Златокосият великан

ГЛАВА ШЕСТА

Лорд Ротуел категорично не заслужаваше този късмет — човек, домогнал се до просторните си имоти посредством бракове с пет богати жени. А сега се гласеше чрез шести брак да умножи и бездруго чудовищното си състояние.

Ранулф не бе наясно дали в сметката са включени и други имоти и арендни земи, но дори и само Клайдън представляваше великолепно имение. По пътя към замъка той видя многобройните житни ниви, голямо село с поне двеста крепостни, със здрави колиби от тежки, трайни греди, с река и стари, могъщи дъбове. В далечината се въртеше мелнично колело, до него се издигаше господарският дом. Наоколо се простираха безкрайни гори, в които неговият отряд разпъна стана си предния ден, а тази сутрин там останаха колите от обоза, както и целият останал ариергард.

Най-силно впечатление обаче оставяше самият замък. Дори и имението на лорд Монфорд не притежаваше тези размери; същото се отнасяше и за имота на бащата на Ранулф. Просторният външен двор бе ограден от дебел зид, по който на равни разстояния се извисяваха множество кули. От вътрешната страна на насипа имаше доста сгради: обширен обор, навес със сламен покрив и преградки за добитъка, ковачница, пивоварна, различни складове. Вляво се виждаше езерце с рибки, а до него се издигаше гълъбарник. Десният участък на двора пък представляваше истински военен плац.

Във вътрешния двор бяха разположени множество по-малки обори и складове. Тук имаше градина с кошери, както и кухня, макар че по-късно в жилищното крило е била построена нова, по-модерна кухня — явно хранещите се са предпочитали ястията да са що-годе топли.

Самият замък, боядисан с бяла вар, притежаваше изключително дебели зидове и се извисяваше на височина над тридесет метра, като ъгловите кули бяха с още пет метра по-високи. Заради чудовищната височина жилищното крило, състоящо се от цели три етажа, се пресичаше от яка подпорна стена. Тук бяха спалните помещения на войниците, на втория етаж — новата кухня и горният каптаж на водата, а на третия — голямата зала. В жилищните помещения се влизаше през една пристройка, представляваща значително разширение на лявото крило на замъка. Тази пристройка също се издигаше на три етажа. Външното стълбище, което водеше към параклиса до голямата зала, завършваше с подвижен мост.

Ранулф успя да види по-голямата част от имението със собствените си очи, а и оръженосецът Обер буквално ги заля с подробности за замъка, докато ги съпровождаше до залата. Друг словоохотлив осведомител се оказа прислужникът, когото младата лейди нарече Тео. Той отговаряше охотно на всеки въпрос, задаван му от Ранулф, и по тази причина гостът се съгласи младежът да му помага по време на банята; още повече, че бе изпратил Лензо да почисти меча и изцапаните с кръв доспехи.

Обичайната практика бе, когато гостът се къпе, да го обслужва някоя от слугините, а ако гостът бе особено важен, същото се вършеше от самата стопанка, тоест съпругата на лорда или в редки случаи — от дъщеря му. Никога не бяха смятали Ранулф за толкова важен посетител, че да му служи стопанката и той приемаше с охота това отношение. В замяна на това обаче девойчетата от домакинството се изтрепваха да му предлагат услугите си и той си спомняше за немалко приятни мигове, в които къпането не бе единственото му занимание.

Всъщност очакваше да дойде онова сластно русокосо девойче, което зърна в залата, преди да го заведат в приготвената за него стая. Вместо него обаче се появи младежът, придружен от прислужници, които внесоха голяма вана, съдове с гореща вода и поднос. Виното, сиренето и хлябът щяха за известно време да поутолят глада му, преди да настъпи времето за следобедната трапеза. Имаше дори и дрехи за смяна, нещо, с което Ранулф не бе свикнал — първо заради извънредния си ръст, и второ, понеже все пак не бе особено влиятелна личност. Реши, че господарката на Клайдън го е сметнала за особено важен, и то не само, защото й каза, че идва от името на нейния сюзерен — очевидно тя нямаше предвид лорд Ротуел — а поради факта, че спаси нея и замъка Клайдън от враговете й, които и да бяха те.

Не се подразни, че не са му изпратили някое девойче, тъй като предната нощ се бе наситил. Но присъствието на Тео му бе малко неприятно. В забавените движения на този строен юноша се долавяха женственост и грациозност, които сигурно щяха да отминат с годините. Тъмноруси къдрици се виеха покрай ушите и тънкия врат, а кафявите му очи гледаха твърде дръзко и нахакано за слуга. Но младежът бе хубав… или поне щеше да стане хубав някой ден, когато узрееше и се превърнеше в мъж.

Ранулф забеляза как лейди Рейна положи ръка върху рамото на юношата, докато му даваше разпорежданията си. Този жест биеше на очи, тъй като не бе обичайно благородната дама да докосва своя слуга. Освен това до слуха на Ранулф достигна и фразата й: „А след това можеш да дойдеш и за мен.“ Не разбираше какво точно означават думите й, но изглежда че чувстваше момъка твърде близък. В такъв случай той явно се радваше на доверието й и сигурно знаеше за нея всичко, което си струваше да се знае. Вероятно бе тук по нейно разпореждане, а това значеше, че и стопанката желае да получи сведения за Ранулф. До този момент обаче юношата все още не бе задал нито един въпрос, а само осведомяваше госта за Клайдън и обитателите му.

Ранулф влезе в голямата, кръгла вана. Седна и в резултат на огромното му телосложение водата стигна до гърдите му. Той така и не забеляза, че Тео следи всяко негово движение с искрящи очи.

Момъкът бе едновременно възхитен и изплашен. В живота си все още не бе виждал толкова красиво и огромно мъжко тяло. Всеки от мускулите на този човек издаваше челичена сила. Ръцете му бяха в състояние без всякакви усилия да строшат човешка кост. Дълги, дълги крака, малък, заоблен, хубав задник, огромен гръб и всичко това опънато, стегнато и сякаш обвито в златиста кожа. Тео бе длъжен да поеме риска дори с опасност за живота си. Но не знаеше точно как да подходи към мъж като Ранулф.

Положи дрехите на госта отстрани, зарови пръсти в тях и ги задържа толкова дълго, колкото да не предизвика никакво подозрение. Но великанът така и не забеляза нищо; той дори не погледна младежа, докато задаваше въпросите си. Тео отговаряше механично, тъй като мислите му кръжаха около едно единствено нещо. По правило до този момент не му се бе налагало да се държи така, че да го забележат. Достатъчен бе един зноен поглед и всичко ставаше ясно. Но с този мъж нещата стояха другояче — явно интересът му бе насочен единствено към Клайдън. Поне до този миг.

— На колко години е твоята господарка?

Рицарят се пресегна към кесията и сапуна, лежащи върху столче до ваната, но Тео го изпревари.

— Нека аз ви измия, господарю.

Ранулф повдигна рамене с безразличие, макар и да не очакваше, че момчето ще стигне толкова далеч в помощта си. Все пак Лензо и Кенрик често изтъркваха гърба му и затова сега се наведе напред. Въпроса си обаче не забрави.

— И така, на колко години е тя?

Тео насапуниса гърба му, не смеейки нито да отговори, нито пък да го докосне.

— Защо ме питате?

— Защото не видях нито гърдите й, нито бедрата, нито каквито и да било заоблености. Така мога само да гадая. Тя дете ли е още?

Въпросът на този чужд човек би трябвало да обиди Тео, но вместо това той само се разхили. Ранулф не го забеляза дори и в този момент. Вярно, че Рейна не бе заоблена като повечето жени, но иначе си бе съвсем наред. Просто бе съвсем мъничка. Тези, които не я бяха виждали разсъблечена, не можеха дори и да подозират, че краката й са направо безупречни и че притежава най-възхитителното заоблено дупенце на този свят, гладко като коприна. Наистина гърдите й се събираха в малка шепа, но бяха извити нагоре и си имаха големи зърна. Който и мъж да ги съзреше, щеше да остане запленен. Е… поне повечето мъже.

Докато отговаряше, Тео се постара в гласа му да не прозвучи самодоволство, тъй като познаваше точно онези страни на господарката си, които рицарят никога нямаше да опознае.

— От доста години лейди Рейна не е дете. Тя е вече зряла жена, макар и първоначално да не създава такова впечатление.

Ранулф забеляза, разбира се, че въпросът му относно възрастта на стопанката си остана без отговор. Още малко и щеше съвсем точно да разбере дали момчето наистина не желае да говори за нея.

— Добре де, но щом като е оставила детските години зад себе си, защо тогава не е омъжена?

Тео премина гальовно с кесията по златистата кожа на огромния, мускулест гръб. В този миг той изобщо не бе в състояние да разсъждава хладнокръвно.

— Беше сгодена, но избраникът загина преди две години.

— Но, сигурно после отново се е сгодила?

Тео набърчи чело и се опита да се съсредоточи. Навлизаха в твърде опасна тема. Рицарят идваше от Шефърд; следователно и той, както и самият Шефърд, би трябвало да си мисли, че Рейна вече е сгодена. Ако е така обаче, защо тогава задава този въпрос?

— Разбира се, че е сгодена. Нима сър Хенри не ви е изпратил да узнаете кога точно ще бъде венчавката? Кастеланът на лорд Ги ще се появи тук в качеството си на свидетел й от името на графа ще приеме клетва за вярност от страна на новия лорд на Клайдън.

За Ранулф бе добре дошло, че присъствието му се обяснява по толкова прост начин. Поне за едно нещо Ротуел бе прав. Ако наистина е имало някакъв договор с Ротуел, то очевидно младата лейди го нарушаваше. Защото се канеше да се омъжи за друг.

— Значи точната дата е определена, така ли? — попита Ранулф.

Тео се възползва от разсеяността на великана и затърка с кесията гръдта му.

— На този въпрос може да отговори единствено моята господарка.

— И кой е щастливецът?

Тео удвои предпазливостта си — Рейна обикновено отблъскваше подобни въпроси. Нима можеше да каже, че е Дьо Ласел, след като всеки миг можеше да се появи Дьо Аркур и Рейна да го вземе за съпруг. Следователно, помисли си той, Ранулф Фиц Хю не знае, че до този момент името на бъдещия съпруг не е било споменавано.

— Това е вътрешен семеен въпрос, но съм убеден, че сър Хенри ви е осведомил.

Ранулф изръмжа недоволно. Момчето му се изплъзваше отново и това никак не му хареса. Съвсем близко до ума бе, че венчавката ще се състои съвсем скоро — особено пък след събитията от сутринта. В такъв случай обаче защо беше тази тайнственост около името на мъжа, който щеше да измести Ротуел? Ако Ротуел му е казал истината, този човек не ще да е бил избран от баща й. Следователно конците се дърпаха от графа на Шефърд. Никоя жена не би си позволила да действа на своя глава или дори да прекъсва годежа. Та нали в такъв случай презреният мъж можеше да събере армия и да я хвърли срещу нея; или да наеме преследвач, както бе сторил Ротуел. Защо тогава графът я е оставил толкова време без закрила? Ако е държал да я даде на друг мъж, е трябвало да побърза, тъй като неомъжената дама е лесна плячка за всекиго. Бе застанал пред истинска загадка, но всъщност всичко това нямаше никакво значение. Задачата му се състоеше в следното — да отведе младата лейди при Ротуел. Точно тъй щеше и да стори. Изобщо не го засягаше кой в крайна сметка ще стане собственик на Клайдън. Естествено, щастливецът беше за завиждане, тъй като имението бе великолепно. Единственият недостатък бе, че същият този човек трябваше да вземе заедно със замъка и една женичка с ръст на дете, която обаче раздаваше заповеди като военачалник. Но и този факт не бе от значение. И гърбава, и саката да бе жената, пак щеше да е желана съпруга, тъй като Клайдън бе неин.

Вглъбен в мислите си, Ранулф не забелязваше действията на Тео. Внезапно обаче осъзна, че юношата стои до него, потопил ръка във водата, и движи кесията по вътрешната страна на бедрата му. Ранулф се вцепени, връхлетян от внезапно подозрение. Нима животът бе опротивял на този момък! Съмненията му се оправдаха напълно в мига, в който ръката на момчето се плъзна още по-нататък и се озова не там, където трябваше. Ранулф обърна лице към Тео, чиито очи бяха придобили стъклен отблясък и буквално го изпиваха. Последва светкавична реакция.

Таванските греди се разлюляха от яростния му рев, той сграбчи момчето и с едно единствено движение на ръката го запокити напряко през стаята.

— Гръм и мълнии, тази жена ми изпраща да ме къпе мъжеложец!

Тео се изправи с усилие на крака и продума навъсено:

— Трябваше само да кажете „не“ и нямаше да ви притеснявам.

— „Не“ ли? — извика Ранулф, невярващ на ушите си. — Ти, гаден малък помияр! Благодари се, че още не съм ти отскубнал оная работа и не съм ти я натикал отзад. Изпарявай се, докато не съм си променил решението! Хайде!

Тео излетя като тапа от стаята. Ранулф проследи бягството му с поглед, искрящ от гняв. Не бе достатъчно предпазлив. Поведението на Тео бе твърде женствено и би трябвало още в началото да се досети с кого си има работа. Заблуди го подозрението, че стопанката е изпратила момчето като съгледвач, нещо, което изобщо не отговаряше на истината. По дяволите, дамата да не си мислеше, че е някой от проклетите содомити? Нима наистина приличаше на такъв? Е, всъщност тези неща не личат от пръв поглед, нали?

Всички тези мисли преминаха бързо през ума му и гневът му се уталожи. Дори и за краля се носеше мълвата, че предпочита да споделя ложето си с момченца; нищо, че бе безстрашен войн с великански ръст. В живота се срещаха мъже, които обичаха и двете неща, други пък предпочитаха или само едното, или само другото. В църквата често се проповядваше на тази тема и Ранулф бе наясно с широкото разпространение на това противоестествено влечение. И все пак до този момент никой не се бе одързостявал да се сближи с него по този начин. Този женчо Тео трябваше да благодари на Бога, че Ранулф не го разкъса на парчета.