Звярът

8.

Ама че начин да се завърнеш от мъртвите.

Докато Рейдж драйфаше мощно, мозъкът му сякаш се беше превърнал в бъркани яйца…

Добре, определено не беше добра идея да мисли за яйца в каквато и да било форма.

Втори пристъп на повръщане разкриви тялото му от глава до пети и докато оставяше червата си да си кажат думата, чу сухия глас на Вишъс над главата си:

— Определено не ми е нощ — измърмори братът. — Определено не ми е нощ с повръщането.

Ъ?, мина през ума на Рейдж за миг, преди да престане да мисли за това. Единственото, което имаше значение, освен факта, че отново бе в състояние да диша и да говори, бе неговата Мери. Протегна ръка, опитвайки се да я намери и тя сграбчи дланта му, прегръщайки го, притискайки го до себе си, едновременно успокоявайки го и вдъхвайки му енергия.

В мига, в който я докосна, объркването започна да се отцежда от тялото му.

Не, не беше точно така. Нямаше представа как от прага на Небитието, пред което се беше озовал, изправен пред избор, пред който бе поразен да се намери, макар да си беше давал сметка, че умира… отново беше в тялото си и чуваше съвършения глас на Мери, кристално ясно, без пращенето на страх и болка.

Тази загадка все още не беше изяснена, но Рейдж не го беше грижа. Стига само Мери да беше до него, нищо друго…

— Пострадали? — избъбри той. — Има ли пострадали?

Дали звярът…?

— Всички са добре — успокои го тя.

— Съжалявам, че повърнах. — Господи, слепотата след като звярът се повеселеше, беше ужасна… но определено беше за предпочитане пред това никога вече да не се събуди. — Съжалявам…

— Рейдж, трябва да те качим в мобилната операционна. И не, няма да те оставя. Джейн просто ще провери жизнените ти показатели, а после ще те отведем оттук. Не е безопасно.

А, да. Намираха се в училищния двор, на бойното поле, където несъмнено бяха мишени…

Спомените изригнаха в главата му като взрив. Разправията с Ви… Как се беше втурнал на бойното поле…

Куршумът в сърцето му.

Вдигна свободната си ръка към гърдите, опитвайки се да открие дупка, да напипа кръв… и усети, че под лепкавата влага по тялото му… няма никаква рана.

Само едно странно място в средата, от което струеше топлина.

И тогава се появи сърбежът. Тръгна от мястото над сърцето му, мина през ребрата от едната страна на тялото му, погъделичка го под мишницата и се настани в средата на гърба му.

Беше звярът, връщащ се на мястото си. Но защо?

Още едно „Ъ?“ в дългия списък с въпроси.

— Мери — каза той в слепотата си. — Мери…?

— Всичко е наред… нека просто да се махнем оттук и когато сме в безопасност, ще ти обясня всичко… или поне ще ти кажа онова, което знам.

През следващия час неговата шелан удържа на обещанието си. Но нима някога го беше разочаровала? Нито за миг не се откъсна от него — докато го слагаха на носилка и го откарваха оттам в мобилната операционна на Мани, която друсаше, прекосявайки училищния двор, а после се понесе гладко по магистралата, докато минаваха през охранителните порти на имението на Братството, докато най-сетне стигнаха до една от стаите в клиниката.

Пътуването го изтощи… в което нямаше нищо чудно, при положение че прекара по-голямата част от него, като повръщаше парчета от лесъри, давейки се с вонящата им черна кръв. И интересно — обикновено понасяше тези последици, вбесен и изгарящ от нетърпение те да отминат. Ала тази вечер… Беше просто адски благодарен, че е жив и изобщо не му пукаше дали е на път да си изповръща червата.

Тази нощ ще умреш.

По дяволите, Вишъс никога не грешеше. Само дето Рейдж незнайно как беше опровергал предсказанието му и се беше върнал от Небитието: по някаква причина, по някакво чудо, беше жив… и не мислеше, че е защото Скрайб Върджин му беше направила услуга. Веднъж вече беше ударил джакпота с нея, когато тя спаси Мери, пък и през последните години Майката на расата бе напълно откъсната от всичко, като онзи изкукуригал стар роднина, от когото все гледаш да стоиш по-надалеч.

Значи брат му беше сгрешил? Краткият отговор бе „да“, след като в момента лежеше в болнично легло, вместо върху някакъв облак в небесата.

Но защо?

— Ето — обади се неговата Мери. — Имам това, от което се нуждаеш.

Което беше вярно по толкова много начини, помисли си Рейдж, докато обръщаше глава по посока на гласа й. Когато усети цял куп балончета да се пукат под носа му, потръпна от облекчение.

— Благодаря ти — смотолеви, защото се боеше, че ако се опита да говори по-ясно, отново ще започне да драйфа.

Изпи шипящата течност в чашата и се отпусна тежко върху възглавницата… а после звукът от оставянето на чашата и усещането от тежестта на Мери върху дюшека го накара да се просълзи по някаква тъпа причина.

— Видях Небитието — каза тихичко.

— Така ли? — Тя като че ли потрепери и движението й се предаде на леглото. — Страшно е да го чуя. Как беше?

Рейдж се намръщи.

— Бяло. Всичко беше бяло, ала нямаше източник на светлина. Беше странно.

— Нали знаеш, че щях да те открия. — Тя си пое голяма глътка въздух. — Ако не се беше върнал, щях… Не знам как, но щях да те открия.

Въздишката, откъснала се от него, трая сякаш цял живот.

— Господи, имах нужда да го чуя.

— Нима мислеше другояче?

— Не. Е, освен дето се чудех дали е възможно. Ти трябва да си си мислила същото, иначе не би положила такова усилие да ме спасиш.

За миг се възцари тишина.

— Да — прошепна тя. — Наистина исках да те спася.

— Радвам се, че успя. — И наистина беше така. Честна дума. — Аз, ъъъ…

— Знаеш, че те обичам с цялото си сърце, Рейдж.

— Защо ли това ми звучи като изповед? — Насили се да се засмее. — Шегувам се.

— Наистина ненавиждам смъртта.

Добре, нещо не беше наред. И то не само с него. Тя звучеше някак… съкрушена, което не беше държанието на жена, спасила току-що хелрена си от сигурна смърт.

Буквално.

Рейдж потърси опипом ръцете й и когато ги откри, усети, че треперят.

— Какво друго се случи тази нощ? И не отричай. Усещам чувствата ти.

Не можеше обаче да ги помирише. Носът и хранопроводът му бяха задръстени с вонята на лесъри. На това му се казваше да имаш киселини.

— Не е толкова важно, колкото теб. — Тя се размърда и го целуна по устните. — Нищо не е толкова важно, колкото теб.

Къде си, зачуди се Рейдж наум. Моя Мери… къде си отишла?

— Господи, наистина съм уморен — каза в мълчанието, възцарило се между тях.

— Искаш ли да те оставя, за да поспиш?

— Не. — Рейдж стисна ръцете й и му се стори, че се опитва да се завърже за нея. — Никога.

В тишината на болничната стая Мери изучаваше лицето на Рейдж така, сякаш се опитваше отново да запомни чертите, които нищо не би могло да изличи от мозъка й. Ала всъщност не мислеше за неземната му красота, а търсеше кураж за самата себе си. Или нещо такова.

С професия като нейната, логично бе да се предположи, че ще знае как да се справи с подобни моменти.

Кажи му, мислеше си. Кажи му за Бити и майка й, и това, че се издъни в работата си и се чувстваш като пълен провал.

Проблемът бе, че всички тези изповеди й се струваха ужасно егоистични, като се имаше предвид какво му се бе случило само преди час. Беше като да се втурнеш към някой, претърпял тежка катастрофа, и да започнеш да му обясняваш колко отвратителна нощ имаш, защото са ти лепнали глоба за превишена скорост и си спукал гума.

— Категорично щях да дойда и да те открия. — Докато повтаряше онова, което му беше казала вече, си даваше сметка, че той бе напълно прав — действително се чувстваше така, сякаш има нещо за изповядване. — Наистина. Щях.

Страхотно, сега на нея й се повдигаше.

Само че, господи, как би могла да му каже, че бе положила такова усилие да го спаси, не заради тях и връзката им, нито дори заради братята и трагедията, която загубата му би била за всички в имението, а заради някой друг? Дори ако този някой и проблемите му представляваха благородна кауза? Дори ако този някой беше дете, останало самичко на света?

Просто й приличаше на предателство спрямо тях двамата и живота им заедно. Когато откриеш истинската любов, когато получиш този дар, не вземаш решения на живот и смърт, основавайки ги на нечия чужда ситуация и проблеми. Освен ако не става дума за собственото ти дете, разбира се… а те с Рейдж никога нямаше да имат деца.

Ау. От това болеше.

— Какво боли? — попита Рейдж.

— Извинявай. Нищо. Съжалявам… просто нощта беше дълга.

— Чувството ми е познато. — Той пусна дланите й и разпери огромните си ръце; мускулите му изпъкнаха, хвърляйки остри сенки. — Легни до мен. Накарай ме да се почувствам мъж, а не някакво парче месо… искам да те взема в прегръдките си.

— Не е нужно да ме молиш втори път.

Мери се отпусна на леглото до него, положи глава върху гърдите му, точно над сърцето, и си пое дълбоко дъх. Наситената миризма на обвързването му изпълни въздуха и тя затвори очи, мъчейки се да се освободи от хаотичните обвинения, които се гонеха в главата й, препъвайки се и падайки, като клоуни, които тя изобщо не намираше за забавни.

За щастие, допирът до кожата на Рейдж, топлината на тялото му, жизненото му присъствие, бяха като валиум, без страничните ефекти. Напрежението бавно я напусна и копелетата с гумените носове, грозните перуки и тъпите гигантски обувки избледняха.

Несъмнено щяха да се върнат. Само че не можеше да се притеснява за това сега.

— Отново бие толкова силно — промълви. — Обичам звука на сърцето ти.

Обичаше и равномерното повдигане и спускане на могъщите му гърди.

А и гладката кожа, по която нямаше и косъмче, покриваща солидните яки мускули, също си я биваше.

— Толкова си голям — каза тя, когато протегна ръка и не можа дори да я обвие около тялото му.

Смехът, отекнал в него, бе мъничко насилен. Ала той добави:

— Така ли? Кажи ми колко съм голям.

— Много, много голям.

— Само гърдите ми ли? Или си мислиш и за… други места?

Мери прекрасно познаваше този дрезгав глас, който провлачваше думите… и наистина, когато погледът й се спусна надолу по покритото му с одеяло тяло, видя, че всеки сантиметър от него беше в пълна изправност, въпреки че едва не беше умрял.

Особено едни тридесет сантиметра. Горе-долу.

Погледна към вратата и й се прииска тя да беше заключена. Наоколо беше пълно с медицински персонал. Е, добре, бяха само трима, ала когато се нуждаеш от малко усамотение, и трима са твърде много.

Хълбоците на Рейдж се раздвижиха, отърквайки издайническата издутина в завивките, и той прехапа долната си устна. В отговор, по тялото на Мери се разля топлина. Господи, ненавиждаше тази непривична дистанцираност, появила се между тях, тази едва доловима откъснатост, която усещаше от известно време насам: макар че любовта им не беше отслабнала, те сякаш губеха връзка помежду си… въпреки че си казваха „обичам те“ в правилните моменти, спяха в едно и също легло и не можеха да си представят да бъдат с другиго.

Макар че сега, като се замислеше, кога за последен път си бяха вземали свободна нощ, дори единият от тях? Рейдж беше страшно зает с войната и нападенията над Рот и престола му… а откакто Бити и майка й бяха дошли в „Убежището“, Мери си имаше грижи в работата, които не я напускаха дори когато не беше на работа. По дяволите, тревогата за Бити и Аналай не й даваше мира дори докато спеше.

Всъщност напоследък тя сънуваше момиченцето почти всеки ден.

Твърде отдавна, помисли си Мери. Твърде отдавна двамата с Рейдж не се бяха съсредоточавали един върху друг, не и наистина.

Така че, да, макар да бе просто временно решение и въпреки липсата на достатъчно усамотение, и, да, въпреки факта, че Рейдж бе умрял за миг само преди броени часове… Мери пъхна ръка под чаршафите и бавно плъзна длан по коравия стомах на своя хелрен.

Рейдж изсъска и простена; хълбоците му отново подскочиха, а ръцете му сграбчиха пречките на болничното легло.

— Мери… желая те…

— Удоволствието е мое.

Възбудата му беше огромна и дълга, и кадифеномека, когато Мери я обхвана. Гърлените звуци, които се изтръгваха от него, и миризмата на обвързването му, усилила се още повече, бяха точно онази близост, от която се нуждаеха. Това засягаше само тях двамата, нищо друго нямаше място тук — нито нейната работа, нито неговата, нито нейните тревоги, нито неговият стрес. В това отношение сексът беше като най-добрата четка в света, почистваща прахта и отломките от нормалния живот, които притъпяваха връзката им, оставяща любовта им един към друг свежа и чиста.

— Възседни ме — заповяда Рейдж. — Съблечи се и се качи върху мен.

Мери хвърли поглед към медицинското оборудване около леглото и й се прииска да изругае. По мониторите примигваха цял куп светлинки.

— Ами машините? Положението започва доста да се разгорещява.

— Така е, защото аз започвам доста да се разгорещявам.

— Ако показателите ти се покачат твърде много…

Като по даден знак, сърдечният монитор запищя пронизително. Мери едва успя да извади ръката си изпод чаршафа, когато Елена влетя в стаята.

— Всичко е наред — каза Рейдж на сестрата през смях. — Добре съм… наистина.

— Нека само проверя… — започна Елена, но после спря. И се усмихна. — О.

— Да, о. — Рейдж имаше колосалната дързост да се излегне назад, като лъв, който чака да го нахранят. Дори намигна към Мери. — Така че какво ще кажеш да ме изключиш за малко?

Елена се изкиска и поклати глава, натискайки няколко копчета на монитора, за да го върне в нормален режим.

— Няма начин. Не и докато не те стабилизираме още малко.

Рейдж се наведе към Мери и прошепна:

— Аз пък искам ти да ме дестабилизираш.

Елена се отправи към вратата.

— Аз съм в операционната, ако имате нужда от мен. Каним се да оперираме.

Рейдж се намръщи.

— Кого?

— Има едно-две наранявания. Не се тревожи, нищо сериозно. Бъдете послушни, вие двамата, става ли?

— Благодаря, Елена. — Мери помаха на медицинската сестра. — Ти си върхът.

В мига, в който вратата се затвори, Рейдж понижи глас:

— Изключи ме.

— Какво?

— Или ти ще го направиш, или аз… но имам нужда от теб. Сега.

Когато Мери не помръдна, Рейдж затърси опипом машините, бутайки един компютър, който изглеждаше така, сякаш струва повече от къща.

— Рейдж! — Мери се разсмя и като улови ръцете му в своите, ги дръпна настрани. — Недей…

В следващия миг той вече я беше вдигнал и я беше настанил на бедрата си, точно върху ерекцията си. И да, в секундата, в която тя го докосна, мониторите отново запищяха.

— Можеш отново да ме включиш, когато свършим — заяви той. — И въпреки че ще бъде истинско кощунство, ако искаш просто да го направиш с ръка, нямам нищо против да изчакам малко за останалата част. Ала тази нощ вече бях на крачка от смъртта, затова не карай своя хелрен да умре от чакане.

Мери не можеше да не се засмее.

— Ще ме умориш.

— А ти можеш да ме изцедиш. Моля те!

Мери поклати глава, въпреки че той не можеше да я види.

— Не приемаш откази, нали?

— Когато става дума за теб? — Рейдж придоби сериозно изражение; морскосините му очи бяха впити невиждащо в нея, красивото му лице стана мрачно. — Ти си моята сила и моята слабост, моя Мери. Така че какво ще кажеш? Искаш ли да оправиш нощта ми? И нека ти напомня, че по-рано тази вечер издъхнах в ръцете ти.

Мери избухна в смях и като се наведе към него, зарови лице в шията му.

— Толкова много те обичам.

— Ооо, точно това искам да чувам. — Големите му ръце я помилваха по гърба. — Е, какво ще бъде, моя Мери?