50.

Когато се спусна нощта, Лейла се чувстваше най-вече объркана. Един от недостатъците на това да живее в подземния тренировъчен център бе, че не можеше да настрои вътрешния си часовник към ритъма на слънцето и луната. Тук времето бе просто знаци върху циферблата, ястия — появяващи се редовно, посетители — появяващи се по най-различно време, които в крайна сметка не означаваха почти нищо от гледна точка на нощта и деня.

Беше преминала на режим от шест часа в будно състояние, последвани от три часа неспокойни сънища. И така отново и отново.

Обикновено.

Тази вечер обаче, когато електронният часовник показваше яркочервена осмица, следвана от шестнадесет зад двете вертикални точки, тя затвори очи, но не за да заспи.

Агонизирала бе над това, още откакто бе взела решение след ултразвука. „Да“ и „не“ се бяха редували в ума й, отново и отново, докато не й се беше сторило, че ще полудее.

В крайна сметка бе взела решение, за добро или зло.

Вероятно второто. Защото винаги беше така, когато ставаше дума за Кор.

Пое си дълбоко дъх и установи, че всичко я дразни. Чаршафите дращеха. Възглавницата под главата й не беше както трябва и никакво наместване не помагаше. Тежестта на корема й се струваше огромна, сякаш бе нещо, съществуващо отделно от останалата част на тялото й. Стъпалата й потръпваха, сякаш някой ги гъделичкаше с перо. Дробовете й сякаш отказваха да се изпълнят докрай с въздух.

Всъщност, какво ти „сякаш“.

А мракът в стаята усилваше всичко.

Тя изруга и установи, че очите й се бяха отворили от само себе си. Прииска й се да имаше тиксо, така че да ги накара да останат затворени.

Съсредоточи се и си заповяда да диша бавно и дълбоко. Освободи напрежението в тялото си, започвайки от пръстите на краката и продължавайки чак до връхчетата на ушите. Успокои ума си.

Сънят пристигна с лека вълна, потапяйки я под обикновеното съзнание, освобождавайки я от всякакви болежки, от тревогата и страха.

От вината.

Даде си миг, за да се наслади на безтегловното реене. А после изпрати същината си, душата си, онази магическа светлина, която вдъхваше живот на плътта й, не просто вън от стаята и тренировъчния център, а извън царството на земната действителност.

Към Другата страна.

Заради бременността не беше безопасно да отиде от Другата страна във физическото си тяло. По този начин обаче преодоля разстоянието с лекота и изящество… освен това, дори оставила тялото си зад себе си, тя усещаше плътта си под чаршафите и можеше да контролира състоянието й — ако се случеше нещо, щеше да се върне за частица от секундата.

Няколко мига по-късно стоеше върху тучната зелена трева. От млечното небе над нея струеше светлина, макар да не се виждаше никакъв източник, в далечината кръг от дървета очертаваше границите на свещената територия. Храмове от бял мрамор искряха, девствено чисти като нощта, в която бяха извикани за живот от Скрайб Върджин преди хилядолетия, пъстроцветните лалета и нарциси бяха като скъпоценни камъни, посипали се от ковчеже с накити.

Лейла вдъхна сладостния въздух и почувства как се презарежда, и това й напомни за вековете, които бе прекарала тук горе, служейки на майката на расата. По онова време всичко беше бяло, никакви нюанси и вариации, нито дори сенки. Настоящият Примейл, Фюри, беше променил всичко това, освобождавайки нея и сестрите й, за да заживеят долу и да опознаят света и себе си като личности, вместо да бъдат безлики брънки от едно хомогенно цяло.

Несъзнателно, тя сложи ръка на корема си… и се уплаши. Беше плосък и тя бе обзета от паника… докато не усети тялото си долу на земята. Да, помисли си. Плътта носеше малките, не душата. И това нейно изображение бе движещ се мираж, едновременно съществуващо и несъществуващо.

Повдигна полите на церемониалната си одежда и пое напред, минавайки покрай личните покои на Примейла, където някога се случваха забременяванията, докато не стигна до прага на Храма за уединение.

Един бърз поглед наоколо потвърди онова, което бе в сила не само от пристигането й сега, но откакто Примейлът ги беше освободил: колкото и красиво да беше Светилището, какъвто и покой и освежаване да предлагаше, то бе празно и изоставено като безполезна фабрика. Златна мина, в която вече нямаше жили за разработване. Кухня с празни долапи.

За нейните цели това беше добре.

За сърцето й то бе горчиво-сладко. Свободата бе довела до изоставяне, прекратяване на службата, край на онова, което бе съществувало някога.

Ала промяната бе неотменна част от съдбата. И тя бе довела до много добро… макар и навярно не за Скрайб Върджин. Ала кой ли знаеше какво изпитва тя, след като никой не я беше виждал от толкова време…

С тържествена молитва Лейла пристъпи в храма и плъзна поглед по простичките бели маси с купите вода, мастилниците, рулата пергамент. В просторното помещение нито една прашинка не се спускаше от високите греди на тавана, за да помътни водата за предсказания… и все пак, изглеждаше така, сякаш наблюдението на историята на расата, което някога бе свещено задължение, сега бе изоставено и едва ли щеше да бъде възобновено някога.

И това караше храма да изглежда западнал.

О, да, трудно бе да не си помисли за голямата библиотека, недалеч оттам, и да не си представи полиците й, върху които бяха подредени томове, пълни с грижливо записани пасажи, свещените символи на Древния език — положени върху пергамента от Избраниците, които бяха гледали в същите тези купи какво се случва с расата. Имаше и други архиви: на Братството на черния кинжал и тяхното потекло, предписанията на Скрайб Върджин, решенията на краля, честванията на фестивалите, традициите на глимерата и уважението, оказвано на Скрайб Върджин.

В известен смисъл, липсата на по-нататъшна история бе смърт за расата.

Смърт, но и прераждане. Толкова много положителни неща бяха дошли от промяната в ценностите — признаването на правата на жените, отмяната на кръвното робство и освобождаването на Избраниците.

Скрайб Върджин се бе изпарила почти напълно в духовния вакуум, сякаш боготворенето я бе подхранвало и сега, лишена от него, тя бе изгубила силата си. И да, на Лейла й липсваха някои от старите обичаи, а отсъствието на духовен водач в такива смутни времена я тревожеше… ала съдбата бе по-голяма не само от нея, но и от цялата раса.

И дори от нейната създателка.

Отиде до една от масите и издърпа белия стол. Седна, оправи одеждите си и отправи молитва онова, което се канеше да стори, да бъде в служба на едно по-висше благо.

Каквото и да бе то.

О, да му се не види. Невъзможно бе да се преструва, че онова, което се канеше да направи, не е напълно егоистично.

Наведе глава и сложи благоговейно ръце върху купата. С цялата яснота, на която бе способна, извика образа на Кор в ума си — присвитите очи и обезобразената горна устна, ниската подстрижка и масивния врат. Представи си миризмата му в носа си и внушителното му физическо присъствие пред себе си. Видя ръцете му, с изпъкнали вени, и тежките, покрити с мазоли длани, масивните му гърди и силните крака.

В ума си чу гласа му. Видя го да се движи. Улови погледа му и го задържа.

Повърхността на водата се раздвижи, концентрични кръгове тръгнаха от средата с ритъма на сърцето й.

Водата се завихри, а после от дълбините й се надигна образ и я накара да застине.

Лейла се намръщи и си помисли: В това няма никакъв смисъл.

Купата й показваше лавици, дълги редици рафтове, отрупани с… най-различни урни. Припламваха факли и хвърляха треперлива оранжева светлина в нещо, което приличаше на прашно подземие.

— Кор…? — ахна тя. — О… прескъпа Скрайб Върджин.

Образът бе така ясен, сякаш се бе надвесила над тялото му.

Лежеше върху носилка на колелца, завит с бели чаршафи, насред просторно помещение, пълно с лавици; очите му бяха затворени, кожата му — бледа, ръцете и краката му — неподвижни. До него пиукаха машини, които й бяха познати от собствената й стая в клиниката. Джон Матю и Блейлок седяха на каменния под до него. Джон Матю тъкмо казваше нещо на езика на знаците.

Блей просто кимна.

Лейла заповяда на образа да се промени, така че да види какво има зад и пред мястото, където лежеше Кор. Ако навлезеше по-навътре в онова, което се оказа пещера, в крайна сметка щеше да стигне до огромно церемониално помещение…

Гробницата.

Кор се намираше в преддверието на Гробницата.

Лейла извика отново образа с Джон и Блей и чу Блей да казва:

— … налягането пада. Така че не се налага операция. Не изглежда обаче така, сякаш скоро ще се събуди.

Джон отговори нещо на езика на знаците.

— Знам. Но каква е алтернативата?

Лейла поиска от купата да й покаже изхода и видя път, тръгващ в противоположната посока и отвеждащ до солидна порта, покрита със стоманена мрежа, и катинар, който изглеждаше достатъчно силен, за да спре и най-настойчивите нашественици. А после се озова в друга пещера, чиито каменни стени бяха издълбани от ръка или от природата, а може би и от двете.

Най-сетне прекрачи навън, в гора от високи борове.

Накара образът да се смали, докато не видя светлините на имението. Той все още се намираше в земите на Братството. Не беше далеч.

Лейла пусна ръбовете на купата и загледа как онова, което бе видяла в нея, изчезва, сякаш никога не се бе появявало и водата си възвърна ясната, анонимна природа.

Облегна се назад и дълго мисли. А после стана и излезе от храма.

Не се върна на земята обаче. Не веднага.

* * *

— Имам чувството, че ще загазим или нещо такова.

Мери се настани до Рейдж в библиотеката на имението и го потупа по коляното.

— Знаеш, че не е вярно.

— Добре ли изглеждам?

Мери се облегна назад в копринения диван и го погледна.

— Красив както винаги.

— Дали това ще сработи в наша полза?

— Как иначе? — Тя го целуна по бузата. — Просто не забравяй, че не бива да я сваляш. Тя е жената на най-добрия ти приятел.

— Сякаш бих го направил. Тя не изглежда зле, но същото може да се каже и за повечето от уредите в кухнята на Фриц, а аз нямам никакво желание да ги изчукам.

Мери се засмя и стисна коляното му. А после отново се почувства така, сякаш главата й бе на път да експлодира.

— Е. Ами. Както и да е… никога досега не бях обръщала внимание на тази стая. Хубава е.

Докато Рейдж отговаряше с едно ммм-хммм, тя плъзна поглед по рафтовете с книги, припукващия огън и наситените багри на килимите, завесите и възглавничките. Имаше и писалище. Дивани, върху които да се сгушиш с някоя книга от колекцията… или с електронния си четец, ако предпочиташ. Цял куп картини с маслени бои. И най-различни дреболии, които Дариъс беше събирал, докато беше жив — мидени черупки, редки камъни, вкаменелости.

— Не мога да дишам.

Рейдж сложи глава между коленете си и Мери разтърка раменете му, утешавайки себе си, докато утешаваше и него. Вероятно не би помогнало особено да му каже, че на нея също не й достигаше въздух. И мъничко се задушаваше.

Мариса се появи забързано десетина минути по-късно.

— Толкова съжалявам! Извинявам се, че… о, здрасти, Рейдж.

— Здрасти. — Рейдж се прокашля и помаха с ръка. — Ъ… здрасти. Да.

Мариса местеше поглед между двамата. След това като че ли се овладя и затвори вратата.

— Чудех се защо поиска да се срещнем тук. Сега разбирам.

— Аха — каза Рейдж. — Аз не мога да… е, нали се сещаш. Да отида в „Убежището“. Което знаеш… защото ти го ръководиш. И… май ще е най-добре да млъкна, нали?

Мариса се приближи до камината, невероятната й красота сякаш привличаше цялата светлина и топлина на огъня. Настани се в едно кресло и кръстоса крака, като съвършена дама, каквато си и беше.

Лицето й бе дистанцирано, но не и студено. Изглеждаше готова да посрещне нещо не особено приятно.

Нещата не отиваха на добре, помисли си Мариса с ужас.

— Е… благодаря ти, че се съгласи да се срещнем. — Мери улови ръката на Рейдж. — Няма да увъртам. С Рейдж го обсъдихме и бихме искали да проучим възможността да осиновим Бити или поне да станем нейни настойници. Преди да откажеш, бих искала да си спомниш, че имам клиничен опит в…

— Почакай. — Мариса вдигна ръце. — Почакай, не става дума за това, че… искаш да напуснеш?

— Какво?

Мариса сложи ръка на сърцето си и се отпусна в креслото.

— Няма да напуснеш.

— Не, господи, откъде ти хрумна това?

— Просто си помислих, че съм те засегнала с нещо по време на онзи разговор преди Последното хранене. Не бях сигурна дали не обърках нещо… искам да кажа, просто се опитвам да постъпя така, както е най-добре за Бити и… — Мариса млъкна. Отърси се. — Правилно ли чух да казваш осиновяване?

Мери си пое дълбоко дъх. И с всичка сила стисна ръката на своя хелрен.

— С Рейдж го обсъдихме. Искаме да бъдем родители и искаме да дадем на Бити дом, изпълнен с обич, място, където да принадлежи, подкрепа, която не е само професионална. Както знаеш, аз не мога да имам деца… а Бити наистина е сираче. Дори Вишъс не можа да открие чичо й.

Мариса примига няколко пъти. Отново замести поглед между тях двамата.

— Това е… невероятно.

Рейдж се приведе напред.

— В добър или в лош смисъл?

— Добър. Искам да кажа… — Мариса се облегна назад и се взря в огъня. — Това е чудесно… фантастично. Просто не съм сигурна какво трябва да направим.

Я чакай, това „да” ли беше?, помисли си Мери, докато сърцето й подскачаше в гърдите.

— Бити също ще има право на мнение — каза, опитвайки се да изглежда спокойна. — Достатъчно голяма е, за да има мнение. И знам, че няма да бъде лесно — нито процесът по осиновяването, нито да бъдем родители. Рейдж също го знае. Ала предполагам, че всичко това… започва от теб.

Без никакво предупреждение, Мариса скочи от креслото и прегърна първо Мери, а после Рейдж. Когато отново се върна на мястото си, в очите й имаше сълзи.

— Мисля, че е наистина страхотна идея!

Е, добре, Мери май също започваше да се просълзява. А не можеше да погледне към Рейдж… защото ако и неговите очи бяха овлажнели (а тя бе сигурна, че е така), беше дотук.

— Толкова се радвам, че ни подкрепяш — каза дрезгаво. — Макар да не съм сигурна дали сме подходящи…

Изящната ръка на Мариса проряза въздуха.

— Изобщо не се тревожа дали ще бъдете добри родители. И моля те, недей да приемаш която и да било пауза от моя страна като липса на подкрепа. Просто никога не се е налагало да правя подобно нещо.

— Сакстън е запознат със законовата процедура — обади се Рейдж. — Дори изготви документите. Мисля, че като член на аристокрацията, се нуждая от аудиенция при краля…

Мери вдигна ръце, сякаш за да каже: По-полека.

— Чакай, чакай, първо и двамата трябва да бъдем официално преценени. Освен това трябва да проверим по-задълбочено семейството на майка й… и на баща й. И разбира се, трябва да я попитаме дали изобщо го желае. Майка й почина съвсем наскоро. Не ми се иска да си помисли, че се опитваме да изместим кръвното й семейство или да заменим някой, който никога не би могъл да бъде заменен. Трябва да действаме бавно, да бъдем гъвкави и да запазим спокойствие. Съществува и един потенциален проблем.

— И той е? — попита Мариса.

Мери погледна към Рейдж и той се прокашля.

— Аз ям хора. Искам да кажа… звярът. Нали знаеш. Той яде разни неща. Неща, които не би трябвало да бъдат изядени.

— Никога не е представлявал заплаха за мен — намеси се Мери. — Но не можем да се преструваме, че звярът не е фактор във всичко това. Независимо кой ще се произнесе дали сме годни да бъдем родители — ти, Рот или някой друг, трябва да бъде напълно ясно, че ние идваме в комплект с чудовище с размерите на триетажна сграда, лилави люспи и апетит за лесъри.

Рейдж вдигна ръка, сякаш се намираше в час и чакаше учителката да му даде думата. Когато и Мери, и Мариса просто го изгледаха, той я отпусна неловко.

— Ъ, той никога не е ял нищо друго, освен лесъри. Макар че един път май се опита да лапне Вишъс. — Той потръпна. — Е, добре де, от това, което чух, преди няколко нощи подгонил Ви и Асейл и е възможно да е изкъртил покрива на помещението, в което те се скрили, възможно е и да се е опитал да ги изяде… но не е успял.

— Благодарение на мен — изтъкна Мери.

— Той слуша Мери.

Мери сви рамене.

— Както и да е, даваме си сметка, че не сме типичните кандидат-родители. Ала ти се кълна, че ако имаме тази възможност, ще обичаме това малко момиченце с цялото си същество.

— Абсолютно — потвърди и Рейдж.

Мариса се засмя.

— Иииииииииииии това е последното, което ме тревожи при мисълта, че искате да си осиновите нещо или някого, било то куче от приятел или дете от „Убежището“.

Мери въздъхна с облекчение, а Рейдж последва примера на Мариса и започна да си вее на очите. След това се подпря на малката масичка, сякаш се притесняваше, че ще припадне.

— На някой друг да му е горещо? Защото на мен ми е… мисля, че ще…

Мери скочи и изтича да отвори един от френските прозорци.

— Понякога му се завива свят — обясни тя. — Нали се сещаш, от облекчение. Дишай с мен, обич моя. Дишай с мен.

Мариса седна до Рейдж и като се засмя, започна да вее на това красиво, пламнало лице с една възглавничка.

— Всичко ще се нареди. По един или друг начин, всичко ще се нареди, окей? И се надявам, че в крайна сметка Бити ще дойде да живее с вас.

Мери грабна друга възглавничка и се присъедини към усилията, и докато го правеше, погледна в очите на брата, когото обичаше… и се опита да види бъдещето в чертите му.

— Надявам се. Господи, толкова се надявам, че чак боли.

Загрузка...