Звездният отбор

6

Рошел четеше тайно любовен роман, когато чу стъпки по верандата. Тя сръчно пъхна книжлето в едно чекмедже и вдигна пръсти над клавиатурата, за да изглежда потънала в работа.

Вратата се отвори и в кантората влязоха мъж и жена, които хвърляха наоколо боязливи погледи. Това не бе рядкост. Рошел бе виждала хиляди хора да идват и да си отиват и почти всички влизаха с мрачни и подозрителни физиономии. И защо не? Нямаше да са тук, ако нямаха неприятности, а за повечето това бе първото посещение в адвокатска кантора.

— Добър ден — поздрави любезно Рошел.

— Търсим адвокат — каза мъжът.

— Адвокат по разводите — поправи го жената.

На Рошел тутакси й стана ясно, че тя отдавна е свикнала да го прекъсва и на човека му е дошло до гуша. Бяха над шейсет — малко старички за развод.

Рошел изобрази сърдечна усмивка.

— Седнете, моля. — Тя им посочи два стола до бюрото. — Трябва да запиша някои данни.

— Можем ли да се срещнем с адвокат без уговорен час? — попита мъжът.

— Мисля, че да — отговори Рошел.

Те отстъпиха назад и седнаха, после едновременно отдръпнаха столовете един от друг. Играта може да загрубее, помисли си Рошел. Тя извади формуляр и химикалка.

— Имената ви, ако обичате. Трите имена.

— Калвин А. Фландър — каза мъжът, изпреварвайки жената с част от секундата.

— Барбара Мари Скарбро Фландър — каза жената. — Скарбро ми е моминското име, може да си го върна, още не съм решила, но всичко друго е уредено и дори подписахме споразумение за подялба на имуществото, намерих формуляра в интернет, ето го тук.

Държеше в ръце голям запечатан плик.

— Питаха те само за името — каза мистър Фландър.

— Разбрах.

— Може ли да си върне моминското име? Нали разбирате, от четирийсет и две години не го е ползвала и все й повтарям, че никой няма да знае коя е, ако вземе пак да се нарича Скарбро.

— И пак ще е по-добре, отколкото, Фландър — възрази Бевърли. — Фландър звучи като някакво място в Европа или като човек, дето спи с когото му падне. Не мислите ли?

Двамата гледаха Рошел, която спокойно попита:

— Имате ли малолетни деца?

Те поклатиха глави.

— Две големи — каза мисис Фландър. — И шест внучета.

— Не те е питала за внуци — каза мистър Фландър.

— Е, аз пък взех, че й казах, нали?

Рошел успя да изкопчи рождените дати, адреса, социалните осигуровки и професиите без сериозни сблъсъци.

— И казвате, че сте женени от четирийсет и две години?

Двамата кимнаха предизвикателно.

Изкушаваше се да ги попита защо, какво се е объркало и не могат ли да спасят брака си, но знаеше, че е по-разумно да не подхваща разговора. Да се оправят адвокатите.

— Споменахте споразумение за подялба на имуществото. Предполагам, че искате развод по взаимно съгласие поради непреодолими противоречия.

— Точно така — потвърди мистър Фландър. — И колкото се може по-скоро.

— Всичко е тук — добави мисис Фландър, стискайки плика.

— Къща, коли, банкови сметки, пенсионни фондове, кредитни карти, дългове, дори мебелите и кухненските прибори? — попита Рошел.

— Всичко — каза той.

— Всичко е тук — повтори мисис Фландър.

— И двамата сте доволни от споразумението?

— О, да — кимна мистър Фландър. — Свършихме работата и само ни трябва адвокат да оформи документите и да дойде в съда с нас. Няма да има никакви проблеми.

— Това е единственият разумен начин — заяви авторитетно Решел. — Ще уредя един от нашите адвокати да се срещне с вас и да уточни подробностите. Хонорарът за развод по взаимно съгласие е седемстотин и петдесет долара и държим половината да бъде платена при първата консултация. Другата половина се плаща, когато отидете в съда.

Двамата реагираха по различен начин. Мисис Фландър зяпна от смайване, сякаш Рошел бе поискала сто хиляди долара. Мъжът й сбръчка чело и присви очи, като че бе очаквал точно това — да го прецакат в някаква си забутана адвокатска кантора. Не казаха нито дума, докато Рошел не попита:

— Притеснява ли ви нещо?

Мисис Фландър изръмжа:

— Какви номера ни въртите? Тази фирма рекламира разводи по взаимно съгласие за триста деветдесет и девет долара, а щом се хванем на въдицата, удвоявате сумата.

Първата реакция на Рошел беше да се запита какви ги е надробил пак Уоли. Той рекламираше толкова много, по толкова различни начини и на толкова странни места, че не можеше да му хване дирята.

Мистър Фландър стана рязко, измъкна нещо от джоба си и го хвърли върху бюрото на Рошел.

— Погледнете това — каза той.

Оказа се талон за бинго от Клуба на ветераните-от войните в Маккинли Парк. Жълта рекламна ивица в ценния край обявяваше: „“Финли и Фиг", адвокати, най-лесните разводи по взаимно съгласие само за 399 долара".

Рошел бе преживяла толкова много изненади, че би трябвало да е претръпнала. Но талони за бинго? Бе виждала бъдещи клиенти да ровят из чанти, куфарчета и джобове, за да извадят църковни бюлетини, футболни програми, ротариански листовки и стотици други дребни пропагандни материали, които адвокат Фиг пръскаше из целия град в непрестанната си борба да стимулира бизнеса. А сега идваше поредният му фокус. Трябваше да признае, че е искрено изненадана.

Фирмените тарифи открай време бяха плаваща величина, стойността на услугите можеше да се промени светкавично в зависимост от клиента и ситуацията. Добре облечена двойка, караща кола последен модел, можеше да получи предложение за развод по взаимно съгласие срещу хиляда долара, а час по-късно някой черноработник и изнурената му съпруга се спазаряваха за половината от тази сума. Част от всекидневните задължения на Рошел бе да изглажда споровете и разногласията по отношение на заплащането.

Талони за бинго? Най-песните разводи само за 399 долара? Оскар щеше да побеснее.

— Добре — каза спокойно тя, сякаш рекламите върху талони за бинго бяха фирмена традиция. — Трябва да видя споразумението за имуществото.

Мисис Фландър й го подаде. Рошел прегледа набързо споразумението и й го върна.

— Изчакайте да видя дали мистър Финли е тук — каза тя и взе със себе си талона за бинго.

Вратата на Оскар беше затворена както винаги. Фирмата провеждаше твърда политика на затворените врати, която изолираше адвокатите един от друг и от нахлуващата улична шумотевица. От мястото си до входа Рошел виждаше всички врати: на Оскар, на Уоли, на кухнята, на тоалетната, на стаичката с копирната машина и на малкия килер за вехтории. Знаеше също, че адвокатите имат навика да подслушват през вратите, когато тя обработваше евентуален клиент. Уоли имаше странична врата, през която често изчезваше, когато надушеше, че клиентът е неприятен. Оскар обаче не го правеше. Рошел знаеше, че той седи зад бюрото си, и тъй като Уоли обикаляше погребалните агенции, просто нямаше друг избор.

Рошел затвори вратата зад себе си и сложи талона пред мистър Финли.

— Няма да повярвате — каза тя.

— Какво е направил пак? — Оскар огледа талона. — Триста деветдесет и девет долара?

— Аха.

— Мисля, че се бяхме споразумели минимумът за взаимно съгласие да е петстотин, нали?

— Не, споразумяхме се за седемстотин и петдесет, после за шестстотин, после за хиляда, после за петстотин. След седмица сигурно ще се споразумеем за нещо друго.

— Няма да уреждам развод за четиристотин долара. Адвокат съм от трийсет години и няма да се унижавам с толкова мизерен хонорар. Чухте ли ме, мис Гибсън?

— Чувала съм го и преди.

— Фиг да го поеме. Случаят си е негов. И талонът е негов. Аз съм зает.

— Да, но Фиг го няма, а вие не сте чак толкова зает.

— Къде е?

— Посещава покойници. Поредната обиколка на погребалните агенции в града.

— Какво крои този път?

— Не знам още.

— Тази сутрин бяха електрошоковете.

Оскар остави талона на бюрото и се вторачи в него. Тръсна глава, промърмори нещо неясно и попита:

— Що за болен мозък може да роди идеята да се рекламира пред военните ветерани върху талони за бинго?

— Фиг — отговори Рошел без колебание.

— Идва ми да го удуша.

— Аз ще го държа.

— Сложи тоя боклук на бюрото му. Уреди среща. Нека дойдат по-късно. Възмутително е хората да си мислят, че могат направо да влязат от улицата и да разговарят с адвокат, дори и такъв като Фиг. Трябва ни малко достойнство, нали така?

— Добре, имате го. Вижте сега, тия хора имат имущество и почти нямат дългове. Над шейсет са, децата им са самостоятелни. Ако питате мен, кажете, че ще ги разведете, застъпете се за нея и завъртете машинката.

Към три следобед барът отново утихна. Еди бе изчезнал някъде заедно с обедната навалица и Дейвид Зинк седеше сам на бара. В едно от сепаретата четирима мъже на средна възраст пиеха сериозно и обсъждаха планове за риболовно пътешествие до Мексико.

Абнър миеше чаши в малката мивка до бирените кранове. Говореше за мис Спенс.

— Последният й съпруг беше Ангъс Спенс. Сещаш ли се?

Дейвид поклати глава. В момента не можеше да се сети за нищо. Чувстваше главата си празна като изоставена къща.

— Ангъс беше милиардер. Притежавате сума ти находища на поташ в Канада и Австралия. Умря преди десет години и тя наследи всичко. Биха я включили в списъка на „Форбс“, но не могат да уточнят всичките й имоти. Старецът беше твърде хитър. Сега тя живее в резиденция край езерото, идва всеки ден в единайсет, пие три коктейла, тръгва си в дванайсет и петнайсет, когато нахлува тълпата, и сигурно се прибира да си отспи.

— Според мен е готина.

— Тя е на деветдесет и четири.

— Не си плати сметката.

— Няма сметка. Праща ми хилядарка всеки месец. Иска този стол, три питиета и спокойствие. За пръв път я виждам да разговаря с някого. Смятай, че си извадил късмет.

— Тя иска тялото ми.

— Е, знаеш къде да я намериш.

Дейвид отпи малка глътка „Гинес“, „Роган Ротбърг“ беше само далечен спомен. С Хелън нещата не бяха чак толкова ясни, но всъщност това не го вълнуваше. Беше решил да се напие жестоко и да се наслаждава на мига. Утре го чакаше тежък ден, но дотогава нямаше да се тревожи. Нищо, абсолютно нищо не биваше да попречи на сладкото плъзгане към забравата.

Абнър сложи пред него чаша кафе.

— Току-що го сварих.

Без да поглежда чашата, Дейвид каза:

— Значи работиш на твърд хонорар, а? Като адвокатска фирма. Какво мога да получа за хилядарка на месец?

— Както си я подкарал, хилядарката няма да ти стигне. Обади ли се на жена си, Дейвид?

— Виж, Абнър, ти си барман, а не брачен консултант. Днес за мен е голям ден — ден, който ще промени живота ми завинаги. Превъртял съм, изтрещял или както там го наречеш. Животът ми вече никога няма да е същият, така че ме остави да се порадвам на мига.

— Когато кажеш, ще ти поръчам такси.

— Никъде не мърдам.

За първа среща с клиенти Оскар винаги си обличаше тъмно сако и приглаждаше вратовръзката си. Беше важно да се даде тон, а адвокат с черен костюм излъчваше сила, мъдрост и авторитет. Освен това според него подобна външност подчертаваше, че не работи на безценица, макар всъщност да го правеше често.

Той прегледа предложеното споразумение за подялба и се навъси, сякаш беше съставено от идиоти. Съпрузите Фландър седяха от другата страна на бюрото. От време на време се озъртаха към Стената на гордостта, където шарена смесица от снимки в рамки показваше как мистър Финли се ръкува ухилен с никому неизвестни знаменитости; до тях рамки с дипломи и удостоверения демонстрираха, че мистър Финли е висококвалифициран и образован, а няколко бронзови плочи доказваха, че през годините е натрупал заслужено признание. Покрай останалите стени имаше лавици, отрупани с дебели правни томове и трактати — още едно доказателство, че мистър Финли си знае работата.

— Каква е стойността на къщата? — попита той, без да откъсва очи от споразумението.

— Около двеста и петдесет хиляди — отговори мистър Фландър.

— Мисля, че е повече — добави мисис Фландър.

— Времето не е подходящо за продажба на жилище — мъдро изрече Оскар, макар всички собственици на имоти в Америка да знаеха, че пазарът е слаб.

Отново настана мълчание. Мъдрецът продължаваше да преглежда споразумението.

Най-сетне той остави документите и се вгледа през евтините си очила в тревожните очи на мисис Фландър.

— Значи вие получавате пералнята и сушилнята, микровълновата фурна, тренажора и плазмения телевизор?

— Ами… да.

— Всъщност навярно получавате осемдесет на сто от обзавеждането, нали така?

— Предполагам. Какво лошо има в това?

— Нищо, освен че той получава повечето пари.

— Мисля, че така е почтено — каза мистър Фландър.

— Не се съмнявам, че го мислите.

— А според вас почтено ли е? — попита мисис Фландър.

Оскар сви рамене, сякаш това не го засягаше.

— Типичен случай, бих казал. Но парите са по-важни от куп стари мебели. Вероятно ще се преселите в много по-малък апартамент и няма да има място за всичките вехтории. А той получава парите в банката.

Тя стрелна свиреп поглед към бъдещия си бивш съпруг. Оскар продължи да налива масло в огъня.

— Колата ви е с три години по-стара от неговата, така че получавате стари мебели и стара кола.

— Идеята беше негова — каза тя.

— Не е вярно. Споразумяхме се.

— Ти искаше пенсионната сметка и по-новата кола.

— Защото колата винаги си е била моя.

— И затова винаги имаш по-хубавата кола.

— Не е вярно, Барбара. Не почвай да преувеличаваш както винаги.

Барбара повиши глас.

— А ти не почвай да лъжеш пред адвоката, Кал. Разбрахме се да дойдем тук, да кажем истината и да не се караме. Така ли беше?

— Така беше, но как може да казваш, че винаги съм имал по-хубавата кола? Забрави ли твоята тойота камри?

— Божичко, Кал, та това беше преди двайсет години.

— Като е така, не се ли брои?

— Добре де, помня, но помня и как катастрофира с нея.

Рошел чу гласовете и се усмихна. Прелисти нова страница от романа. Прели, който спеше до нея, изведнъж се надигна и глухо изръмжа. Рошел го погледна, после бавно стана и отиде до прозореца. Завъртя щорите, за да надникне навън, после чу далечния вой на сирена. Звукът се засилваше и заедно с него се засили ръмженето на Прели.

Оскар също стоеше до прозореца, гледаше разсеяно към кръстовището и се надяваше да зърне линейка. Старият навик трудно се прекършваше, а и той нямаше сериозно желание да се пребори с него. Заедно с Уоли, Рошел и още хиляди чикагски адвокати Оскар неволно усещаше прилив на адреналин при звука на наближаваща сирена. А гледката на прелитаща по улицата линейка винаги го караше да се усмихне.

Съпрузите Фландър обаче не се усмихваха. Бяха млъкнали и си хвърляха пълни с ненавист погледи. Когато сирената заглъхна в далечината, Оскар се върна на мястото си и каза:

— Вижте сега, ако ще се карате, не мога да представлявам и двама ви.

И двамата се изкушаваха да изхвръкнат навън. Там можеха да тръгнат в различни посоки и да си намерят отделни адвокати, но за една-две секунди не знаеха как да постъпят. После мистър Фландър скочи на крака и се отправи към вратата.

— Не се безпокой, Финли. Отивам да си намеря истински адвокат.

Той отвори вратата, затръшна я зад гърба си и мина с тежка стъпка покрай Рошел и кучето. Дръпна външната врата, затръшна и нея и благополучно напусна завинаги „Финли и Фиг“.