Звездният отбор

10

През следващия час Дейвид се отдаде на чистене. Избърса праха от бюрото и столовете. Намери в кухнята стара прахосмукачка и почисти дъсчения под. Напълни три големи торби с боклук и ги изнесе на малката задна веранда. От време на време спираше, за да се порадва на прозорците и слънчевата светлина — нещо, което никога не бе правил в „Роган Ротбърг“. В ясен ден от там се разкриваше вълнуваща гледка към езерото Мичиган, но още през първата си година във фирмата той бе научил, че времето, прекарано в зяпане от Тръст Тауър, не носи хонорари. Новаците попадаха в стаички като малки бомбоубежища, където се трудеха едва ли не денонощно, и след време забравяха за слънцето и мечтите. Сега Дейвид не можеше да се откъсне от прозорците. Вярно, тук гледката не беше толкова вълнуваща. Като надникнеше надолу, можеше да види салона за масажи, а отвъд него кръстовището на „Престън“, „Бийч“ и Трийсет и осма улица, където бе прогонил с парче желязо отрепката Гоулстън. След кръстовището пак започваше квартал с едноетажни къщи, превърнати в офиси и заведения.

Не беше кой знае какво, но на Дейвид му харесваше. Представляваше вълнуваща промяна в живота му, ново предизвикателство. Означаваше свобода.

На всеки десетина минути Уоли наминаваше да види как върви работата и стана ясно, че си е наумил нещо. След около час той най-после изплю камъчето:

— Слушай, Дейвид, в единайсет часа имам дело. В бракоразводния съд. Сигурно не си стъпвал там, та си помислих дали да не дойдеш да те запозная със съдията.

Почистването бе взело да става скучно и Дейвид се ухили.

— Да вървим.

Докато излизаха през задната врата, Уоли попита:

— Онзи джип ауди твой ли е?

— Да.

— Имаш ли нещо против да караш? Аз ще говоря.

— Дадено.

Докато потегляха по „Престън“, Уоли заяви:

— Виж, Дейвид, истината е, че преди година ме хванаха пиян зад волана и ми взеха книжката. Ето, казах го. Държа да съм честен.

— Добре. И ти ме видя на градус.

— Така си е. Но милата ти съпруга ми каза, че не си падаш по пиенето. А моето пиене има дълга история. Сега съм трезвен от шейсет и два дни. Всеки ден е предизвикателство. Посещавам сбирките на Анонимните алкохолици и няколко пъти ходих на лечение. Какво друго искаш да знаеш?

— Не аз започнах разговора.

— Оскар удря по няколко питиета всяка вечер. Повярвай ми, с жена като неговата няма друг начин, но не прекалява. Някои хора го умеят. Могат да спрат на втората или третата чашка. Могат без затруднение да прескочат няколко дни, дори седмици. Други пък не спират, докато не им призлее като на теб вчера.

— Благодаря, Уоли. Между другото къде точно отиваме?

— В Дейли Сентър на Уест Уошингтън Стрийт петдесет. Аз лично се справям добре за известно време. Знаеш ли, пет пъти съм зарязвал пиенето.

— Откъде да знам?

— Както и да е, стига сме приказвали за пиене.

— Какво й е на жената на Оскар?

Уоли подсвирна и за момент се загледа през страничното стъкло.

— Корана жена, мой човек. От ония, дето са израснали в хубавите квартали, баща й ходел на работа с костюм и вратовръзка, а не с униформа, затова още от малка си втълпила, че стои над другите. Вири нос до небето. Допуснала голяма грешка, като се омъжила за Оскар — казала си, той е адвокат, нали така? Адвокатите ринат парите с лопата, нали така? Да, ама не. Оскар не печели колкото й се иска и тя безмилостно го тормози, защото иска още пари. Мразя я тая жена. Ти няма да я видиш, защото тя отказва да стъпи в кантората и това само ме радва.

— Защо не се разведе?

— Ами това му разправям от години. Аз нямам проблем с разводите. Вече четири пъти съм минал по тоя път.

— Четири пъти?

— Аха, и всеки път си струваше мъките. Нали знаеш какво казват — разводът е скъп, защото си струва.

Уоли се разсмя на собствената си изтъркана шега.

— Сега женен ли си? — попита Дейвид малко по-предпазливо.

— Не, волен съм като птичка — каза Уоли с такъв тон, сякаш никоя жена не можеше да му откаже.

Дейвид си го представи в някое заведение или на купон и се зачуди коя ли жена би изпаднала дотам, че да приеме компанията му. И така, за по-малко от петнайсет минути бе узнал, че Уоли е временно трезвен пияница с четири бивши съпруги, няколко неуспешни терапии против алкохолизъм и поне един сблъсък с полицията заради каране в нетрезво състояние. Реши да не пита повече.

Сутринта, докато закусваше с Хелън, той се разрови из интернет и откри, че 1) преди десет години срещу „Финли и Фиг“ е било повдигнато обвинение за сексуален тормоз, оттеглено след споразумение; 2) веднъж Оскар е бил порицан от щатската адвокатска асоциация заради раздути сметки по бракоразводно дело; 3) Уоли е порицан два пъти за „агресивно привличане“ на клиенти, пострадали при автомобилни злополуки, включително една твърде неприятна история, когато облякъл бяла престилка и нахълтал в болничната стая на тежко ранен младеж, който починал няколко часа по-късно; 4) поне четирима бивши клиенти са съдили фирмата за некомпетентност, макар да не ставаше ясно дали някой е получил обезщетение; и 5) фирмата се споменаваше в жлъчна статия, написана от преподавател по правна етика, отвратен от адвокатските реклами. И всичко това само докато закусваше.

Хелън се разтревожи, но Дейвид избра твърда и цинична позиция и възрази, че подобно съмнително поведение изобщо не може да се мери с нравите на главорезите от „Роган Ротбърг“. Трябваше само да спомене делото „Стрик Ривър“, за да спечели спора. Водата на Стрик Ривър в Уисконсин беше жестоко замърсена от печално известна химическа компания, чиито интереси защитаваше „Роган Ротбърг“, и след десетилетия свирепи съдебни спорове и умели правни маневри изхвърлянето на химикали в реката продължаваше.

Уоли се ровеше из чантата си.

Пред тях се извисиха небостъргачите и Дейвид се вгледа във величествените сгради, струпани в центъра на Чикаго. Тръст Тауър беше в средата.

— Сега щях да съм там — промърмори тихичко той.

Уоли вдигна очи и разбра какво си мисли Дейвид.

— Къде точно?

— В Тръст Тауър.

— Когато завърших втори курс право, през лятото работих като стажант в Сиърс Тауър. В „Мартин и Уилър“. И си мислех, че точно това искам.

— Какво стана?

— Не можах да изкарам изпита за адвокатска правоспособност.

Дейвид прибави това към растящия списък на недостатъците му.

— Няма да ти липсва, нали? — попита Уоли.

— Не, тръпки ме побиват само като погледна сградата. Не искам да стъпвам там.

— Завий наляво по „Уошингтън“. Наближаваме.

В Дейли Сентър двамата минаха през охранителните скенери и се изкачиха с асансьора до шестнайсетия етаж. Наоколо гъмжеше от адвокати, ищци и ответници, полицаи. Едни сновяха насам-натам, други стояха на групички, увлечени в сериозни разговори. Правосъдието дебнеше и, изглежда, всички се бояха от него.

Дейвид нямаше представа къде отива и какво прави, затова вървеше плътно до Уоли, който явно се чувстваше като у дома си. Отминаваха зала след зала.

— Никога ли не си виждал съдебна зала отвътре? — попита Уоли, докато крачеха бързо по протритите мраморни плочки.

— Не и откакто завърших университета.

— Невероятно. Какво си правил през последните пет години?

— Не ти трябва да знаеш.

— Вярвам ти. Тук сме — каза Уоли и посочи масивната двойна врата на една съдебна зала. Табелката върху вратата обявяваше: „Окръжен съд, окръг Кук — Бракоразводна колегия, съдия Чарлс Бредбъри“.

— Кой е Бредбъри? — попита Дейвид.

— Сега ще го видиш.

Уоли отвори вратата и двамата влязоха вътре. Отзад се бяха настанили неколцина зяпачи. Адвокатите седяха отпред и изглеждаха отегчени. Свидетелското място пустееше — в момента нямаше дело. Съдия Бредбъри разглеждаше някакъв документ, без да бърза. Дейвид и Уоли седнаха на втория ред. Уоли огледа залата, видя клиентката си, усмихна се и кимна. После прошепна на Дейвид:

— Това се нарича свободен ден за разлика от съдебните дни. Общо взето, в такъв ден можеш да подаваш молби, да уреждаш рутинни въпроси и така нататък. Онази дама с късата жълта рокля е нашата любима клиентка Диана Нъксхол. Кани се да получи още един развод.

— Още един ли? — попита Дейвид и се озърна. Диана му намигна. Изрусена, с огромни гърди и крака до сливиците.

— Веднъж вече я уредих. Сега повтарям. Може да е имала и други разводи преди мен.

— Прилича ми на стриптийзьорка.

— Не бих се учудил.

Съдия Бредбъри подписа някакви документи. Адвокатите пристъпиха към него, заговориха, постигнаха каквото искаха и си тръгнаха. Минаха петнайсет минути и Уоли почна да се тревожи.

— Мистър Фиг — каза съдията.

Уоли и Дейвид минаха зад преградата, заобиколиха масите и застанаха пред ниския подиум, който позволяваше на адвокатите да се гледат почти очи в очи с негова чест. Бредбъри избута микрофона настрани, така че да разговарят, без да ги чуват.

— Какво става? — попита той.

— Имаме нов адвокат в кантората, господин съдия — гордо съобщи Уоли. — Запознайте се с Дейвид Зинк.

Дейвид протегна ръка и съдията сърдечно я стисна.

— Добре дошъл в моя съд.

— Дейвид работеше за голяма фирма в центъра — поясни Уоли. — Сега иска да се запознае с истинското правосъдие.

— Няма да научиш много от Фиг — изкиска се Бредбъри.

— Той е учил в Харвард — каза Уоли още по-гордо.

— Тогава какво търсиш тук? — попита съдията. Изглеждаше абсолютно сериозен.

— Писна ми от голямата фирма — обясни Дейвид.

Уоли извади някакви документи.

— Имаме малък проблем, господин съдия. Моята клиентка е хубавицата Диана Нъксхол, с жълтата рокля на четвъртия ред отляво.

Бредбъри надникна над очилата и каза:

— Вижда ми се позната.

— Да, беше тук преди около година за втори или трети развод.

— Със същата рокля, струва ми се.

— Да, и аз така мисля. Същата рокля, но циците са нови.

— Успя ли да се облажиш?

— Още не.

Дейвид едва не припадна. Макар че никой не можеше да ги чуе, съдията и адвокатът обсъждаха в съда секс с клиентка.

— Какъв е проблемът? — попита Бредбъри.

— Не плаща. Дължи ми триста долара, но както и да натискам, нищо не мога да изкопча от нея.

— Къде точно натискаш?

— Ха-ха. Отказва да плати, господин съдия.

— Трябва да я погледна отблизо.

Уоли се завъртя и махна на Диана Нъксхол да дойде до подиума. Тя стана и с кокетна походка мина между скамейките, после излезе отпред. Адвокатите онемяха. Двамата пристави се събудиха. Другите присъстващи зяпнаха. Когато вървеше, роклята ставаше още по-къса. Дамата беше обула обувки с висок ток, от които би се изчервила дори улична проститутка. Когато тя застана до тях, Дейвид се отдръпна колкото можеше по-настрани.

Съдия Бредбъри се престори, че не я забелязва. Беше се задълбочил в съдържанието на съдебното досие.

— Развод по взаимно съгласие, нали, мистър Фиг?

— Точно така, ваша чест — отговори почтително Уоли.

— Всичко ли е наред?

— Да, освен дребния въпрос за хонорара ми.

— Тъкмо го забелязах — навъси се Бредбъри. — Изглежда, че става дума за триста долара, нали?

— Именно, господин съдия.

Бредбъри надникна над очилата и огледа най-напред гърдите на клиентката.

— Готова ли сте да уредите хонорара, мисис Нъксхол?

— Да, ваша чест — отговори тя с писклив глас. — Но ще трябва да отложа за другата седмица. Разбирате ли, в събота се омъжвам и… така де, просто няма как да го уредя в момента.

Прехвърляйки поглед от гърдите й към лицето и обратно, негова чест произнесе важно:

— От опит знам, че в бракоразводните дела хонорарите никога не се плащат впоследствие. Аз се грижа за моите адвокати и държа да им бъде платено, преди да подпиша окончателното решение. Каква е цялата сума, мистър Фиг?

— Шестстотин. Тя плати в аванс половината.

Бредбъри се престори на смаян.

— Шестстотин? Това е много скромен хонорар, мисис Нъксхол. Защо не платихте на адвоката си?

Очите й изведнъж овлажняха.

Адвокатите и зрителите не можеха да чуят подробностите, но не откъсваха очи от Диана, особено от краката и обувките й. Поразен от подобна сцена в съда, Дейвид се отдръпна още назад.

Бредбъри се приготви за финалния удар. Леко повиши глас и каза:

— Днес няма да ви дам развод, мисис Нъксхол. Щом платите на адвоката си, ще подпиша решението. Разбирате ли?

Тя избърса сълзите от бузите си.

— Моля ви.

— Съжалявам, но при мен има ред. Държа всички задължения да се изпълняват — издръжка на съпруги, на деца, адвокатски хонорари. Това са само триста долара. Вземете назаем от някой приятел.

— Опитах се, но…

— Моля ви. Непрекъснато чувам това. Свободна сте.

Тя му обърна гръб и се отдалечи, последвана от похотливия поглед на съдията. Уоли също зяпаше и клатеше възхитено глава, готов всеки миг да се втурне след нея. Когато вратата се затвори, цялата съдебна зала отново си пое дъх. Бредбъри отпи глътка вода и попита:

— Нещо друго?

— Само още едно, господин съдия. Джоани Бренър. Взаимно съгласие, без спорове за имуществото, без деца и най-важното — хонорарът ми е платен изцяло.

— Доведи я.

— Не знам дали ставам за адвокат по разводите — призна Дейвид.

Вече бяха напуснали Дейли Сентър и караха бавно в натовареното движение.

— Страхотно, дойде за пръв път в съда, престоя по-малко от час и вече си планираш адвокатската практика — възхити се Уоли.

— И другите ли съдии правят като Бредбъри?

— Кое? Да защитават адвокатите ли? Не, повечето съдии отдавна са забравили какво е да бъдеш в окопите. Щом надянат черната тога, моментално забравят. Бредбъри е различен. Помни много добре с каква паплач си имаме работа.

— И сега какво? Диана ще си получи ли развода?

— Днес следобед ще дотърчи с парите в кантората и ще я уредим в петък. В събота се омъжва, а след около шест месеца ще дойде за нов развод.

— Предавам се. Наистина не ставам за тая работа.

— Добре де, гадничка е. Деветдесет процента от нея не са цвете за мирисане. Играем на дребно, за да си плащаме режийните, и мечтаем за големия удар. Но снощи, Дейвид, видях мечтата на живо и ще ти кажа защо. Чувал ли си за лекарство, наречено „Крейокс“?

— Не.

— Е, ще чуеш. То убива хора под път и над път, там ще е следващият голям колективен иск и трябва да побързаме да се включим. Накъде караш?

— Имам да свърша набързо една работа и след като сме в центъра, ще стане бързичко.

Минута по-късно Дейвид спря на забранено място пред „Абнър“.

— Бил ли си тук? — попита той.

— О, да. Малко са баровете, които не познавам, Дейвид. Но отдавна не съм идвал.

— Аз пък вчера бях и трябва да си платя сметката.

— Защо не я плати вчера?

— Защото не можех да си намеря джобовете, не помниш ли?

— Ще чакам в колата — каза Уоли и хвърли към вратата на бара дълъг поглед, изпълнен с копнеж.

Мис Спенс седеше на трона си със замъглени очи и поруменели бузи, напълно откъсната от света. Абнър се суетеше зад бара, правеше коктейли, наливаше бира, плъзгаше по плота чинии с хамбургери. Дейвид го изчака да се приближи до касата и каза:

— Хей, върнах се.

Абнър се усмихна.

— Значи все пак си оцелял?

— О, да. Току-що бях в съда. Пазиш ли ми сметката?

Абнър бръкна в чекмеджето и извади някакво листче.

— Да закръглим на сто и трийсет долара.

— Само толкова ли? — Дейвид му подаде две банкноти по сто долара. — Задръж рестото.

Абнър кимна към мис Спенс, която бе притворила очи.

— Мацката ти е тук.

— Днес не е толкова хубава — каза Дейвид.

— Снощи дойде един мой приятел от финансите. Каза, че имала към осем милиарда.

— Знаеш ли, май започна да се разхубавява.

— Мисля, че те харесва, но гледай да не я изтървеш.

— По-добре да не я закачам. Благодаря, че се погрижи за мен.

— Няма проблеми. Ела някой път пак да се видим.

Не ми се вярва да стане, помисли си Дейвид, докато набързо си стискаха ръцете за сбогом.