Звярът

23.

На горния етаж в стъклената си къща Асейл си взе душ, който трая сякаш цяла вечност.

Камуфлажните панели се бяха спуснали над прозорците, така че вътре беше тъмно, виждаше се единствено мекото прасковено сияние на ключовете за осветлението. Водата беше парещо гореща; той отметна глава назад и приглади косата си към черепа. Тялото му беше в плен на еуфорията, която следваше храненето и секса, дори жаждата за кокаин беше утихнала.

Макар че последното може би се дължеше на факта, че беше взел три дози в мига, в който се беше прибрал.

Друг път може би.

И сам не помнеше колко пъти беше изчукал Нааша, грубо и до отмала, така че сега кръстът му беше схванат. Пенисът му беше изтощен. Топките му — изцедени.

В сърцето му нямаше радост. Нито капчица. Което не беше нещо необичайно. А шампоанът и сапунът изобщо не помагаха, за да се почувства по-чист, вероятно защото мръсотията, полепнала по него, не беше отвън. Което също не беше нещо необичайно.

И все пак, не всичко беше изгубено. Предстоеше му работа.

Когато реши да дойде в Новия свят, Асейл не го направи сам. Братовчедите му, Ерик и Ивейл, предприеха пътуването заедно с него и се бяха доказали като неизменно верни помощници в бизнес начинанията му. Нито веднъж не го бяха разочаровали… А сега отново щеше да има нужда от тях.

За нещо, което вероятно доста щеше да им хареса.

Нааша, както се оказваше, имаше няколко приятелки, които се намираха в същата ситуация като нея — жени от глимерата, чиито по-стари хелрени не бяха в състояние да се погрижат както трябва за тях и те търсеха начини да освободят напрежението. И макар че докато се прибере, братовчедите му вече се бяха оттеглили в подземните си апартаменти, Асейл бе сигурен в съгласието им, затова ги беше писал доброволци за работа, която щяха да приемат на драго сърце.

Защото Рот беше прав.

В редиците на аристокрацията наистина се кроеше нещо.

И той го усещаше така ясно, сякаш беше мирис в нощния въздух. Просто все още не знаеше какво бе то. Но с още малко време и секс щеше да открие.

Излезе изпод душа, наслаждавайки се на дебелата, мека постелка под краката си, докато се подсушаваше с хавлия, стоплена върху реотановата пречка до душкабината. Беше купил имението напълно обзаведено, всичко беше грижливо обмислено и подсигурено, не липсваше никой лукс, не беше спестено нито пени.

Но въпреки тримата си обитатели, мястото изглеждаше празно. Досущ като тялото му. Изискано и красиво отвън, ала отвътре — лишено от душа.

За съвсем кратко нещата бяха различни. И в двете отношения.

Ала това време бе отминало.

Асейл отиде в спалнята си, пъхна се гол между копринените чаршафи и си отбеляза наум да ги смени, когато паднеше нощ. Макар да не беше обичайно за мъж с неговото положение, той бе свикнал сам да си пълни ваната и да превързва раните си, да сменя чаршафите си и да пере дрехите си. Действаше му странно успокояващо да се грижи за такива простички неща, начало и край на всяка задача, които му носеха удовлетворение.

Ето как прекарваше обикновено дните си, докато братовчедите му спяха в подземието. Разтребваше. Търкаше подове и умивалници, тоалетни и плотове. Чистеше с прахосмукачка. Полираше. Беше продуктивен начин да се справи с тръпките на кокаиновия глад.

Не и този ден обаче. След като се нахранеше, имаше нужда от почивка, не само на ума, но и на тялото…

До него телефонът му се обади с тихия звън на старовремските телефони, които вече не можеха да бъдат намерени никъде.

Дори не си направи труда да погледне кой е. Вече знаеше.

— Щях да ти се обадя, но не исках да бъда невъзпитан. Доста раничко е за работа.

— Какво стана? Получи ли нещо? — попита го Вишъс.

— О, да. В най-различни пози. Нааша беше изключително услужлива.

От другата страна на линията се разнесе мрачен смях.

— Сигурен съм, че е била, с мъж като теб. И очакваме да продължаваш в същия дух, докато тя не се разприказва.

— Вече го направи. — Асейл се усмихна жестоко в мрака. — Кажи ми, славата ти на доминант само празни приказки ли е, или наистина си толкова извратен?

— Губи ми още малко времето с празни приказки и ще научиш от първа ръка.

— Опасен тип.

— Защо питаш?

— Името ти изскочи в един разговор.

— Казвай!

Фактът, че това не беше въпрос, а нареждане, не беше изненада.

— Разправяше ми за сексуалните си завоевания. Очевидно ти си бил едно от тях, когато била по-млада… и ясно даде да се разбере, че ти си бил завоевателят, така да се каже.

— Чукал съм много хора — отвърна Ви отегчено, — и съм забравил деветдесет и пет процента от тях. Така че ми кажи какво знаеш… и то не по отношение на секса. Моя или нечий друг.

Асейл изобщо не се учуди от смяната на темата.

— Аристокрацията скоро отново ще се обърне към краля. Ще поискат да се появи на частния прием по случай деветстотингодишния рожден ден на нейния хелрен… събитие, което е рядкост дори в най-добрите родове.

— Отново ли възнамеряват да стрелят по моя господар?

— Възможно е. Инстинктът ми казва, че нещо се крои. — Асейл поклати глава, въпреки че братът не можеше да го види. — Не съм сигурен от кого. Нааша се слави повече с хоризонталните, отколкото с умствените си умения. Не е способна да измисли стратегия, била тя за предателство или за събиране за Последното хранене. Ето защо смятам, че някой друг я ръководи. Но пак казвам, че не знам кой… Засега.

— Кога ще я видиш отново?

— Днес дава вечеря и с братовчедите ми сме поканени. Ще се постарая да науча повече.

— Окей. Добра работа.

— Все още нищо не съм свършил.

— Не е вярно. Тя колко пъти свърши?

— Изгубих им бройката след седмия.

От другата страна на линията отново долетя мрачен смях.

— Мъж по мой вкус. И недей да подценяваш перверзните, пуританско копеле такова. Никога не знаеш кога ще ти се сторят съблазнителни. Обади ми се утре.

— Ако продължаваме в същия дух, току-виж съм започнал да си приказвам с теб по-често, отколкото с родната ми мамен.

— Тя не е ли мъртва?

— Да.

— Някои копелета са истински късметлии.

След срещата с Рот и Братството, Рейдж се върна в стаята им с Мери. Отвори вратата, надявайки се, че тя спи…

— Здравей.

Е, добре. Определено не спеше. Седеше в леглото, облегната на таблата, притиснала колене до гърдите си, обвила ръце около тях.

Сякаш го чакаше.

— Ъ, здравей. — Той затвори вратата. — Помислих си, че може би спиш.

Тя просто поклати глава. Без да откъсва очи от него.

Във възцарилото се неловко мълчание, Рейдж си спомни една друга нощ, от която сякаш беше минала цяла вечност, в която беше влязъл в тази стая, след като се беше облекчил с човешка жена. Мери беше отседнала при него и беше ужасно за нея да го види след това… по дяволите, беше ужасно и за него самия да се върне при нея в това състояние. Но по онова време имаше две опции — или да даде на тялото си секс, или да се люби с Мери и да рискува звярът да излезе, докато е с нея. Защото присъствието на неговата Мери го възбуждаше толкова много и толкова светкавично, че проклятието му заплашваше да се появи само защото тя беше там, а той се ужасяваше да не я нарани. Боеше се да й разкрие тази част от природата си. Убеден, че неговата недостойност ще излезе наяве и ще съсипе всичко.

Така че се беше върнал тук и я беше погледнал в очите, знаейки какво бе сторил с друга.

С изключение на нощта, в която бе научил, че тя умира, това бе най-ужасният спомен в живота му.

Интересно, в известно отношение, сега се чувстваше по същия начин. Разплата, която не искаше, но не бе в състояние да предотврати.

— Говорих с Бет — започна тя сериозно. — Каза ми, че си останал с М. Р., докато доктор Джейн се е погрижила за ръката й.

Рейдж затвори очи; прииска му се да изругае. Особено когато думите й бяха последвани от дълга пауза, сякаш искаше да му даде възможност да обясни.

— Ще ми кажеш ли защо това да подържиш М. Р. е предизвикало такава емоционална реакция у теб?

Тонът й беше равен. Овладян. Навярно би могъл да се нарече дори нежен.

Което направи неговата истина особено жестока и несправедлива. Само че тя нямаше да го остави да се измъкне, да смени темата, да потули всичко това. Не беше в стила на неговата Мери, не и когато ставаше дума за нещо такова.

— Рейдж? Какво се случи там долу?

Рейдж си пое дълбоко дъх. Искаше да отиде до леглото при нея, ала не можеше да спре на едно място — бурята в черепа му имаше нужда от някакъв физически израз или той щеше да запищи. Да заудря стените…

Просто трябваше да открие начин да го облече в думи така, че да не прозвучи сякаш я обвинява или е катастрофално нещастен, или…

— Рейдж?

— Дай ми минутка.

— Обикаляш наоколо вече двайсет минути.

Той спря. Погледна към своята шелан.

Беше сменила позата и сега седеше, провесила крака през ръба на високия дюшек. Изглеждаше съвсем мъничка на фона на огромното легло, само че имаха нужда от дюшек с размерите на футболно игрище — той беше толкова едър, че не би могъл да се протегне върху нищо по-малко.

Мамка му. Съсредоточи се…

— Да не би да е защото… — Мери се взираше в краката си. А после вдигна очи към него. — Да не би да е защото искаш да си имаш свое собствено дете, Рейдж?

Той отвори уста. Отново я затвори.

Остана да стои там като истукан, а сърцето му думкаше в гърдите.

— Всичко е наред — прошепна тя. — Братята ти започнаха да създават семейства. Това пробужда… желания… за които не сме си давали сметка досега…

— Обичам те.

— Но това не означава, че не си разочарован.

Рейдж отстъпи назад, докато раменете му не се блъснаха в стената, и се плъзна бавно надолу, така че задникът му се пльосна на пода. А после наведе глава, защото не бе в състояние да я погледне.

— О, господи, Мери, не искам да се чувствам по този начин. — Гласът му изневери и той се прокашля. — Искам да кажа… бих могъл да се опитам да излъжа, но…

— Чувстваш се така от известно време, нали? Ето защо напоследък нещата между нас не бяха съвсем както трябва.

Рейдж сви съкрушено рамене.

— Трябваше да ти кажа нещо, но не знаех какво не е наред. Докато не останах сам с М. Р. в кухнята. Дойде ми изневиделица. Смаза ме… не искам да се чувствам по този начин.

— Съвсем естествено е…

Той стовари юмрук върху пода достатъчно силно, за да го напука.

— Не искам това! Не го искам, по дяволите! Ти и аз — това е всичко, от което се нуждая! Дори не харесвам малките деца!

Докато гласът му кънтеше в стаята, ясно усещаше погледа й върху себе си.

И не можеше да го понесе.

Скочи на крака и отново започна да обикаля напред-назад; искаше му се да смъкне картините от стените, да подпали пердетата, да направи скрина на трески с голи ръце.

— Наистина го мисля — излая. — Когато ти казах, че ако поискаш, ще ти намеря дете, наистина го мислех!

— Знам, че е така. Онова, което не очаквах, е, ти да бъдеш онзи, в чиито гърди ще зейне празнина.

Рейдж се закова на място и заговори на персийския килим:

— Няма значение. Това няма значение. Ще отмине…

— Бет ми каза още нещо. — Мери го изчака да я погледне и когато той го направи, избърса една сълза. — Каза, че Вишъс дошъл да говори с теб преди нападението. Предупредил те, че ще умреш. Опитал се да те накара да напуснеш бойното поле… ала ти си отказал.

Рейдж изруга и отново закрачи напред-назад. Прокара ръка през лицето си и почувства, че му се ще да се върнат към ранните дни на връзката им. Когато беше лесно. Нищо друго освен страхотен секс и още по-голяма любов.

Не всички тези… гадости на живота.

— Защо излезе на бойното поле? — попита тя пресекливо.

Рейдж махна с ръка.

— Би могъл да греши. Ви не знае всичко и не е някакво божество…

— Хвърлил си се в битката твърде рано. Не си изчакал… излязъл си сам на бойното поле, пълно с врагове. Сам… след като един от братята ти, който досега никога не е грешал, ти е казал, че ще умреш. А после беше прострелян. В гърдите.

Рейдж нямаше намерение да рухне.

Ала беше толкова странно. В един момент беше прав… а в следващия се озова на пода, краката му се подкосиха под странни ъгли и тялото му ги последва в бъркотия от ръце и рамене. Но така ставаше, когато един воин изгубеше битката — не беше нищо повече от пистолет, паднал от стреляща ръка, кама, изплъзнала се от длан, граната изпусната, а не хвърлена, във въздуха.

— Съжалявам, Мери… толкова съжалявам. Съжалявам, съжалявам…

Повтаряше думите отново и отново. Нямаше какво друго да стори.

— Рейдж. — Гласът на неговата Мери, врязал се в брътвежа му, бе толкова тъжен, че болеше повече от куршума, забил се в сърцето му. — Мислиш ли, че излезе на бойното поле сам, защото искаше да умреш? И моля те, бъди откровен с мен. Това е прекалено важно, за да го сметем под килима.

Чувствайки се като пълен боклук, Рейдж зарови лице в шепите си и заговори в тях:

— Просто имах нужда… отново да бъда близо до теб. Както е било винаги. Както би трябвало да бъде. Както трябва да бъде за мен. Помислих си, че може би… ако съм в Небитието, и ти дойдеш при мен, бихме могли…

— Да направим това, което правим в този момент?

— Само че тогава не би имало значение.

— За това да имаме дете?

— Да.

Двамата се умълчаха и Рейдж изруга.

— Имам чувството, че сега ти изменям по друг, различен начин.

Мери си пое дълбоко дъх — очевидно знаеше точно какво има предвид — онзи миг, когато се бе върнал при нея, след като бе бил с друга жена. Съвзе се обаче бързо.

— Защото не мога да ти дам това, което искаш, а ти продължаваш да го желаеш?

— Да.

— Ти… искаш ли да бъдеш с друга же…

— Господи, не! — Рейдж свали длани от лицето си и поклати глава толкова яростно, че тя едва не се откъсна от гръбнака му. — Мамка му, не! Никога. Никога! Предпочитам да бъда с теб и никога да нямам дете, отколкото… искам да кажа, Исусе, ни най-малко.

— Сигурен ли си в това?

— Абсолютно. Напълно. Сто процента.

Тя кимна, ала не го поглеждаше. Отново беше приковала очи в краката си; разпери пръстите им, а после ги размърда нагоре-надолу.

— Няма да е проблем — промълви тихичко. — Искам да кажа, ще те разбера, ако искаш да бъдеш… е, нали се сещаш, с истинска жена.