Звярът

70.

В мига, в който ярката светлина заслепи нападателя й, принуждавайки го да охлаби хватката си, Мери се откопчи от него и го смушка в корема с лакът.

Той се преви надве, изпускайки ножа си, а тя се втурна към понтиака.

— Изведи я оттук! — каза Рейдж. — Побързай!

Това бяха последните му думи.

Звярът вече излизаше от него, когато Мери се хвърли към мястото на шофьора. Огромното му тяло се свлече на колене, главата му беше наведена, сякаш се опитваше да й даде още малко време да натисне газта, преди драконът да се е показал.

Мери дръпна рязко вратата, докато Бити трескаво се преместваше на съседната седалка.

— Рейдж! — изпищя момиченцето. — Рейдж…! Какво става, какво не е наред?

Незнайно как, Рейдж успя да запази достатъчно присъствие на духа, за да вдигне ръка и да затвори вратата й. Мери не изгуби нито миг.

— Колана! Сложи си колана!

— Не можем да го изоставим!

— Колана! Той ще бъде добре, но ние трябва да вървим.

Мери натисна съединителя и газта едновременно, минавайки на първа скорост, преди да вдигне левия си крак. Гумите изсвистяха, когато всички онези коне под капака забиха копита в асфалта, готови да полетят напред, когато тя ги отприщи.

Междувременно навън, в царството на задниците, групичката идиоти бяха решили да се хвърлят към колата.

Да, сякаш това щеше да го бъде.

Всичко сякаш тръгна на забавен каданс.

В мига, в който понтиакът се понесе напред, докато Бити пищеше, а Мери се мъчеше да запази хладнокръвие, нощта бе прорязана от рев, отекнал толкова близо до колата, че я разлюля.

И макар и само с периферното си зрение, Мери съвсем ясно зърна момента, в който Бити видя как звярът излиза от тялото на Рейдж.

Момиченцето замръзна, страхът върху лицето му — изместен от изумление.

— Какво… е това?

— То няма да ни нарани — каза Мери.

И ето че те се понесоха, сякаш изстреляни от дулото на оръдие.

За съжаление, човешките кегли с гадното отношение бяха точно на пътя им. И ето как твърдото намерение на Мери да не бъде въвлечена в автомобилен инцидент номер три се провали с гръм и трясък. Извивайки рязко волана, тя успя да не убие един или повече от тях (не че те го заслужаваха), но за сметка на това се блъсна в един контейнер и целият им устрем отиде по дяволите.

Гърдите й се удариха във волана, а изпод смачкания капак се разнесе съскащ звук. Обзета от паника, тя се обърна към Бити.

Слава богу, момиченцето бе успяло да си сложи колана преди сблъсъка…

Нов рев раздра нощта и през един от задните прозорци тя видя, че звярът вече беше тук в цялото си страховито великолепие. И да, човешките хлапаци набързо си промениха мнението за малкото си нападенийце и се запрепъваха в опитите си да изфирясат в обратната посока.

Сякаш за едно бяха сигурни — колкото и невероятно да бе насред паркинга на един търговски център да се материализира дракон, те нямаше да спорят с онова, което като че ли се случваше…

Преди Мери да успее да я спре, Бити вече беше изскочила от колата.

— По дяволите! Бити!

Мери също изскочи навън… и отново изруга. Звярът беше приклекнал, готов да се хвърли в атака, докато продухваше дробовете си с поредния рев.

Не, не, нямаше да си напълни търбуха. Не, нямаше да го бъде…

— Върни се в колата! — изкрещя Мери, докато се втурваше пред звяра, заставяйки между него и отдалечаващите се идиоти.

— Какво е това? — извика Бити. — Какво му стана?

— Ехо! Здравей! — Мери размаха ръце, привличайки вниманието на звяра. — Ето те и теб. Здравей ти, там горе.

Звярът изпуфка и муцуната му оголи огромните зъби в усмивка. А после издаде пронизителен звук, нещо средно между въпрос и протест.

— Не. Не може. Няма да изядеш човеците.

Е, добре де, все още й беше трудно да повярва, че подобни думи наистина излизат от устата й.

Звярът обаче отпусна глава. Сякаш се цупеше.

— Знам. Знам. Обаче ти си падаш по сладкото, нали? Предпочиташ лесърите…

Изведнъж огромната глава на звяра се извърна рязко наляво. И Мери затвори очи, досетила се за причината.

— Бити — измърмори, без да откъсва поглед от дракона. — Казах ти да се прибереш в проклетата кола.

Ноздрите на звяра се разшириха, докато поемаше голяма глътка въздух с миризмата на момиченцето. А после я изпусна обратно.

— Бити! Говоря сериозно! Връщай се…

Пуфтейки щастливо, звярът се опъна на земята и протегна глава към Бити.

Мери отпусна ръце. Погледна към момиченцето.

Бити стоеше там, напълно неподвижна, сякаш умът й все още не можеше да проумее напълно видяното. А после пристъпи бавно напред, отпуснала ръце и повдигнала вежди. Изражението й беше предпазливо и нервно, но изглеждаше твърдо решена лично да види какво се случва с дракона.

Още щастливо пуфтене, сякаш звярът се опитваше да й каже, че е добре. Че няма да бъде лошо момче. Че просто иска да каже „здравей“.

Най-огромното кученце на планетата, помисли си Мери. И да се надяваме да си остане така.

— Бъди внимателна — каза тя. — Никакви резки движения…

— Май ме харесва? Не съм сигурна… но май ме харесва.

Миг по-късно Бити спря точно до главата на дракона, точно до челюстите с огромните зъби, точно до влечуговите очи, които премигваха.

— Може ли да те погаля? — попита.

Звярът издаде въпросителен звук, сякаш имитираше тона й.

— Това „да“ ли беше?

Когато звярът отново издаде онази смесица от мъркане и издишване, Бити протегна разтреперана ръка и я сложи на бузата му.

— О, толкова си гладък. Много по-гладък, отколкото си мислех…

Неочаквано движение накара Мери да се хвърли напред и да дръпне момиченцето настрани. Тревогата й беше напразна.

Звярът просто се беше търкулнал по гръб; сравнително малките му предни лапи — до гърдите му, задните му крака с размерите на къща — вирнати нагоре. За да го почеше по корема, Бити би имала нужда от двуметрова стълба (а Мери — от два ксанакса и бутилка вино), но момиченцето се справи някак, като се приближи и се повдигна на пръсти, а звярът обърна глава и я погледна разнежено.

— Толкова е сладък — каза Бити. — Нали? Кой е сладурче?

— Имам нужда от питие — измърмори Мери. — Наистина имам нужда от питие.

Но поне бяха разрешили този въпрос.

Когато Рейдж се завърна в тялото си, беше време за сляпа паника.

— Мери! Бити! Мери!

А после осъзна, че два чифта ръце държат неговите и два прекрасни гласа се заеха да го успокоят… е, единият се зае да го успокои. Другият просто бе успокояващо да чуе.

— Всичко е наред, добре сме…

— Рейдж! Ти си имаш дракон! Дракон! Погалих го по корема!

Какво?! Какво?!, помисли си той в слепотата си.

— Кога може да се върне пак? Искам да го видя отново! Може ли да си играя с него?

Слава богу, делириумът му не беше придружен от болка в корема, което несъмнено означаваше, че не беше излапал задниците, опитали се да нападнат неговата Мери. О, и за щастие върху долната половина на тялото му имаше одеяло, значи не беше гол.

Започна да клати глава, въпреки че не беше сигурен накъде гледа момиченцето.

— Това не е играчка, Битс. Той е опасен…

— Хареса ме! Беше невероятно!

— … и аз не мога просто да го повикам. Но когато дойдеш да живееш с нас, ще видя какво мога да направя.

Пълна. Тишина.

А после Бити каза със слабо гласче:

— Когато дойда да живея с вас?

— Мамка му — измърмори той. Въпреки че кралят беше повдигнал въпроса за ругатните. — Искам да кажа, по дяволите.

— Да живея с вас? — повтори момиченцето.

Мери се прокашля, а Рейдж се опита да седне, въпреки че нямаше достатъчно сили за каквито и да било вертикални движения.

— Бити — каза неговата шелан. — Опитах се да намеря чичо ти. Всъщност, много хора се опитаха да го открият… безуспешно. Не знам какво се е случило с него, нито къде е… не мога дори да предположа. Но в случай че той не е… на разположение… с Рейдж си говорихме, и нали разбираш, не се опитваме да заемем мястото на твоята мамен. Нищо такова. Просто… наистина ще се радваме, ако си помислиш дали не би искала да се преместиш при нас. Можем да започнем временно и ако не ти хареса, винаги би могла…

Разнесе се някакъв тъп звук и Мери млъкна.

А Рейдж усети миризмата на сълзи.

— Какво става?! — Той заопипва наоколо с ръце. — Какво не е наред? Какво прави тя…

Изведнъж две малки ръце се обвиха около врата му и гласът на Бити се разнесе в ухото му.

— Това означава ли, че ти ще ми бъдеш баща?

Рейдж усети, че нещо го задавя. А после отвърна на прегръдката й, внимавайки да не я смачка.

— Ако ме искаш… — Окей, май беше изгубил способността си да говори. — Да, да, ще ти бъда.

Усети как Мери го милва по гърба и усети щастието на неговата шелан да изпълва въздуха, ала това не му беше достатъчно. Притегли я към себе си, така че сега и двете жени бяха притиснати до гърдите му.

Значи това… това бе неговото семейство, помисли си с внезапен прилив на гордост. Това бяха неговите момичета.

Усмивката, разляла се върху лицето му, бе толкова широка, че той си знаеше — бузите му никога нямаше да бъдат същите.

Особено когато си спомни как държи М. Р. в кухнята и се взира в стая, която не вижда, а сърцето му се свива от болка за всичко, което никога нямаше да има.

А ето го сега — всичко, което искаше, бе не само достижимо, но и се намираше в прегръдките му.

— Може ли да се преместя още тази вечер? — попита Бити. — И кога ще се запозная с всички?