16.

На път кум „Убежището” Мери реши, че вероятно ще има нужда от операция за смяна на коленната става.

Докато поемаше по една от отбивките на „Нортуей“, тя стисна зъби и с всичка сила натисна коравия като скала съединител на ярколилавия понтиак „GTO“ на мъжа си, неговата гордост и радост. Светлината на живота му, след нея. Най-скъпото нещо, което притежаваше, откакто й беше подарил златния си ролекс.

Спортната кола се закашля, а после продължи с редица басови експлозии, последвани от пронизително пищене, докато тя местеше скоростния лост напред-назад.

— Трета! Нуждая се от трета… не, втора! Определено не и първа.

Беше го научила по трудния начин, когато спря в подножието на хълма, на който се извисяваше имението, и едва не си изби предните зъби във волана от подскачането и друсането.

— О, госпожице Волво, толкова ми липсваш…

Когато излезе от имението, установи, че комбито не е в предния двор при останалите автомобили на Братството, но вместо да губи време и да разпитва къде е, тя взе ключовете на Рейдж, мислейки си: не може да е чак толкова трудно да отиде в града с неговата кола, нали? Все пак знаеше как да кара автомобил с ръчни скорости.

Всичко щеше да е наред.

Естествено, не беше очаквала, че да натиска съединителя ще се окаже като да опита да пробие тухлена стена с крака си, всеки път, щом се наложеше да смени скоростите. Нито че скоростите бяха толкова внимателно калибрирани, че ако не подадеше газ в точния момент, всички онези коне, заключени в двигателя, полудяваха.

Но поне тази непрестанна битка с предавките отвличаше мислите й от тревогата за Бити.

Пък и Фриц беше точно толкова добър механик, колкото и иконом.

Когато най-сетне пристигна в „Убежището“, тя паркира на алеята, слезе и закрачи напред-назад, куцукайки и ритайки с левия си крак, докато нещо не изпука и ето че вече не се чувстваше така, сякаш се движи като фламинго.

Изруга и се отправи към вратата на гаража. Въведе кода и влезе вътре. Задействаните от сензорите за движение светлини я накараха да закрие очите си с ръка, но поне не беше нужно да се тревожи, че ще се препъне в нещо. Помещението беше празно, ако не се брояха косачките за трева и няколко стари петна от бензин върху циментовия под. Три стъпала отвеждаха до вратата към кухнята; тя въведе кода и докато чакаше резетата да се освободят, се обърна, така че охранителните камери да видят лицето й.

Броени мигове по-късно вече беше в антрето; свали си палтото и го закачи заедно с чантата си на една от кукичките над шкафчето за обувки. В новата кухня в дъното цареше оживление — на печката се приготвяха купчини палачинки, върху плотовете се режеха плодове, купички и чинии се подреждаха върху дългата маса.

— Мери!

— Здрасти, Мери!

— Здравейте, госпожице Лус!

Мери си пое дълбоко дъх и отвърна на поздравите, прегръщайки този и онзи, докосвайки някого по рамото, плясвайки длан в дланта на това или онова дете. Имаше три служителки на смяна и тя размени няколко думи с тях.

— Къде е Рим?

— На горния етаж с Бити — отвърна тихо една къдрокоса служителка.

— Ще се кача при тях.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Сигурна съм, че ще има с какво. — Мери поклати глава. — Чувствам се ужасно заради нея.

— Всички се чувстваме така.

Мери отиде в предната част на къщата и пое по стълбището, вземайки по две стъпала наведнъж. Не си направи труда да провери дали Мариса е тук. Като се имаха предвид мащабите на нападението от предишната нощ, бе много вероятно да си е взела почивка, за да прекара малко време със своя хелрен.

Да бъдеш обвързана с член на Братството не беше за някого със слабо сърце.

Когато стигна на третия етаж, откри Рим, заспала в едно кресло до вратата на Бити. Дъските на пода изскърцаха и социалната работничка се размърда.

— О, здравей. — Тя се надигна и разтърка очи. — Колко е часът?

Рим открай време напомняше на Мери за нея самата. Беше от жените, които обикновено не забелязваш от пръв поглед, ала неизменно е там, когато се нуждаеш от някого. Беше доста висока, доста слаба. Никога не носеше грим. Косата й обикновено беше прибрана назад. Никой не беше чувал в живота й да има мъж.

Животът й беше работата тук.

— Шест и половина. — Мери се взираше в затворената врата. — Как изкарахте деня?

Рим само поклати глава.

— Не иска да говори. Просто прибра дрехите си в куфара, взе куклата и стария си плюшен тигър, и седна на ръба на леглото. В крайна сметка излязох тук, защото реших, че стои будна заради мен.

— Мисля да надникна и да видя какво става.

— Заповядай. — Рим протегна ръце и се изпъна. — Имаш ли нещо против да се прибера вкъщи, за да поспя малко?

— Разбира се, че не. Аз ще поема оттук. Благодаря ти, че остана с нея.

— Достатъчно тъмно ли е, за да си тръгна?

Мери хвърли поглед към капаците на прозорците, които все още не се бяха вдигнали.

— Мисля… — Като по даден знак стоманените панели, които предпазваха вътрешността на сградата от лъчите на слънцето, започнаха да се вдигат. — Да.

Рим се изправи и прокара пръсти през русо кестенявата си коса.

— Ако имаш нужда от нещо, ако тя има нужда от нещо, само ми се обади и ще дойда. Тя е специално малко момиченце и аз просто… искам да помогна.

— Съгласна съм. И отново, благодаря ти.

Докато другата жена поемаше надолу по стълбите, Мери се обади:

— Само още един въпрос.

— Да?

Мери се съсредоточи върху кръглия прозорец в другия край на коридора, мъчейки се да открие точните думи.

— Тя… искам да кажа, нищо ли не каза за майка си? За станалото в клиниката?

Нещо от рода на: Терапевтката ми ме накара да се почувствам така, сякаш убих майка си.

— Нищо. Единственото, което спомена, бе, че ще си тръгне веднага щом е възможно. Сърце не ми даде да й кажа, че няма къде да отиде. Стори ми се прекалено жестоко. Прекалено скоро.

— Значи ти е казала за чичо си?

Рим се намръщи.

— Чичо? Не, не спомена нищо такова. Има ли чичо?

Мери отново погледна към затворената врата.

— Пренасочване на чувствата.

— О. — Социалната работничка изруга тихо. — Очакват я дълги нощи и дни. Дълги седмици и месеци. Ала ние ще бъдем до нея. Ще се справи, стига само да успеем да й помогнем да го преживее.

— Така е.

Рим й махна и продължи надолу по стълбите. Мери изчака, докато стъпките й заглъхнат, в случай че Бити току-що бе заспала, след което се наведе към вратата и долепи ухо до хладния панел. Когато не чу нищо, почука тихичко и открехна лекичко.

Малката розово-бяла лампа върху бюрото в ъгъла хвърляше мека светлина в иначе тъмната стая и обгръщаше дребничката фигура на Бити. Момиченцето лежеше на една страна, с лице към стената, очевидно потънало в дълбок сън. Все още носеше същите дрехи и наистина беше събрало нещата си в очукания си куфар… както и тези на майка си. Двата куфара, единият — по-малък и с цвета на петно от трева, другият — по-голям и яркооранжев, бяха подпрени в долния край на леглото.

Кукленската глава и гребенът бяха на пода пред тях, заедно с плюшения й тигър.

Мери сложи ръце на хълбоците си и наведе глава. По някаква причина въздействието на тишината в стаята, скромните, леко поизтъркани завеси и чаршафи, тънката черга на пода и мебелите, които не си подхождаха, й подействаха като физически удар.

Голотата, безличието, липсата на… семейство я изпълваха с желание да усили отоплението. Сякаш малко повече топлина, струяща от отворите на тавана, би могла да преобрази мястото в стая, подходяща за малко момиченце.

Ала проблемите, които им предстояха, щяха да се нуждаят от много повече, за да бъдат разрешени.

Тя отиде на пръсти до леглото, в което беше спала майката на Бити. Струваше й се редно да вземе карираното одеяло от него и много, много предпазливо да завие момиченцето с него, без да обезпокои съня, от който то толкова се нуждаеше.

След това остана изправена до него.

И се замисли за собственото си минало. След като научи, че има рак, си бе помислила, че сега вече наистина й стига. Майка й беше умряла рано и мъчително. А после на нея самата й бяха открили левкемия и тя цяла година се беше мъчила да се пребори с болестта. Всичко това й се беше сторило толкова несправедливо.

Сякаш понесеното от майка й би трябвало по някакъв начин да я освободи от повторна трагедия.

Сега, докато се взираше в момиченцето, Мери направо преливаше от възмущение.

Да, определено знаеше, че животът е труден. Отдавна беше научила този урок. Но поне бе имала детство, пълно с всички онези хубави неща, към които се връщаш, когато пораснеш. Да, баща й също беше умрял рано, но двете с майка й бяха имали Коледа и рождени дни, завършвания на детската градина и началното училище, и гимназията. Имали бяха пуйка за Деня на благодарността и нови дрехи всяка година, и спокойни нощи, в които единствената тревога, държаща някого буден, бе дали ще получи достатъчно висока оценка, за да премине в следващия клас, или в случая на майка й, дали парите щяха да им стигнат, за да прекарат две седмици на езерото Джордж през лятото, или само една.

Бити не бе имала нищо подобно.

Нито тя, нито Аналай бяха споделили каквито и да било подробности, но не беше трудно да се досети човек за насилието, на което и двете са били подлагани. За бога, беше се наложило да имплантират стоманен гвоздей в крака на Бити.

И какво бе станало накрая? Момиченцето се беше озовало тук само.

Ако съдбата имаше и капчица съвест, Аналай не би умряла.

Но поне „Убежището“ бе създадено тъкмо навреме. Само при мисълта, че мястото би могло да не съществува, когато Бити най-много се нуждаеше от него, на Мери й прилошаваше.

* * *

Рейдж се събуди внезапно, сякаш до главата му се беше разнесла аларма. Надигна се рязко в болничното легло и се огледа панически наоколо.

А после, миг след като го беше връхлетяла, тревогата се стопи, уталожена от знанието, че Мери бе отишла в „Убежището“, така сигурно, сякаш бе изрекла думите в ухото му. От известно време насам тя използваше звяра като табло за съобщения, винаги когато Рейдж беше потънал в сън.

То действаше… и не беше нужно да се мъчиш да намериш химикалка.

Въпреки това тя му липсваше. И все така се тревожеше за собственото си умствено състояние. Ала онова момиченце…

Рейдж преметна крака през ръба на леглото, примига няколко пъти и… да, още си беше сляп. Все тая. Ако не се броеше това, се чувстваше укрепнал и стабилен (поне физически) и стига да караше полека, щеше да стигне до душа без проблем.

Двадесет минути по-късно се показа от банята чисто гол и ухаещ като роза. Невероятно бе какво можеха да сторят малко сапун и шампоан за един мъж. Както и едно хубаво измиване на зъбите. Следваща спирка? Кухнята. Когато звярът се появеше и Рейдж прочистеше организма си след посещението му, се чувстваше не просто гладен, а изпразнен… и най-доброто, което можеше да стори, бе да си напълни стомаха с бедни на фибри въглехидрати.

Дванадесет френски багети. Четири пакета бейгъли. Три килограма паста.

Такива неща.

Прекрачи в коридора, чудейки се колко ли време ще му отнеме, докато стигне до…

— Най-сетне…

— Не можа ли поне да си сложиш хавлия…

— Фриц ти донесе дрехи…

— Върна се, копеле…

Всичките му братя бяха тук и миризмата и гласовете им, изпълненият им с облекчение смях, ругатните и закачките, бяха точно това, от което Рейдж имаше нужда. И докато те го прегръщаха и го пляскаха по голия задник, той трябваше да преглътне обзелите го чувства.

Вече беше гол — и така бе предостатъчно уязвим.

Господи, насред цялото това посрещане беше трудно да не бъде обзет отново от срам заради своята себичност и онова, на което беше подложил Мери и братята.

А после гласът на Ви се разнесе точно пред него.

— Добре ли си? — попита го братът с дрезгавия си глас. — Чувстваш ли се вече както обикновено?

— Да. В пълна изправност съм, ако не се броят очите ми. — Освен това съжалявам. И се боя. — Нали се сещаш, просто съм малко уморен…

Фрас!

Ударът в брадичката долетя изневиделица, толкова силен, че главата му отхвръкна назад и едва не се откъсна от гръбнака му.

— Какво, по дяволите! — Рейдж разтърка челюстта си. — Какво…

— Това беше, задето не ме послуша.

Прас!

Следващият удар долетя от другата страна, което беше добре — така лицето му щеше да се подуе равномерно и от двете страни и нямаше да изглежда чак толкова ужасно.

А това бе, защото избърза и ни прееба стратегията.

Докато чакаше мозъкът му да се проясни за втори път, Рейдж стисна челюстта си с две ръце. Защото съществуваше реалната опасност долната половина на черепа му да падне.

Добрата новина бе, че ударите успяха да му прояснят малко зрението и слепотата се оттегли достатъчно, за да успее да различи смътно очертанията на братята.

— Можефме профто да погофорим за тофа — възмути се той. — Страфотно, фзеф да фъфля.

— Че къде му е забавното на това да говорим? — Ви го улови и го прегърна силно. — Никога вече не го прави.

Рейдж зачака останалите да започнат да задават въпроси. Когато това не се случи, той предположи, че Ви им беше разказал за видението. Освен ако… е, всички го бяха видели как се втурва на бойното поле прекалено рано, а това определено беше основание за добър пердах.

— Фече фиждам — каза.

— Можеш да ми благодариш по-късно.

Всички заприказваха и той разбра, че бяха заловили Кор.

— Тор пречука ли го вече?

— Не — долетя от всички страни.

А после чу историята за това как Омега се беше появил и беше разчистил бъркотията в училищния двор, а Ви бе спасил положението с малко навременен мис.

— Ще поема фмяна — заяви той. — Офранявайки копелето, имам предвид.

— По-късно. — Ви изпусна струя турски дим. — Чак когато започнеш да действаш на всички цилиндри.

С тези думи братята започнаха да се разотиват: някои тръгнаха към имението, други — към тренировъчната зала. Рейдж се присъедини към онези, които поеха по тунела, отвеждащ в основната сграда, но докато те се отправиха към леглата си, той прекоси трапезарията и влезе в кухнята.

Господи, щеше му се Мери да беше с него.

Добрата новина беше, че наоколо нямаше догени. Не бяха поднесли Първото хранене, заради получените немалко наранявания по време на битката и драмата с него. Прислугата в имението вероятно беше получила рядка и напълно заслужена почивка, преди отново да се залови с чистенето и грижите за домакинството, и Рейдж беше доволен, че няма кой да се суети около него.

Докато кръстосваше из светилището на Фриц, реши, че все пак ще е добре да принесе малка жертва или нещо такова, за да не загази пред иконома. Така че — никакво готвене. Щеше да си вземе нещо от вече приготвената храна, вместо да се отдаде на независими начинания в килера или с печката.

Тази вечер вече го бяха цапардосали на два пъти, а нощта едва започваше.

Ала първо — да се облече. В банята беше прекалено сляп, за да види, че са му оставили чисти дрехи, така че сега отиде в пералното помещение зад килера и с помощта на все още скапаното си зрение и острото си осезание успя да намери широк черен анцуг и огромен суитшърт с надпис AMERICAN HORROR STORY. След това беше време да се погрижи за калорийните си нужди.

Нападна хлебните запаси и започна да ги изпразва, трупайки върху плота пликове с бейгъли и квасен хляб… преди да си каже Мамка му на това и извади цялото чекмедже, за да го отнесе до дъбовата маса. Стъпка номер две бе да отиде до хладилника и да извади половин кило безсолно масло и опаковка сирене за мазане, след което награби тостера, изключвайки го, като просто го задърпа, докато кабелът не се предаде.

Назъбен нож и дъска за рязане, машината за кафе, захарницата и кутия мляко и ето че беше готов за работа. Докато кафето клокочеше, той се залови да реже, натрупвайки планина от готови за намазване с масло филии от дясната си страна.

Вероятно би трябвало да си вземе чиния. И поне още един нож, но голямото острие щеше да свърши добра работа с намазването.

Когато кафето беше готово, той извади каната, изсипа цялата захарница вътре и толкова от млякото, колкото успя да побере. След това отпи една глътка.

Съвършено.

Върна каната върху горещата метална плоча и се залови систематично с бейгълите, защото това бе напълно подходящо за Първото хранене, нали? Квасеният хляб беше след това, защото той беше по-скоро храна за обяд. За десерт — една-две торти с пекан.

Докато дъвчеше ли, дъвчеше, зъбите му бяха малко поразклатени от обикновено, благодарение на Ви и кокалчетата му, но това не беше особен проблем. От време на време прокарваше всичко с големи глътки от каната с кафе.

След около две хиляди калории започна да осъзнава колко бе сам.

Но разбира се, помещението би могло да бъде пълно с братята му и той пак би се чувствал по този начин. И дори още по-ужасно — струваше му се, че дори присъствието на Мери не би премахнало тази изолираност.

Докато седеше там и пълнеше празния си стомах, неспособен да запълни онази празнина, която наистина имаше значение, си помисли колко по-лесно би било, ако имаше поне някаква представа какъв му е проблемът…

Някъде в далечината, откъм трапезарията, отекна звук.

Идващ все по-близо.

Тропот на крака, сякаш някой тичаше.

Какво, по дяволите, помисли си Рейдж, докато се надигаше от стола.

Загрузка...