Звездният отбор

25

Планът на Рубън Маси за разчистване на най-новата бъркотия около компанията бе силно разклатен от смъртта на сенатор Кърк Максуел, вече наричан презрително от служителите на „Варик“ Карък Максуел. Вдовицата му не бе подала иск, но нейният гласовит адвокат се наслаждаваше на своите петнайсет минути слава. Охотно даваше интервюта, дори се включи в някои от кабелните дискусионни предавания. Боядиса си косата, купи си нови костюми и изживяваше мечтата на мнозина адвокати.

Акциите на „Варик“ паднаха до 29.50 долара — най-ниското ниво от шест години насам. Двама аналитици от Уолстрийт, които Маси адски ненавиждаше, препоръчаха продажбата им. Единият написа: „Само след шест години на пазара «Крейокс» носи една четвърт от приходите на «Варик». Когато лекарството изчезне, прогнозите за близкото бъдеще на компанията ще са крайно несигурни.“ Другият му пригласяше: „Данните са ужасяващи. При един милион потенциални ищци срещу «Крейокс» компанията ще затъне в блатото на колективните искове през следващите десет години.“

Още нямаше осем часа. Небето над Монтвил бе облачно, настроението в бункера — мрачно, но колкото и да е странно, Маси беше в добро настроение, докато прелистваше сутрешните вестници. Поне веднъж седмично, а по възможност и по-често той си позволяваше удоволствието да сдъвче някого за закуска. Днешното меню щеше да бъде особено апетитно.

На младини Лейтън Коун бе изкарал четири мандата в Камарата на представителите, преди избирателите да го отзоват заради една неприятна история с млада сътрудничка. След като изпадна в немилост, той не успя да си намери достойна работа в Тенеси, а тъй като не бе успял да завърши колеж, не притежаваше нито реални таланти, нито умения. Автобиографията му беше унизително кратка. Разведен, безработен, фалирал и едва четирийсетгодишен, той се върна обратно в Капитолия и реши да тръгне по задкулисния път, привличащ мнозина провалили се политици. Прегърна една от славните и старинни традиции на Вашингтон. Стана лобист.

Тъй като не беше обременен с излишни скрупули, Коун бързо се превърна в изгряваща звезда на тънките политически сметки. Можеше да надуши печалбата, да я изрови и да я поднесе на клиентите, готови да платят непрестанно нарастващите му хонорари. Той бе един от първите експерти, разбрали тънкостите на целевите фондове — тези допълнителни сладки хапки, тъй желани от членовете на Конгреса и изплащани принудително от обикновените фабрични работници. Коун пръв привлече вниманието към този нов бизнес, когато получи сто хиляди долара хонорар от един известен държавен университет, който се нуждаеше от нова баскетболна зала. Чичо Сам задели за проекта десет милиона в анекс със ситен шрифт, включен в законопроект от три хиляди страници, който бе приет в полунощ. Когато конкурентен университет разбра какво е станало, се вдигна голяма врява. Но вече бе късно.

Скандалът прослави Коун и скоро към него се втурнаха нови клиенти. Единият беше предприемач от Вирджиния, който мечтаеше да изгради язовир и така да продава прилежащите терени на солени цени. Коун поиска хонорар от петстотин хиляди долара и нареди на клиента да пусне още сто хиляди на политическия комитет на конгресмена от областта, която изобщо не се нуждаеше от нов язовир. След като всички бяха привлечени към благата цел, Коун се захвана с федералния бюджет и откри малко дребни пари — осем милиона — в разходната част за Армейския инженерен корпус. Язовирът бе построен. Предприемачът натрупа състояние. Всички бяха щастливи с изключение на еколозите, природолюбителите и общините от долното течение на реката.

Всичко това представляваше обичаен вашингтонски бизнес и щеше да остане незабелязано, ако не беше един упорит репортер от Роуноук. Избухна скандал и всички бяха изправени на позорния стълб — конгресменът, предприемачът, Коун, — но в лобисткия занаят няма срам и всяка реклама е добра. Акциите на Коун хвръкнаха до небето. След пет години в играта той откри своя собствена организация — Коун Груп, специалисти по връзки с правителството. След десет години беше мултимилионер. След двайсет го класираха всяка година сред тримата най-могъщи лобисти във Вашингтон. (Има ли друга демократична държава с класация за лобисти?)

„Варик“ плащаше на Коун Груп твърд аванс от един милион годишно и много повече за реално свършена работа. Срещу такива пари Лейтън Коун беше готов да дотича, когато клиентът го викне.

За свидетели на кървавата баня Рубън Маси реши да покани най-доверените си адвокати — Никълъс Уокър и Джуди Бек. Тримата бяха на линия, когато Коун пристигна сам, както му бе наредил Маси. Коун вече имаше личен самолет, както и лимузина с шофьор и обичаше да пътува със свита, но не и днес.

Срещата започна сърдечно, с размяна на любезности и поднасяне на сладкиши. Коун бе надебелял още повече и костюмът му пращеше по шевовете. Беше сив и лъскав като онези, които носят евангелистките проповедници по телевизията. Отлично колосаната бяла риза се изпъваше над корема. Месестата му тройна гуша напираше изпод яката. Както винаги носеше оранжева вратовръзка и оранжева кърпичка в джобчето. Въпреки богатството така и не се бе научил да се облича.

Маси ненавиждаше Лейтън Коун и го смяташе за простак, мошеник и селянин, извадил късмета да попадне на точното място в точното време. Но всъщност Маси мразеше почти всичко във Вашингтон: федералното правителство и неговите убийствени закони и правилници; чиновниците, които ги пишеха; политиците, които ги одобряваха; бюрократите, които ги налагаха. Предполагаше, че за да оцелее на такова опасно място, човек трябва да е хлъзгав като Лейтън Коун.

— Във Вашингтон ни мачкат жестоко — изрече Маси очевидния факт.

— Не само във Вашингтон — отговори Коун с провлачения си акцент. — Аз притежавам четирийсет хиляди ваши акции, забрави ли?

Вярно, веднъж бяха платили на Коун Груп с дялове от бизнеса.

Маси взе бележките си и надникна над очилата за четене.

— Миналата година платихме на компанията ти над три милиона.

— Три и двеста — уточни Коун.

— И направихме максимално допустимите дарения за избирателните кампании и организационните комитети на осемдесет и осем от стоте американски сенатори, включително, разбира се, и на покойния Максуел, мир на праха му. Също така дадохме максимума на над триста членове на Конгреса. Дадохме и дарения за черните каси на двете партии, както и да ги наричат. Отделно изсипахме куп пари на цели четирийсет комисии, които уж вършели добри дела. Под твоето ръководство две дузини от висшия ни персонал също дариха където трябва. А сега благодарение на мъдростта на Върховния съд имаме възможността да наливаме в избирателната система големи суми в брой, които не могат да бъдат засечени. Над пет милиона само за миналата година. Ако събереш всички видове плащания, явни и тайни, на масата и под масата, „Варик Лабс“ и нейните служители са хвърлили през миналата година почти четирийсет милиона, за да удържат великата ни демокрация в правия път.

Маси пусна листовете и изгледа свирепо Коун.

— Четирийсет милиона, за да купим едно нещо, Лейтън, единствения продукт, който имаш за продан. Влияние.

Коун бавно кимна.

— Затова бъди така любезен да ни кажеш как при всичкото това влияние, закупено през годините, Агенцията по храните и лекарствата свали „Крейокс“ от пазара?

— Администрацията си е администрация — отговори Коун. — Тя е отделен свят, неподвластен на политически натиск, или поне така искат да вярваме.

— Политически натиск? Всичко беше добре, докато не умря един политик. Струва ми се, че неговите приятелчета от Сената здравата са притиснали Агенцията.

— Естествено, че я притиснаха.

— А ти къде беше? Нямаш ли в джоба си бивши чиновници от нея?

— Имам един, но ударението пада върху думата „бивш“. Той вече няма право на глас.

— Значи оставам с чувството, че си позволил да ни прецакат.

— Може би засега, Рубън. Изгубихме първата битка, но все още можем да спечелим войната. Максуел си отиде и споменът за него отслабва с всяка минута. Така става във Вашингтон — забравят те много бързо. В Айдахо вече почнаха кампания за негов заместник. Изчакай малко и смъртта му ще бъде забравена.

— Да изчакам? Всеки ден губим продажби за осемнайсет милиона заради Агенцията по храните и лекарствата. Откакто ти пристигна тук и паркира колата си, вече сме загубили четиристотин хиляди. Недей да ми говориш за чакане, Лейтън.

Разбира се, Никълъс Уокър и Джуди Бек си водеха записки. Или поне драскаха нещо в бележниците си. Не вдигаха очи, но и двамата се наслаждаваха на представлението.

— Обвиняваш ли ме, Рубън? — попита Коун почти отчаяно.

— Да. Абсолютно. Не разбирам как действа онова скапано място, затова те наемам и плащам цяло състояние, за да преведеш компанията ми през минното поле. Така че, да, Лейтън, когато нещо се обърка, обвинявам теб. Едно напълно безвредно лекарство беше изтеглено от пазара без основателна причина. Обясни ми защо, ако обичаш.

— Не мога да ти обясня, но не си прав да ме обвиняваш. Заехме се със случая още когато подадоха първите искове. Имахме солидни връзки по веригата, а Агенцията не показваше намерение да изтегли лекарството въпреки всички крясъци на адвокатите. Бяхме в безопасност. А после Максуел взе, че се сгромоляса направо пред камерите. Това промени всичко.

Настана тишина и четиримата посегнаха едновременно към чашите с кафе.

Коун никога не пропускаше да донесе някоя вътрешна клюка, която се носеше от уста на уста, и сега нямаше търпение да сподели новината.

— Един източник ми каза, че семейство Максуел не желае да подаде иск. Много сигурен източник.

— Кой? — властно попита Маси.

— Пак от едрите риби — сенатор, който е много близък с Максуел и семейството му. Вчера ми се обади. Пихме по едно. Шери Максуел не иска съдебен процес, но нейният адвокат настоява. Много е хитър и осъзнава, че е хванал „Варик“ за топките. Ако подадат иск, това ще е поредната лоша новина за компанията, поредният натиск към Агенцията да не допуска лекарството на пазара. Но ако не се стигне до съд, Максуел скоро ще бъде забравен. Едно главоболие по-малко.

Маси описа кръг с дясната си ръка.

— Продължавай. Изплюй камъчето.

— Срещу пет милиона няма да има иск. Ще го уредя през моята фирма. Поверително споразумение без каквито и да било явни подробности.

— Пет милиона? За какво? За едно лекарство, което не е навредило никому?

— Не. Пет милиона, за да се отървеш от жестоко главоболие — отговори Коун. — Той беше сенатор почти трийсет години, при това честен, тъй че наследството му не е кой знае колко голямо. Семейството се нуждае от малко пари.

— Всяка вест за споразумение ще отприщи лавината — каза Никълъс Уокър. — Не можеш да го запазиш в тайна. Прекалено много репортери дебнат.

— Знам как да манипулирам пресата, Ник. Стискаме си ръцете, подписваме при закрити врати и изчакваме. Семейство Максуел и техният адвокат няма да коментират, но аз ще се погрижа да изтече информация, че са решили да не се обръщат към съда. Виж, дори в тази страна няма закон, че са длъжни да съдят някого. Хората непрекъснато се отказват от съд по най-различни причини. Сключваме сделката, подписваме документите, обещаваме им парите с лихвите за след две години. Мога да го уредя.

Маси стана и се разкърши. Пристъпи до високия прозорец и огледа мъглата, пълзяща из горите. Без да се обръща, той подхвърли:

— Какво мислиш, Ник?

Уокър започна да разсъждава на глас:

— Е, със сигурност би било хубаво да се отървем от проблемите с Максуел. Лейтън е прав. Приятелчетата му в Сената ще го забравят бързо, особено ако във вестниците не цъфне съдебен процес. При сегашното положение пет милиона ми се струват много добра цена.

— Джуди?

— Съгласна — каза тя без колебание. — Приоритетът е да върнем лекарството на пазара. Ако добруването на семейство Максуел ускори това, бих казала да приемем.

Маси бавно се върна на мястото си, изпука с кокалчетата на пръстите си, разтърка лице и отпи от кафето, унесен в размисъл. Не, нямаше време за колебания.

— Добре, Лейтън, уреди сделката. Отърви се от Максуел. Но ако това споразумение стане публично достояние, незабавно слагам край на връзката ни. В момента никак не съм доволен от теб и фирмата ти и си търся причина да избера друг посредник.

— Недей да го правиш, Рубън. Ще те отърва от Максуел.

— Супер. А сега, колко време ще трябва, за да върнем „Крейокс“ на пазара? Колко време и колко пари?

Коун избърса няколко капчици пот от челото си.

— Не мога да отговоря, Рубън. Трябва да караме стъпка по стъпка и да разработим някакъв график. Ще набутам Максуел под килима, после нека пак да се срещнем.

— Кога?

— След трийсет дни?

— Страхотно. Трийсет дни са загуба от петстотин и четирийсет милиона.

— Мога да смятам, Рубън.

— Знам, че можеш.

— Добре де, разбрах те.

Очите на Рубън припламнаха и показалецът му се насочи заплашително към лобиста.

— Слушай внимателно, Лейтън. Ако това лекарство не се върне на пазара в най-близко бъдеще, идвам във Вашингтон да уволня теб и твоята фирма, а после ще си наема съвсем нов екип специалисти по връзки с правителството да защитава компанията ми. Мога да си уредя среща с вицепрезидента и говорителя на Сената. Мога да поканя на питие поне дузина сенатори. Ще си взема чековата книжка, а ако се наложи, ще наема и един автобус проститутки да се развихрят из Агенцията по храните и лекарствата.

Коун се усмихна насила, сякаш бе чул нещо много смешно.

— Не се налага, Рубън. Само ми дай малко време.

— Нямаме време.

— Най-бързият начин за връщане на „Крейокс“ на пазара е да се докаже, че не вреди на здравето — каза спокойно Коун, за да отклони разговора от приказките за уволнение. — Някакви идеи?

— Работим по въпроса — каза Никълъс Уокър.

Маси пак стана и се върна при любимия си прозорец.

— Срещата свърши, Лейтън — изръмжа той и не се обърна да се сбогува.

Щом Коун излезе, Рубън се поотпусна и му става малко по-леко. Едно човешко жертвоприношение е най-добрият начин за ободряване на свиреп началник. Докато Ник Уокър и Джуди Бек проверяваха електронната си поща по смартфоните, Рубън чакаше търпеливо. Накрая не издържа:

— Предполагам, че трябва да обсъдим стратегията по споразумението. Как вървят нещата в момента?

— Делото в Чикаго е задвижено — каза Уокър. — Все още няма предвидена дата, но би трябвало скоро да я определят. Надин Карос провери графика на съдия Сийрайт и откри удобна пролука към края на октомври. С малко късмет делото може да се гледа тогава.

— Това е по-малко от година след подаването на иска.

— Да, но ние не предприехме нищо, за да го забавим. Надин оказва добра съпротива, имитира борба, но не поставя реални препятствия. Не подаде молба за прекратяване. Не поиска делото да се реши пряко от съдията. Събирането на доказателства напредва добре. Сийрайт изглежда заинтригуван от случая и иска да стигне до съдебната зала.

— Днес е трети юни. Из страната все още подават искове. Ако сега заговорим за споразумение, можем ли да протакаме до октомври?

Джуди Бек отговори:

— Няма проблеми. Споразумението за „Фетерол“ отне три години и имаше половин милион искове. Със „Золозин“ стана още по-бавно. Адвокатите мислят само за едно — петте милиарда, които отписахме като несъбираеми миналото тримесечие. Мечтаят си как тази огромна сума ще тропне на масата.

— Идва нов пристъп на златна треска — каза Ник.

— Да започваме — каза Маси.