Звярът

2.

— Ти сериозно ли?!

Когато масивното тяло на Холивуд и шибаният му мозък с размерите на грахово зърно напуснаха прикритието и се понесоха към спалните помещения, на Вишъс страшно му се прииска да се втурне след него, просто за да му спука задника от бой.

Ала не. Не можеш да хванеш куршум, след като спусъкът е бил натиснат.

Дори ако се опитваш да спасиш глупавия куршум от сигурна смърт.

Ви подсвирна в нощта, но останалите бойци и сами виждаха носещия се към постройките гръб на копелето.

Членовете на Братството и останалите воини напуснаха прикритието си зад дърветата и страничните постройки и се подредиха във формация „клин“ зад Рейдж, извадили пистолети и ками. Викове откъм врага оповестиха, че нападението е забелязано почти моментално. Бяха прекосили едва половината от разстоянието до целта, когато от всички врати се заизсипваха лесъри, като оси от гнездо.

Отекнаха изстрели, когато Рейдж изпразни цял пълнител, без да се прицелва; масивните куршуми се забиваха в лицата на убийците и те се свличаха на земята, купчинки от гърчещи се ръце и крака. Което беше страхотно… но едва ли можеше да продължи дълго, защото убийците очевидно възнамеряваха да минат зад гърба му и да го изолират, създавайки втора линия на атака срещу останалите братя.

Страшно ти благодарим, господин Преждевременно нападение, задето прецака плана, над който бяха работили в продължение на толкова нощи.

Възцари се пълен хаос, макар че, за разлика от постъпката на Рейдж, това можеше да се очаква: така, както нямаше съмнение, че всеки ръкопашен двубой в крайна сметка ще свърши на земята, сигурно бе, че и най-грижливо планираната атака след известно време ще се превърне в хаос. С малко повече късмет, минаваше известно време, преди тази неизбежност да ти се стовари на главата… достатъчно, та да успееш да нанесеш тежки поражения на врага.

Но не и когато Холивуд беше наблизо.

О, и когато някой ти каже, че ще умреш тази нощ, едва ли бе най-страхотната идея да се хвърлиш право в редиците на врага, който има огромно числено превъзходство.

— Опитах се да те спася! — изкрещя Ви. Просто защото можеше да го направи, сега, когато присъствието им вече беше разкрито.

Рейдж се палеше толкова лесно. И тъй като го знаеше, Ви трябваше да говори с него още в имението, но тогава беше прекалено погълнат от собствените си гадости, за да обърне нужното внимание на видението. Едва когато бяха пристигнали в изоставеното училище, бе успял да мигне няколко пъти… и си бе дал сметка, че да, то беше за Рейдж. И щеше да се случи тази вечер. На тази поляна.

Да си замълчи, би било равносилно на това собственоръчно да го застреля.

Само дето да каже нещо бе подействало просто страхотно.

— Майната ти, Холивуд! — извика той. — Идвам за теб!

Защото възнамеряваше да изкара копелето оттук, та ако ще това да е последното, което щеше да направи.

Не започна да стреля, докато не се приближи на няколко метра от първата си мишена — в противен случай рискуваше да улучи някой от своите. Лесърът, в който се прицели, имаше тъмна коса и очи, и онази груба агресия, която би могъл да очакваш от някое гризли. Един куршум в дясното око и копелето си полегна на тревата.

Нямаше време да го прониже и да го изпрати обратно при Омега, така че просто прескочи все още мърдащата купчина месо, търсейки нова цел. Набеляза си един русокос убиец, който приличаше на Род Стюарт от началото на осемдесетте, на около пет метра вляво от себе си, и след като провери бързо периферията, за да е сигурен, че няма да изложи някой от Братството на опасност, натисна спусъка на пистолета с показалец, облечен в ръкавица.

Ред беше на номер три. Ви си избираше онези, които беше безопасно да застреля, внимавайки да не препречи пътя или да простреля някой от братята си. Около сто и петдесет метра по-късно се добра до прикритие и опасност едновременно: първото от спалните помещения, което бяха възнамерявали да нападнат изненадващо. Проклетото нещо беше като изтърбушен скелет, пълен със скривалища, които само един глупак би очаквал да бъдат празни, така че той се долепи до стената, прокрадвайки се под прозорците, за да прескочи ниските храсти.

Отвратителната миризма на убийци, смесица между захарен памук и гранясало месо, изпълваше въздуха, разнасяна от студените пориви на вятъра, и се сливаше с ехото на изстрелите и виковете на врага. Гневът го тласкаше напред, помагайки му да остане съсредоточен, докато си избираше мишена след мишена, опитвайки се да не бъде прострелян на свой ред.

В мига, в който се добереше до Рейдж, щеше да го направи на нищо.

Стига преди това съдбата да не наденеше покров на проклетата кралица на красотата.

Добрата новина? С главния лесър вън от играта, реакцията на убийците не беше по-координирана от нападението на Братството и фактът, че врагът беше зле въоръжен и плачевно зле подготвен, бе още един плюс. Изглежда, че едва всеки пети от тях беше въоръжен, и едва всеки десети бе що-годе свестен боец, което беше още един плюс… и с оглед на броя на врага, това като нищо щеше да им спаси задниците.

Изстрел отляво, изстрел отдясно. Вишъс се хвърли на земята и се претърколи, а после скочи на крака и продължи да тича, прескачайки двама повалени убийци (благодаря, Асейл, ти лудо копеле).

Магията се случи около пет минути и петдесет хиляди години след началото на битката. Без предупреждение, той напусна тялото си, отделяйки се от плътта, която работеше толкова усилено и толкова точно, и духът му се понесе над адреналина, който задвижваше ръцете и краката му, и ето че гледаше сам себе си, някъде иззад собственото си рамо, как произвежда изстрел след изстрел, докато се носи напред.

Така беше, когато минеше на боен режим, и това обикновено се случваше още щом започнеше битката, но сега, с изпълнението на Рейдж и тревогата за него, беше отнело повече време.

Именно заради това, че гледаше битката сякаш отгоре, той пръв забеляза непредвидения проблем.

Понякога онова, което противоречеше на всяка логика, бе точно толкова важно, както и нещата, които очакваш да видиш в битката.

Като например трите фигури, които тичаха по фланга, насочвайки се към изхода. Да, възможно бе да са лесъри, които се бяха насрали в гащите от страх, и дезертираха, само че… кръвта на Омега в телата им бе като GPS локатор и да се изметеш от битка като тази бе нещо, което щеше да ти гарантира мъчения, пред които адът приличаше на приятна ваканция.

По дяволите, не можеше да ги остави да се измъкнат. Не и когато бе възможно да повикат ченгетата и още повече да прецакат положението.

Стига вече да не го бяха направили.

Вишъс изруга и се насочи към тримата отцепници, дематериализирайки се на мястото, към което се бяха насочили. Докато отново приемаше физическите си очертания, разбра, че са човеци, още преди да види, че последният от тях тича заднешком, вдигнал нещо, което несъмнено беше произведено от „Епъл“, и снимаше.

Мамка му, ненавиждаше абсолютно всичко с логото на проклетата ябълка.

Той изскочи на пътя му, което кандидат режисьорът естествено не забеляза, прекалено погълнат от снимките си.

Ви протегна крак — човекът изгуби битката с гравитацията, телефонът политна във въздуха и той го улови, пъхвайки го в джоба на коженото си яке.

Следващият ход бе да стъпи върху гърдите на падналия тип и да навре пистолета си в лицето му. Трябваше да положи немалко усилие, за да не пререже гърлото на панически ломотещия идиот, след което да се разправи и с двете му приятелчета, които продължаваха да бягат. Беше му дошло до гуша от човеците. Имаше си истинска работа за вършене, обаче не, отново бе принуден да бърше задниците на двукраките плъхове, така че останалите да не се разстроят от факта, че сред тях живеят вампири.

— Н-н-н-н-не ме н-н-н-н-наранявай — дойде и хленченето. Заедно с миризмата на урина, когато типът се напика.

— Толкова си жалък.

Ви отново изруга и проникна в ума му, за да провери дали се е свързал с полицията (не беше), преди да изтрие спомена за това как събирането за напушване с приятелите му беше прекъснато от същински ад.

— Просто си пушил кофти трева, тъп задник — измърмори Ви. — Нищо повече. А сега тичай обратно при мама и татко.

И като малка препрограмирана играчка, която беше сега, хлапакът се изправи и се втурна след приятелите си с изражение на пълно объркване върху зачервеното лице.

Вишъс отново се дематериализира и пресрещна другите двама. Появата му от нищото бе достатъчна, за да проникне през паниката им — те се заковаха на място като кучета, стигнали до края на веригата си.

— Оказахте се на погрешното място в погрешното време, шибаняци.

Ви изтри спомените им и ги претърси, изпразвайки едновременно джобовете и краткосрочната им памет, след което ги остави да си бягат по пътя, надявайки се все някой от тях да страда от неоткрит досега сърдечен проблем, който да се прояви заради стреса и да го убие на място.

Разбира се, Ви си беше гадно копеле, така че в това нямаше нищо чудно.

Нямаше време за губене. Той извади пистолетите си и се затича обратно, с намерението да стигне до Рейдж по възможно най-бързия начин. Твърде жалко, че не можеше да се материализира насред битката, не и сред всички онези куршуми, хвърчащи навсякъде. Поне бързо намери прикритието, от което се нуждаеше, първо — под формата на редица кленове, а после — под формата на сграда, която някога вероятно бе едно от общежитията.

Долепил гръб до студените корави тухли, той се заслуша, изключвайки звука на тежкото си дишане. Изстрелите бяха най-силни напред и вляво и той бързо смени пълнителите, макар в тях все още да имаше три неизстреляни куршума. Напълно зареден, той изтича до ъгъла на сградата и подаде глава…

Убиецът се показа от последния прозорец, под който Ви се беше привел, и ако рамката му не беше изскърцала, Ви здравата щеше да загази. По-скоро инстинктът, отколкото подготовката, накара ръката му да се вдигне и преди напълно да беше осъзнал какво прави, показалецът му вече беше изстрелял едно кило олово в лицето на копелето. Облаци черна кръв изригнаха от задната част на черепа му, като бутилки с мастило, изпуснати отвисоко.

За съжаление, от конвулсивното стискане на оръжието в ръката на убиеца във въздуха се разлетяха куршуми и паренето от външната страна на бедрото му говореше, че е бил улучен поне веднъж. Ала по-добре там, отколкото на някое друго място.

Иззад ъгъла се появи още един убиец и Ви го простреля в гърлото с пистолета в лявата си ръка. Този очевидно не беше въоръжен — нищо съществено не тупна в избуялата трева, когато ръцете му се вдигнаха към гърлото в опит да възпрат шурналата черна кръв.

Не че Ви имаше време да им прибере оръжията… или да ги изпрати обратно при Омега.

Някъде напред Рейдж беше в беда.

В сърцето на кампуса, в подобната на градски площад част, оформена от кръг сгради, издигащи се на около пет акра разстояние, Рейдж беше в центъра на вниманието и поне двайсетина убийци се приближаваха към него от всички страни.

— Исусе Христе — измърмори Ви.

Нямаше време за стратегии. И никой друг нямаше да се притече на помощ на Холивуд. Останалите братя и воини си имаха достатъчно грижи на главата — нападението се беше разраснало в половин дузина схватки, водещи се на различни места.

Не можеха да се лишат от нито един от тях.

Освен може би онзи, който беше ранен в бедрото и изпълнен с гняв с размерите на Канада.

По дяволите, свикнал бе винаги да е прав, но понякога това беше наистина отвратително.

Вишъс се хвърли напред, съсредоточавайки се върху част от мелето и покосявайки убиец след убиец, в опит да даде на брата път за бягство. Ала Рейдж… шибаният му Рейдж.

Незнайно как, той владееше положението. Въпреки че при такъв брой противници би трябвало да излезе оттам само с краката напред, тъпото копеле представляваше гледка на смъртоносна красота, докато бавно се въртеше в кръг, раздавайки куршуми по реда на пристигането, презареждайки оръжието си, без нито за миг да изгуби ритъм, а около него бързо се образуваше обръч от гърчещи се, полумъртви неживи тела, сякаш се намираше в окото на развилнял се ураган.

Единственото, което не държеше под контрол? Неописуемо красивото му лице беше разкривено в чудовищна гримаса, убийствената ярост в него не беше овладяна дори частично. И това би било почти приемливо.

Ако не беше фактът, че се очакваше да бъде професионалист.

Подобна убийствена емоция беше падението на аматьора, нещо, което те заслепява, вместо да ти помогне да се съсредоточиш, отслабва те, вместо да те направи непобедим.

Вишъс действаше толкова бързо, колкото му беше възможно, прострелвайки убийците в гърдите, в корема, в главата, докато въздухът не натежа от вонята им, макар вятърът да духаше в обратната посока. Трябваше обаче да компенсира за непрекъснато променящото се поле на стрелба на Рейдж, като се държеше встрани от него, защото определено нямаше доверие на брата да различи мишените си.

И именно това беше проблемът, когато се хвърлиш в битка неподготвен.

А после всичко свърши.

Така да се каже.

Дори след като всички онези двайсет или двайсет и пет лесъри бяха на земята, Рейдж продължи да се върти и да стреля, смъртоносна въртележка, върху чиито демонични кончета не се возеше никой, прекалено тъпа, за да знае как да се изключи.

— Рейдж! — Ви се огледа наоколо, вдигнал оръжия, макар да беше престанал да стреля. — Спри, шибан идиот такъв!

Бум! Бум! Бум-бум!

От дулото на Холивуд все така изскачаше огън, макар че нямаше по какво да стреля… освен другите воини в далечината, които в момента бяха извън обсега на оръжията му.

Но нямаше гаранция, че това ще си остане така.

Вишъс дойде по-близо, прескачайки живите трупове на земята, като внимаваше да се държи зад гърба на Рейдж, докато братът продължаваше да се върти.

— Рейдж!

Изкушението да му пусне един куршум в задника беше толкова голямо, че дясната му ръка се прицели. Ала това беше просто фантазия. Да му инжектира малко олово просто щеше да отприщи звяра на Рейдж, а Ви се намираше достатъчно близо, за да се превърне в предястие.

— Рейдж!

Все нещо трябва да бе достигнало до брата, защото канонадата от безсмислени изстрели отслабна… а после спря, оставяйки Рейдж на задъхана, омаломощена неутрална предавка.

Застанали насред полето, те спокойно можеха да имат неонови стрелки над главите.

— Ще се пръждосаш оттук още сега — излая Ви. — Поднасяш ли ме с тези простотии…

И именно тогава се случи.

Направи крачка, за да застане пред брат си… и в същия миг с крайчеца на окото си видя как един от недостатъчно мъртвите лесъри вдигна несигурна ръка… в която имаше пистолет. Докато куршумът изскачаше от дулото, мозъкът на Ви изчисли траекторията му със същата бързина, с която летеше оловото.

Носеше се право към гърдите на Рейдж.

Право в средата на гърдите му, защото това беше най-голямата мишена наоколо, ако не се броеше шибаната врата на общежитието.

— Не! — изкрещя Ви, докато се хвърляше на пътя на куршума.

Да, защото да умре той, вместо Рейдж, бе толкова страхотен изход, нали? И в двата случая губеха.

Не го прониза болка, докато политаше във въздуха, никакъв разтърсващ удар, докато куршумът потъваше в тялото, в хълбока, в другото му бедро.

Защото проклетото нещо вече беше намерило целта си.

От Рейдж се откъсна глухо сумтене и ръцете му се вдигнаха към небето, а конвулсивното свиване на пръстите върху спусъците изпразни пълнителите във въздуха, високо към небесата, сякаш Рейдж ругаеше в болката си.

А после рухна на земята.

За разлика от момчетата на Омега, изстрел от упор бе достатъчен, за да събори всеки вампир, дори член на Братството. Никой не си тръгваше невредим от нещо такова.

Ви отново изкрещя и също се свлече на земята, изпразвайки единия си пистолет в убиеца, напълвайки го с достатъчно олово, за да го превърне в банков трезор.

Обезвредил заплахата, той допълзя до брата на четири крака. За някой, който никога не бе изпитвал страх, сега установи, че се взира право в зейналата паст на неподправен ужас.

— Рейдж! Исусе Христе… Рейдж!