Божият гняв

ГЛАВА 4

Кранстън седеше на мястото си в Залата на розите, нежно обгърнал с пръсти украсения със скъпоценни камъни бокал.

— За първи път идвам тук — каза той тихо на Ателстан.

Монахът тревожно изучаваше дебелия си приятел; когато пийнеше повече, Кранстън ставаше непредсказуем. Можеше да заспи или да започне да поучава тези влиятелни мъже. Но засега коронерът изглеждаше достатъчно добре и Ателстан, който беше хапнал и пийнал скромно, огледа одобрително Залата на розите.

Помещението, което представляваше идеален кръг, му напомни на рисунката на гръцки храм, която беше видял в един часослов. Покривът беше купол, изграден от хитроумно издялани греди, които се спускаха от тавана и се събираха в средата в огромна червена роза, издялана от дърво и украсена със златен варак. Стените и рамките на тъмните амбразури бяха от дялан камък, а между колоните от порфир бяха опънати златоткани знамена с кралския герб и герба на Ланкастър. Мраморният под беше покрит с килим; от червената роза в средата му излизаха бели и пурпурни ивици, които завършваха с името на някой от рицарите на Кръглата маса. До всяко име седеше по един гост на отделна масичка, покрита със сребристобяла покривка. В горната част, на мястото на крал Артур, седеше младият Ричард с изкусно фризирана златиста коса и сребърна диадема на бялото чело. Младият крал беше облечен от глава до пети в плътна, бродирана пурпурна тъкан.

Без да обръща внимание на глъчката наоколо, Ателстан изучаваше Ричард, който оглеждаше залата, без да мигне. После улови погледа на монаха, усмихна се и палаво му намигна. Ателстан се усмихна притеснено и отмести очи. Не се боеше от Гонт, който, облечен в алена роба, седеше отдясно на краля, но знаеше колко ревнува регентът от откритата привързаност на Ричард към сър Джон Кранстън и неговия секретар. Младият крал се обърна и заговори Хъси, който седеше от лявата му страна, стискайки китката му с приятелски жест. Макар да пиеше осмата си чаша кларет, Кранстън се обърна и направи гримаса на Ателстан, защото докосване от краля по време на официално пиршество беше нарушение на етикета и същевременно висш знак за кралско благоволение.

Ателстан погледна Гонт. Беше достатъчно наблюдателен, за да забележи проблясъка на гняв върху навъсеното му лице, макар че регентът се опита да го прикрие, поглаждайки идеално подстриганите си мустаци и брада.

— Както казах — прошепна Кранстън доста високо в ухото на Ателстан — изобщо не се обичат. Сега Хъси е фаворит на краля и негов учител. Образован човек, завършил е университет — продължи сър Джон. — Чудя се какво мислят Хъси и кралят за приятелството на Гонт с водачите на гилдиите. Виж ги само тези торни червеи!

Ателстан стисна ръката му.

— Сър Джон, говори по-тихо. Добре ли се нахрани?

Кранстън се усмихна.

— Така бих искал да се храня в рая! За Бога, братко, само виж какво богатство!

Ателстан погледна чашата, чинията си и ножовете, изработени от чисто злато и сребро. Бокалът, който почти не беше докоснал по време на вечерята, беше инкрустиран със скъпоценни камъни, достатъчни с тях да се откупи и крал — част от плячката, донесена от Гонт от войните във Франция.

— Какво ядохме дотук, братко?

— Минога, сьомга, елен, глиган, лебед и паун — Ателстан се усмихна. — А още не са поднесли десерта.

Той се канеше да продължи да се шегува с Кранстън, когато внезапно Фицрой, водач на гилдията на търговците на риба, се изправи и задърпа обточената си с кожа яка. Обичайно зачервеното му лице сега беше пурпурно; той кашляше и се давеше. Другите гости гледаха смаяни. Никой не помръдна, когато Фицрой залитна към масата, обърна се леко и се стовари на земята.

Въпреки пълния си стомах Кранстън скочи на крака и се спусна към него, следван от Ателстан. Фицрой лежеше настрани, очите и устата му бяха още отворени, но Ателстан не усети в зачервения му врат да пулсира живот. Той бръкна с пръст в устата му, за да се увери, че не си е глътнал езика, мислейки, че Фицрой може да се е задавил. Прикри отвращението си, докато бъркаше с пръст в гърлото му, но не откри нищо вътре. Кранстън хвана китката на Фицрой, после сложи ръка на сърцето му.

— Мъртъв е! — изръмжа той. — Мъртъв е като някоя от проклетите си риби, Бог да го прости!

Останалите гости, включително младият крал, се спуснаха към тях сред надигналата се глъчка от викове и възклицания. Въпреки крехката си възраст Ричард си проби път напред.

— Мъртъв ли е, сър Джон?

— Да, мир на праха му, сир.

— А причината?

Ателстан сви рамене.

— Не съм лекар, ваше величество. Може би апоплексия.

— Племеннико, не бива да стоиш тук — Гонт си проби път и потупа Ричард по рамото с отрупаната си с пръстени ръка.

— Ние ще останем, чичо, докато причината за смъртта му не бъде изяснена. Ей, ти! — кралят кимна към един от кралските стрелци, които пазеха вратата. — Повикай мастър Дьо Троа!

Гонт преглътна гнева си и кимна на стрелеца, за да потвърди заповедта на племенника си. Междувременно Ателстан оглеждаше трупа.

— Не е апоплексия, сър Джон — прошепна той, — мисля, че смъртта на Фицрой не е естествена.

Останалите запротестираха шумно, но коронерът, който беше клекнал до Ателстан, вдигна пръст до устните си в знак да замълчат.

Ателстан се наведе и помириса устата на мъжа. Лъхна го на вино, месо и някаква сладко-горчива миризма, като на гниеща роза.

— Оплака ли се от някакво неразположение Фицрой преди вечерята? — попита внезапно сър Джон.

Бремър, Съдбъри, Маршъл, Дени и Гудман, които стояха един до друг, поклатиха глави.

— Беше в отлично здраве — изписука Дени.

— Има ли роднини? — попита сър Джон, все още коленичил до трупа.

— Жена и двама задомени сина. Но не са в града.

Кранстън кимна. Подобно на лейди Мод, много от съпругите на градските управници и богатите търговци напускаха града по време на горещото лято и отиваха в прохладните си имения в провинцията. Ателстан вдигна поглед и внимателно огледа тези умни и потайни мъже. Според него един от тях беше отровител. Той се изправи, прескочи тялото и седна на масата на Фицрой. В сребърната чиния все още имаше останки от пиршеството. Две чаши за вино стояха до нея, пълни до около една трета с бяло и червено вино. Ателстан взе поръбената със златен ширит салфетка, огледа я внимателно, помириса я, после направи същото с чашите и храната. Залата притихна и когато вдигна поглед, той видя, че всички го гледат с любопитство.

— Какво има, братко? — Гласът на Гонт беше изпълнен с подозрение.

— Смятам — заяви Ателстан, пренебрегвайки предупредителния поглед на Кранстън, — че мастър Фицрой не е умрял от апоплексия, а е бил отровен.

— Убит? — рязко попита Гонт.

— Невъзможно! — изсумтя Маршъл. — Какво намекваш, братко?

— Писарят ми нищо не намеква! — отвърна Кранстън и се изправи.

Ателстан покри внимателно със салфетката чинията и чашите.

— Ако секретарят ми казва — продължи с отбранителен тон Кранстън, — че някой е отровен, значи е отровен.

— Чакайте, какво значи това? — намеси се младият крал. — Ако мастър Томас е бил убит тук, убиецът му е още в залата.

Ателстан стана и отиде до един прислужник, който държеше кана с розова вода и купа. През китката му беше преметната кърпа. Монахът му се усмихна, протегна пръсти и внимателно отми лепкавата слюнка от устата на Фицрой. Старателно избърса ръцете си в кърпата и се върна при групата.

— Вярвам, че мастър Томас Фицрой е бил убит — заяви той. — Виждал съм и преди умрели от апоплексия, но те не изглеждат така. Смъртта беше твърде бърза и усетих необичайна миризма по устните му.

Могъщите водачи на гилдии се бяха втренчили в Ателстан: сега му вярваха и в самоуверените им погледи се долавяха страх и подозрение.

— Кой седеше до него? — Кранстън зададе въпроса, който никой не се осмеляваше да зададе.

— Аз — отвърна Гудман. — Седях от дясната му страна.

— А аз от лявата — добави Съдбъри. — Защо, какво намекваш?

Кранстън погледна прислужниците, които се бяха скупчили до вратата.

— Ти! — Шишкавият му пръст избра видимо уплашения иконом. — Ела тук!

Мъжът притича напред.

— Кажи ми дали мастър Томас Фицрой е ял или пил нещо, което ние не сме.

— Не, сър. Храната се сервираше от един поднос, а виното му се наливаше от същите кани, от които сипвахме и на другите.

— И аз мога да го потвърдя — обади се Бремър, водач на гилдията на търговците на платове.

— Аз също — заяви Маршъл, водачът на гилдията на търговците на подправки. — Старият Фицрой обичаше да си похапва и попийва. С Бремър тайно се обзаложихме, че Фицрой ще поиска двойна порция от всичко и чашите му ще бъдат пълнени по-често, отколкото на всеки друг. Оказах се прав — добави лукаво търговецът на подправки и стрелна с поглед Кранстън.

— Яде и пи повече дори от теб, сър Джон.

Коронерът отвърна на погледа му и се оригна шумно, сякаш това беше единственият отговор, който заслужаваше подобно изявление. После се обърна към Бремър:

— Ти сигурен ли си?

— Да, сър Джон.

— А ти? — олюлявайки се леко, Кранстън погледна остро прислужника.

Боже, помоли се безмълвно Ателстан, моля те, не позволявай на сър Джон да седне и да заспи. Не сега. Моля те, моля те.

Но Кранстън очевидно се беше стегнал, защото пристъпи заплашително към уплашения иконом.

— Сигурен ли си, че Фицрой е ял и пил само това, което поднесоха на всички ни?

— Разбира се, сър Джон. — Вижте — мъжът се обърна към краля и регента, — всички ястия и напитки бяха поднесени първо на негово величество краля и милорд Гонт, а после на останалите. Ако някой прислужник се беше върнал за още вино или храна, преди да стигне до мастър Томас, щях да си спомня.

— Може ли да се вярва на прислугата? — попита рязко Гудман.

Икономът го изгледа гневно.

— Как би могъл някой от нас, докато поднася храна и напитки с две ръце, да спре и да сипе или поръси отрова, след като гостите, включително Фицрой, го гледат?

— Просто попитах — ухили се самодоволно Гудман.

Кранстън изсумтя и се доближи до Ателстан. Изгледа го отвисоко и изсъска.

— Дано да си прав!

— Не се тревожи, сър Джон — усмихна се Ателстан. — А, ето го и лекарят.

Тиоболд дьо Троа, пременен в широка роба, влезе с широка крачка; очите му бяха натежали от сън, а изражението — ядосано, задето го бяха обезпокоили толкова късно. В същото време пристигна и Адам Клифорд — ездитните му ботуши бяха покрити с кал, още несвалените шпори дрънчаха и звънтяха. Докато лекарят отиваше да огледа трупа, Гонт повика придворния далеч от останалите и двамата си зашепнаха. Ателстан наблюдаваше лицето на Клифорд и разбра, че Фицрой наистина е бил отровен, а смесицата от гняв и изненада по лицето на регента показваше, че второто убийство е било тежък удар върху политическите му амбиции.

Клифорд зададе някакъв въпрос на регента. Гонт рязко отметна глава и я завъртя отрицателно. Придворният тръгна напред, проправяйки си път между група водачи на гилдиите. Без да се извини, той нареди отсечено на лекаря да се отдръпне, за да претърси кесията на мъртвеца, пренебрегвайки възмутените викове на останалите. Най-накрая намери това, което търсеше, и с ключ в ръка се усмихна триумфално на Гонт.

— Тук е, милорд.

— Добре! — Регентът въздъхна с облекчение. — Пази го засега — той се обърна. — Мастър лекарю, можеш ли да определиш причината за смъртта?

— О, да! — Дьо Троа се изправи и избърса ръце в робата си. — О, да — повтори лекарят саркастично. — Първо, мастър Томас е мъртъв. Второ, причината е убийство. И трето, средството вероятно е бял арсеник, примесен в храната и питието му.

— Невъзможно! — извика Гудман и изпъкналите му очи гневно изгледаха лекаря. — Откъде знаеш, че не е ял или пил нещо, преди да дойде тук?

— Спокойно, спокойно — лекарят вдигна тънките си пръсти.

— Аз съм само лекар, не отровителят — Дьо Троа се обърна, пренебрегвайки умишлено Гудман. Усмихнато се поклони на сър Джон и Ателстан. — Милорд коронер, братко Ателстан, пак се срещаме — очевидно му доставяше удоволствие да гледа как Гудман кипи от гняв, задето е бил пренебрегнат.

— Ти си градският коронер, сър Джон. Повикаха ме тук, за да определя причината за смъртта и аз го направих. Мога ли сега да задам въпрос? Колко дълго пирувахте тук, преди Фицрой да падне?

— Около три часа — отвърна Кранстън. — Защо?

— На белия арсеник му трябва около час, за да порази телесните течности. Пациентът изпитва дискомфорт, но може да реши, че са газове или недобре сдъвкано парче храна в стомаха му. Но смъртта настъпва скоро след това.

— Той се оплака — обади се сър Джеймс Дени. — Спомена, че му е зле, но както е добре известно, Фицрой беше лаком и ядеше като прасе.

— Сър Джон — продължи лекарят, без да обръща внимание на търговеца, — ето преценката ми: Фицрой е бил отровен тук. Нуждаеш ли се още от помощта ми?

— Да, нуждаем се — младият крал, който досега разговаряше с учителя си сър Никълъс Хъси, потропа с ботуши, докато привлече вниманието на всички. Гласът на Ричард беше изненадващо силен. — Установихме някои неща, нали, скъпи чичо? — Той се усмихна на мрачното изражение на Гонт. — Първо, мастър Томас Фицрой е бил убит с отрова. Второ, отровата му е дадена тук. И трето, мастър Томас Фицрой яде и пи същото като нас.

Гонт се поклони.

— Ваше величество, скъпи племеннико, както обикновено си много проницателен. Колко умна глава на толкова млади рамене! Какво ще ни посъветваш да направим?

— Нека коронерът свърши работата си.

Кранстън се поклони, върна се до масата на Фицрой и вдигна салфетката. Повика с жест лекаря и тримата с брат Ателстан внимателно огледаха остатъците от храна, чашите от вино, салфетката и ножа на Фицрой. Останалите ги наблюдаваха, пристъпваха неспокойно от крак на крак и разговаряха помежду си. Макар да беше припрян човек, Дьо Троа внимателно изслушваше Ателстан, докато миришеха, докосваха и опитваха по малко от всичко на масата.

— Нищо — заяви Дьо Троа. — Сър Джон, предлагам да ми дадеш остатъците от храна. Има начини да се проверят — например, като примамка за плъхове. Но заключението ми е, че в нищо на масата на мастър Томас няма отрова.

Ателстан стоеше объркан. Беше сигурен, че никой не беше докосвал нищо, след като Фицрой беше паднал. Той и Кранстън първи бяха стигнали до падналия мъж, а още когато се беше хванал за гърлото, монахът внимателно беше наблюдавал седящите от двете му страни. Нито Гудман, нито Дени бяха посегнали да вземат или сменят нещо на масата. Сър Джон внимателно прегледа кесията на мъртвеца, но не откри нищо, което би обяснило внезапната смърт на Фицрой от отравяне.

Атмосферата в залата леко се беше променила. Хората вече стояха надалеч един от друг, осъзнавайки пълните последствия от събитията през деня. Съдбъри обобщи чувствата им.

— Милорд Гонт — заяви той отбранително, — започнахме този ден с приятелство, а само след часове двама от компанията ни са мъртви, безчестно убити.

— Какво намекваш? — отсече Клифорд. — Не може да приписвате смъртта им на регента!

— Просто описвам случилото се — меко отвърна търговецът.

— Ваше величество — решен да овладее ситуацията, Гонт пристъпи към племенника си. — Ваше величество — повтори той, — трябва да се оттеглите. Сър Никълъс! — регентът хвърли гневен поглед на кралския наставник.

— Сега ще си тръгнем — заяви Ричард, — но, мили чичо, две ужасни убийства станаха в Гилдхол. Някой трябва да отговаря за тях — и като се обърна рязко, младият крал напусна Залата на розите, следван от Хъси и лекаря.

Гонт изчака да излязат.

— Опразни помещението! — нареди той на командира на охраната си.

— Сър — обади се икономът. — Пиршеството не е завършило. Да поднеса ли десерта?

Гневният поглед на Гонт отговори на въпроса му и цялата прислуга набързо се измъкна от помещението.

Клифорд прошепна на стрелците и войниците, че също трябва да излязат. Едва беше затворил вратата зад тях, когато силно чукане го накара да я отвори наново. Ателстан зърна прислужник в ливрея, който промърмори няколко думи и пъхна парче пергамент в ръката на Клифорд. Придворният отново затвори вратата, отиде в средата на залата, прочете съобщението, после го подаде на регента. Гонт направи същото и лицето му пламна от гняв.

— Седнете по местата си! — нареди той. — Имам новина.

Всички се подчиниха, включително Ателстан и Кранстън. Гонт седна на мястото на краля, държейки пергамента пред себе си. Чакаха, докато четиримата стрелци, повикани от Клифорд, влязоха, увиха безцеремонно трупа на Фицрой в платнище и го изнесоха от залата със същата загриженост, с каквато биха изнесли купчина смет. Сега Гонт огледа смълчаните гости, застанали нащрек.

— Получих прокламация — гласът му се извиси до крясък.

— От подлия предател, който се нарича Ira Dei!

Той подхвърли пергамента на Клифорд.

Благородникът го изглади.

— „Мастър Томас Фицрой — прочете младежът — беше екзекутиран за престъпления срещу народа.“ Подписано, Ira Dei.

Той вдигна поглед и Ателстан усети страха у всички гости на Гонт. Дори Кранстън, който не се стряскаше лесно, сведе глава.

— Какво е това? — дрезгаво промърмори Гудман. — Какъв е този мерзавец, който убива най-знатните в този град?

— Не знам — обади се Ателстан, опитвайки се да разпръсне атмосферата на страх. — Но сега сме сигурни в три неща. Първо, Фицрой е бил убит. Второ, убийството му е било извършено от или по заповед на човека, който се нарича Ira Dei.

Той млъкна и погледна косо към Кранстън.

— А третото? — попита Гонт.

— Ваша светлост, очевидно е. Смъртта на Фицрой не е обявена публично. Тази прокламация доказва едно от двете: или Ira Dei присъства в тази зала, и е накарал някой от последователите си да остави бележката, или някой от последователите му е сега с нас, а този „Гняв Божи“, както се нарича, е оставил лично бележката.

— Ами пазачите? — попита Кранстън. — Видяхме ги, когато влизахме.

— Прибраха се в сградата, когато пиршеството започна — раздразнено отвърна Гонт.

— В такъв случай моят писар трябва да е прав — язвително отбеляза Кранстън. — Както и да го тълкувате, ваша светлост, сред вас има убиец и предател!

Думите на Ателстан вече бяха предизвикали недоволство, но когато бяха повторени от коронера, последва смайване.

— Какво искаш да кажеш? — изкрещя Гудман и се изправи, забравил всякакви придворни маниери.

— Има нещо наложително! — извика контето Дени. — Ваша светлост, трябва да проверим златото, което всеки от нас остави в ковчежето в параклиса на общината.

Той свали от врата си сребърна верига с ключ, много подобен на онзи, който Клифорд беше взел от кесията на мъртвия Фицрой.

— Съгласен съм — заяви червенокосият Съдбъри, чието лице беше още по-червено от кларета, който поглъщаше.

— Ваша светлост, това е катастрофа. Трябва да проверим ковчежето заради всички нас!

Гонт погледна към Клифорд, който кимна разбиращо. Регентът свали сребърната верига от врата си. Ключът, който висеше на нея, проблесна на светлината на свещите.

— Това е най-доброто, което можем да направим — съгласи се той.

Клифорд повика стражата и, водени от четирима церемониалмайстори с факли, Гонт и сега притихналите му гости, включително Кранстън и Ателстан, тръгнаха по сводестите коридори, изкачиха се по широкото дървено стълбище и влязоха в малкия параклис. Те спряха за малко до вратата, взирайки се в мрака, изпълнен с уханието на тамян; стражите запалиха факлите и свещите, които намериха на олтара. Параклисът — истинска малка скъпоценност с полирани мраморни колони, мозаечен под и украсени със стенописи стени — оживя. Мраморният олтар в другия му край беше покрит с чисто бяло платно. Те отидоха до него и Гонт сръчно го свали. Под олтара, върху четири колони, стоеше дълго дървено ковчеже, подсилено с метални ленти. Дори на слабата светлина Ателстан различи шестте ключалки по едната му страна.

— Извадете го! — нареди Гонт.

Двама войници го донесоха пред олтара. Това действие също предизвика смайване, защото ковчежето изглеждаше изненадващо леко. Гонт повиши глас, настоявайки за тишина. Пристъпи и завъртя ключа си, последван от Клифорд, който направи същото с взетия от Фицрой. Водачите на гилдии ги последваха и ковчежето беше отворено. Ателстан и Кранстън надникнаха през раменете на стоящите пред тях.

— Нищо! — промълви Маршъл.

По-бърз от останалите, Кранстън се впусна напред и грабна парчето жълтеникав пергамент от дъното на ковчежето.

— „Данъците бяха събрани — прочете той на глас — от Голямата общност на кралството.“ Подписано, Ira Dei.

— Това е нетърпимо! — извика Дени. — Милорд Гонт, били сме предадени!

Но регентът, пребледнял като призрак, се беше отпуснал на олтарния стол, взираше се в мрака и устните му се мърдаха беззвучно. Кранстън познаваше Джон Гонт от момче, но никога не го беше виждал толкова уплашен или объркан.

— Това е работа на дявола — промърмори Гонт.

Никой не обърна внимание на думите му, тъй като водачите на гилдии крещяха и ругаеха. Клифорд стоеше с отворена уста и гледаше празното ковчеже. Кранстън грубо го стисна за рамото.

— За Бога, човече! — изсъска той. — Опразни параклиса! Това не помага никому!

Младежът се изтръгна от вцепенението си и плесна силно с ръце.

— Милорд Гонт трябва да обмисли въпроса! — Гласът му се извиси над врявата.

— Какъв въпрос? — изкрещя в отговор Съдбъри. — Милорд Гонт протяга ръка и ние я стискаме. Говори за приятелство с града, а сега двама от хората ни са мъртви. Златото, което оставихме тук, е откраднато, а злосторникът Ira Dei не само убива и граби, но и прави всички ни за посмешище. Какво ще кажем на гилдиите? Как ще обясним на братята си, че хиляди лири са изчезнали?

— Милорд Гонт ще предприеме мерки — отвърна Кранстън. — Той е регент и представлява Короната. Има ли между нас предател, който да твърди, че той е отговорен за това?

Сър Джон погледна кмета Гудман, който се беше опрял на олтара със смаяно изражение.

— Параклисът трябва да се опразни. Да остане само кметът.

Най-накрая коронерът успя да наложи авторитета си и водачите на гилдии излязоха от параклиса, мърморейки помежду си и хвърляйки мрачни погледи през рамо. Гонт изчака, докато вратата се затвори след тях и вдигна лице от ръцете си.

— Сър Джон, братко Ателстан, благодаря ви — той се изправи. — Но какво ще правим? Водачите на гилдии са прави. Всеки изгуби по хиляда лири. Маунтджой и Фицрой са мъртви, а Ira Dei танцува около мен, както се танцува около украсен кол на майския празник.

Той махна с ръка. Ателстан и Кранстън седнаха, Гудман и лорд Адам Клифорд ги последваха. Гонт закри лицето си с ръце, после потърка очи и погледна към коронера.

— Какво предлагаш, сър Джон?

Кранстън поклати глава. Ателстан долови искрица гняв в очите на регента. Сър Джон трябваше да действа бързо, в противен случай можеше да стане жертва на яростта, която кипеше в сърцето на регента.

— Ваша светлост — монахът се изправи. Опита се да се отърси от умората и да потисне желанието да избяга в спокойната си църква в Съдърк. — Ваша светлост — повтори той, — двама души бяха подло убити, но всички убийци правят грешки и ние ще трябва тепърва да размишляваме върху събитията на този нещастен ден. Но изнасянето на златото от ковчеже, което се отваря само с шест отделни ключа, е най-загадъчно. Имам няколко въпроса. Първо, кой направи ковчежето?

— Питър Стърми — отвърна Клифорд, — доверен ключар, чиито услуги използва Короната. Много се съмнявам, че той ще се окаже предател. Синът му е служител на Хазната и наскоро беше нападнат, докато се опитвал да събере данъци в Колчестър.

Ателстан вдигна ръка.

— А самото ковчеже? Може ли да го огледаме, милорд?

Гонт изсумтя в знак на съгласие и с помощта на Кранстън и Клифорд Ателстан обърна ковчежето, почука по дървената облицовка и огледа ключалките. Гудман само гледаше.

Кранстън поклати глава.

— Добро и здраво — тихо каза той, докато се изправяше. — Няма тайни отделения — той проучи ключалките. — Никой не се е мъчил да го отвори насилствено.

Ателстан отупа прахта от расото си.

— Ето и третия ми въпрос. Може ли да има шперц?

— Невъзможно! — отсече Клифорд. — Всяка ключалка е уникална — той извади два от ключовете, които водачите на гилдии бяха оставили. — Не съм ключар, братко, но разгледай ги внимателно. Виж! — той поднесе ключовете към свещите. — Виждаш ли извивките и зъбците им? Те са напълно различни. И милорд Гонт беше онзи, който настоя за това.

Ателстан потри уста, за да скрие обезсърчението си.

— Четвъртият ти въпрос е вече ясен — добави Клифорд. — Дали Стърми е направил дубликат от всеки ключ? Но това — продължи той забързано, виждайки, че регентът поклаща глава отрицателно — би го направило предател, който с радост е предал ключовете на някой друг.

— Да му се не види! — промърмори Кранстън. — Как може да е станало? Охраняваше ли се параклисът?

Гудман сви рамене.

— Не, защо? Ковчежето беше тежко с толкова злато в него, а и шестте ключалки… — гласът му постепенно затихна.

— Чия идея е всичко това? — попита Ателстан. — Златните кюлчета, ковчежето?

Клифорд направи гримаса и погледна към Гудман.

— Идеята за ковчежето и златото — отвърна той — беше на милорд Гонт, но аз и сър Джерард Маунтджой избрахме Стърми — той се усмихна. — Предводителите на гилдии настояха.

— Защото не ми вярват! — отсече Гонт. — Нямах нищо общо с направата на ковчежето, ключалките и ключовете за тях. С предводителите на гилдии решихме, че е най-добре да поверим това на тези наши достойни служители. Те донесоха ковчежето и ключовете право от работилницата на Стърми тази сутрин.

— Ще изпреваря въпроса ти — намеси се лорд Адам, — и ще ти кажа, че нито един от тях не е държал и шестте ключа едновременно. Кметът донесе три, Маунтджой — останалите. Фицрой и Съдбъри присъстваха на предаването, а ковчежето беше носено от пристави от градската стража.

Кранстън се взря с присвити очи в мрака, както правеше винаги, когато се замислеше дълбоко.

— Сър Джон! — възкликна Ателстан. — Какво има?

Кранстън облиза устни, сигурен знак, че дори в този късен час кларетът започваше да му липсва.

— Стърми — каза той. — Това име ми е познато. Защо ли е така? Защо името на почтен ключар, покровителстван от могъщите и благородните, събужда някакъв спомен в старческата ми памет?

Ателстан се усмихна. Паметта на Кранстън беше изумителна. Той знаеше как се казват повечето лондонски престъпници, познаваше ги по физиономия и дори в претъпкания Чийпсайд крещеше предупреждения на апашите и мошениците, назовавайки ги по име.

— Какво ти напомня името Стърми? — бързо попита Гонт.

Коронерът поклати глава.

— Ще се сетя — той се поклони. — Милорд, ако ни извините, с писаря ми трябва да отидем при ключаря още тази вечер. Къде живее той?

— На Лорънс Лейн, близо до Мърсъри — отвърна Клифорд.

— Тогава — усмихна се Кранстън на Ателстан, който го стрелна е поглед, изпълнен с уморено раздразнение, — най-добре да отидем при мастър ключаря на Лорънс Лейн близо до Мърсъри и да му зададем няколко въпроса, нали?

Той отново се поклони на регента. Гонт отклони поглед. Кранстън сви рамене и прекоси параклиса, следван от унилия Ателстан.

— Кранстън!

Сър Джон се обърна. Сега Гонт стоеше на стълбите към олтара.

— Знаеш, че водачите на гилдии ще се върнат. О, знам, че исканията им ще бъдат съвсем основателни. Ще поискат златото си и отговори в определен срок — той размаха пръст.

— Аз също имам нужда от отговори и то най-късно до десет дни.

Неизречената заплаха висеше във въздуха, когато Кранстън се завъртя рязко и излезе от параклиса на общината.