Звездният отбор

13

Масовата кореспонденция на Уоли се оказа пълен провал. Пощата върна половината писма по различни причини. През следващата седмица телефонните обаждания зачестиха, но повечето идваха от бивши клиенти, настояващи да бъдат заличени от списъците на „Финли и Фиг“. Без изобщо да се притеснява, Уоли подаде иск пред Окръжния съд на Северен Илиной от името на Айрис Клопек, Мили Марино и „други, които ще бъдат посочени по-късно“, като твърдеше, че техните скъпи покойници са станали жертва на лекарството „Крейокс“, произвеждано от „Варик Лабс“. Беше решил да поиска обезщетение от сто милиона и настояваше делото да се гледа от съдебни заседатели.

Подаването на документите не бе толкова драматично, колкото му се искаше. Той отчаяно се опита да привлече вниманието на медиите, но не срещна особен интерес. Вместо да подадат иска по интернет, двамата с Дейвид, облечени в най-хубавите си черни костюми, отидоха до съдебната сграда „Евърет Дърксен“ в центъра на Чикаго и собственоръчно връчиха на деловодителя двайсетте старателно подготвени страници. Нямаше нито репортери, нито фотографи и това разтревожи Уоли. Той изнуди един чиновник да щракне снимка на двамата намръщени адвокати, докато подават иска. След като се прибраха в кантората, Уоли прати по мейла снимката и документите до „Трибюн“, „Сън Таймс“, „Уолстрийт Джърнъл“, „Тайм“, „Нюзуик“ и още десетина издания.

Дейвид се молеше снимката да остане незабелязана, но Уоли извади късмет. Един репортер от „Трибюн“ се обади по телефона и незабавно бе свързан с възторжения адвокат Фиг. Рекламната лавина започваше.

На другата сутрин на една от вътрешните страници се появи заглавие: Адвокат от Чикаго атакува „Варик Лабс“ заради „Крейокс“. В статията се описваше накратко същината на иска и се казваше, че местният адвокат Уоли Фиг „се представя за експерт по колективните искове“, а „Финли и Фиг“ е „бутикова фирма“ с богат опит в борбата срещу големи фармацевтични компании. Репортерът обаче се бе поразровил и цитираше двама известни адвокати, които твърдяха, че никога не са чували за подобна кантора. Нямаше и сведения „Финли и Фиг“ да са водили такива дела през последните десет години. От „Варик“ агресивно отхвърлиха всички критики към лекарството, обещаха да водят енергична защита и заявиха, че очакват „справедлив съдебен процес пред безпристрастни заседатели, който да изчисти доброто ни име“. Отпечатаната снимка беше доста голяма. Това поласка самочувствието на Уоли и притесни Дейвид. Изглеждаха невероятна двойка: Уоли оплешивяващ, възпълен и зле облечен, Дейвид висок, строен и много по-млад.

Историята избухна в интернет и телефонът взе да звъни непрестанно. Понякога Рошел не издържаше и Дейвид се притичваше на помощ. Някои от обаждащите се бяха репортери, други — адвокати, ровещи за информация, но преобладаваха потребители на „Крейокс“, объркани и изплашени. Дейвид нямаше представа какво да им каже. Стратегията на фирмата, ако изобщо можеше да се нарече стратегия, беше да преглеждат улова и да подбират смъртните случаи, после, в някакво неопределено бъдеще, да съберат всички пострадали и да ги включат в общия иск. Това не можеше да се обясни по телефона, защото самият Дейвид не го проумяваше напълно.

Докато телефоните звъняха и вълнението нарастваше, дори Оскар излезе от кабинета си и прояви умерен интерес. Малката му фирма никога не бе виждала подобно оживление и… кой знае, може би наистина идваше звездният миг. Може би Уоли най-сетне щеше да излезе прав за нещо. Може би (колкото и невероятно да изглеждаше) това щеше да докара големите пари, което пък би му донесло мечтания развод, последван от незабавно пенсиониране.

Късно следобед тримата адвокати се събраха на масата, за да сравнят впечатленията си. Уоли се потеше от вълнение. Той размаха бележника си и обясни:

— Тук имаме четири чисто нови смъртни случая и трябва веднага да ги привлечем. Участваш ли, Оскар?

— Разбира се, ще поема един — каза Оскар, стараейки се да изглежда недоверчив както винаги.

— Благодаря. А сега, мис Гибсън, има една чернокожа дама, която живее на Деветнайсета улица, недалече от вас — Басит Тауърс номер три. Казва, че мястото било безопасно.

— Няма да ходя в Басит Тауърс — отвърна Рошел. — И от моя апартамент ги чувам как се гърмят.

— Точно това казвах. Само на две крачки от вас е. На прибиране можете да отскочите до там.

— Няма.

Уоли удари с бележника си по масата.

— По дяволите, не виждате ли какво става тук? Тези хора ни умоляват да поемем делата им — дела за милиони долари. След година можем да получим огромно обезщетение. Стоим на прага на нещо голямо, а вие както винаги пет пари не давате.

— Няма да си рискувам живота заради тази фирма.

— Чудесно. Значи, когато се споразумеем с „Варик“ и завалят пари от небето, вие ще се откажете от премията си. Това ли ни казвате?

— Каква премия?

Уоли закрачи към външната врата и обратно към масата.

— Гледай ти колко бързо забравяме. Помните ли делото „Шърман“ миналата година, мис Гибсън? Беше хубавичка катастрофа. Застрахователите платиха шейсет бона. Ние взехме една трета — двайсет хиляди доларчета за добрата стара фирма. Платихме някои сметки. Аз взех седем бона, Оскар също взе седем, а на вас дадохме хиляда. Нали, Оскар?

— Да, а сме го правили и преди — потвърди Оскар.

Докато Уоли говореше, Рошел бързо пресмяташе. Би било жалко да изтърве печалба от лотарията. Ами ако Уоли по изключение се окажеше прав? Той млъкна и за момент настана напрегната тишина. Прели се надигна и изръмжа. Минаха няколко секунди, после в далечината отекна вой на линейка. Звукът се засили, но колкото и да бе странно, никой не пристъпи към прозореца или верандата.

Нима вече бяха загубили интерес към хляба насъщен? Нима малката бутикова фирма изведнъж бе надраснала катастрофите, за да прекрачи към далеч по-доходоносни полета?

— Каква ще е премията ми? — попита Рошел.

— Стига де, мис Гибсън — въздъхна раздразнено Уоли. — Нямам представа.

— Какво да кажа на онази нещастна жена?

Уоли взе бележника си.

— Преди един час разговарях с нея, казва се Полин Сътън, на шейсет и две години. Четирийсетгодишният й син умрял от сърдечен удар преди седем месеца. Бил понапълнял и четири години вземал „Крейокс“ за сваляне на холестерола. Симпатична жена, сега съсипана от мъка. Вземете един от новите ни договори за правни услуги по случая „Крейокс“, обяснете й за какво става дума и я накарайте да подпише. Лесна работа.

— Ами ако почне да пита за делото и обезщетението?

— Уредете среща и я поканете тук. Аз ще отговоря на всичките й въпроси. Важното е да подпише. Ние създадохме гнездо на оси тук, в Чикаго. Вече и най-некадърният преследвач на линейки е хукнал да търси жертви на „Крейокс“. Времето е безценно. Ще се справите ли, мис Гибсън?

— Предполагам.

— Много благодаря. А сега всички тръгваме по задачите си, нали?

Първата им спирка бе една пицария недалече от кантората. Заведението бе част от верига на позорно известна компания, подложена на унищожителни критики в пресата заради предлаганото меню. Едно популярно здравно списание бе анализирало храната там и я бе обявило за опасна и непригодна за консумация. Всичко беше пълно с мазнини и добавки и не се полагаха никакви усилия за приготвяне на нещо що-годе здравословно. Храната се предлагаше на шведска маса срещу смехотворно ниски цени. Веригата се бе превърнала в синоним на тълпи чудовищни дебелаци, които се тъпчат до припадък. А печалбите й растяха до небесата.

Заместник-управителят, пълничък младеж на име Адам Гранд, ги помоли да изчакат десет минути до почивката му. Дейвид и Уоли си намериха сепаре, колкото се може по-далече от шведската маса, което все пак бе твърде близо. Залата беше просторна и Дейвид осъзна, че всичко тук е огромно — чиниите, чашите, салфетките, масите, столовете, сепаретата. Уоли енергично уговаряше по телефона среща с поредния потенциален клиент. Дейвид не можеше да откъсне очи от чудовищно шишкавите клиенти, приведени над дебели пици. Изпитваше жал към тях.

Адам Гранд седна до Дейвид и каза:

— Имате пет минути. Шефът пак се е разкрещял.

— Без да губи време, Уоли подхвана разговора:

— По телефона ми казахте, че преди шест месеца майка ви е починала от сърдечен удар. Била на шейсет и шест и две години вземала „Крейокс“. А баща ви?

— Умря преди три години.

— Моите съболезнования. Може би от „Крейокс“?

— Не, от рак на дебелото черво.

— Имате ли братя, сестри?

— Един брат, живее в Перу. Не би искал да го занимаваме с тези неща.

Дейвид и Уоли трескаво драскаха в бележниците. Дейвид имаше чувството, че трябва да каже нещо важно, но не му хрумваше нищо. Беше тук в ролята на шофьор. Уоли тъкмо се канеше да зададе нов въпрос, когато Адам хвърли бомбата:

— Знаете ли, току-що разговарях с друг адвокат.

Уоли рязко вдигна глава, а очите му се разшириха.

— О, така ли? Как му е името?

— Каза, че бил експерт по „Крейокс“ и можел с лекота да ни докара милион долара. Вярно ли е?

Уоли беше готов за битка.

— Лъже. Ако ви е обещал милион долара, значи е идиот. За парите не можем да обещаем нищо. Обещаваме да ви осигурим най-добрите правни услуги.

— Да де, но ми харесва да чувам от адвоката колко мога да спечеля, нали ме разбирате?

— Можем да ви спечелим много повече от милион — обеща Уоли.

— Е, това вече е приказка. Колко време ще отнеме?

— Година, може би две — обеща пак Уоли и плъзна договора по масата. — Прегледайте това. Договор между нашата фирма и вас като представител на интересите на покойната ви майка.

Адам прегледа набързо текста и попита:

— Нищо не плащам, нали?

— О, не, ние поемаме съдебните разноски.

— Четирийсет процента за вас ми се виждат множко.

Уоли поклати глава.

— Такъв е средният процент в нашия занаят. Стандартно условие. Всеки уважаващ себе си адвокат получава четирийсет на сто. Някои искат петдесет, но не и ние. Мисля, че петдесет не е етично.

Той се озърна за потвърждение към Дейвид, който кимна и се навъси при мисълта за незнайните адвокати, нарушаващи толкова грубо етичните правила.

— Така си е — каза Адам и се подписа.

Уоли грабна договора.

— Чудесно, Адам, взе правилното решение. Добре дошъл на борда. Прибавяме този случай към колективния иск и задвижваме работата с максимална скорост. Имаш ли въпроси?

— Да, какво да кажа на другия адвокат?

— Кажи му, че си избрал най-добрите, „Финли и Фиг“.

— В добри ръце си, Адам — изрече тържествено Дейвид и веднага почувства, че говори като в тъпа реклама. Уоли го стрелна с поглед, сякаш питаше: „Наистина ли?“

— Мисля, че тепърва ще видим, нали? — каза Адам. — Ще разберем, като пристигне големият чек. Обещахте ми над милион, мистър Фиг, и се надявам да си удържите на думата.

— Няма да съжалявате.

— Довиждане — каза Адам и изчезна.

Докато прибираше бележника в чантата си, Уоли каза безгрижно:

— Лесно мина.

— Ти току-що гарантира на този човек над един милион. Разумно ли е?

— Не. Но щом трябва, значи трябва. Ето как стават нещата, младежо. Караш ги да подпишат, качваш ги на борда, угаждаш им, а когато парите тропнат на масата, те вече не помнят какво си им казал. Да речем, че след година на ония от „Варик“ им писне от бъркотията с „Крейокс“ и вдигнат ръце. Да речем, че нашият нов приятел Адам получи по-малко от милион — ти кажи колко, например седемстотин и петдесет хиляди. Е, вярваш ли, че тоя нещастник ще се откаже от толкова много пари?

— Вероятно не.

— Именно. Ще бъде щастлив и изобщо няма да се сети какво сме си приказвали днес. Така стават тия неща. — Уоли хвърли лаком поглед към шведските маси. — Слушай, имаш ли планове за вечеря? Умирам от глад.

Дейвид нямаше планове, но и не искаше да вечеря тук.

— Да, жена ми ще ме чака да хапнем заедно.

Уоли пак погледна хранилката и стадото дебелаци около нея. Застина за миг, после се усмихна широко.

— Каква разкошна идея — промърмори той, явно доволен от себе си.

— Моля?

— Погледни тези хора. Колко е средното им тегло?

— Нямам представа.

— И аз нямам, но ако мен ме смятат за пълен с моите сто и осем кила, то тия тук са над сто и осемдесет.

— Съвсем ме обърка, Уоли.

— Погледни очевидното, Дейвид. Това място е тъпкано с чудовищно дебели типове, половината от които сигурно гълтат „Крейокс“. Обзалагам се, че ако викна сега: „Кой е на «Крейокс»?“, половината от тия нещастници ще вдигнат ръка.

— Недей да го правиш.

— Няма, но не схващаш ли накъде бия?

— Искаш да почнеш да им раздаваш визитки?

— Не, умнико, но трябва да има начин да разберем кои от тях ползват „Крейокс“.

— Но те още не са мъртви.

— И това ще стане. Виж, можем да ги включим във втория иск — за хората с увредено здраве.

— Нещо не схващам, Уоли. Помогни ми. Не трябва ли по някое време да докажем, че лекарството наистина уврежда здравето?

— Естествено, и ще го докажем, когато си наемем експерти. За момента важното е да накараме всички да се подпишат. Тук се води надбягване, Дейвид. Трябва да открием начин да проверим тия хора и да ги накараме да подпишат.

Часът наближаваше шест и ресторантът беше претъпкан. Дейвид и Уоли седяха на единствената празна маса. Към тях се приближи четиричленно семейство — всеки с по две чинии пица. Спряха до сепарето и огледаха заплашително двамата адвокати. Работата ставаше сериозна.

Следващата им спирка бе една къща в квартал близо до летище „Мидуей“. Дейвид спря колата зад стар фолксваген бръмбар на трупчета. Уоли обясняваше:

— Лутър Шмит бил на петдесет и две, когато миналата година умрял от сърдечен удар. Разговарях с вдовицата му Агнес.

Но Дейвид го слушаше с половин ухо. Мъчеше се да повярва, че наистина върши това — обикаля по тъмно из бедните югозападни квартали на Чикаго със своя шеф, който не може да кара поради проблеми с алкохола, озърта се за улични биячи, чука на непознати врати в порутени къщи, без да знае какво има вътре, и всичко това, за да подмами клиенти, преди да е дотичал някой друг адвокат. Какво ли биха си помислили неговите състуденти от Харвард? Колко ли биха се смели? Но Дейвид реши, че всъщност не дава пет пари за това. Всяка адвокатска работа беше по-добра от предишната, а повечето му приятели от университета бяха нещастни. Той за разлика от тях се чувстваше свободен.

Агнес Шмит или се криеше, или не си беше у дома. Никой не им отвори и те побързаха да се оттеглят. Докато караше, Дейвид каза:

— Виж какво, Уоли, наистина бих искал да се прибера у дома при жена си. През последните пет години рядко се виждахме. Време е да наваксам.

— Много е хубава. Напълно те разбирам.