ГЛАВА 1

Сър Джон Кранстън седеше в прозоречната ниша на спалнята в една къща на Милк Стрийт, близо до Уест Чийп. Взираше се през стъкления прозорец, от който се откриваше хубав изглед към църквата „Сейнт Мери Магдалин“, и наблюдаваше как заможен на вид продавач на реликви подрежда сергията си и вика, за да привлече купувачи. Кранстън се усмихна безрадостно, когато дочу думите му.

— Вижте, имам зъба на Иисус, който му паднал, когато бил на дванайсет години! Пръста на свети Силвестър! Парче от самара, на който седял Иисус, когато влязъл в Йерусалим. А в това ковчеже, специално украсено, ръката на свети Поликарп — единственото останало от него, след като лъвовете го разкъсали на арената в Рим! Хора, всички тези реликви, благословени от Светия отец, могат да направят чудеса и ще го сторят!

Кранстън наблюдаваше как около него се струпва тълпа от наивни зрители. Измамник, помисли си той. После погледна към трупа върху леглото с балдахин, увит в саван, който оставяше открито само лицето му — вече спокойно, с отворена уста и полуотворени очи.

— Съжалявам, Оливър — прошепна Кранстън на тихата стая. Той стана, приближи до леглото и погледна посивялото, изпито лице на някогашния си другар по оръжие.

— Съжалявам — повтори той. — Аз, сър Джон Кранстън, кралски коронер на Лондон, човек, който вечеря с принцове, съпруг на лейди Мод от Туенг, Съмърсет, баща на двете „кукли“, любимите ми синове Франсис и Стивън, съжалявам, че не можах да ти помогна. На теб, моя брат по оръжие, дясната ми ръка в битките срещу французите. Съжалявам, че си бил убит, а дори не мога да го докажа.

Кранстън огледа спалнята и забеляза скъпите вещи: сребърните чаши, изящно резбованите умивалник и шкафове, столовете, тапицирани с тафта, копринените завеси на балдахина, канделабъра от златен филигран.

— Каква полза за човека — промърмори Кранстън, — ако придобие цял свят, а после жена му го убие?

Той бръкна в кесията си, извади две пенита, постави ги върху очите на мъртвеца и покри лицето му със савана. Въздъхна, отиде до долния край на леглото и трепна, когато нещо претича зад гърба му.

- Проклети плъхове! — промърмори той, когато зърна охранения гризач с дълга опашка да се пъха под шкафа, драскайки по ламперията. Друг се стрелна изпод умивалника и с лекота избегна свещника, с който вбесеният Кранстън го замери.

— Проклети плъхове! — повтори той. — Градът гъмжи от тях. Жегата ги е накарала да излязат от дупките си.

Той погледна към самотния, увит труп на приятеля си. Когато пристигна, откри сър Оливър Ингам не само мъртъв от часове, но и два плъха дъвчеха ръката му. Кранстън беше наругал хубавичката млада жена на Ингам, но тя се беше усмихнала свенливо и беше казала, че е направила всичко възможно, за да запази тялото на съпруга си, откакто било намерено от слугата по-рано през деня.

— Той имаше слабо сърце, сър Джон — беше измънкала тя, опряла нежната си бяла ръка на своя „добър роднина“ Албрик Тотнес.

— Роднина, как ли не! — промърмори на себе си Кранстън.

— Обзалагам се, че двамата са се търкаляли между чаршафите, дори когато Оливър е умирал. Проклети убийци!

Той бръкна в кесията си и извади краткото писмо, което Оливър Ингам му беше пратил едва предишния ден. Седна и го прочете отново, а големите му изпъкнали очи се напълниха със сълзи.

Умирам, стари приятелю. Направих най-голямата глупост, на която е способен един старец: ожених се за жена, два пъти по-млада от мен. Беше като брак между декември и май, но мислех, че тя ще ме обикне. Открих, че не ме е обикнала, но усмивката и докосването й ми бяха достатъчни. Сега разбирам, че ми е изменила и може би подготвя смъртта ми. Ако умра внезапно, стари приятелю, ако умра сам, това ще е убийство. Душата ми ще крещи към Бог за възмездие и към теб за правосъдие. Не ме забравяй. Оливър. “

Кранстън внимателно сгъна парчето пергамент и го прибра. Не го беше показал на никого, но вярваше, че приятелят му е бил прав. Нещо в кръвта му нашепваше „убийство“, но как би могъл да го докаже? След като прислужникът на сър Оливър го бе открил мъртъв в леглото му малко преди обяд, бяха повикали Кранстън, като негов приятел и като коронер. Когато пристигна, той завари Розамунд, младата съпруга на Ингам, да вечеря с „добрия си роднина“ в дневната долу, докато семейният лекар — оплешивяващ човечец с лисиче лице и миризлива роба — дойде да обяви, че слабото сърце на сър Оливър не е издържало и Бог е прибрал душата му.

Кранстън стана и отиде отстрани на леглото, където още се търкаляше едно гърненце, съборено от Оливър в предсмъртните му мъки. По негово настояване докторът го беше помирисал, както и любимата чаша на Оливър, после тържествено беше обявил:

— Не, сър Джон, в тези съдове тук няма нищо освен кларет и може би малко остатък от настойка от напръстник, който предписах на сър Оливър, за да подсили сърцето му.

— Може ли да е сложено повече? — беше попитал Кранстън.

— Не, разбира се! — беше отсякъл лекарят. — Какво намеквате, сър Джон? От силна настойка от напръстник чашата щеше да замирише.

Сър Джон не беше убеден и бе пратил за Тиоболд дьо Троа, собствения си лекар — човек, опитен в медицината и покровителстван от мнозина придворни. Тиоболд беше огледал внимателно трупа, чашата и гърненцето.

— Лекарят е бил прав — беше заявил той. — Сър Джон, ако сър Оливър беше изпил твърде много настойка от напръстник, по тялото му щеше да има следи. Не откривам нищо. Било е внезапен удар, а в чашата има само следи от кларет и малко настойка от напръстник, но не повече, отколкото добър лекар би предписал. Гърненцето мирише леко на настойката.

— Някакви следи от насилие? — беше попитал Кранстън.

— Никакви, сър Джон — Тиоболд беше свел очи. — Освен ухапванията от плъхове по пръстите на дясната ръка. Сър Джон — беше казал настоятелно лекарят, — сър Оливър си е легнал снощи, чувствайки се зле. Прислугата чула да казва, че се чувства отпаднал и замаян, че има болки в гърдите.

Заключил вратата на спалнята си и оставил ключа в ключалката. И прозорците са били заключени. Никой не е могъл да влезе и да му стори нещо лошо.

Сър Джон беше изсумтял, беше го отпратил и от два часа седеше в стаята, чудейки се как е било извършено убийството.

— Ще ми се Ателстан да беше тук — изстена той. — Може би щеше да забележи нещо нередно. Проклет монах! Ще ми се да дойде и да донесе онзи проклет котарак със себе си!

Кранстън имаше предвид свирепия на вид котарак Бонавентура, за когото неговият секретар и приятел твърдеше, че е най-добрият ловец на плъхове в Съдърк. Коронерът въздъхна, прекръсти се, сведе поглед и прошепна молитва за мъртвите.

— Дари вечен покой на Оливър, моя приятел — прошепна той, докато умът му се носеше назад по течението на годините.

Оливър, висок и силен, стои до него, докато френските рицари пробиват английските редици при Поатие. Грохотът на битката, цвиленето на бойните жребци, дрънченето на мечове, тихото бръмчене на стрелите, мушкането и сеченето, докато двамата заедно с още неколцина отблъскваха последната отчаяна атака на французите. Земята под краката им беше хлъзгава от кръв. Кранстън беше застанал с разкрачени крака и размахваше меча си като огромна коса срещу френските рицари, които се събираха, за да ги довършат.

Чудовищен гигант се беше устремил към Кранстън, шлемът му беше във формата на дяволска глава с широко разперени рога, жълтият му плюмаж се вееше на вечерния бриз. Съзирайки облечените му в метална броня ръце, размахващи огромна бойна брадва, Кранстън се беше дръпнал встрани, беше се подхлъзнал и паднал в калта. Очакваше да получи смъртоносен удар, но Оливър го беше заслонил, беше поел удара с щита си и приближавайки се до врага, беше забил малката си безмилостна кама между бронята и шлема.

— Дължа ти живота си — беше признал след това Кранстън.

— Някой ден ще ми се издължиш! — беше се разсмял Оливър, докато двамата седяха на бойното поле и вдигаха наздравица след наздравица с кларета, отмъкнат от френския лагер. — Някой ден наистина ще ми се издължиш.

Кранстън отвори насълзените си очи. Вдигна дясната си ръка и погледна трупа.

— Кълна се, че ще го направя! — прошепна той.

Погледна още веднъж будещия жалост труп под савана.

— В златните си дни — прошепна той — бяхме като хрътки, подгонили дивеч! Млади ястреби, кръжащи над плячката си! Ах, онези дни!

Кранстън потупа голямото си шкембе, дръпна червените завеси и излезе от стаята, като спря само за да погледне още веднъж разбитата ключалка.

Слезе с тежките стъпки на колос по стълбите и влезе в дневната, където лейди Розамунд и „роднината“ Албрик играеха на „котешка люлка“ на седалките под прозореца. Розамунд изглеждаше още по-красива в черната си рокля и старателно надипления воал в същия цвят. Тясното й лице изразяваше някакво подобие на скръб. Кранстън я стрелна с гневен поглед и погледна още по-презрително мълчаливия й млад любовник с гладко лице.

— Свърши ли, сър Джон? — Розамунд се изправи, докато оплешивяващият червендалест гигант се приближаваше към нея. Явно очакваше поне да й целуне ръка, но Кранстън стисна китката й и китката на Албрик, изправи ги на крака и ги дръпна към себе си.

— Ти, мадам, си убийца! Не, недей да се блещиш и да викаш за помощ! А ти, сър… — Албрик отмести поглед. — Погледни ме, човече! — Кранстън го стисна по-силно. — Погледни ме, копеле на курва!

Албрик вдигна очи.

— Ще си платиш за това. Ако беше достатъчно смел, щях да те предизвикам на дуел и да сваля главата от раменете ти. Не забравяй, че предложението остава в сила!

— Сър Джон, това е…

— Млъкни! — изръмжа Кранстън. — Горе лежи най-добрият другар, за когото човек би могъл да мечтае. Добър войник, умел търговец и прекрасен приятел. Сърцето на Оливър може да е било отслабнало, но той притежаваше смелостта на лъв и великодушието на светец. Той те обожаваше, двулична кучко, а ти разби сърцето му! Ти го предаде. Знам, че си го убила. Бог знае как, но ще открия! — Кранстън ги блъсна обратно. — Вярвайте ми, ще ви видя да танцувате на въжето в Смитфийлд!

Той се завъртя на пета и тръгна към вратата.

— Кранстън! — извика Розамунд.

— Да, кучко — отвърна той през рамо.

— Не съм виновна за смъртта на съпруга си.

Коронерът издаде неприличен звук с устни.

— След десет дни ще прочетат завещанието на съпруга ми. Цялото му имущество и богатство ще бъдат мои. Ще ги използвам, за да те съдя за клевета и обида!

— След десет дни — отвърна той — ще те видя в Нюгейт! Може да изнесеш от дома трупа, но нищо друго. Описал съм всичко тук!

Кранстън тръгна по коридора, опитвайки се да овладее гнева си от презрителния смях, който го изпрати. Старият слуга на Ингам, Робърт, стоеше пребледнял до входната врата.

— Сър Джон — прошепна той, — как можеш да докажеш това, което каза?

Кранстън спря с ръка на резето и погледна набръчканото, уморено лице на слугата.

— Мога и ще го направя — изръмжа той, — но разкажи ми пак какво стана вчера.

— Господарят не се чувстваше добре от дни: уморен, оплакваше се от замайване и болки в гърдите. Снощи си тръгна от вечерята с чашата си за вино. Видях го да влиза в килера и да пълни гърненцето с рядка настойка от напръстник, която после щеше да смеси с виното си, както му беше предписал лекарят. После си легнах. Той заключи вратата на стаята си и тъй като бях загрижен, останах да го пазя — гласът на мъжа трепна. — Мислех, че е добре да го оставя да се наспи, но когато камбаните на „Сейнт Мари Магдалин“ забиха за късната сутрешна молитва, се опитах да го събудя. Повиках слугите, разбихме вратата. Другото го знаете.

— Не можа ли някой да го опази от плъховете? — попита Кранстън.

— Сър Джон, къщата гъмжи от тях. Лейди Розамунд мрази котки и всякакви животни.

Сър Джон го потупа по рамото.

— Господарят ти ще получи възмездие, ще се погрижа за това. Сега се моли за душата му и се погрижи за тялото му. Един от приставите ми ще дойде да запечата стаята.

Сър Джон тръгна по Милк Стрийт и влезе в църквата „Сейнт Мери Магдалин“. Запали пет свещи пред усмихнатата статуя на Девата с младенеца.

— Една за Мод, две за „куклите“ — прошепна той, мислейки за хубавите си, здрави синове, вече шестмесечни. — Една за Ателстан и една за сър Оливър, Бог да го прости.

После коленичи, затвори очи и каза три пъти „Аве Мария“, преди да усети колко е жаден.

Излезе с тежка стъпка от църквата, мина по Милк Стрийт и влезе в опустелия Чийпсайд. Собствениците на сергии вече събираха стоката си в магазините, прибираха сергиите и оставяха широката улица на вехтошарите, проститутката, която търсеше със замаян поглед клиенти, озъбените псета и охранените улични котки, които не можеха да повярват на късмета си при вида на многобройните плъхове, ровещи се из купищата боклук и човешки изпражнения. Неколцината странстващи търговци и занаятчии, които още натрапваха услугите си, обсипаха с шеговити обиди сър Джон, който им отвърна със същото, докато бързаше, устремен като стрела към любимата си кръчма „Светият Агнец“.

Приятната топлина на помещението подейства ободряващо на коронера. Един от енорийските стражи седеше на любимия му стол с висока облегалка пред отворения прозорец, който гледаше към приятна градина. Сър Джон се изкашля и човекът побягна като подплашен заек. Кранстън седна и потропа по масата, оглеждайки одобрително тъмното полирано дърво и бялата мазилка на най-почитаното от него питейно заведение. Облиза устни и отвори по-широко прозореца с ромбовидни стъкла, за да усети уханието на лехите с билки. Някои хора избягваха „Светият Агнец“, твърдяха, че бил построен върху стара костница и бил обитаван от духове, но за Кранстън кръчмата беше като втори дом, още повече, че жената на кръчмаря го почиташе като светец.

Преди години един мошеник й казал, че може да точи вино и херес от едно и също буре. Тя глупаво се съгласила да му позволи да опита. Мъжът пробил дупка от едната страна на бурето и й казал да я запуши с пръст, докато той пробил друга дупка, от която трябвало да потече херес. Злочестата жена била принудена да запуши с пръст и нея, а през това време измамникът обрал парите й. Тя стояла ужасена, че ако извади пръстите си, цялото вино от бурето ще изтече, кръчмата ще се напълни до глезените и тя ще стане за посмешище.

За щастие, в този момент се беше появил сър Джон. Беше ударил измамника по главата, помогнал да се запуши бурето и когато престъпникът се беше свестил, Кранстън го беше накарал да застане пред кръчмата със свалени панталони и табела на врата, на която пишеше, че е мошеник.

Сега същата жена се засуети около него с голяма чаша кларет в една ръка и купа лучена супа в другата. Сър Джон се усмихна разсеяно, но с благодарност, отпи от кларета и се запита как може да изправи друг престъпник, убийцата Розамунд, пред съда. Не спираше да мисли за трупа на Оливър, оставен сам в празната стая, докато жена му се кикотеше долу с усукващия се около нея „роднина“.

Кранстън чу гласове и вдигна глава, когато продавачът на реликви, когото беше видял на Милк Стрийт, се шмугна в кръчмата.

— Измамник, затънал в грехове — прошепна коронерът.

Продавачът на реликви беше стар и накуцваше, но имаше умно лице със студено изражение, пронизващи очи и тънки устни, стиснати като менгеме. Беше добре облечен в скъпа кадифена туника и меки ботуши от червена кожа, а кесията, която висеше от бродирания му колан, бе натежала от монети. Той се усмихна и махна с ръка на коронера, който го изгледа ядно и наведе глава над чашата си. Трябваше да се прибере и да се наспи, но къщата беше празна, защото лейди Мод беше завела двете „кукли“ при роднините си в Западна Англия.

— Ела с нас, сър Джон — беше го молила тя. — Имаш нужда от почивка. Знаеш, че брат ми Ралф ще се радва да те види.

Кранстън беше поклатил тъжно глава и беше прегърнал дребната си съпруга.

— Не мога да дойда, лейди — беше отвърнал дрезгаво. — Съветът и регентът настояват да остана в Лондон.

Лейди Мод се беше измъкнала от прегръдката му и го беше попитала лукаво:

— Това ли е истината, сър Джон?

— Кълна се в Бога!

— Не богохулствай — беше настояла тя. — Кажи ми.

Сър Джон се беше заклел в честта си, че казва истината, но всъщност тя беше примесена с лъжа. Не можеше да понася Ралф, който приличаше на сестра си, колкото тебешир на сирене. Казано направо, Ралф беше най-скучният човек, когото Кранстън познаваше. Единствената му страст беше фермерството и както сър Джон сухо беше казал на Ателстан, „Ако чуеш веднъж двучасовата лекция на Ралф как да отглеждаш лук, ще ти стигне за цяла вечност!“

Въпреки това Кранстън се чувстваше гузен. Ралф беше добросърдечен, а и му беше мъчно за лейди Мод и „куклите“. Едри и пълнички, те се радваха на баща си, когато той протягаше ръка, за да ги погали по голите главички. Беше питал Ателстан на какво се смее всеки път, когато ги види, но монахът винаги добиваше сериозно изражение, прехапваше устни и казваше: „На нищо, сър Джон. Просто много приличат на теб.“

— Сър Джон! Сър Джон! Как си?

Кранстън се сепна и вдигна поглед. Ателстан се беше привел над него, смуглото му лице беше обляно в пот, а пристегнатото с черен шнур расо беше покрито с прах.

— Да ме вземе дяволът! — прошепна Кранстън. — Какво правиш тук, послушнико?

— Монах съм, сър Джон — Ателстан се усмихна, придърпа стола и седна. — Минах по Лондонския мост, за да навестя отеца игумен в „Блекфрайърс“. Позволи ми да препиша някои части от трактата по астрономия на Роджър Бейкън. Отбих се у вас и прислужницата каза, че те няма. А, между другото, просякът Лейф ти яде вечерята.

Кранстън се втренчи в монаха. Лъжеш, помисли си той. Обзалагам се, че си дошъл направо тук. Знам, че лейди Мод ти е оставила тайни наставления. И все пак му стана приятно от загрижеността на Ателстан.

— Предполагам, че искаш да те почерпя питие.

Жената на кръчмаря бързо се появи.

— Вече съм ги платил — отвърна Ателстан. — Кларет за коронера и чаша от най-студения ейл за мен — Ателстан отпи от пяната и се усмихна. — Прав си, сър Джон. В рая трябва да има кръчми.

— Какво правят нехранимайковците от енорията ти? — попита Кранстън.

— Трупат грехове като всички нас — отвърна монахът. — Бонавентура лови плъхове с дузини. Бенедикта организира празник на жътвата. Предложих да опека хляб, преди да се сетя какъв безнадежден готвач съм. Боклукчията Уоткин още враждува с копача Пайк — Ателстан се усмихна. — Жената на Уоткин блъснала Пайк на входа. Тя твърди, че бил пиян и се спънал. Една от дъщерите на Уоткин иска да се омъжи за най-големия син на Пайк.

— А семействата им знаят ли?

— Още не. Но когато разберат, крясъците ще се чуват чак в Чийпсайд. Проститутката Сесили има нов любим и съответно всеки ден е с нова рокля. Хъдъл работи по нов стенопис — Ателстан остави чашата и лицето му стана сериозно. — Има още две неща — добави той тихо и после вбесяващо млъкна.

Кранстън се вгледа замислено в монаха. Брат Ателстан беше назначен за енорийски свещеник на „Сейнт Ерконуолд“ в Съдърк и за писар на Кранстън, принуден да напусне манастира заради минали провинения. Като послушник избягал от „Блекфрайърс“ с по-малкия си брат Франсис, обожаващ героите, за да се сражават във Франция. Момчето загинало и Ателстан се върнал у дома, за да стане свидетел на скръбта на родителите си и да понесе суровото наказание, наложено му от ордена.

— Е, какви са те? — попита Кранстън сопнато.

— Вярваш ли в сатаната, сър Джон?

— Да, и той седи отсреща — Кранстън кимна към продавача на реликви, потънал в разговор с друг измамник в един ъгъл на кръчмата.

Ателстан се усмихна и поклати глава.

— Не, сър Джон, говоря за истинския сатана — забързано каза той. — Вярваш ли, че може да обсеби някого?

Сър Джон се изправи.

— Да, отче, вярвам, че има свят на духове, и че обитаваните от него създания се противопоставят на Христа и светците му. Но вярвам също, че обикновеният демон си седи на скалата в ада и плаче от завист при вида на злото, което твори човек. Защо питаш?

Ателстан започна да върти в ръце чашата си.

— Сатаната може да е дошъл в Съдърк. След службата тази сутрин една жена дойде при мен и каза, че дъщеря й е обладана. Всяка нощ тя призовава демон, за да обвини баща си, че е убил първата си жена, майка й — Ателстан примигна и погледна към чашата си. — Помоли ме да направя екзорсизъм.

Сър Джон го изгледа странно.

— Но, Ателстан, ти се сблъскваш с такива неща всеки ден.

— Знам — отвърна свещеникът и се усмихна. — Фламандката Пернел казва, че има демони, не по-големи от палеца й, които бродят в тъмните ъгълчета на къщата й, кикотят се и си говорят за нея. Преди две години боклукчията Уоткин и жена му внезапно решиха, че светът ще свърши: седнаха на покрива с цялото си семейство и всеки държеше кръст, за да прогонят демона. Единственото, което стана, беше, че покривът пропадна, Уоткин си навехна глезена и гордостта му бе засегната — Ателстан избърса уста с опакото на ръката си. — Не, сър Джон, това е различно. Само като погледнах тази жена, разбрах, че нещо лошо става в това семейство.

— И ще направиш ли екзорсизма?

— Според църковните закони всяка епархия си има екзорсист, но той може да действа само от името на епископа и се занимава с много сериозни обществени дела. Може да отнеме месеци, докато ти дойде редът да ползваш услугите му — монахът отпи от чашата си. — Помолих отеца игумен за съвет. Той ми напомни, че мой дълг е да предложа всяка възможна утеха — Ателстан направи гримаса. — Сър Джон, мисля, че ме е страх. Докато жената говореше, изпитах смразяващо усещане за зло.

Кранстън го потупа с мечешката си лапа.

— Сигурен съм, че всичко ще мине добре — промърмори той. — Не забравяй, братко, малко неща могат да уплашат стария Джак Кранстън. Проклятие! — изрева той внезапно, грабна наполовина пълната чаша на Ателстан и я запрати през помещението към дългоопашатия шкембест плъх, който се беше измъкнал иззад едно буре. Чашата не го улучи и плъхът бързо избяга.

— Сър Джон, ейлът беше хубав.

Кранстън промърмори извинение и извика да му донесат друг.

— Извинявай, братко, но градът гъмжи от проклетите гадини. Искам да си поговоря с един от твоите енориаши.

— С ловеца на плъхове Ранулф?

Ателстан се усмихна и се обърна да благодари на жената на кръчмаря, която му донесе нова чаша, а сър Джон тихичко й се извини.

— Ще можеш да си избираш ловци на плъхове — продължи Ателстан. — Ранулф прави гилдия. Искат „Сейнт Ерконуолд“ да бъде тяхната църква. След няколко дни всички ще дойдат на литургия и ще празнуват по братски. Прав си — добави той.

— Горещото време е изкарало навън безчетни изгладнели орди от косматите ти приятели — монахът отпи от чашата и я остави на масата. — Но защо си ядосан, сър Джон? Човек рядко може да те види да похабиш хубаво питие заради някакъв плъх.

Кранстън пресуши виното си, изрева за нова чаша, приведе се и започна да разказва на Ателстан за загадъчната смърт на другаря си Оливър Ингам. Монахът внимателно го наблюдаваше. Личеше си, че обикновено жизнерадостният коронер е дълбоко наранен и наскърбен от смъртта на своя брат по оръжие. Отначало сър Джон говореше със запъване, но стана гневно красноречив, докато описваше на какво е станал свидетел в къщата на Ингам. Когато свърши, той си пое шумно дъх през носа и потупа с шишкави пръсти по голямото си шкембе.

— Сигурен ли си, че е убийство, сър Джон?

— Както съм сигурен, че имам задник!

Ателстан прехапа устни и огледа вече претъпканата кръчма.

— Мога ли да помогна? — предложи той.

— Просто си помисли — каза сър Джон. — Познавам те, Ателстан. Ще се мотаеш, ще седиш и ще гледаш проклетите звезди, после ще ти хрумне някаква идея. Когато това стане, ела и ми кажи — Кранстън сръбна шумно от чашата си и облиза устни. — Ти спомена две неща, братко.

Ателстан приближи стола си.

— Сър Джон, сигурно си чул новините за нарастващото недоволство в околностите на Лондон. Селските водачи се обединяват в Голяма общност и се кълнат да превземат града. Казват, че ще го изгорят до основи, ще избият всички епископи и лордове и ще набучат главата на Гонт на кол.

Кранстън се наведе към монаха, защото тези приказки бяха държавна измяна.

— Знам, братко — прошепна той. — Данъците са тежки, реколтата още не е събрана, затворите са пълни, бесилките се огъват от трупове. Всяка седмица в града идват новини за бунтове в селата, нападенията над кралски чиновници се увеличават. Един бирник в Хъртфорд бил пребит до смърт и обесен до мъртва котка с отрязана глава, облечена като епископ — той подсмръкна. — Но какво те засяга това, братко?

— За Бога, сър Джон! Мини по улиците на Съдърк и ще видиш армия, която само чака знак: потиснатите, негодниците, главорезите и крадците. При най-малка провокация те ще преминат по Лондонския мост и градът ще гори със седмици — Ателстан заговори още по-тихо, докато чоплеше една треска на масата. — Някои от енориашите ми са замесени. Копачът Пайк, калайджията Таб… през повечето време се промъкват като невестулки в провинцията за една или друга среща.

— Ако ги заловят — промърмори Кранстън, — ще ги обесят.

— Знам. Знам и това ме тревожи. Ще има бунт, ще има смърт, убийства и жестоки гонения — Ателстан замълча. — Сър Джон, чувал ли си за човек, който се нарича Ira Dei, Божият гняв?

Кранстън кимна.

— Всички са го чували — прошепна той. — Джон Гонт е дал страшна клетва, че ще го обеси, изкорми и разчекне. Виж, Ателстан, селяните имат право да са недоволни и Бог ми е свидетел, че трябва да намерим начин да ги облекчим. Водачите им са необуздани хора — Джак Строу, свещеникът Джон Бол[1] — но зад тях стои предводителят на тайния съвет на Голямата общност, загадъчна фигура, която се нарича Ira Dei. Ръката му е дълга и много силна. Чу ли какво е станало в Олдърсгейт?

Ателстан поклати глава.

— В запусната къща дочули гробовен глас да се носи от стените. Стотици граждани се събрали да чуят това, което помислили за глас на ангел. Когато извикали „Бог да пази регента ни херцог Джон“ не получили отговор от свръхестественото създание. Когато някой извикал „Бог да пази младия крал Ричард“, гласът отвърнал „Тъй да бъде“. Когато попитали „Какво е бъдещето на херцог Джон?“, гласът подигравателно отвърнал: „Смърт и унищожение“. Войниците, които били пратени да проверят, открили вътре млада жена, която играела ролята на ангела. Седяла дни наред на позорния стълб с обръсната глава. Но — Кранстън почука с пръст по масата — Гонт вярва, че зад това стои Ira Dei. Това показва докъде се простира властта и влиянието му, добри ми монахо.

— И какво ще направи милорд Гонт?

Кранстън вдигна глава и се заслуша, когато камбаните на близката църква „Сейнт Мери льо Боу“ забиха за вечерня.

— Гонт е разтревожен. Не може да свика парламента, защото Камарата на общините е настроена враждебно. Но довечера дава голямо пиршество в Гилдхол[2] и аз трябва да присъствам — Кранстън си пое дълбоко дъх. — Регентът се надява да помири враждуващите фракции в гилдиите. Сприятели се с видните търговци на Лондон и техните предводители Томас Фицрой, Филип Съдбъри, Алегзандър Бремър, Хюго Маршъл, Кристофър Гудман и Джеймс Дени. Ще отпразнуват новото си приятелство с изобилие от храна, вино и фалшива доброжелателност.

Той се покашля, за да прочисти гърлото си.

— Добри ми монахо, един от най-способните помощници на Гонт, лорд Адам Клифорд, преговаря с тях от името на господаря си. Всяка гилдия е поставила голямо кюлче злато в ковчеже, което се пази в параклиса на Лондонската община като гаранция за добра воля и подкрепа на регента — Кранстън пресуши чашата си и стана. — И аз, скъпи братко, трябва да бъда там, за да присъствам на този фарс.

Ателстан го погледна тревожно.

— Значи ще има мир, сър Джон?

— Мир! — Кранстън се наведе към него. — Добри ми монахо — прошепна той дрезгаво, — кажи на енориашите си да внимават. Гонт смята да свика войските си и вярвай ми, лондонските улици скоро ще бъдат залети с кръв, гъста и червена като сока, който изтича от пресите за грозде.

Ателстан остави чашата си и се изправи.

— Наистина ли мислиш така, сър Джон?

— Знам го! Както ти казах, в момента Гонт се среща с нашите видни търговци в общината. Младият крал, заедно с учителя си сър Никълъс Хъси, е бил на литургия, отслужена в параклиса на общината тази сутрин. Следобед Гонт се е съветвал с шерифа сър Джерард Маунтджой за мерки срещу заговора на селяните, както и срещу онези в града, които подкрепят каузата им — Кранстън избърса белите си мустаци и брада. — И заради греховете си — въздъхна той, изпускайки облак винени пари — трябва да присъствам на този пир, където Гонт ще забавлява новите си съюзници. — коронерът изпухтя.

— Сякаш си нямам достатъчно проблеми.

— Какви, сър Джон?

— Освен смъртта на Оливър, регентът и съветниците са бесни, че някой краде останките на екзекутираните предатели от Лондонския мост и други места. Все пак, добри ми братко, какъв е смисълът да екзекутираш хора, ако не можеш да покажеш отсечените им окървавени крайници като предупреждение към бъдещите предатели? — Той хвана монаха под ръка и двамата излязоха от кръчмата. — В моя трактат за управлението на този град…

Той премлясна, а Ателстан затвори очи и се помоли за търпение. Големият труд на Кранстън за управлението на Лондон беше почти завършен и той никога не пропускаше възможност да просвети някого за теориите си как в столицата трябва да бъдат налагани закон и ред.

— В трактата си ще посъветвам да се избягва тази практика. Престъпниците трябва да бъдат екзекутирани в затвора и Короната трябва да забрани тези варварски обичаи. В древен Шумер… — Кранстън задърпа противящия се Ателстан през Чийпсайд. — В древен Шумер… — повтори коронерът.

— Сър Джон! Брат Ателстан!

Двамата се обърнаха. Пратеник с потно лице, облечен в ливреята на градския съвет, се беше облегнал на една празна сергия и се опитваше да си поеме дъх.

— Какво има, човече?

— Сър Джон, трябва да дойдеш бързо. И ти, братко. Регентът… Негово величество кралят…

— Какво има? — рязко попита Кранстън.

— Убийство, сър Джон. Сър Джерард Маунтджой, шерифът, е бил убит в Гилдхол.

Загрузка...