Божият гняв

ГЛАВА 12

На другата сутрин Ателстан се събуди свеж и бодър. Изми се, обръсна се, смени расото, нахрани Бонавентура и закуси набързо. После тръгна към църквата, предстоеше заупокойна служба за майката на свинарката Урсула. Бенедикта го чакаше пред олтарната преграда.

— Какво има, Бенедикта?

— Извинявай, че те притеснявам, отче, но получих съобщение от миноритките. Трябва да дойдеш. Снощи Елизабет Хобдън се е опитала да се обеси!

Ателстан преглътна една ругатня и каза, че ще се срещнат след половин час на стъпалата на „Сейнт Мери Овъри“. Монахът набързо се убеди, че е заключил всичко, остави овес и сено на хъркащия Филомел и забърза към мястото, където го чакаше Бенедикта.

— Какво друго пишеше в съобщението? — попита той задъхано, докато бързаха по Лондонския мост.

— Нищо, братко. Очевидно момичето не спирало да повтаря обвиненията си. Късно снощи една сестра чула шум от килията й и когато отишла да види какво става, открила, че момичето се е опитало да се обеси с чаршафите от леглото.

Ателстан спря пред портата на Лондонския мост и погледна отсечените глави на предатели, набучени там. Бенедикта проследи погледа му

— Отче, какво, за Бога…

Свещеникът вдигна рамене.

— Трудно ми е да повярвам, Бенедикта, че Кранстън действително търси човека, който краде тези отблъскващи неща.

Тя скръсти ръце и загледа мъглата, която още се носеше по средата на реката.

— Понякога — прошепна вдовицата — мразя този град. Мислила съм да се преместя в провинцията — на по-спокойно и чисто място.

— Не бива — Ателстан прехапа устна и я погледна в очите. — Ако заминеш, ще ми липсваш, Бенедикта.

— Вярно е — тя му се усмихна в отговор. — А и кой ще се грижи тогава за теб и Кранстън?

Те минаха бързо по моста и Ийст Чийп, следвайки уличките, успоредни на Марк Лейн, до Олдгейт, и завиха надясно по улицата, която водеше до изградения от светъл пясъчник манастир на миноритките. Слънцето вече се беше издигнало и Ателстан избърса потта от челото си.

— Трябваше да дойдем с коне — промърмори той. — Бог знае защо изобщо съм тук.

— Тя си няма никого.

— Да — отвърна той. — И това е причина.

Монахините го посрещнаха сърдечно и настояха двамата с Бенедикта да се подкрепят в трапезарията, преди монахинята, която отговаряше за послушничките — дебела, но с приятно лице, да им разкаже какво се беше случило предишната вечер.

— Открихме я да лежи на пода — започна тя. — Полузадушена от чаршафа, който беше усукала около врата си. Ако не се беше скъсал, ако никой не беше чул шума… — тя разпери ръце. — Сега щях да съобщя за смъртта й. Братко Ателстан, какво можем да направим? Тя е момиче, още дете, а може пак да опита да се самоубие!

Монахът се изправи.

— Позволете ми да я видя.

Монахинята ги поведе по хладна галерия с колони и почука на вратата на една килия. Отвори друга монахиня и наставницата на послушничките ги въведе при Елизабет Хобдън, която седеше на ръба на леглото си с тъжни очи, бледо лице и пурпурен белег около нежната бяла шия.

— Как е Ана, дойката? — попита Бенедикта.

— Много добре, яде и пие, сякаш утре светът ще свърши — отвърна монахинята.

Ателстан взе стол и седна до Елизабет. Погледна двете монахини.

— Сестри, бихте ли ни оставили за малко. Мистрес Бенедикта ще остане.

Монахините излязоха. Бенедикта остана до вратата, а Ателстан нежно хвана безжизнената ръка на момичето.

— Елизабет, погледни ме.

Тя вдигна очи.

— Какво искаш? — попита тихо.

— Да ти помогна.

— Не можеш. Те убиха майка ми, а сега прогониха и мен.

Ателстан погледна момичето, после разпятието, заковано на стената отзад. Свали го и го поднесе към Елизабет.

— Вярваш ли в Христа?

— Да, отче.

— Тогава сложи ръка на разпятието и се закълни, че обвиненията ти са верни.

Момичето почти грабна разпятието.

— Кълна се! — твърдо каза то. — Кълна се в тялото Христово.

Ателстан окачи обратно разпятието и клекна до нея.

— Ще ми обещаеш ли нещо?

Елизабет го гледаше мълчаливо.

— Обещай ми, че повече няма да вършиш глупости. Дай ми една седмица — помоли той. — Само една седмица. Ще видя какво мога да направя.

Елизабет кимна и Ателстан трепна, когато видя надеждата, която проблесна в очите й.

— Ще направя каквото мога — повтори той, потупа я нежно по ръката и излезе.

— Какво можеш да направиш? — попита го Бенедикта, когато вратата на миноритките се затвори зад тях.

— Не знам — отвърна Ателстан, — но може би Кранстън може — той въздъхна. — Смятах да оставя сър Джон на мира поне до понеделник, но ще трябва да му напомня, че няма почивка за грешниците.

Те се върнаха в града, минаха по Олдгейт и Корнхил. На ъгъла на Поултри беше пълно с оковани престъпници, заловени след безчинствата им в петък вечер, а голямата желязна клетка на Грейт Кондюит беше пълна с нощни птици и сводници, които обсипаха с подигравки Ателстан, когато го видяха да минава с жена. Поултри, Мърсъри и Уест Чийп бяха спокойни, защото в събота пазарът отваряше по-късно. Чираци подреждаха сергиите, докато боклукчиите и чистачите правеха неохотни опити да почистят боклуците и изпражненията от предишния ден. Една прислужница отвори вратата на Кранстън и безгрижно им каза, че лейди Мод е още в леглото, а сър Джон е отишъл на литургия в „Сейнт Мери льо Боу“.

Ателстан скри усмивката си и заведе Бенедикта направо в „Светият Агнец“, където намериха коронера в любимия му ъгъл да закусва с пай с месо и чаша ейл. Той ги поздрави възторжено и не ги остави на мира, докато не се съгласиха да хапнат нещо. После внимателно изслуша разказа на Ателстан за посещението му при миноритките.

— Какво можем да направим? — попита свещеникът.

Кранстън завря нос в чашата.

— Първо, нямаме доказателство, че Уолтър или Елинор Хобдън са извършили някакво престъпление, така че по закон нямаме право да ги разпитваме. Но аз, като кралски коронер, имам властта да ексхумирам труп. Хобдън каза, че първата му жена е погребана в „Сейнт Джеймс Гарликхайт“, нали?

Ателстан кимна.

— Тогава ще започнем оттам.

— Можем ли да го направим, сър Джон? И какво ще докаже това?

— Първо, аз мога да направя всичко. И второ, кой знае какво ще открием? — Кранстън погледна през прозореца. — Ще трябва да изчакаме да се свечери. Част от гробището там се използва като пазар.

Ателстан затвори очи и въздъхна с раздразнение. Имаше много работа в „Сейнт Ерконуолд“, но както би казал сър Джон: Alea Jacta! Жребият беше хвърлен.

— Не си ли доволен? — попита Кранстън, докато вдигаше чашата към устните си.

— Има още нещо, сър Джон.

И Ателстан накратко описа съобщението, оставено от Ira Dei предишната вечер, опитвайки се да не обръща внимание на ядосаното ахкане на Бенедикта, когато разбра, че не й е казал за опасността.

Кранстън избърса устни с опакото на ръката си.

— Няма значение — каза той. — Гонт е глупак. Ira Dei едва ли би ти се доверил.

— Да, но защо да ми отговаря толкова бързо? — попита Ателстан. — Кой знаеше за посланието от Ira Dei?

— Гонт и предводителите на гилдии. Говорихме за това по същото време, когато ни съобщиха за нападението над Клифорд.

Разговорът прекъсна, когато жената на кръчмаря донесе купа захаросани сливи за сър Джон. Ателстан разсеяно взе една и я лапна. Канеше се да продължи, когато осъзна, че сливите са така плътно оваляни в мед и захар, че залепват за зъбите и венците му. Извини се, отиде до вратата и се опита да извади лепнещите късчета. Внезапно спря и погледна пръстите си.

— Кога за последно направих това? — прошепна.

Погледна през рамо към Бенедикта и Кранстън, които шепнеха, сближили глави. Несъмнено коронерът й обясняваше какво е станало в Гилдхол. Ателстан отиде до умивалника в далечния ъгъл на кръчмата, потопи ръцете си в розовата вода и ги изчисти със салфетка. Чувстваше се леш въодушевен; за пръв път, откакто бяха започнали ужасните убийства, беше съзрял искра светлина в мрака. Погледна пушения бут, който висеше от гредите на тавана и си спомни думите на своя покровител отец Пол.

„Винаги помни, Ателстан“, беше му казал старецът, „че всеки проблем има слабо място. Намери го, разгледай го и скоро ще намериш решението.“

— Какво ти е, монахо? — изрева Кранстън.

Ателстан отново седна.

— Сър Джон, зает ли си днес?

— Естествено! Аз да не съм свещеник!

Ателстан се усмихна.

— Сър Джон, нека минем по стъпките на нашия убиец. Искам да отида пак в Гилдхол, в градината, където е умрял Маунтджой и в залата, където беше отровен Фицрой. Бенедикта, искаш ли да дойдеш?

Жената кимна.

— Какво става, монахо? — любопитно попита Кранстън.

Ателстан се усмихна.

— Нищо особено, сър Джон, но се случва и една захаросана слива да обеси убиец.

Той отказа да каже повече, докато мърморещият Кранстън ги водеше през Чийпсайд до Гилдхол, по коридорите и през дворовете, докато стигнаха малката градина, където беше намушкан Маунтджой. Надменен чиновник се опита да ги спре, но се обърна и побягна, когато Кранстън му изрева няколко думи. Бенедикта се оглеждаше, възхищаваше се на бронзовия сокол на върха на фонтана, на чистата вода, която струеше от устата на леопарди в малък канал, ограден с кринове и диви цветя. Тя мина по тунела от храсти, вързани с върбови клонки и с открито възхищение загледа лозите и розите, които се увиваха около тях. Когато излезе, лицето й беше зачервено от вълнение.

— Красиво е! — извика тя.

Ателстан показа малката затворена градина.

— Мястото на убийството — безизразно каза той. — Там е бил убит Маунтджой.

Всички застанаха до оградата. Ателстан още веднъж се запита как убиецът е успял да стигне до сър Джерард покрай свирепите вълкодави.

— Сър Джон, нека направим отново жива картина.

Ателстан дръпна коронера за ръкава, отвори малката портичка и го вкара в градината.

— Седни на скамейката — той се усмихна. — Бенедикта, готви се да бъдеш вълкодав.

Двамата се усмихнаха, вдигнаха рамене, но се подчиниха. Кранстън се отпусна на скамейката и отпи голяма глътка от меха.

— Така — прошепна Ателстан. — Сър Джерард се припича на слънце в градината с кучетата си. По някое време същия следобед той е убит, намушкан с кама, забита дълбоко в тялото му, но не се е съпротивлявал, а свирепите му кучета не са се опитали да го защитят — Ателстан се върна до портичката и посочи тухлената стена на общината, която затваряше едната страна на градината. — Убиецът не е могъл да дойде оттам — той смени посоката. — Едва ли би могъл да се покачи на оградата зад сър Джерард, защото шерифът и кучетата щяха да го забележат. Не е могъл и да влезе през портичката с изваден нож.

— А ако все пак е било така? — попита Бенедикта. — Ако е бил приятел, когото кучетата биха пуснали, а господарят им учтиво е поздравил?

— Маунтджой нямаше приятели — промърмори Кранстън.

— Все пак — Бенедикта размаха ръце. — Убиецът се приближава достатъчно, вади нож и го забива в сър Джерард.

Ателстан поклати глава.

— Възможно е — каза той, — но малко вероятно. Сър Джерард щеше да види, че убиецът вади кама; той не би могъл да влезе в градината, носейки я в ръка. Щеше да започне схватка, а тогава кучетата със сигурност биха се намесили. Помни, сър Джерард е бил убит без никаква следа от борба.

Бенедикта му се изплези.

— Има само един начин — изръмжа Кранстън и посочи към оградата от колове в дъното на градината. — От прохода между кухните и Гилдхол.

— В оградата има процепи — добави Бенедикта.

Ателстан поклати глава.

— Твърде тесни са, за да хвърлиш кама с такава сила и точност.

Той взе камата на Кранстън, подобна на онази, използвана от убиеца, върна се в Гилдхол и излезе в тъмния проход. Мушна камата през оградата, процепът беше достатъчно широк, но беше прав — никой не би могъл да я хвърли. Чешейки се по главата, Ателстан се върна в градината.

— Мистерия — промърмори той. — Хайде, да отидем в залата за пиршества.

Кранстън направи гримаса към Бенедикта, но последва объркания монах до залата за пиршества. Помещението беше празно, а масите още стояха така, както бяха подредени през съдбовната вечер. Ателстан отрупа Кранстън с поредица от резки въпроси.

Дали помни кой къде беше седял? Кой какво беше ял? Кога са започнали?

После без обяснение се отдалечи и каза, че иска да говори с иконома, който беше присъствал онази вечер.

Кранстън не възрази. Знаеше, че „малкият му монах“ е подплашил някой заек и ще бъде погълнат от работата си, докато не реши проблема. А и нямаше нищо против да седи и да бъбри с красивата Бенедикта, която го разпитваше в подробности за това, което беше споменал Ателстан — кражбата на отсечените глави на предатели от Лондонския мост. Най-после Ателстан се върна.

— Е — извика Кранстън, — откри ли нещо? Ще споделиш ли мислите си с обикновените смъртни?

Ателстан се усмихна и се почука по слепоочието.

— Всичко е объркано — обясни той. — Трябва да седна, да пиша и да мисля.

— Няма по-добро място за това от „Светият Агнец“ — измърмори Кранстън.

Той ги изведе от общината, слязоха по стълбите и се озоваха на оживения пазар. Сергиите вече бяха подредени. Чираци обявяваха с крясъци какви стоки предлагат и цените им, или се опитваха да хващат минувачите за дрехите. На ъгъла на улицата омразният на Кранстън продавач на реликви съсредоточено изброяваше какво продава. Той спря и се заслуша как мъжът споменава различни реликви — от камъка, убил Голиат, до ръката на свети Себи[9].

— Скрил съм реликвите — викаше продавачът — на тайно място, купил съм ги специално и на висока цена от архиепископа на Кьолн. Главата на свети Йоан Кръстител, чудодейно свежа като в деня, когато е загинал великият светец. Казвам ви, набожни граждани на Лондон, косата му е червена и мека, кожата — гладка като на дете.

Кранстън се ухили и поклати глава.

— Защо, проклети свещеници — промърмори той, — не сложите край на тази глупава търговия?

— Чудя се откъде е взел главата на свети Йоан Кръстител? — промърмори Бенедикта.

Кранстън зяпна.

— Какво каза? — прошепна той. — Откъде е взел главата на свети Йоан Кръстител? И откъде знае, че пророкът има червена коса?

Кранстън награби изненаданата жена и я целуна по двете бузи.

— Елате — прошепна той — в „Светият Агнец“.

Коронерът си проби път през тълпата. Ателстан разбра колко развълнуван е сър Джон от начина, по който ревеше на хората да му дадат път. Когато влязоха в кръчмата, той бръкна в голямата си кесия и извади сребърна монета.

— Бенедикта, дай това на продавача на реликви. Кажи му, че имаш още пет такива и че искаш да купиш главата на свети Йоан Кръстител.

— За Бога, сър Джон! — прекъсна го Ателстан. — Знаеш, че човекът е мошеник. Няма да има глава, а само някакъв тъп номер. Кой знае, може даже да ограби Бенедикта.

— Млъкни, Ателстан!

— Но, сър, Джон — каза монахът умолително, — ти знаеш! Аз знам!

— Какво? — отсече Кранстън.

— Той не може да има главата на Кръстителя… — Ателстан замълча, после изведнъж се ухили на Кранстън. — Аха! Ще цитирам добрия свети Павел, сър Джон, виждам „смътно като през огледало“.

Кранстън плесна с ръце като дете и Бенедикта, след като двамата мъже я засипаха с успокоителни думи, пресече улицата, стиснала здраво сребърната монета на Кранстън. Ателстан и сър Джон я наблюдаваха. Тя прошепна нещо на продавача на реликви и мъжът скочи долу бързо, като Гладна чайка. Поведе я по една уличка, а двамата мъже ги последваха бързо. Кранстън беше развълнуван, Ателстан се боеше за безопасността на Бенедикта, но мъжът изглеждаше безобиден. Най-накрая той зави по една улица, която водеше към Олд Джуъри. Там спря пред вратата на някаква къща, каза нещо на Бенедикта, тя кимна и двамата влязоха. Кранстън и Ателстан забързаха след тях.

— Дай на негодника малко време — прошепна Кранстън.

Ателстан кимна. Кранстън тихичко броеше и когато стигна трийсет, ритна с всичка сила паянтовата врата, която увисна на ръждясалите си панти. Къщата беше мръсна и миризлива и докато бързаха по коридора, на Ателстан му се догади от ужасната воня. Чуха гласове и възклицанията на Бенедикта. Откриха я в малка стая в задната част на къщата с продавача на реликви и младия му помощник. Бенедикта беше пребледняла, а двамата измамници станаха бели като платно от страх, чули виковете на Кранстън. На масата пред тях стоеше отрязаната глава на червенокос мъж с полузатворени очи и разтворени червени устни. Ако двамата злосторници можеха да избягат, щяха да го направят, но сега само се свиха в един ъгъл, когато коронерът грабна отсечената глава и я вдигна. Бенедикта беше видяла достатъчно, сложи ръка на устата си и бързо изтича на улицата.

— Е, юнаци! — ухили се Кранстън. — И двамата сте арестувани.

— За какво? — извика продавачът на реликви.

— За кражба на притежания на Короната, момко, фалшификация, практикуване на измама и богохулство. Това не е главата на Йоан Кръстител, а на Жак Ларю, френския пират, заловен на Темза и законно екзекутиран! — Кранстън огледа стаята. — Боже, тук мирише по-лошо, отколкото в кланицата в Нюгейт!

Той излезе от стаята, бутайки Ателстан пред себе си, взе ключа и заключи двамата смълчани измамници.

— Няма прозорци и други врати, Ателстан. Могат да останат там, докато предам ключа на градската стража. Сега да видим какво има в тази къща на съкровищата.

Ателстан го последва из къщата, но след малко се отказа с отвращение да гледа всевъзможните гнусотии, които откриха и излезе при Бенедикта на улицата.

— Да му се не види! — прошепна той, цитирайки Кранстън.

— Трябва да изгорят тази къща!

Кранстън излезе отвътре, доволен от себе си. Затвори вратата на къщата и я заключи.

— Бенедикта — ухили се той, — ти си ангел. Откъде би могъл продавач на реликви да вземе глава за продан, освен от мястото на екзекуции? — коронерът потърка ръце. — Още една малка победа за стария Джак, нали?

Те се върнаха в Чийпсайд и изчакаха, докато Кранстън извика стражите и ги прати в къщата. Един от приставите ядеше пай с месо и дъвчеше безочливо, докато Кранстън му говореше. Коронерът се усмихна, когато мъжете се отдалечиха.

— Не им казах какво ще намерят — каза той. — Но нахалникът с пая ще получи бърз и кратък урок как се яде, когато кралският коронер ти дава нарежданията си.

Той ги отведе отново в „Светият Агнец“, кикотейки се високо, докато Бенедикта се чудеше как човек може да бъде толкова глупав, че да вярва на такива мошеници.

— Глупав! — смееше се Кранстън. — В който и град да отидеш в Англия, Франция или отвъд Рейн, ще намериш хора, видни духовници, най-интелигентните и образовани свещеници, които харчат цели състояния за парчета мръсни кокали и парцали. Знаеш ли, чувал съм за един търговец в Лондон, който платил сто лири за салфетката, с която благословеният свети Кътбърт си изтрил устата — Кълна се в топките на сатаната! — той тихо се извини на Бенедикта. — Добре де, в зъбите на сатаната! Ще ми се всичко да беше толкова лесно. Братко, изясни ли ти нещо посещението ни в общината?

Кранстън тръсна големия си задник на стола и погледна жално писаря си.

— Ателстан — умолително каза той, — скоро регентът ще ми поиска сметка.

Монахът се взря в масата.

— Да видим — започна той бавно. — Знаем защо Маунтджой и другите двама са били убити. Не заради някакъв таен грях или лично съперничество, а за да се попречи на амбициите на регента да спечели подкрепата на влиятелната търговска класа в Лондон.

Това е постигнато, тъй че няма да има повече убийства. Поне засега не — Ателстан направи пауза. — Сигурен съм, че убийствата могат да бъдат приписани на Ira Dei, но подозирам, че той е само автор на замисъла. Има предател и убиец сред хората на Гонт — Гудман или някой от влиятелните водачи на гилдиите.

— Защо, сър Джон? — прекъсна го Бенедикта. — Защо убиецът не е нападнал самия Гонт?

— Защото, както знаеш, милейди, познатият дявол е за предпочитане пред непознатия. Все някой трябва да бъде регент или, казано направо, някой трябва да поеме вината. Ако бяха премахнали Гонт, мястото му просто щеше да бъде заето от някой от по-малките му братя. Не, убийствата имат за цел да подрежат крилата на Гонт.

— Има ли някаква реакция на срещата ни с водачите на гилдиите, когато им разказахме за тайния личен живот на Стърми? — попита Ателстан.

Кранстън поклати глава.

— Още не.

— И сър Никълъс Хъси е бил още момче, когато е станал скандалът?

— Бил е много млад — отвърна Кранстън. — Бог знае, може да си спомня слухове, но според записките няма сведения да е бил замесен, дори като жертва. Е, това е — той остави чашата на масата. — Какво ще правим сега?

— Ще чакаме, сър Джон, и ще размишляваме. Както казах, извършителят на убийствата в Гилдхол не е бил тласкан от страст, а от студена пресметливост. Съмнявам се, че ще открием други следи или улики. Трябва да съберем всичко, което знаем, да прибегнем към логиката и да открием единственото решение.

— Ако има такова — уморено добави Кранстън.

Разговорът стана несвързан. След въодушевлението на Кранстън от ареста на продавачите на реликви на лицето му сякаш легна мрачен облак и дебелият коронер се нацупи. Бенедикта си тръгна с думите, че няма защо да остава, тъй като се е наслушала достатъчно на приказки за трупове и загадки. Сър Джон отведе Ателстан отново в дома си, но лейди Мод беше заета, а „куклите“ бяха на разходка с дойката в полето северно от болницата „Сейнт Джайлс“. Кранстън започна да става невъзможен, затова Ателстан го остави за малко и реши да посети братята си в манастира „Блекфрайърс“.

Монахът се върна точно когато пазарът в Чийпсайд приключваше и хората забързаха към домовете си, за да се подготвят за неделята. Кранстън, вече в по-добро настроение, го потупа по рамото и двамата се върнаха в „Светият Агнец“, където се срещнаха с приятеля на сър Джон, лекаря Тиоболд дьо Троа, когото коронерът беше посетил по-рано следобед.

— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш?

— Сър Джон, винаги съм на твое разположение — отвърна лекарят. — Знае ли свещеникът на „Сейнт Джеймс“?

— Вече пратих един войник там. Ще има работници, които да разкопаят гроба и да извадят ковчега на Сара Хобдън — сър Джон облиза устни. — Може би е добре първо да пийнем по нещо?

Ателстан и лекарят отказаха, застанаха от двете му страни и го изведоха от Уест Чийп, прекосиха Уотлинг Стрийт, после минаха по Кордуейнър и Ъпър Теме Стрийт до мрачната църква „Сейнт Джеймс Гарликхайт“. Свещеникът, отец Одо, поразвеселен и с нос, още по-червен след обилния обяд, излезе от дома си и ги заведе в обраслото с трева гробище, където трима работници си почиваха в Хладната сянка на един тис. Отначало настъпи пълно объркване, когато отец Одо се опита да разчете в книгата за погребенията къде е погребана Сара Хобдън.

— Не мога да я намеря — каза той, олюлявайки се застрашително.

Ателстан надникна през рамото му, видя, че пияният свещеник държи книгата наопаки и я взе от ръцете му.

— Позволи ми да ти помогна, отче — предложи той тихо.

Монахът хвърли поглед към Кранстън, с който го предупреди да не се смее, седна на една надгробна плоча и прелисти страниците, докато откри вписването: „Сара Хобдън, починала през 1376 г., северозапад“.

— Къде е това, отче?

Одо посочи отсрещния ъгъл на гробището. Ателстан се усмихна и му върна книгата.

— Отче, ти седни и си почини — той потупа добросърдечно стария свещеник по рамото и изсъска на Кранстън, който посягаше към чудодейния мях, скрит под наметката му: — Да не си посмял! Бедният човек е пил достатъчно, а честно казано, сър Джон, ти също.

Те повикаха работниците и отидоха в онази част на гробището, която им беше показал отец Одо. След като потърсиха известно време, откриха гроба на Сара Хобдън, обрасъл, запуснат и занемарен. Върху дървения кръст, очукан и наклонен на една страна, още личеше името й. Кранстън щракна с пръсти и мърморещите работници започнаха да копаят спечената земя.

— Какво ще докаже това? — попита Ателстан.

Кранстън се опря на надгробната плоча, прегърнал меха така, сякаш беше един от синовете му. Почеса се по носа и посочи към лекаря.

— Мастър Тиоболд, просвети нашия невеж свещеник.

Лекарят намигна на Ателстан.

— Когато получих поканата на сър Джон, внимателно проучих причината за смъртта.

— И?

— Ако е арсеник и то червен арсеник, може да видим нещо, което народът би нарекъл чудо. Позволи ми да те изненадам, отче.

Лекарят отиде и загледа работниците, когато лопатите и кирките започнаха да удрят на кухо, достигнали капака на ковчега. Изхвърлиха от гроба още пръст. Ателстан огледа гробището и потръпна. Сенките се удължаваха. Птичите песни бяха замлъкнали. Само сумтенето на работниците и звукът от копането нарушаваха зловещата тишина.

— Защо тези места са толкова тихи? — промърмори Ателстан. Той наостри слух: до тях долетя шум от бърборене и смях, докато странстващите търговци от другата страна на църквата прибираха сергиите си.

— Готови сме. Сър Джон! — извика лекарят.

— Тогава вадете, момчета.

Един от работниците скочи върху ковчега, завърза въжетата и след много дърпане и ругатни, избелелият от времето, зацапан с пръст ковчег беше изваден от земята. Кранстън благодари на работниците и ги прати при отец Одо. После извади дългата си кама и започна да отваря капака. Ателстан гледаше внимателно как скобите се чупят. Капакът се отвори бавно и със скърцане, сякаш човекът вътре го буташе и заплашваше да излезе. Той пъхна ръце в ръкавите си, затвори очи и прошепна молитва.

Това е Божие правосъдие, помисли си Ателстан, Божие дело.

Последната скоба се счупи. Кранстън вдигна излинелия саван. Ателстан отвори очи, когато го чу да ахва. Лекарят беше коленичил до капака на ковчега и внимателно изучаваше вътрешността му.

Ателстан си пое дълбоко дъх, приближи и погледна в дълбокия дървен ковчег. Монахът замръзна при вида на лицето на трупа: пълно, бяло и восъчнобледо, сякаш направено от лой за свещи. Но по него нямаше никаква следа от разложение. Мъртвата жена беше доста хубава, с овално лице, правилни черти, плътни устни и орлов нос.

— За Бога! — прошепна Ателстан. — Тя е мъртва от три години! Би трябвало да се разлага!