Звярът

47.

Когато членовете на домакинството на Братството се събраха в трапезарията за Последното хранене, Мери отиде да седне до Мариса.

— Имаш ли нещо против да си поговорим за работа, преди да хапнем?

Мариса остави винената си чаша и кимна със сияйна усмивка.

— Извинявай, че днес си тръгнах по-рано от офиса, ала Бъч ме изведе на среща.

— О, вие го заслужавате! Къде отидохте?

— О, нищо специално. Една пицария в предградията. Той беше прав, предлагат най-страхотната пица с пеперони и лук, която някога съм опитвала. Остана да помогне на Ви да разтовари нещо, а после ще дойде, само заради разговора, също като мен. Толкова беше хубаво да прекараме мъничко време заедно.

— Абсолютно те разбирам. Всъщност, с Рейдж ще излизаме утре вечер. — Мери се прокашля. — Което е свързано с онова, за което искам да говоря с теб. Най-сетне постигнах пробив с Бити.

— Така ли? — Мариса се наведе към Мери и я прегърна за миг. — Знаех си, че можеш да го направиш! Това е прекрасно. Тя трябва да се справи с толкова много.

— Да. — Мери се облегна назад. — Но има нещо, което ми се иска да проверим. Медицински, имам предвид. Не е спешно, просто… тя не е на девет, а на тринадесет години.

Мариса повдигна учудено вежди и промърмори:

— Сигурна ли си?

Мери й разказа всичко, включително за това как майката на Бити я е накарала да излъже за възрастта си, за посещението на гробището и супермаркета.

Мариса се намръщи.

— Завела си я на гроба на майка си?

— Тя искаше да го види. Помоли ме да отидем. Лечението й ще трябва да включва повече от това да седи в един стол и да си говорим. Тя е невероятно интелигентна, но животът, който е водила, е бил така затворен, така пълен с насилие, че ако изобщо има някаква надежда да се справи с траура невредима и да навлезе в света, ще има нужда да се запознае с толкова много нови неща.

— Организираме групови екскурзии с тази цел.

— Тя никога не беше стъпвала в супермаркет. — Когато Мариса потръпна, Мери кимна. — Не беше виждала автоматични врати. Никога не е ходила в центъра на Колдуел. Тогава не ми го каза, но когато снощи с Рейдж я изведохме на сладолед, се оказа, че за първи път влиза в каквото и да било заведение.

— Нямах представа.

— Никой нямаше. — Мери погледна към разкошната десетметрова маса. — С майка й са си мълчали, защото са се страхували. Работата е там, че се притеснявам за здравето й. Когато са я лекували в клиниката на Хавърс заради счупения й крак, са й направили пълни изследвания. Но това е било преди доста време. Ще ми се някой отново да я прегледа и искам да я доведа в клиниката тук, не при Хавърс.

Мариса понечи да възрази, ала Мери вдигна ръка.

— Изслушай ме. Майка й току-що почина там. Мислиш ли, че е добра идея да се върне там толкова скоро? И да, може да изчака месец-два, ала със собствените си очи видя колко е слабичка. Дори ако приемем, че вампирите са недоразвити в сравнение с хората на същата възраст, докато не преминат през преобразяването си, тя си остава смущаващо дребна. Елена има впечатляващ опит с децата на вампирите, доктор Джейн се отнася страхотно с пациентите си и нищо не пречи да доведем Бити в тренировъчния център, да направим нужните изследвания и да я отведем обратно в „Убежището“, щом приключим.

Мариса се заигра с вилицата си.

— Разбирам логиката ти.

— Бихме могли да го направим още утре вечер, ако доктор Джейн разполага с малко време. Ще водим Бити на вечеря.

— Ти и Рейдж?

— То е като излизането на сладолед. Тя наистина харесва Рейдж. — Мери се усмихна. — Каза, че е като голямо дружелюбно куче.

Смръщването на Мариса не вдъхваше доверие. Нито мълчанието й, запълнено от дребните приказки на останалите, докато пристигаха в трапезарията по двойки или на малки групички.

— Мариса, наистина знам какво правя. И най-вече, какво по-добро доказателство, че съм на прав път, от това, че тя най-сетне започна да се отваря. От колко време е при нас?

— Виж, не съм квалифицирана да ти казвам как да си вършиш работата… и предполагам, че именно там е проблемът. Аз съм мениджър, карам влаковете да се движат по разписание. Нямам магистърска степен в областта на социалните дейности… така че бих искала да поговоря с останалите. Ти си наистина добра в работата си и не мога да споря с резултатите, особено в случая с Бити. Но не искам да затънеш прекалено дълбоко… и мъничко се тревожа за това.

— В смисъл? — Мери вдигна ръце. — Признавам, че може би щях да подходя към ситуацията с майка й по различен начин, ако бях знаела…

— Извеждаш едно сираче на по сладолед. Водиш го на гроба на майка си. На вечеря с хелрена ти. Не мислиш ли, че е възможно причините да го правиш да са от личен характер?

— Дай да видя. Хайде де, дай да видя.

Пред имението Рейдж избута Бъч с лакът, така че да погледне какво има в багажника на хамъра. Когато видя съдържанието му, се разсмя тихо.

— Не е зле. — Взе един автоматичен глок и го провери — извади пълнителя, натисна спусъка, прецени тежестта и мерника му. — Колко са?

Ви отвори друго стоманено куфарче.

— Тук има още осем. Общо шестнайсет.

— На каква цена? — поиска да узнае Бъч, когато на свой ред извади друг от пистолетите и го прегледа.

— Десет хиляди. — Ви отвори черен найлонов сак и им показа кутии с муниции. — Нямаше намаление, но няма и номера и не е нужно да се занимаваме с легални човешки канали.

Рейдж кимна.

— Сигурно Фриц вече е попаднал в някакъв списък за наблюдение на властите.

— Какво друго можем да купим от тях? — попита Бъч, докато вадеше трети пистолет, а откъм бързите му ръце долетя звук от отъркване на метал в метал.

— Да не мислиш, че имат каталог или нещо такова? — Ви сви рамене. — Според мен, каквото поискаме.

— Може ли да си поискаме ракетохвъргачки? — попита Рейдж. — Една ракетохвъргачка определено ще ми дойде добре.

Бъч го сръга в ребрата.

— Ако той получи ракетохвъргачка, аз искам топ.

— Вие сте две ненормални копелета, знаете ли го?

Рейдж взе сака с мунициите, а Бъч извади двете куфарчета, така че Ви да може да заключи колата и да запали цигара. Бяха прекосили около половината от калдъръмения двор, когато Ви се поколеба. Олюля се. Поклати глава.

— Какво ти е? — попита Бъч.

— Нищо. — Братът продължи, вземайки каменните стъпала по две наведнъж, и отвори вратата на вестибюла. Завря физиономията си в камерата и измърмори: — Просто съм гладен.

— Не си само ти. — Рейдж си потърка корема. — Имам нужда от храна веднага.

Забележката беше нехайна. Но не и погледът, който си размениха с Бъч. Действителността обаче бе, че дори на братята можеше да им падне кръвната захар и не всичко беше спешен случай. Ако се съдеше по мрачното изражение на ченгето обаче, той щеше да се заеме с въпроса веднага щом двамата с Ви се върнеха в Дупката за през деня.

— Къде искаш да ги оставим, Ви? В тунела?

Когато Вишъс кимна, Рейдж взе куфарчетата от Бъч и ги отнесе до скритата врата към тунела зад голямото стълбище. Въведе кода, стовари купчините метал и олово на площадката и отново затвори, уверявайки се цели три пъти, че наистина е заключил. Сега, когато Нала бе започнала да пълзи, никой не поемаше какъвто и да било риск с пистолетите и мунициите, дори когато бяха разделени.

След това се отправи към трапезарията. Красивото помещение кипеше от гласове и смях, навсякъде беше пълно с народ, догени се грижеха на всички да бъдат поднесени напитки, преди да донесат храната. Мери седеше до Мариса и Рейдж понечи да отиде при тях, но после долови напрежението и се отказа, настанявайки се вместо това в обичайния си стол насреща.

Мери се беше навела към шефката си и говореше настойчиво. Мариса кимна. А после поклати глава. Каза нещо. И отново беше ред на Мери.

Със сигурност говореха по работа.

Може би дори за Бити?

Мани си придърпа стол.

— Как я караме, млади човече?

— Здрасти, дъртако. Къде е по-добрата ти половинка?

— Почива си. Доста я изтощих, ако ме разбираш.

Двамата удариха тържествуващо юмруци, а после Рейдж отново се опита да не изглежда така, сякаш чете по устните. Което, между другото, не му се удаваше особено.

— Зеле кошмар, машина за сок касетофон — каза Мери.

— Филмова магия дванадесет пъти на ден. — Мариса отпи от винената си чаша. — А после тенис с канкан. Фъстъци и пържола, хлебче хлебче сирене крема.

— Целофан?

— Паста за зъби.

— Гаражно момче, Коледа бикини гроздови ядки и безалкохолно.

— Мамка му — измърмори Рейдж. И като се имаше предвид колко от думите му се бяха сторили имена на храна, очевидно беше крайно време за ядене.

Най-сетне Мери стана и двете си кимнаха. А после тя дойде при него.

— Добре ли си? — попита я, издърпвайки стола й.

— О, да. Да. — Тя му се усмихна, а после седна и се взря в празната си чиния. — Извинявай. Просто…

— Как мога да помогна?

Тя се обърна към него и потърка лице.

— Кажи ми, че всичко ще бъде наред.

Рейдж я взе в скута си и прокара длан от външната страна на бедрото й.

— Обещавам ти. Всичко ще бъде наред. Каквото и да е, ние ще направим така, че да бъде наред.

Догените на къщата се появиха, нарамили сребърни подноси с ростбиф и картофи, пиле и ориз, сосове и димящи зеленчуци. Когато Мери се върна на стола си, Рейдж се вкисна малко, но я разбираше. Ако беше останала в скута му, просто щеше да я храни, докато тя не се натъпчеше до пръсване, а той едва не умреше от глад… след което щеше да омете всичко, което не беше заковано, преди да донесат десерта.

Нямаше да им е за първи път.

— Господарю — разнесе се гласът на един доген зад него. — Специално приготвено за вас.

Въпреки че се тревожеше за своята Мери, Рейдж потри възторжено длани.

— Фантастично. Готов съм да изям цялата маса.

Друг от прислугата направи място между приборите. След това пред Рейдж се появи голямо сребърно плато с похлупак.

— Какво е това, Холивуд? — подхвърли някой. — Нашата храна не е достатъчно добра за теб ли?

— Ей, Рейдж, да нямаш своя собствена крава или нещо такова?

— Мислех, че си на диетата на Джени Крейг — обади се друг глас.

— Според мен яде Джени Крейг… и това просто не е редно. Човеците не са храна.

Той показа среден пръст на всички многознайковци, повдигна похлупака и…

— О, я стига! — ревна, когато от всички страни изригна смях. — Сериозно? Ама вие сериозно ли? Наистина?

Върху порцелановото плато, грижливо подредени и заобиколени от стръкчета магданоз и резенчета лимон, лежаха шнорхел и маска за гмуркане.

Мери се засмя и единственото, което спаси братята му бе, че тя обви ръце около дебелия му врат и го целуна.

— Бива си го — каза тя до устата му. — Хайде де, знаеш, че е така…

— Наводниш една-единствена баня и то изведнъж се превръща в лайтмотив…

— Шшт, просто ме целуни, окей?

Все още ръмжеше, но направи това, което неговата шелан му каза. Беше или това, или да си развали апетита… като извърши убийство.