Божият гняв

ПРОЛОГ

Мъжът, който чакаше в ъгъла на запустялото гробище между Пуър Джуъри и Сайбет Лейн подскочи, когато една сова изкряска на стария тис над него и разпери призрачни криле, за да полети като ангел на мрака над отъпканата трева и храсталаците. Наблюдателят видя как птицата се спуска върху пищящата си жертва, а после се издига с лекота, като облак дим на фона на звездното небе. Мъжът потръпна и изруга. Помнеше историите от детството си за Променящите се — магьосници, създания на мрака, които променяха формата си и бродеха из такива самотни, пусти места. Нощта беше топла, но го побиха тръпки. Времената бяха смутни. През деня се беше смял на слуховете: на историите за котва и въже, които се спуснали от облак и се забили в могила край Тилбъри, как кралят на пигмеите, с огромна глава и свирепо лице, бил видян да язди козел през гората, а дяволи, дребни като съсели, се кикотели и скачали като риби в мрежа в тревата около бесилката в Тайбърн. Подобни истории бяха огледало на времената и повтаряха пророческите думи: „Злочесто е кралството, в което кралят е дете!“

Пророчество, което сега се сбъдваше в Англия: златокосият Ричард беше още дете, а държавните дела бяха в алчните ръце на чичо му, регентът Джон Гонт, херцог Ланкастър, който като че ли не беше в състояние да изцери раните на кралството. Френски галери нападаха и ограбваха градовете по крайбрежието край Тясното море. На север шотландците се изсипваха през границата и вилнееха, отдавайки се на палежи и плячкосване, а в графствата около Лондон селяните, измъчени от данъци и приковани към земята, горчиво протестираха срещу земевладелците и готвеха кървав бунт.

Но Гонт беше хлъзгав като риба: тъй като непокорната Камара на общините в парламента не му позволяваше да увеличи данъците, сега беше направил чудо, обединявайки враждуващите лондонски гилдии, за да взема пари от богатите граждани и търговци. На това трябваше да се сложи край. На наблюдателя в сенките му се искаше да има по-лесен начин. Той прехапа устни. Гонт трябваше да бъде унищожен, налагаше се. Когато започнеше въстанието, в кралството щеше да бъде наложен нов ред и Голямата общност, както се наричаха селските водачи, щеше да реши кой да живее и кой да умре, кой да управлява и кой да търгува. По-благоразумните градски управници вече се опитваха да се сприятелят с тези хора.

— Тук съм.

Мъжът подскочи. Причуваше ли му се?

— Тук съм — повтори ниският гърлен глас.

— Къде?

— Обкръжен си. Не мърдай. Не бягай. Само чуй какво ще ти кажа.

— Как се казваш? — попита мъжът, опитвайки се да овладее препускането на сърцето си и паниката, която смразяваше вътрешностите му.

— Аз съм Ira Dei — отвърна гласът от мрака на гробището.

— Аз съм Гневът Божи. И Божият гняв ще се изсипе върху онези, които жънат там, където не са сели, които печелят оттам, откъдето нямат право и които мачкат бедните земеделци, сякаш са червеи.

— Какво искаш?

— Да обновя всичко. Да въведа това кралство в ерата на невинността, защото:

„Когато Ева е предяла, а Адам копал земята,

къде тогаз е бил аристократът? “

Мъжът кимна. Беше чувал това нескопосано стихче, припявано като химн от селяните, които искаха да отидат в Лондон, да изпепелят града, да хванат чичото на краля, да му отсекат главата и да понесат начело на шествие същата тази глава, набита на кол.

— С нас ли си? — попита гласът.

— Разбира се — изломоти мъжът.

— Напредват ли плановете на регента?

— Пиршеството е утре вечер.

— Тогава трябва да действаш. Направи това, което искаме, и ще те смятаме за наш приятел.

— Имам план — отвърна мъжът. — Слушайте…

— Мълчи! — отвърна грубо гласът. — Ако искаш да бъдеш един от нас, попречи на амбициите на Гонт. Не ни засяга как ще го направиш, но все пак ще те наблюдаваме. Сбогом.

Мъжът се взря в мрака. Чу изпращяване на клонче, глас на сова, но когато извика, думите му отекнаха кухо в тишината.

На една миля на юг оттам, по черните, вонящи води на Темза, друга фигура с качулка на главата вкара малката си лодка между водорезите на Лондонския мост. Мъжът върза внимателно въжето за ръждясалата халка и започна да се изкачва по дървените греди към окървавената решетка и коловете с отрязани глави, които се взираха невиждащо над реката. Изруга, после се усмихна.

— Ама каква нощ съм избрал — прошепна си той.

Реката вонеше като нужник, защото боклукчийските баржи, пълни със смет и човешки изпражнения, цяла вечер бяха изхвърляли товара си във водата; вонята щеше да се задържи дни наред. Въпреки това крадецът трябваше да действа бързо: френският пират беше екзекутиран предишната вечер и главата му щеше да е още прясна, кожата — чиста, а очите нямаше да са изкълвани от гарваните. Все пак трябваше да бъде внимателен: носеха се слухове, че градските власти и особено дебелият гигант сър Джон Кранстън, кралският коронер, подозират, че твърде много отрязани крайници и отсечени глави изчезват от Лондонския мост.

Облечен изцяло в черно, с тежки ботуши, които щяха да му помогнат да се задържи върху хлъзгавите перила, крадецът стигна до терасата под окървавените колове. Сгуши се в мрака и напрегна слух, за да различи отделните шумове: баржа с гуляйджии, пияни като лордове, които се връщаха от вертепите на Съдърк към кея Ботолф; плискането и ромона на реката, далечните викове от двата бряга; шумът от корабите, които се подготвяха да потеглят със сутрешния прилив, и тежките стъпки на пазачите, които се разхождаха напред-назад край входа към моста.

Крадецът изчака малко, затаил дъх, докато накрая стражите явно се умориха и отидоха да се стоплят над малкия си мангал. Той се изкачи с лекота върху моста и се промъкна като котка към дългите колове, които стърчаха на фона на небето с грозния си товар. Трябваше да внимава. Имаше много екзекуции, много отсечени глави. Не искаше да сбърка. Беше идвал и предишната вечер, когато изложиха главата, но можеше да са я преместили след това. После видя малка локва кръв в основата на един кол. Усмихна се, внимателно издърпа кола, освободи главата от края му, сложи я в торбата си и се прехвърли през перилата, за да слезе до очакващата го лодка.

На брега на Темза, където се намираше Съдърк с лабиринтите си от мръсни, бедняшки улички, в кръчмите още светеше и опитните крадци и всякакви други престъпници се занимаваха с нечестивите си дела: взломаджиите, апашите и побойниците дебнеха каква печалба ще им донесе нощта. И други бяха заети: ловците на котки търсеха евтина кожа и месо, които могат да продадат; събирачите на кучешки изпражнения, които продаваха вонящите торби на щавачите, и хората без постоянна работа, които минаваха от пивница на пивница, търсейки възможност да бъдат наети, още преди денят да е започнал. Улиците бяха шумни, но в голямата триетажна къща с кръстосани по фасадата греди, която явно беше виждала по-добри дни, цареше мрак и тишина.

Собственикът и жена му стояха като вкаменени на вратата на стаята на дъщеря си. Виждаха на светлината на единствената свещ през разтворените завеси на балдахина, че тя седи, облегната на възглавниците. Докато чакаха ужасът да започне, мъжът погледна умолително момичето.

— Елизабет, пак ли ще дойде? — попита той.

Бледата му дъщеря мълчаливо отвърна на погледа му, но очите й бяха стъклени и невиждащи.

— О, Елизабет — прошепна мъжът, — защо ни причиняваш това?

— Знаеш защо! — внезапно изкрещя момичето и се приведе напред. — Ти уби майка ми, за да се ожениш за тази кучка! — тя посочи с пръст златокосата си, красива мащеха.

— Не е вярно — отвърна той. — Елизабет, майка ти се разболя и умря. Нищо не можех да направя.

— Лъжи! — изпищя момичето.

Мъжът и съпругата му гледаха ужасени младото момиче, което се превръщаше в друг човек, щом паднеше мрак. В свирепа кавгаджийка, нощна вещица, която твърдеше, че духът на майка й я посетил, за да изобличи и двама им като убийци, заговорници, отровители.

— Слушайте! — изсъска тя. — Мама идва пак!

Мъжът свали ръката си от раменете на жената, тръпка премина по гръбнака му, космите на тила му щръкнаха от ужас. И наистина, в цялата къща започна да се чука и тропа. Първо на долния етаж, после шумът тръгна нагоре, сякаш някой пълзеше между стената и ламперията — бавно и предпазливо, като създание, пръкнало се от ада, което се промъква към спалнята. Чукането се засили, изпълни цялата стая. Мъжът запуши ушите си с длани.

— Спри! — извика той. Извади разпятието от колана си и го насочи към бледата си дъщеря. — В името на Иисус Христос ти заповядвам да престанеш!

Но чукането продължи — отекващ тропот, който заплашваше да го влуди.

— Не издържам повече — изсъска жената до него. — Уолтър, не мога!

И тя изтича надолу по стълбите, оставяйки съпруга си смразен от ужас. Внезапно чукането спря. Момичето се наведе напред. Гарвановочерната коса, прибрана в стегнат възел на тила, подчертаваше бледото й лице с толкова опъната върху костите кожа, че приличаше на череп. Мъжът пристъпи една крачка и се взря в лицето на дъщеря си, тъй бледо и сурово. Очите й бяха безжизнени — две петна черен обсидиан, които го гледаха с омраза. Нежните й червени устни бяха сгърчени в горчиво презрение.

Той се канеше да приближи още, когато тропането започна отново, бързо и вибриращо, после пак замря. Мъжът долови добре познатата противна воня. Смелостта го напусна, той падна на колене и загледа жалостиво дъщеря си.

— Елизабет — помоли я, — в името на Бога!

— В името на Бога, Уолтър Хобдън, ти си убиец!

Мъжът вдигна глава. Бледата му дъщеря го гледаше и устните й се движеха, но гласът беше на мъртвата му жена. Същата интонация, начинът, по който наблягаше на „р“ в малкото му име.

— Уолтър Хобдън, проклинам те за виното, което ми даде, с червения арсеник в него — смъртоносна отрова, която разложи стомаха ми и прекъсна живота ми, за да можеш да задоволиш мръсната си похот и скритите си желания. Аз бях твоя съпруга. Аз съм твоя съпруга. Дойдох от чистилището да те предупредя. Ще те преследвам, докато душата ти е опетнена с кръвта ми. Вярвай ми, видях мястото, приготвено за теб в ада. Трябва да си признаеш! Само когато аз получа справедливост, ти ще получиш опрощение!

Уолтър Хобдън се сви, треперещ от ужас.

— Не! Не! Не! — прошепна той. — Това не е вярно! Това е лъжа!

— Не е лъжа! — изпищя гласът.

Хобдън не можеше да издържи повече. Обърна се, измъкна се от стаята като бито куче и затича надолу по стълбите, а дъщеря му потръпна, затвори очи и се отпусна на възглавниците.

Хобдън затвори вратата на спалнята зад себе си, облегна се на нея, пое си жадно въздух и погледна с обезумели очи изпълненото със страх лице на втората си жена. Тя му подаде чаша кларет.

— Съпруже, пийни.

Той пристъпи към нея, грабна чашата от ръцете й и отпи от силното, гъсто вино.

— Какво да правя? — попита дрезгаво. — Защо Елизабет ми причинява това?

Той седна до нея на ръба на леглото. Тя стисна ръката му, докато отпиваше от виното, пръстите му бяха като ледени висулки.

— Елинор? — Уолтър я погледна над ръба на чашата. — Какво може да се направи? Обладана ли е? Нечиста сила ли се е вселила в душата й?

В острия поглед на Елинор проблесна презрение.

— Тя е лъжкиня и преструвана — подигравателно каза хубавицата. — Това е просто истерия — после нежно изтри потта от челото на съпруга си. — Уолтър, тя те мами, играе някаква дяволска игра.

— Но как е възможно? — попита той. — Ти чу тропането. Гледах ръцете й. Те бяха върху завивките. Как може да направи това? Ами ужасната миризма и онзи глас? Огледах стаята й, докато спеше и не открих нищо.

— В такъв случай — отвърна остро Елинор — тя е обладана от дух и трябва да бъде изпратена заедно с онази стара вещица, дойката си, на друго място. В болница, в лудница или…

— Или какво? — попита той с надежда.

— Ако някой се представя за духа на майка й, това по-скоро е прикрит демон, щом говори такива лъжи. В такъв случай тя и стаята трябва да бъдат пречистени и благословени.

— Но кой може да го направи?

Елизабет изтръгна чашата от пръстите му.

— Свещеници под път и над път — младата жена обви ръце около врата му и нежно го целуна по бузата. — Забрави за духовете. Дъщеря ти е измамница — прошепна тя. — И ще й дам да се разбере, задето лъже така!