Божият гняв

ГЛАВА 9

Ателстан също беше умислен, докато коленичеше на стъпалата пред олтара на другата сутрин след литургия. Бяха дошли само трима души от паството му, ако не броим Бонавентура: Фламандката Пернел, проститутката Сесили в ярка рокля от тафта и Бенедикта, която току-що си беше тръгнала. Вдовицата беше уверила Ателстан, че ще отведе Елизабет Хобдън и дойката й Ана при монахините-миноритки по-късно сутринта.

Ателстан дъвчеше кокалчетата на пръстите си и гледаше полуотворената врата на църквата. Беше ядосан и обиден, надяваше се да успее да се владее по време на предстоящата среща.

Прекръсти се и стана при звука от стъпки, после мина през нефа, за да посрещне копача Пайк, който стоеше неспокойно до кръщелния купел.

— Отче, искал си да ме видиш.

— Да, Пайк. Моля те, затвори вратата.

Копачът се върна, затвори я, после се обърна и с изненада видя благия енорийски свещеник да се нахвърля върху него като рицар в атака. Ателстан сграбчи Пайк за мръсния жакет и го притисна към вратата. Мъжът не се съпротивляваше, уплашен от гнева, който пламтеше в очите на монаха.

— Отче, какво има? — заекна той.

— Проклет Юда! — Ателстан го разтърси. — Пайк, аз съм твой свещеник, а ти ме предаде!

— За какво говориш?

Но Ателстан зърна истината в уплашените му очи. Пусна го, отблъсна го и се върна през нефа.

— Не лъжи, Пайк! — извика той и думите му отекнаха в църквата. — Много добре знаеш за какво говоря! Ти беше единственият, който ме видя да свалям прокламацията от Ira Dei, закачена на вратата. — Ателстан се приближи към него. — Всъщност подозирам дори, че ти си я сложил там. Но да оставим това, Пайк. Ти играеш своите глупави, опасни игрички на бунтове и изграждане на Божието царство в Лондон. Но кажи ми, твоите съмишленици, Голямата общност на кралството, и Ira Dei знаят ли, че си предател? Шпионин на Джон Гонт? — Ателстан отстъпи. — Какво ще стане с теб, Пайк, ако разберат? Какво правят в твоето тайно общество с предателите?

Пайк стоеше с безпомощно отпуснати ръце и гневът на Ателстан започна да се разсейва при вида на смъртния ужас, който пролича по лицето и в позата на мъжа. Свещеникът приближи лицето си до лицето на копача.

— За Бога, Пайк, аз кръстих децата ти! Аз те причастявам. Аз ти се възхищавах, че работиш от зори до здрач, за да можеш да изхраниш семейството си — Ателстан си пое дъх. — Ти не си като мен, Пайк. Аз нямам семейство, за което да се тревожа. Но си добър работник, добър съпруг и баща. Защо ти е да се държиш като Юда с човек, който не само е свещеник, но и твой приятел? Не можа ли да ми се довериш?

Пайк безпомощно повдигна ръце и по лицето му потекоха сълзи.

— Пайк, не искам да те заплашвам — промърмори Ателстан. — Ще пазя тайната ти. Дори сър Джон не знае.

Копачът потътри крака.

— Не е точно така, както си мислиш, братко.

— Какво искаш да кажеш?

— Преди три месеца — заразказва Пайк — аз и неколцина други от Съдърк слушахме онзи луд проповедник — нали се сещаш, онзи с пламтящия кръст, пред „Сейнт Джеймс Гарликхайт“. После дойдоха войници и ни арестуваха. Имах избор: да платя глоба или да стана шпионин на Гонт. Глобата щеше да ме съсипе и… — гласът му пресекна.

— И какво?

Пайк погледна отбранително.

— Не вярвай на всичко, което чуваш, отче. Аз не съм един от онези фанатици. О, в началото бях, но не и сега. Не и откакто започнаха да говорят, че ще колят, че ще избият всички свещеници, че ще горят наред и добри, и лоши — той се засмя горчиво. — Не е трудно да предадеш нещо, в което вече не вярваш, отче. Колкото до милорд Гонт, той вече разбра, че не съм от най-способните шпиони. Казах му за бележката, закачена на църковната врата. Казах му и за един човек от Голямата общност на кралството, че е бил в Съдърк, три дни след като той си беше заминал. Не се тревожи, отче, Гонт нищо не печели от това, което му казвам.

Ателстан погледна едрия копач, който стоеше пред него със сведена глава. Ти си като всички обикновени хора, каза си Ателстан, приклещен между демони, които искат да унищожат всичко и онези, които искат да притежават всичко. Ателстан тръгна напред с разперени ръце.

— Съжалявам. Не си предател, не си Юда.

Пайк го хвана за ръката.

— Можеш ли да ми помогнеш, отче?

— Мисля, че мога, но ще отнеме време. Междувременно не прави нищо прибързано. И…

— И какво, отче?

— Какво знаеш за Ira Dei

Пайк се разсмя.

— Отче, аз съм малко листо на най-долния клон на голямо дърво. Дори не знам кои са водачите на бунта. Никой не знае кой е Ira Dei. Той се появява под прикритието на мрака, предава съобщението си и също така мистериозно си тръгва. Може да е всеки. Мистрес Бенедикта, Уоткин, дори сър Джон Кранстън! — Пайк се усмихна. — Макар че него хората биха познали. Отче, не знам нищо. Кълна се в живота на децата си!

— А можеш ли да му предадеш съобщение?

— Мога да говоря с някои хора. Защо? — по лицето на Пайк се изписа загриженост. — Отче, внимавай. Не се захващай с такива опасни хора, независимо дали са благородници или селяни. Знаеш ли какво мисля аз? Това е бой между плъхове и порове кой да управлява кокошарника.

Ателстан се усмихна, трогнат от загрижеността на Пайк.

— Съобщението е просто. Кажи, че брат Ателстан, който служи в „Сейнт Ерконуолд“, иска да се срещне с Ira Dei.

Той накара Пайк да повтори съобщението.

— Това ли е всичко, отче?

— Да, това е. Достатъчно те забавих. Съжалявам, че избухнах.

Пайк вдигна рамене.

— Получих си заслуженото, отче. Но нали ще ми помогнеш?

— Разбира се!

— Никога няма да го забравя, отче.

Пайк изчезна. Ателстан си помисли за върлинестия син на копача, лудо влюбен в дъщерята на Уоткин и погледна Бонавентура, който ги беше наблюдавал внимателно.

— Е, мой хитри котарако — прошепна той, — може би неделната сутрин няма да е толкова ужасна.

Ателстан огледа църквата и си спомни обещанието към друг енориаш. Заключи вратата и забърза по улиците към къщата на ловеца на плъхове Ранулф — малка двуетажна постройка, разположена на ъгъл. Бледият, изпит ловец на плъхове го очакваше. Многото му деца, които приличаха на него, се събраха зад баща си на вратата, за да поздравят свещеника с „добре дошъл“. Когато влезе в тъмния коридор, той си спомни, че Ранулф беше вдовец, чиято жена беше починала при раждане преди пет години. Следван от челядта си, Ранулф покани Ателстан в малката си дневна. Докато сядаше, монахът усети необичайна миризма. Ловецът на плъхове седна на стола срещу него, а децата го наобиколиха, вперили очи в свещеника.

— Харесва ли ти миризмата, отче?

— Да, Ранулф, не е неприятна.

Бащата потупа черния си жакет.

— Втривам в него анасон и мащерка. На плъховете им харесва.

Той млъкна, докато най-голямата му дъщеря, облечена в дрипава черна рокля, тържествено поднесе на Ателстан и баща си купи с вкусна супа. Докато я чакаха да приключи, монахът се озърна: в един ъгъл имаше клетка с врабчета, в друг висяха въдици, кожа от язовец, оловни тежести и куки за змиорки.

— Обичаш ли плъхове? — попита внезапно Ранулф.

Ателстан го изгледа удивено.

— Има четири вида плъхове, отче. Живеят в хамбарите, в канавките, край реката и по улиците. Най-лоши са тези от канавките — те са черни — той запретна ръкава на черния си жакет и показа ръка, обсипана с белези от стари рани. — Черните плъхове са копелета, отче. Извинявай, но са истински копелета! Четири пъти едва не умрях от ухапванията им. Веднъж зъбът на един плъх се счупи в пръста ми — той протегна ръка. — Беше много зле, поду се, загнои. Трябваше да вадят парчетата с щипци. Навсякъде са ме хапали, отче.

Ателстан подскочи, когато малко космато животинче изскочи отнякъде, покатери се по крака на ловеца и седна в скута му.

— Това е Ферокс — обяви Ранулф, — моят пор.

Ателстан невярващо гледаше черните очички на създанието, което бръчкаше нос.

— Ферокс означава „свиреп“ — продължи Ранулф, без да даде възможност на Ателстан да каже нещо. — Поровете са много опасни, но Ферокс е добре дресиран. Пратил е поне хиляда плъха на оня свят.

Ателстан скри усмивката си, довърши супата и върна купата и калаената лъжица на момичето. Другите деца гледаха баща си с ококорени от възхищение очи. Свещеникът погледна леко щръкналите зъби на ловеца на плъхове, острия нос и бялото му лице с бакенбарди и си спомни разговора с Пайк. И Ранулф беше същият: трудолюбив човек, добър баща, един от обикновените хора на земята, далеч от власт и богатство, но близо до Бог.

— Ранулф, искаше да говорим за гилдията.

— Да, отче, бихме искали да се събираме в „Сейнт Ерконуолд“ — Ранулф преглътна смутено. — Гилдията ще се събира за литургия, а после ще празнуваме в нефа, ако си съгласен, отче.

Ателстан тържествено кимна.

— Всяка трета събота от месеца.

Ателстан отново кимна.

— Ще ти плащаме две лири и петнайсет шилинга на всеки три месеца.

Ателстан предположи, че ловецът на плъхове смята сумата за много малка.

— Това е напълно задоволително — отговори той бързо.

— Сигурен ли си, отче?

— Разбира се.

— А жените и децата могат ли да присъстват?

— Защо не?

— И ще благословиш поровете и капаните ни?

— Несъмнено.

— А знаеш ли кой светец би могъл да ни бъде покровител, отче?

Ателстан го погледна.

— Не, Ранулф, още не знам, но съм сигурен, че ще ви намеря.

Ранулф въздъхна с облекчение и се изправи.

— В такъв случай, отче, имаш нашите благодарности. Осрик, главният ловец на плъхове в Съдърк, ще състави договора. Има познат писар в „Сейнт Пол“.

— Аз ще го напиша безплатно — отвърна Ателстан и се изправи.

Ранулф засия от удоволствие и плесна с ръце, докато децата, доловили доброто му настроение, заподскачаха около свещеника, сякаш той беше техният светец-покровител. Той зърна един капан да виси на стената и внезапно си спомни за бедния приятел на Кранстън, Оливър Ингам.

— Кажи ми, Ранулф, чувал ли си плъх да е нагризвал труп?

— Да, отче, те ядат всичко.

— И вие ги убивате с помощта на капани или порове?

— Да, а понякога с отрови като беладона, ако са много хитри.

Ателстан му благодари усмихнато и отиде до вратата.

— Отче!

Свещеникът се обърна.

— Не, Ранулф, няма защо да питаш — Бонавентура не се продава. Но винаги можем да го направим член на гилдията ви.

Ателстан се сбогува с Ранулф и семейството му. Беше стигнал до средата на уличката, в ума му се въртяха плъхове, отрови, капани и порове, когато рязко спря и зяпна заради идеята, която му беше хрумнала. Усмихна се и погледна към просветляващото небе.

— Боже, благословен да си — прошепна той. — Твоите неведоми пътища са радост за душата ми.

Той почти притича обратно до къщата на ловеца на плъхове и почука на вратата. Ранулф се разтревожи, когато Ателстан го стисна за рамото.

— Отче, какво има?

— Трябва да дойдеш с мен. Веднага, Ранулф. Трябва да отидем при сър Джон! Моля те, нужна ми е помощта ти.

Ловецът на плъхове не чака да го моли втори път. Влезе вътре, даде нареждания на дъщеря си, целуна всички деца и с малка клетка в ръка, в която беше затворен Ферокс, позволи на Ателстан да го преведе забързано през улиците на Съдърк до Лондонския мост.

Розамунд Ингам пребледня, когато отвори след настоятелното им тропане. Застанала на полуотворената врата, тя погледна гневно коронера, а после и Ателстан, зад когото стоеше Ранулф.

— Какво има, мистрес? — поздрави я Кранстън. — Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

— Какво искаш?

— Снощи ме помоли да сваля печатите от стаята на мъртвия ти съпруг, затова съм тук — той побутна вратата. — Нали можем да влезем? Много благодаря.

Вътре зърна Албрик в покрития с каменни плочи коридор. Дори отдалеч си личеше, че младото конте е много уплашено.

— Най-добре да ви заведа в стаята — Розамунд бързо си възвърна хладнокръвието и на лицето й се изписа част от предишната студена самоувереност.

Ателстан й направи път да мине пред него.

— Ако обичаш, мистрес.

Кранстън му намигна.

— За послушник, братко, имаш много остър ум.

— Монах! — изсъска Ателстан.

— Още по-добре — отвърна му шепнешком Кранстън, докато се изкачваха по стълбите.

Ателстан сведе поглед, за да не гледа полюляващите се бедра на мистрес Ингам. Родена кокетка, помисли си той, знаейки, че Кранстън би използвал по-груба дума. Погледна дебелия си приятел, който вървеше след него. Макар че на устните на коронера имаше усмивка, светлосините му очи бяха изпълнени със студен гняв. Изкачиха стълбите, Кранстън махна печатите и отвори вратата.

— Те защо са тук? — Розамунд посочи с изящното си пръстче Ателстан и Ранулф.

— Първо, защото са мои служители! — отсече Кранстън.

— И второ, мистрес, защото аз искам да бъдат тук. Предполагам, че нямаш възражения.

Розамунд застана между сър Джон и отворената врата.

— Махна печатите — отсече тя. — Сега можеш да си вървиш.

— Не знаеш ли? — Кранстън повдигна вежди. — Когато кралският коронер разпечатва стая, той трябва да се увери, че тя е във вида, в който я е оставил. Не можеш да възразиш.

Жената сви устни и Кранстън изостави преструвките.

— Не съм тук в качеството си на приятел на покойния сър Оливър — прошепна той, поглеждайки черната рокля на Розамунд. — Предполагам, че заупокойната служба е била кратка и сладка.

— Завърши преди час.

Кранстън я бутна встрани.

— Аз съм кралският коронер — заяви той. — Искам да видя стаята и ще ти бъда благодарен, мистрес, ако ти и онова същество долу се подготвите да отговорите на няколко въпроса.

Розамунд се отдалечи бързо, но Ателстан видя страха по лицето й и разбра, че сър Джон е бил прав. Тя беше убийца и несъмнено бе отговорна за нападението над коронера предишната вечер. Когато последва Кранстън в стаята, Ателстан се помоли безмълвно Розамунд и слабохарактерният й любовник да паднат в капана, който им бяха подготвили, и Ранулф да оправдае очакванията им.

Кранстън огледа спалнята. Беше тиха и мрачна, прашинки танцуваха на светлината, която проникваше през остъкления прозорец. Той отвори капаците на още един, отпи глътка от меха и с невероятна щедрост позволи и на Ранулф да си пийне.

— Така, момко — Кранстън потупа ловеца на плъхове по рамото. — Би ли искал да те назнача за главен ловец на плъхове в Касъл Бейнард, Куинсхайт и Винтри?

Ранулф грейна от удоволствие.

— След време, може би, момко. Но сега ми намери плъхове — за предпочитане, умрели.

Ранулф извади изпод наметката си малката клетка и пусна Ферокс.

— Знаеш какво търсим, само дръж това нещо далеч от мен. Изпитвам ужас от порове. Познавах човек, който позволил на един да му влезе в панталона. Накрая трябваше да го кастрират.

Ранулф се усмихна, докато галеше любопитния пор между ушите. Животното гледаше Кранстън, без да мигне.

— По дяволите! — каза коронерът.

— Сър Джон, ако наистина те е страх — отвърна Ранулф и посочи малка пейка, — може би е най-добре да се качиш там.

Кранстън го изгледа с подозрение, но ловецът на плъхове остана сериозен.

— Винаги съветвам хората, които се боят, да постъпят така.

— Най-добре го послушай — обади се Ателстан с усмивка.

— Знаеш колко те обича Бонавентура. Може и Ферокс да те хареса.

Кранстън не чака втора покана, а се изправи като колос върху малката пейка. Опря гръб в стената и започна да се подкрепя с големи глътки от чудодейния мях. Ранулф приближи Ферокс до устните си и му прошепна нещо на ухото.

— Какво правиш? — изрева Кранстън.

— Казвам му какво да прави.

— Не ставай глупав, човече!

Ранулф внимателно остави Ферокс върху дъските на пода. Няколко минути порът души, преди да се спусне като стрела под голямото легло. Ателстан отиде до малката маса и взе глиненото гърненце. — Казваш, че тук е била настойката от напръстник?

Кранстън, който беше впил очи в леглото, само кимна.

— И е била съборена, а лекарството се разляло?

— Да, да, братко, но остави това. Какво прави проклетият пор?

Кранстън получи отговора си. Внезапно изпод леглото се чуха звуци от борба и Ферокс се появи с окървавена муцунка, влачейки дебел кафяв плъх с дълга опашка.

— Добро момче! — прошепна Ранулф.

— Проклетото нещо е глупаво като теб, Ранулф! — изрева Кранстън. — Не е тук, за да убива плъхове, а за да търси вече умрели! — Ранулф вдигна умрелия плъх, отвори прозореца и го хвърли на улицата. Ферокс отново тръгна на лов. Минутите минаваха. Ателстан наблюдаваше прилежния малък пор и се опитваше да не гледа Кранстън, който, след като беше отпил много глътки от меха, започваше опасно да се олюлява на пейката. Ранулф продължи да вдига порчето и да го пъха под шкафовете и зад сандъците. Понякога порът се връщаше, друг път следваше зловеща борба, писък и той се появяваше с поредния убит плъх. Ателстан отмести поглед, когато Кранстън започна да бълва проклятия. По едно време Розамунд се качи и почука на вратата. Коронерът й изрева да се разкара и нареди на своя „ухилен послушник“, както нарече Ателстан, да пусне резето на вратата.

Най-накрая Ранулф приключи. Ферокс беше прибран в клетката си. Кранстън слезе от пейката и тримата започнаха да местят леглото и различните мебели, Ранулф дори повдигна дъските на пода, но не успяха да намерят нищо. Накрая, зачервени и потни, те застанаха в средата на стаята. Въодушевлението на Кранстън беше явно. Той потупа Ателстан и Ранулф по раменете и се извини на ловеца, че му е крещял.

— Ще те почерпя с най-хубавия кларет в Лондон! — закле се той. — И едно питие за малкия ти приятел.

— Той обича малвазия, сър Джон.

— Доколкото зависи от мен, може и да се окъпе в нея. Сигурен ли си?

Ранулф кимна.

— Тогава да опитаме с гърненцето.

Той го взе, напълни го до ръба от меха и го вдигна към устните си.

— Сър Джон, сигурен ли си?

— За Бога, Ателстан, сега ще разберем — той отпи от гърненцето, а после го пресуши. — Alea Jacta! — заяви след това.

— Жребият е хвърлен. Да идем при кучката долу.

Всички слязоха в дневната, където намусената Розамунд и много по-нервният Албрик седяха и ги чакаха.

— Сър Джон! — жената скочи на крака. — От един час си в къщата ми. Сега си върви.

— Още не съм свършил — отсече той и се приближи към нея.

— Защо, какво още искаш? Пак ли тези нелепи обвинения?

Кранстън си пое дълбоко дъх.

— Розамунд Ингам и ти, Албрик Тотнес, аз, сър Джон Кранстън, кралски коронер на града, ви арестувам за убийство и измяна.

Розамунд пребледня и зяпна. Албрик се прегърби, очите му овлажняха, челюстта му се отпусна. Ателстан осъзна, че той ще е по-лесна плячка. „О, Боже“, спомни си той думите от Писанието, „протегни ръка и покажи справедливостта си.“

Скоро Розамунд се овладя.

— Убийство? Измяна? Що за глупости са това?

— Много добре знаеш, мистрес — Кранстън извади от широкия си ръкав гърненцето, което беше взел от стаята горе.

— Ще потвърдиш ли пред свидетели, мистрес, че в това гърненце е било лекарството на покойния ти съпруг, настойка от напръстник или дигиталис? Доколкото разбрах, лекарство, което може да подсили сърцето, ако се взема в малки дози?

— Да, в него. Нима ще кажеш, сър Джон, че съпругът ми е пил твърде много от него? Той настояваше да си налива сам. Никой друг нямаше право да го докосва.

Кранстън кимна.

— А ще потвърдиш ли пред свидетели, че това е гърненцето, останало в стаята на съпруга ти, когато я запечатах, и че в предсмъртните си мъки мъжът ти го е съборил?

— Да, да.

Кранстън се обърна, когато дочу шум до вратата и видя стария прислужник.

— Точно навреме — изръмжа той. — Имам нужда от още един свидетел. Кажи ми, мистрес — Кранстън отново се обърна към жената, — опитвала ли си някога настойка от напръстник?

— Не, разбира се! Сър Джон, ти си пил!

— Да, пил съм. Пих дори от това гърненце.

Ателстан бързо погледна Албрик, който, макар и страхливец, вече беше разбрал накъде върви разпитът на коронера и това изглежда само увеличаваше ужаса му.

— Е — безизразно каза Кранстън, — настойката от напръстник е почти без вкус. Така си убила мъжа си. Той е държал по-голямата част от лекарството в запушена стъкленица в килера. Но не е знаел, че може би месец преди смъртта му ти си изляла настойката и си я заместила с най-обикновена вода.

— Не ставай глупав, съпругът ми щеше да забележи!

Сър Джон се усмихна.

— Къде е стъкленицата?

— Изхвърлих я! — заекна Розамунд.

— Виж ти — провлачи Кранстън, — и защо го направи?

— Вече не беше нужна!

— Глупости. Искала си да скриеш доказателството! Такова нещо не би му минало през ум. Все пак — продължи Кранстън, — ние виждаме онова, което очакваме да видим. От мои приятели лекари разбрах, че настойката от напръстник е прозрачна и безвкусна. Може би си добавила нещичко, за да я сгъстиш малко? Какво имаме тук, жено? Мъж със слабо сърце, който страда ужасно заради невярната си жена и е бил лишаван седмици наред от животворното си лекарство. Да, сър Оливър, Бог да го прости, е умрял от сърдечен пристъп, но предизвикан от теб. Брат Ателстан е теолог — коронерът хвърли бърз поглед към Албрик, който седеше отпуснато на стола, скръстил здраво ръце пред гърдите си. — Той ще ти каже, че има два вида грях. Първият е действие, вторият — опущение. Албрик, знаеш ли какво е опущение?

Младото конте поклати глава.

— Това значи, подли мръснико, че вършиш зло, като не правиш нещо. Може да убиеш човек, като го хвърлиш в реката. Можеш да го убиеш и като не му помогнеш да излезе оттам.

— Какви доказателства имаш? — попита Розамунд.

— Достатъчно, за да ви обеся — отвърна Кранстън и пристъпи напред. — Когато е получил пристъп и е умирал, съпругът ти е размахал ръце, съборил гърненцето и лекарството се разляло. Тази къща е пълна с плъхове, гладни и любопитни.

Кранстън беше толкова бесен, че говореше с мъка.

— Това, което иска да каже коронерът — намеси се Ателстан тихо, — е че плъх, който би гризал човешко тяло, би изпил и всяка течност, която види на пода. Погледнах масата — излъга той. — Видя я и този опитен ловец на плъхове. По нея има следи от плъхове. Следи и изпражнения от тях се виждат из цялата стая — той хвърли бърз поглед на Ранулф, който кимна дълбокомислено. — Но по-важното е — продължи монахът, — както ще се закълне моят приятел, че всеки плъх, който пие настойка от напръстник, би умрял скоро, но не открихме мъртви плъхове в стаята.

Ателстан се постара лицето му да остане безизразно. Знаеше отлично, че нито един съдия не би осъдил някого въз основа на такива доказателства. Сърцето му замря, когато чу, че Албрик изстена. Младежът разтвори ръце и понечи да стане.

— Това са глупости! — отсече Розамунд и в очите й проблесна тържество. — Първо, плъхът може да се е измъкнал и да е умрял на друго място, а ние сме намирали мъртви плъхове в къщата, нали, Албрик?

Пребледнелият младеж само кимна.

— Това е невъзможно! — обади се Ранулф, влизайки в тона на съзаклятниците. — Настойката от напръстник веднага би убила плъх. Бих се заклел в това. Мога даже да ви покажа.

Албрик седна отново и загледа със страх Ателстан.

— Спомена и измяна — бързо каза Розамунд, за да прикрие объркването си.

— Да, така е — отвърна Кранстън тихо. — Снощи бях нападнат от разбойници. Победих ги и арестувах единия — излъга той. — Той призна, че ти си ги наела да ме убият.

— Глупости!

— Изрече името ти.

— Това е нелепо! — усмихна се тя презрително. — Да не би да ме обвиняваш и че съм наела тези трима разбойници?

Кранстън се усмихна.

— Откъде знаеш, че са били трима?

Усмивката застина на лицето на Розамунд.

— Споменаха и теб — Кранстън кимна към Албрик.

— Това не е вярно! — отсече младежът и погледна гневно Розамунд. — Ти каза, че ще е безопасно!

— Млъкни, глупако! — тя седна и скри лице в ръцете си.

Ателстан се отпусна, осъзнавайки, че е забил нокти в дланите си. Отиде до младежа.

— Признай — каза му тихо. — Стани кралски свидетел и кой знае, коронерът може да направи нещо за теб.

Монахът се наведе, потупа ръката на Албрик и се изправи, когато младежът сведе глава.

— Ще призная — прошепна той.

Розамунд вдигна обляното си в сълзи и изпълнено с омраза лице към Ателстан.

— Млъкни, проклет свещенико! Нещастен полумъж! Направих го за теб! — изсъска тя на Албрик. — Направих го заради теб!

Той поклати глава и прошепна:

— Между нас всичко е свършено.

Кранстън се обърна и повика прислужника.

— Бързо иди в кръчмата „Луна и клетка“. Там чакат четирима стражи. Доведи ги незабавно!

Прислужникът се втурна навън. Ателстан и Кранстън отидоха до предната врата и изчакаха стражите да дойдат. Кранстън им даде нареждания, после двамата си тръгнаха, а гневът на Розамунд премина в истерия. Тя проклинаше и ругаеше коронера и монаха, докато войниците оковаваха нея и Албрик.

Когато излязоха на улицата, Кранстън спря с насълзени очи.

— Нищо не мога да кажа — той стисна тържествено ръката на Ателстан, а после и на Ранулф. Изтри една сълза. — Елате. Не отидох на погребението на Оливър, но нека ви почерпя за упокой на душата му — той посочи Ферокс, който кротко спеше в клетката си. — А нашият малък приятел тук ще може да се прибере пиян.