Бъди ми враг

14.

Той се събуди и се изправи незабавно. Задъхан, вторачен. Какво, къде? Един поглед на обкръжението почти не свърши работа, за да надвие дезориентацията. Намираше се в хамака си, полюляваше се леко в малката каюта на борда на Евърнес, който пък се полюшваше от вятъра на котвените въжета, но нещо не беше наред. Нечий писък. Беше се пробудил от звук, започнал като нисък хленч, преди да изригне в ужасен писък с цяло гърло. За момент Еверет си помисли, че се е разнесъл от собственото му гърло. Не, чуваше, че някой едва си поема дъх. Звукът идваше от съседната каюта. Еверет навлече някаква топла дреха и отиде да почука на вратата.

— Сен?

— Какво?

— Добре ли си?

— Махай се.

— Будна си.

— Добре съм.

— Помислих си, че чух…

— Казах, че съм добре.

Еверет стоеше, притиснал чело в нановъглеродната преграда. Почувства как резето на вратата се вдига.

— Не, не съм.

Сен се бе увила в завивките от хамака си. В мъждивото каютно осветление изглеждаше мъничка и бледа. Очите ѝ бяха широко отворени и изплашени. В каютата ѝ цареше обичайната неразбория от разхвърлени дрехи, натрупано оборудване, въжета и парчета хартия с идеи за нови карти таро. Стискаше безценното тесте в ръка, която приличаше на закривени птичи нокти. Любимите ѝ ръгби играчи гледаха от височината на плакатите, окачени с кабарчета по стените. Еверет подуши застоял въздух и момичешка пот, непрани чаршафи, странни мускусни аромати и уханията на Сен.

— Какво има?

Нощните светлини сякаш я смалиха още повече. Искаше му се да я прегърне, но знаеше, че няма да ѝ хареса. Беше така ожесточена, така предизвикателна и готова да се отбранява.

— Сънувах нещо, ясно? Мийзи сън. — Сен потръпна. И не само заради зимния студ, който се прокрадваше от обширните празни пространства на Евърнес в затоплената малка каюта. — Не искам да се връщам там, не, не. Не искам отново да заспивам, никога повече, не. Ела с мен, Еверет Синг. Да поседнем. Помогни ми да остана будна.

Тя завъртя завивките около себе си като мантия на монарх. Еверет се мушна в своята каюта, за да вземе завивките от собственото си легло, както и една хартиена кесия с последно приготвената грис халва. В комплект със запазената му марка от горещ шоколад с щипка чили, винаги успяваше да повиши настроението на капитан Анастейзия. Можеше да свърши също толкова добра работа и с осиновената ѝ дъщеря.

Сен го отведе до товарната палуба. Дъхът на Еверет излизаше на пара. Кондензацията капеше от всеки парапет и всяка колона. Сен завъртя копчето на контролната си гривна. Товарната платформа се поклати и започна да се спуска плавно. От студа едва не му секваше дъхът. Нощта бе абсолютна чернота, без ни една светлинка. Небето бе чисто и докато се спускаха надолу, на Еверет му се струваше, че е заобиколен от звезден ореол. Сен спря платформата.

— Хайде, Еверет Синг. — Тя седна на ръба и спусна крака в мрака. Уви се по-плътно в завивките. — Имаш ли си някое място, Еверет Синг?

— Какво имаш предвид?

Сен потупа платформата до себе си. Еверет седна. Отпусна предпазливо крака над бездната. Звездите бяха великолепни. Никога не бе виждал толкова тъмни небеса, дори в Пенджаб, където Теджендра го бе завел, за да го запознае с роднините им от Индия.

— Място, където си ти.

— Имам, но не е на кораба. А… — Думата едва не го задави. Душът, където под топлата вода се появяваха най-добрите идеи и най-ясните мисли; тихият, слънчев кът в градината, където можеше да си седи по цяло лято само по шорти и нищо друго и да поема горещината; бюрото до прозореца в стаята му, откъдето се откриваше изглед към улицата. Нямаше ги. Не просто ги нямаше, бяха отнети от някой, който приличаше на него, говореше и миришеше като него, звучеше и харесваше нещата, които той харесва, смееше се на съвсем същото, познаваше познаваното от него. Който обаче не беше той.

— У дома?

— Да.

Опита отговорът му да прозвучи равно, неемоционално, хладно. Но не можеш да изгубиш дома, семейството, света си от своя зъл двойник, без емоцията да се прокрадне в гласа ти и да го разколебае.

Сен залюля крака.

— Тук ми харесва. Хубаво ми е под мен да няма нищо. Да се чувствам откъсната. Свободна от гравитацията. Тук горе схващам по-ясно нещата. Чух ги, Еверет Синг. Хората в кулата. Чух. Бяха в стаята ми. О, и викаха името ми, и сред тях имаше един глас, един сред милионите в кулата, и когато го чух, разбрах откъде знаят името ми.

— На километри оттам сме, Сен. Сега го няма.

Капитан Анастейзия не заповяда пълен стоп, докато черната кула не остана далеч зад хоризонта. Дори и тогава бе откарала кораба още по-нататък, над празната земя. Бяха спрели, само защото Макхинлит забеляза редица стари вятърни турбини, накацали по един варовиков скат, и бе настоял капитанът да хвърли котвите там, откъдето можеше да открадне малко електричество. Земята далеч под краката на Еверет бе единственото останало от графство Оксфордшир.

— Аз съм там вътре, Еверет. Ето как ме познаха и откъде знаеха името ми. Сигурна съм. Помниш ли, когато ми каза, че съществуват много мен там, сред Множеството на световете. А аз спорех, че има само едно мен, че съм уникална. Не е вярно. Сигурна съм. Чух я, Еверет. Там е, заедно с останалите и не може да излезе. И тъй като не може да излезе, иска да умре. Но не може и да умре.

— Било е сън, Сен.

— Не, не беше. Видя онези лица, чу ги. Аз я чух. Беше там и беше мен. — Сен люлееше крака над мрака. Тя прехапа устна.

Еверет измъкна кесията с халва изпод завивките си.

— Хапни малко. Аз я направих. Шамфъстък и кардамон. Любимото ти — той разтърси кесията. Шумоленето на хартия беше възможно най-обикновеният, глуповат звук във вселените. Лудостта и мракът се оттеглиха малко по-назад. — Халвата на Еверет… — той отново разклати кесията, опитвайки да я изкуши. Сен си взе парченце, но не го изяде.

— Чух и други, Еверет. Чух теб.

При което Еверет почувства вледеняване, което не се дължеше на нощта или зимата, студ от нещо ужасно и чудовищно, и отвъд способността си да го обясни.

— Заради това са затворили този свят, нали? — произнесе Сен. — Мислиш ли, че е останал поне някой? Боя се, че ако се застоим прекалено дълго, ще свършим в онази голяма черна кула, мен до моето мен. И двете ще пищим.

— Не говори така, Сен.

— Защо ни доведе тук, Еверет Синг? — гневът в гласа ѝ го шибна като камшик. Никога нямаше да успее да свикне с внезапните промени в настроението на Сен. — Мразя този свят, плаши ме. Защо сме тук?

— Няма да останем и секунда повече, отколкото трябва. Имаш думата ми.

— Каквото и да търсиш, каквото и да си мислиш, че ще откриеш, то не е тук. Тук няма нищо.

Сен даваше глас на всичко, от което Еверет се опасяваше.

— Има. Трябва да има.

— Нищо не „трябва“, Еверет Синг. — Сен отхапа от кубчето халва. Сдъвка го няколко пъти и направи физиономия. — Не е както трябва на вкус.

— Винаги така я правя.

— Не мисля, Еверет Синг. Има вкус на нещо, което само един оми с глупости в главата може да сготви. Все едно си смесил всички неща, които те плашат до смърт и те карат да се чувстваш така, натъжен и мрачен. Неща, които не са хубави на вкус. Горчиви неща — тя запрати остатъка от халвата в нощта. — Съжалявам, Еверет.

— Той е със семейството ми. Заедно с мама и Виктъри-Роуз.

Сен не отговори. Кондензацията, полепнала по товарната платформа, започваше да замръзва.

— Беше аз — продължи Еверет. — И са му направили нещо, за да го превърнат в най-върлия ми враг. Какво са му казали, как са го накарали да се съгласи на подобно нещо? В Множеството не съществува свят, където хората се раждат като него. А мама и Виктъри-Роуз, и всичките ми роднини, и всички в училище, и всичките ми приятели си мислят, че той съм аз. Мислят си, че съм се върнал. Просто се появява и превзема живота ми. Целия. И ме победи.

— Нее… Ти го заблуди. Беше бона трик. Не знаех, че е възможно да отвориш онзи ми ти портал право на мостика. Фантабулоза.

— Той ме победи, Сен. Отидох да взема мама и сестра ми. Известно му беше, че идвам. Откъде? Защото той е аз. Би постъпил по абсолютно същия начин. Отидох да ги спася и се провалих. И заради това сега са в още по-лошо положение. Сигурно очакват да опитам отново. Няма да ги изпуснат от поглед. И знаеш ли какво? Той дори не полагаше усилие. Има достатъчно огнева мощ да превърне Стоуки в шлака. Можеше да ни нареже на парчета. Срита ни добре и дори не се изпоти.

Той почувства тежестта и топлината на Сен до себе си. Косата ѝ погъделичка лицето му.

— Не се замислях за това. Не и наистина. Какво е да бъдеш ти. Беглец по равнините и всичко останало. Човек го чува и си мисли: еха, толкова е вълнуващо, но… ами… аз все още си имам нещата наоколо. Корабът, мама, омитата. Семейство.

— Ще си ги върна. — Гласът на Еверет бе пълен с яростна решимост. — Всички. Мама, татко, всички. Попита ме защо ни доведох тук? Защото тук нещата се променят. Тук преставаме да бягаме. Стига бягане. Вече няма да ни преследват военновъздушни кораби, летателни апарати на въздушна възглавница, самолети, Шарлът Вилие, злият ми близнак убиец. Тук всичко престава и ще намерим онова, което ми е известно, че е тук. И когато го намерим, вече няма да бягаме. Ще се изправим срещу тях. Ще им се опълчим.

— Да ти се намира още от халвата, Еверет Синг? — попита Сен. Еверет ѝ подаде кесията. Сен си взе едно кубче и отхапа от него. Кимна одобрително.

— Може би само част от нея се е развалила. Това е бона на вкус. — Тя се изправи и придърпа по-плътно завивките около себе си. — Бих станала, ако бях на твое място, Еверет Синг. Едва ли искаш да изгубиш хубавките си крачета.

Еверет прибра крака, когато шлюзът започна да се затваря. Запечата звездите, нощта и студа с едно окончателно щракване.

— Идваш ли, Сен? — извика от витото стълбище по обратния път към жилищната палуба.

— Ще поостана малко тук, Еверет Синг — извика в отговор тя.

— Било е само сън — каза Еверет.

— Нищо подобно. Не искам да ми се присъни пак. Понякога преспивам тук, на дъното на кораба, с въздуха под мен. Понякога, ако е топло като в Амексика, се събуждаш и фюзелажът е топъл на бузата ти и можеш да подушиш във въздуха зелените растящи неща и океана. Остани с мен, Еверет Синг.

— Какво?

— Всичко е наред, няма да те поизпотя или нещо от тоя сорт. Просто сън. Не искам да се връщам в онази каюта, нали разбираш, не и тази вечер. Не искам да съм съвсем сама — тя се сви на кълбо върху нанокарбона, досущ като коте през зимата. — Студено ми е, Еверет Синг.

Еверет се настани внимателно до нея, като придърпа завивките плътно около себе си. Сен имаше право; когато бяха двамата, беше по-топло и по-уютно. Той се притисна към нея, като през цялото време се питаше дали е правилно или неправилно и кое беше правилно или неправилно в света на Евърнес, въздушен кораб на ветровиците, изгубен на враждебна, чужда Земя. Точно тук и сега беше единственият му свят и правилата бяха пред очите му. Той прегърна Сен, увита в нощните завивки.

— Еверет Синг?

— Какво? — той отдръпна ръка, сякаш към нея се бе стрелнала усойница.

— Когато почука на вратата ми.

— Да.

— Когато чу…

— Да, ти…

— Млъквай. Слушай, Еверет Синг, никога повече няма да го чуеш. Никога, никога, никога.