородни дами, желанието му се изпаряваше напълно. А точно тази дама му бе особено противна, тъй като си бе внушила, че с няколко жалки думи на извинение може да изтрие вината си. А сега към черния му списък се прибавиха и нейните подигравки. Можеше да понесе закачките на Уолтър, нейните обаче не.

В този миг забеляза, че приятелят му се е ухилил широко. Стана от мястото си. Трябваше да приключи по-бързо с храненето — необходимо му бе време, за да обмисли на спокойствие плановете за през нощта.

Прозвуча рог, който призова хората от замъка на трапезата. Ранулф не можеше да повярва на очите си, виждайки колко малко войници влязоха в залата. А освен това някои от тях бяха и ранени. Голяма и богата крепост като тази би могла да издържа стотици мъже и се налагаше въпросът къде ли са останалите от гарнизона, необходими за защитата на цялото съоръжение. Ранулф очакваше с огромно нетърпение отговора на този въпрос, но трябваше да поизчака.

Реши да разпита стопанката някъде другаде, тъй като тук, в залата, му се налагаше да сдържа темперамента си. Със своя силен характер тя щеше да го ядоса лесно и затова трябваше да се въздържа от общуване с нея. Когато я отвлече от Клайдън, щеше да има предостатъчно време за въпроси и отговори. И в никакъв случай нямаше да си играе на учтивост и чинно поведение.

По тази причина предостави на Уолтър да води разговора и да забавлява дамите, макар че понякога това ставаше за сметка на самия Ранулф. Уолтър успя да привлече вниманието на лейди Рейна и затова на Ранулф не му се наложи да понася погледа й повече от един-два пъти. След като се нахрани, реши да се оттегли под предлог, че трябва да изпрати част от своите хора. Лейди Рейна прие желанието му с охота, тъй като изпитваше страх от превъзхождащия брой на неговите войници, не знаейки за какво може да ги използва. Той обаче изобщо не обмисляше възможността да плени стопанката на замъка със силата на оръжието. Този начин на действие би довел, разбира се, до изколването на нейните хора. А ако я отвлечеше тайно, щеше да се избегне даването на жертви.