Звездният отбор

21

Клиентите на „Финли и Фиг“ по делото „Крейокс“ започнаха да говорят точно в девет сутринта в една банкетна зала на хотел „Мариот“. Срещата бе насрочена от помощника на съдия Сийрайт, а мястото бе избрано от ответника „Варик Лабс“. Предлагаха се щедри количества кифлички, сладкиши, кафе и чай. Дълга маса беше подготвена с видеокамера в единия край и свидетелско място в другия.

Айрис Клопек беше първата свидетелка. Предишния ден тя бе повикала линейка и я бяха откарали в болница с аритмия и хипертония. Нервите й бяха обтегнати до краен предел и тя няколко пъти каза на Уоли, че няма да издържи делото. Той пък няколко пъти отвърна, че ако се справи, скоро ще получи голям чек, „вероятно за милион долара“, и това донякъде й помогна. Още повече помогнаха хапчетата „Ксанакс“, така че, когато зае свидетелското място и погледна към адвокатския легион, Айрис беше изцъклена и умът й се рееше незнайно къде. Въпреки това в първия миг тя замръзна и безпомощно се озърна към адвоката си.

— Само ще си поговорим — успокои я Уоли. — Ще има много адвокати, но повечето от тях са мили хора.

Не изглеждаха мили. Отляво седяха редица навъсени млади мъже в тъмни костюми. Те вече драскаха в бележниците си още преди да е изрекла и дума. Най-близо до нея беше една красива жена, която се усмихна и помогна на Айрис да седне. Отдясно бяха Уоли и още двама от хората му.

Жената каза:

— Мисис Клопек, казвам се Надин Карос и съм водещ адвокат на „Варик Лабс“. През следващите два часа ще ви изслушаме и искам да се помъчите да се отпуснете. Обещавам, че няма да се опитвам да ви подведа. Ако не разбирате някой въпрос, не отговаряйте. Ще го повторя. Готова ли сте?

— Да — каза Айрис, макар че всичко се раздвояваше пред очите й.

До Айрис стоеше стенографката, която каза:

— Вдигнете дясната си ръка.

Айрис вдигна ръка и се закле да говори истината.

— И така, мисис Клопек — каза мисис Карос, — вашите адвокати сигурно са ви обяснили, че правим видеозапис на изявлението ви и то може да се използва в съда, ако по някаква причина бъдете възпрепятствана да дадете показания. Разбирате ли?

— Мисля, че да.

— Ще бъде чудесно, ако гледате в камерата, докато говорите.

— Ще се опитам… да, мога да го направя.

— Много добре, мисис Клопек. Вземате ли в момента някакви лекарства?

Айрис се втренчи в камерата, сякаш очакваше да разбере от нея какво да каже. Всеки ден вземаше по единайсет хапчета за диабет, кръвно налягане, холестерол, нарушения на сърдечния ритъм, артрит, камъни в бъбреците и още няколко болежки, но се тревожеше главно за успокоителното, защото то можеше да засегне душевното й състояние. Уоли я бе посъветвал да избягва всякакви приказки за „Ксанакс“, ако случайно стане дума, а ето че мисис Карос ровеше точно там.

Тя се изкиска.

— Разбира се, вземам много лекарства.

Трябваха й петнайсет минути, за да ги изреди всичките, и точно когато приключваше със списъка, изведнъж се сети за още едно и изтърси:

— Вземах и „Крейокс“, но вече не. Това лекарство убива.

Уоли избухна в оглушителен смях. Оскар също намери казаното за смешно. Дейвид устоя на изкушението да се изкиска, като погледна отвъд масата към каменните физиономии на момчетата от „Роган Ротбърг“, нито един от които не си позволи дори да помръдне веждите си. Надин обаче се усмихна и каза:

— Това ли е всичко, мисис Клопек?

— Мисля, че да — отговори тя не съвсем уверено.

— Значи не вземате нищо, което да влияе върху преценката, паметта или способността за даване на искрени отговори?

Айрис погледна към Уоли, който се прикри зад бележника, и за секунда бе очевидно, че има нещо недоизказано.

— Точно така — каза Айрис.

— Нищо против депресия, стрес, пристъпи на паника или тревожност?

Мисис Карос сякаш четеше мислите на Айрис и знаеше, че тя лъже. Айрис едва не се задави, докато отговаряше:

— Обикновено не.

Десет минути по-късно все още разчепкваха това „обикновено не“ и накрая Айрис призна, че „от време на време“ взема по някое хапче „Ксанакс“. Все пак успя да даде уклончив отговор, когато мисис Карос се опита да изкопчи подробности за успокоителните. Изтърва се да ги нарече „моите весели хапчета“, но побърза да продължи. Въпреки набъбналия си език и натежалите клепачи Айрис увери стената от адвокати отляво, че е с ясен ум и напълно готова за разговор.

Адрес, дата на раждане, професия, образование — нещата бързо влязоха в релси. Надин и Айрис обсъдиха най-подробно семейство Клопек с подчертан интерес към покойния Пърси. Главата на Айрис се избистряше и тя успя да изхлипа два пъти, докато говореше за любимия си съпруг, починал преди две години. Мисис Карос разпита за здравето и навиците на Пърси — пиене, пушене, спорт, хранене — и колкото и да се мъчеше да го разкраси, Айрис даде сравнително точно описание. Пърси се оказа дебел и болен, бе консумирал вредни храни, бе прекалявал с бирата и рядко бе ставал от канапето.

— Но спря да пуши — добави Айрис поне два пъти.

След първия час дадоха почивка и Оскар си тръгна под предлог, че трябвало да отиде в съда, но Уоли имаше подозрения. Беше притиснал старши съдружника да дойде, за да демонстрират сила пред армията, която щяха да им изпратят от „Роган Ротбърг“, макар че присъствието на Оскар Финли едва ли щеше да стресне защитата. В пълен състав звездният отбор на „Финли и Фиг“ наброяваше трима души. На два метра от себе си, от другата страна на масата, Уоли преброи осмина.

Седем адвокати да седят и да водят едни и същи записки, докато един говори? Нелепо. Но докато Айрис продължаваше да бъбри, Уоли си помисли, че демонстрацията на сила е добър знак. Може би онези от „Варик“ толкова се страхуваха, че бяха наредили на адвокатите си да не пестят разходи. Може би „Финли и Фиг“ ги държеше за гърлото, без да знае.

Надин помоли Айрис да разкаже за заболяванията на Пърси и Уоли престана да слуша. Все още се ядосваше, че Алисандрос пак бе пропуснал процедурата. Отначало Алисандрос кроеше големи планове да пристигне с цялата си свита, да влезе в сблъсък с „Роган Ротбърг“ и да спечели точки. Но поредното спешно дело, този път в Сиатъл, се оказа по-важно.

— Това са само първи приказки — бе казал той предишния ден по телефона на развълнувания Уоли. — Елементарна работа.

Елементарна, наистина. Айрис говореше за старите хернии на Пърси.

Ролята на Дейвид беше ограничена. Той присъстваше, за да демонстрира адвокатско присъствие, и нямаше друга работа, освен да драска в бележника и да чете някакви документи. Всъщност документите бяха проучване за отравянията с олово при деца.

От време на време Уоли любезно казваше:

— Възразявам. Насочващ въпрос.

Красивата мисис Карос млъкваше и го изчакваше да приключи, после казваше:

— Можете да отговорите, мисис Клопек.

И Айрис й казваше каквото желаеше да чуе.

Строгият двучасов лимит на съдия Сийрайт бе спазен. Мисис Карос зададе последния си въпрос в единайсет без две минути, после благодари на Айрис, че е била толкова добра свидетелка. Айрис се устреми към чантата си, където държеше хапчетата. Уоли я придружи до вратата и я увери, че се е справила великолепно.

— Според вас кога ще предложат споразумение? — прошепна тя.

Уоли вдигна пръст пред устните си и я избута навън.

Следваше Мили Марино, вдовица на Честър, мащеха на Лайл с бейзболните картички и първоначалната причина Уоли да се насочи към „Крейокс“. Мили беше на четирийсет и девет, привлекателна, стегната, сравнително добре облечена и с напълно бистър ум за разлика от предишната свидетелка. Идваше да даде показания, но все още не вярваше в делото. С Уоли продължаваха да се карат заради наследството на съпруга й. Уоли бе предложил да й даде писмена гаранция за милион долара.

Мисис Карос задаваше същите въпроси. Уоли повдигаше същите възражения. Дейвид четеше същия доклад и си мислеше: остават само още шест.

След кратко прекъсване за обяд адвокатите се събраха отново за показанията на Адам Гранд, управител на пицария, чиято майка бе починала преди година, след като две години бе вземала „Крейокс“. (Напоследък Уоли редовно посещаваше пицарията, но само за да оставя в тоалетните своята листовка „Пазете се от «Крейокс».“)

Надин Карос си даде почивка и нейният помощник Лутър Хочкин я замести. Надин обаче явно му бе дала назаем въпросите си, защото нямаше никаква разлика.

По време на непоносимата си кариера в „Роган Ротбърг“ Дейвид бе чувал много истории за момчетата от съдебния отдел. Те бяха съвсем различна порода — авантюристи, които залагаха огромни суми, поемаха чудовищни рискове и живееха на ръба. Във всяка голяма адвокатска фирма съдебният отдел беше най-колоритен, пълен с най-силните и целенасочени личности. Поне така твърдеше легендата. Но сега, докато поглеждаше към мрачните лица на противниците от другата страна на масата, той започваше да се съмнява в тази легенда. През цялата си кариера не си спомняше по-скучен ден от днешния. А това бе едва третият свидетел. Припомняше си почти с умиление вълнуващото ровене из финансовите документи на разни китайски корпорации.

Макар и в почивка, мисис Карос не пропускаше нищо. Тези първи показания бяха само лек сблъсък, даващ на нея и клиента й възможност да проучат осемте ищци и да изберат най-подходящия. Можеше ли Айрис Клопек да издържи напрежението на двуседмичен съдебен процес? Едва ли. Днес тя явно беше съвсем отнесена и двама сътрудници на Надин вече събираха сведения за здравето й. Но пък, от друга страна, някои съдебни заседатели можеха да я съжалят. Мили Марино би била впечатляващ свидетел, но съпругът й Честър можеше да се окаже най-предразположен към смърт от сърдечен удар.

Надин и нейният екип щяха да приключат с показанията, после да ги разгледат отново и отново и бавно да елиминират най-добрите свидетели. Заедно с експертите си щяха да продължат да се ровят из здравната документация за осемте „жертви“, докато накрая изберат чии претенции са най-неоснователни. Щом кандидатът бъдеше определен, щяха да изтичат, в съда с хладнокръвно и отлично обосновано предложение за разделяне на исковете. Щяха да помолят съдия Сийрайт да поеме избрания от тях случай, да го пусне по бързата процедура и да премахне всички препятствия по пътя към съдебните заседатели.

Няколко минути след шест вечерта Дейвид изскочи от хотел „Мариот“ и почти тичешком се отправи към колата си. Беше изтощен, замаян и се нуждаеше от глътка студен въздух. Докато се отдалечаваше от центъра, той спря пред едно кафене да си поръча двойно еспресо. Наблизо имаше магазин за карнавални стоки, предлагащ костюми и услуги, и както вече му бе станало навик, Дейвид отиде да надникне. Напоследък двамата с Хелън не пропускаха да проверят нито един такъв магазин. Търсеха комплект „Грозни зъби“ в опаковка със ситно отпечатани имена на корпорации.

Този магазин разполагаше с обичайния асортимент от евтини костюми, шеговити подаръци, украшения, гирлянди, играчки, опаковъчна хартия. Имаше няколко комплекта вампирски зъби, произведени в Мексико и продавани от компания, наречена „Мираж Новълтис“, със седалище в Тусон.

Дейвид бе чувал за „Мираж“, дори разполагаше с малко досие за компанията. Частна, с продажби за осемнайсет милиона през миналата година — предимно на стоки, каквито Дейвид разглеждаше в момента. Той имаше досиета за десетки компании, специализирани в продажбата на евтини играчки, и документацията му нарастваше всекидневно. Но все още не бе открил друг комплект „Грозни зъби“.

Той плати три долара за комплект зъби, които да добави към растящата си колекция, после подкара към Брикярд Мол, където се срещна с Хелън в един ливански ресторант. Докато вечеряха, Дейвид предпочете да не говори как е минал денят му — същите мъки го чакаха утре, — а вместо това си побъбриха за нейните лекции и, разбира се, за очакваното попълнение на семейството.

Детската болница „Лейкшор“ беше наблизо. Потърсиха интензивното отделение и откриха Со Хаинг в залата за посетители. Той бе довел роднини и ги представи, но Дейвид и Хелън не успяха да запомнят нито едно име. Бирманците явно се трогнаха, че съпрузите Зинк са наминали да ги видят.

През изминалия месец състоянието на Туя оставаше почти без промяна. На другия ден след посещението в апартамента Дейвид се бе свързал с един от лекарите. След като му изпрати по електронната поща документите, подписани от Со и Луин, човекът се съгласи да говори. Перспективите за момчето не бяха добри. В организма му имаше изключително високо съдържание на олово, предизвикващо допълнителни увреждания на бъбреците, черния дроб, нервната система и мозъка. Детето ту се свестяваше, ту отново изпадаше в кома. Ако оцелееше, щяха да бъдат необходими месеци и дори години, за да се установи доколко е съхранена мозъчната дейност. Обикновено обаче децата не оцеляваха при толкова тежко отравяне с олово.

Дейвид и Хелън последваха Со по коридора покрай дежурната стая и спряха пред прозорец, през който можеха да видят Туя, пристегнат с колани на малко легло и свързан с удивително голям брой маркучи, проводници и монитори. Респиратор поддържаше дишането му.

— Докосвам го веднъж на ден. Той ме чува — каза Со и избърса сълзите от бузите си.

Дейвид и Хелън се взираха през стъклото, но така и не им хрумна какво да кажат.