Бъди ми враг

22.

Един ритник от бойната броня на лейтенант Кастинидис разтроши прогнилата врата на панорамната тераса. Войниците на агистратурата се бяха строили в редица на тясната пътека. Еверет си проправи път между воините в обемисти брони и каменния парапет, за да заеме позиция в редицата. Редът беше важен: отряд 27 можеше да включи цивилните в своите Наан дезориентиращи полета, но обхватът беше ограничен. Ако човек се отдалечеше на повече от три метра от златистата броня на костюма, щеше да блесне като маяк на хипотетичните сензори, които Наан използваха, за да надушват биологична материя. И дезориентиращите полета имаха ограничен живот на работа. Също както отбранителната мрежа на Оксфорд постоянно променяше честотата си в отговор на постоянната еволюция в атаката на Наан, така и Наан намираха начини да виждат през дезориентацията и да локализират безценната човешка плът, скрита в сърцевината ѝ. Дървените дъски бяха покрити с коварен скреж под тежките подметки на Еверет, който се приземи тежко от рампата на въздушния кораб, подхлъзна се, улови се за парапета и изкрещя, когато парче варовик се откърти и се разби на моравата долу. На кораба никога не бе изпитвал страх от височини, но тук всичко беше разклатено, разнебитено и прогнило. Ако е безопасно за отряд войници в бойни брони, вероятно е безопасно и за мен, каза си той.

— Един съвет, сър — обади се Шарки, докато Еверет се провираше покрай него. — Убивай само онова, което трябва да бъде убито.

— Вашите оръжия не могат да убият Наан — извика лейтенант Кастинидис някъде от началото на редицата.

Високоговорителите на шлема придаваха механичен и анонимен тон на гласа ѝ, но можеше да бъде разпозната по името, изписано на гърба ѝ, двете звезди на раменните ѝ щитове и горгоната с коси от змии на шлема. Нарисувала си я сама, помисли си Еверет. За какво ти напомня? Гръцкия дом, гръцките родители? Погледът на горгоната те вкаменявал. Погледът на Наан нанася по-лоши поражения. Погледът, очите. Последни изчезват очите. Престани да си го мислиш. Престани да го виждаш във въображението си.

— Не, мадам, но могат да забавят сатанинските изчадия — каза Шарки. — И надявам се, да ги наранят. Да ги наранят лошо.

Отрядът беше във формация. Първи тръгнаха двама войници, следвани от Теджендра и Еверет с лейтенанта помежду им, после още двама войници, след тях Шарки и ариергардът от още двама. На Еверет Теджендра му изглеждаше ужасно смален и уязвим. Искаше му се да има какво да му даде, за да го накара да се почувства по-силен, да го увери, че всичко е под негов контрол. Не пистолет. Оръжието не ти вдъхва такава увереност. Човек използва оръжие, когато е изчерпал всички останали възможности.

— Влизаме — нареди лейтенант Кастинидис. — Цивилни: ще атакувате врага само по изрична моя заповед. По всяко време ще изпълнявате нарежданията ми автоматично и моментално, без забавяне или въпроси. По всяко време.

Еверет забеляза беглата усмивка на Теджендра зад приведения гръб на лейтенанта. Изражението на очите също му беше познато: пенджабската неуважителност към авторитета. Военни глупости.

Дървеното стълбище се виеше надолу покрай стените на кулата. Централната ѝ част бе заета от тежко скеле от греди, на което висяха комплект камбани. И в неговата Куинс Тауър беше същото, припомни си той. Беше ги чувал да бият в дните на дипломиране. Дървените стъпала скърцаха тревожно под тежестта на бойните брони на войниците. Еверет реши, че не е добра идея да се предоверява на парапета. Едно предупреждение беше достатъчно.

Малко по-нагоре по стълбите се чу вик. Високоговорителите на шлемовете правеха гласовете им едни и същи:

— Ей, вижте. Прилепи в камбанарията.

От гредите, които носеха камбаните на Импириъл Юнивърсити, висяха тъмни сенки като мъртви есенни листа, редове и редове от тях, увити в черни кожени криле. Еверет спря и се вгледа по-внимателно. Нещо не беше наред. Не съвсем като при бозайници. Бронираните леви ръце на войниците прихванаха целта. Тялото на Еверет се изпълни с болка, когато електромагнитните оръжия започнаха да се зареждат за изстрел.

— Не стреляйте — изкомандва лейтенант Кастинидис. — Веднага щом стреляме, ще разберат, че сме тук. Уинкълман, сканирай в долния обхват.

Войникът най-долу — другата жена в отряда, както бе разбрал Еверет, докато чакаше на външния док войниците да херметизират шлемовете си — вдигна скенера си. Прокара го бавно и методично през вътрешността на кулата. Електромагнитните ръкавици не се отделяха от целите си.

— Няма активност — обяви най-накрая редник Уинкълман.

— Не са мъртви.

— Но не са и живи.

— Продължавайте — нареди лейтенант Кастинидис.

Нито живи, нито мъртви. Еверет откри, че е затаил дъх и ходи на пръсти покрай шумолящите греди от спяща нанотехнология. Това ли беше останало от изследователите и студентите в Импириъл, онези, за които евакуационните самолети така и не бяха дошли? Замисли се за Колет Харт, на практика голямата му сестра, почти приятел, почти леля, от Импириъл на неговия свят. И в този свят ли беше работила с Теджендра Синг? Дали името ѝ беше присъствало в списъка с гении за евакуация, или останките ѝ бяха пръснати в стотиците прилепи на смъртта и Наан?

Едва дочака да достигнат дъното на кулата. Поредният ритник от лейтенанта накара вратата да отлети. В мрачната вътрешност на кулата нахлу светлина. Войниците закрачиха по поръсения със снежец двор — бронзово върху бяло. Евърнес изпълваше половината небе над главите им, прекалено голям, за да се приземи сред наблъсканите сгради с лекционни зали и изследователски комплекси.

Редник Уинкълман протегна ръка. Всички замръзнаха. Тя се завъртя в кръг, вдигнала високо скенера.

— Засичам Наан активност. — Еверет почувства как стомахът му се свива от страх. — От ниско ниво, малко над фоновото равнище. Получавам дребни, случайни пикове навсякъде около нас. Нищо сериозно. Има високо покачване в кривата на североизток, някъде около площад „Хайд Парк Корнър“.

— Променете честотите — нареди лейтенант Кастинидис. — Код 387. — Всички войници докоснаха левите си ръкавици. Потекоха цифри.

На една честота пред Наан, помисли си Еверет.

— Ще ми е доста по-спокойно без онзи голям, фантастичен въздушен кораб над главите ни. Сигурно грее като коледна елха на всички честоти — отбеляза лейтенантът и махна с ръка на отряда да продължи.

Стъпки от ботуши в снега.

Камерите. Внимавай за камерите. Камерите те наблюдават. Шарлът Вилие бе запознала накратко Еверет М с дизайна и метода на управление на въздушните кораби от Земя 3 още в колата на път за Земен порт 1. Имаха камери навсякъде по фюзелажа. Много камери. Дизайн на въздушния кораб, как да пилотира бръснача, основни инструкции по експлоатацията на бойния костюм на Трин, тайни пароли, кратка история на Земя 1 — толкова много за възприемане и запаметяване, но пък ако забравеше и най-малката подробност, можеше да се изложи на истинска опасност.

Въздушните кораби, беше казала Шарлът Вилие, разполагат с много камери по кила и по страничните бордове, за да имат видимост, когато влизат на док или се приземяват за товаро-разтоварна дейност. На горната им повърхност камерите са по-малко, защото не им се налага да гледат нагоре толкова, колкото надолу. И имат едно сляпо петно, точно зад горната задна опашка.

— Поддържай права линия и не се отклонявай от ъгъла на сближаване — инструктира го тя. — И се надявай вниманието им да е насочено към други неща и да не наблюдават внимателно мониторите си.

Еверет М отдалечи бръснача от Евърнес, описвайки широка дъга, като през цялото време се издигаше високо над Марбъл Арч и Падингтън. Вятърът блъскаше със стъклени остриета по повърхността на пилотските му очила, но след заразената земя въздухът му се струваше чист и ясен. Над Бейсуотър Еверет М натисна лоста за управление и направи завой, като се изравни с големите задни перки на въздушния кораб, подобни на огромна мишена. Какво търсеха там? Не му трябваше да знае. Трябваше единствено да се приближи незабелязано, да инсталира проследяващото устройство, да го използва, за да повика Портала на Хайзенберг, и да се измъкне. Бръсначът се устреми към „Кенсингтън Гардънс“, докато Еверет М използваше усиленото си Трин зрение, за да прихване горната опашна перка. През очната му ябълка премигваха цифри и графики. Дръж перката във вътрешността на тази окръжност, лети в този конус. Пет-шест минути работа — и всичко ще е приключило. Пет-шест минути — и щеше да напусне завинаги този свят.

Еверет Синг, идвам за теб.

Преди роякът на Наан да се блъсне в университета, последният излязъл беше заключил вратите на сградата „Хъксли“. За отряд 27 ключалката представляваше горе-долу същото препятствие, колкото и за Наан. Стъклата се пръснаха в блещукащ прах. Отрядът влезе в колона по един в преддверието и се разгърна, като покриваше коридорите и мецанина, а цивилните оставаха в центъра на обръча, все така в обхвата на прикриващите полета.

— Доктор Синг?

Теджендра се стресна. Оглеждаше района на рецепцията. Табелките, бюрата, автоматите за безалкохолни напитки, таблата за обявления, компютърните монитори, декоративното осветление на главното стълбище, кожените дивани, ниските маси и списанията отпреди петнайсет години си стояха там, където бяха оставени. Всичко беше покрито от дебел слой прах. По ъглите имаше паяжини — и между пречките на парапетите по протежение на стълбището, из пролуките на дизайнерския полилей, който някога вероятно бе изглеждал като водопад от светлина. Но нямаше олющена боя, подпухнала дървесина, изметнати подови дъски, счупени прозорци, мухъл и бурени, които изпълваха мъртвите градове. Мястото изглеждаше така, сякаш бе подминато от нанотек апокалипсиса отпреди петнайсет години.

Но миризмата накара Еверет да се закове на място. Не беше противна, на гнило или плесен. А ясна и определена. Миришеше на „Хъксли“, усилено по сто. Еверет знаеше, че всяка сграда има свой собствен мирис: съблекалните в „Борн Грийн“, кухнята на Райън, собственият му дом. Човек можеше да я почувства най-добре и най-ясно след дълго отсъствие или след продължителна ваканция. Паметта за миризми е кратка, но силна. Електричество, лъскава хартия, мастило от принтер, книги, преварено кафе, хартиени чаши, тоалетна хартия… мисъл. Мисълта имаше мирис, също като електричеството, но бе по-вълнуваща, по-опасна. Мисълта имаше мирис на буря, на лятна утрин, на неочакван снеговалеж. Еверет помириса всичко това, заключено в сградата „Хъксли“, и то незабавно го пренесе през световете до сградата „Хъксли“ в Импириъл, която той познаваше. Колет Харт, която сипваше с лъжичка нискокалорична захар в кафето си; Пол Маккейб, когато все още беше усмихнат дърдорко със северноирландски акцент; баща му.

— Същата е — прошепна Еверет.

— Не разбрах? — обади се Теджендра.

— Доктор Синг, в коя посока? — попита лейтенант Кастинидис.

— Дойдох към края на проекта… Бях просто докторант и обработвах данни. Когато прекратиха финансирането, се прехвърлих на собствените си проекти.

— Доктор Синг, знаете ли къде се намира устройството? — попита лейтенант Кастинидис.

— Мисля, че е на склад. Долу в мазето.

Еверет чу как Шарки измърмори високо думата „мисля“.

— На моя свят са построили там първия Портал на Хайзенберг — каза момчето.

Теджендра се усмихна.

— На моя също.

— Движение, доктор Синг — нареди лейтенантът. — След вас. Не избързвайте прекалено.

— Трябва му име — каза Еверет Синг на Теджендра, докато той водеше отряда по мрачния централен коридор, който все още миришеше на подова политура. — В нашето семейство винаги кръщаваме нещата, аз и баща ми.

— Има си име: Мултивселенски квантово оплитащ резонатор.

— Това прави, но не го описва. Трябва му по-готино име, като Инфундибулум.

Теджендра се поколеба при двойката врати на един противопожарен изход.

— Доктор Синг. — От гласа на лейтенант Кастинидис беше изчезнало всякакво търпение. — Намерете го, намерете го бързо и излизаме. Когато се върнем на кораба, ще имаме достатъчно време за игра на думи и измисляне на имена.

Наясно ли е изобщо тя защо търсим това безименно нещо? — помисли си Еверет.

— Трябва да е през тези врати и надолу по сервизните стълби — каза Теджендра. — Всичко ми се струва по-малко, отколкото го помня.

Редник Уинкълман отново сканираше бавно околността.

— Става нещо. Прилича на протичаща информация от Хайд Парк към Тъмната кула и обратно.

— Оценка? — попита лейтенантът.

— Не зная. Никога досега не съм виждала нещо подобно.

— „Господи, побързай да ми помогнеш“ — измърмори Шарки.

— Добре, спускаме се — нареди лейтенантът. — Прикривайте цивилните. Светлини.

От всяка страна на шлемовете на войниците грейнаха прожектори. Еверет си припомни за един стар клип в „Ютюб“, на който „Орбитъл“ свиреха на някакъв сет в Гластънбъри. И там членовете на бандата имаха фенерчета от двете страни на главите. Беше глупаво и тривиално нещо, за което да се сети човек. Точно каквото би си помислил, ако е много, много изплашен. Войникът в челото отвори противопожарните врати. Някъде дълбоко под сградата вятърът въздишаше. Там долу беше черно. Прожекторите на шлемовете хвърляха двойни езера от светлина по стените на стълбището. Надолу. Еверет мразеше тези отсечки из видеоигрите, когато му се налагаше да тича из тъмното в очакване лъчът на фенера му да докосне нещо уродливо.

Прожекторите се стрелкаха насам-натам по коридора, докато хората на лейтенанта проверяваха и обявяваха за чисто всяко складово помещение. Тук долу имаше следи от разруха: преобърнати етажерки, пръснати папки, разхвърляна хартия, съборени пластмасови кутии. Тези помещения бяха разчиствани. Всичко полезно във войната срещу Наан бе взето. Стая след стая след стая.

— Наан, мадам.

Всеки прожектор се насочи към складовото помещение. Вдигнаха се бронирани юмруци. Шарки насочи пушката си. От една черна кръпка на тавана висяха черни сталактити от черна слуз. Капките на пода бяха замръзнали на малки купчинки от Наан вещество. Уинкълман ги сканира.

— Неактивни — заяви тя. — Мъртви от дълго време.

— Какво съхранявахте тук? — попита лейтенантът.

— Това, което ме интересува повече, е кой ги е убил? — попита Шарки.

В следващото помещение прожекторите се отразиха в метал и електронни схеми.

— Какво е това? Осветете го — заповяда лейтенантът.

Прожекторите огряха дебел метален диск, широк три метра, покрит с кабели, охладителни помпи и радиаторни решетки. От него в мрака се губеше паяжина от жици. В центъра му имаше дупка с размерите на ръката на Еверет. Беше виждал тази дупка, този диск, и преди. Беше го виждал в .wmv файл в компютъра на Райън Спинети, но знаеше, че истинският стоеше в мазе като това под Импириъл Колидж, също както този стоеше в почти същото мазе под Импириъл Юнивърсити.

— Първият Портал на Хайзенберг.

— Лейтенант. — Гласът на Шарки прозвуча високо в тъмната, плесенясала, прашна стая. Произнесе думата с акцента на жител на Американската конфедерация.

— Стига археология, движение — нареди лейтенант Кастинидис.

— Лейтенант — настоя Шарки. — Ще ви изоставят.

— Нямаме време за това.

— Бригадният генерал и агистратът. Имат план, мадам.

— Достатъчно, мистър Шарки.

Но Еверет бе чул раздвижването на бойна броня и знаеше много добре какво означаваше този вой на двигатели и влаченето на крака. Отрядът бе разтревожен. И знаеше, че Шарки също е чул шума на недоволството.

— Веднъж щом в ръцете им попадне това устройство, знаете ли какво ще направят? Ще отворят портал и ще се ометат от този свят.

— Невъзможно. Слънцето…

— Ние дойдохме дотук. Сключиха сделка с нас. Вие ни помагате да открием устройството; те получават безплатен билет до която си поискат вселена. Но не чух да споменават вас.

— Лъжеш.

— „Господ да бъде истинен и верен свидетел между нас“ — каза Шарки. — Защо, мислите, се качиха на кораба? За генерала може би е ясно, но агистратът? Определено е жена с много роли, но никоя от тях, според мен, на военен. Съгласна ли сте с мен?

— Още една дума и ще те разстрелям. Казвам го съвсем искрено, сър.

Мракът бе дълбок, светлината несигурна, но на Еверет му се стори, че вижда лека усмивка на устните на Шарки. Нямаше нужда да казва и една дума повече. Беше казал достатъчно. Семената бяха посети.

— Приключваме мисията и се изтегляме. А сега, къде е това нещо, доктор Синг?

Подцених те, Майлс О’Рахили Лафайет Шарки, помисли си Еверет. Понякога нещата не опираха до избор между това да спасят Еверет и да спасят кораба. Понякога и двете бяха възможни по едно и също време.

Складовото помещение в самия край на коридора беше плашещ музей на мъртвата технология. Тук стояха десетина портала на Хайзенберг, изостанали от времето си, прашни врати към никъде. Еверет се стресна от отраженията на прожекторни светлини в криле на насекоми. А после се появиха още светлини и чак тогава отбеляза, че въпросният предмет е дрон. От двигателите на деликатните му криле висяха паяжини. Еверет бе видял подобно устройство да излиза и от Портала на Хайзенберг под Импириъл Колидж след фантастичния му полет над куполите и минаретата на Лондон на З₂. Подобно, но различно.

— Събира прах — обади се Теджендра. — От кралицата на науките до Пепеляшка, само за миг. Вече нанотехнологиите бяха на дневен ред. Нанотехнологиите щяха да разрешат всички проблеми. В нанотехнологиите имаше пари. Неща, които могат да бъдат направени и продадени. В мултивселената нямаше никакви пари. Насам.

Прожекторите накараха странни сенки да се протегнат от редица след редица стоманени стелажи. Кубове, кутии, правоъгълници, спретнато подредени. Всичко това изглеждаше напълно непознато за Еверет, но Теджендра ходеше бавно по редовете, като проверяваше всичко внимателно и докрай. Спря, сложи пръст върху една малка кутия с размерите и формата на старомодна хартиена книга.

— Мисля…

— Прилича на компютърен твърд диск — каза Еверет.

— Квантов компютърен харддиск. Трябва да го стартирам, за да видя дали все още функционира.

Сърцето на Еверет подскочи в гърдите му. Никога не се бе замислял, че картографското устройство, Паноптиконът, може да не проработи. Когато се нуждаеш толкова отчаяно от нещо, не можеш — не смееш — дори да си представиш провал.

Лейтенант Кастинидис пристъпи напред.

— Дай ми го. — Тя обърна няколко пъти малката кутия в ръкавиците си. — Прилича ми на стандартен цокъл. Не сме изобретили кой знае колко нови неща през последните петнайсет години.

— Не сме изобретили нищо — поправи я Теджендра.

Лейтенантът отвори един панел на лявата си китка и извади захранващ кабел.

— Стига това нещо да не консумира прекалено много енергия. Нуждая се от всеки ват.

Теджендра го включи в Паноптикона и прокара ръка по повърхността на устройството. В центъра на панела грейна една синя точка и продължи да свети през метала. След това стаята се изпълни с греещи звезди, които се въртяха бавно като огромно колело от галактики на милиарди години.

— О! — възкликна Еверет. — Еха!

— Паноптикон — каза Теджендра. — Това име вече си го бива, нали? Устройство, което може да вижда навсякъде. Ще приближа малко мащаба. — Теджендра прокара пръсти през металната повърхност и холографският дисплей се сви до размерите на маса. — Да, точно така си го спомням. — На светлината от Паноптикона Еверет виждаше как Теджендра се усмихва. — Всички тези звезди… са събития от Портали на Хайзенберг.

— Това е. Точно, точно това е — прошепна момчето.

— Лейтенант, засичам засилена Наан активност — обади се редник Уинкълман. — Увеличени енергийни нива на горещите точки. Има огромно покачване в кривата на пресечните линии при Хайд Парк и засичам следи от Наан програмен код, който протича тук. Може би са ни усетили.

— Трябва да установя дали това е цялото устройство — каза Еверет. — Може да липсва някой друг компонент от интерфейса. Ще трябва да се връщаме за него.

— Момент да видя дали ще си спомня как се влиза в системните файлове — каза Теджендра. Той посегна към Паноптикона.

Всички в тъмното складово помещение бяха заслепени от ярка светкавица. Когато Еверет отново прогледна, в холографското съзвездие грееше ярко нова звезда.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита лейтенант Кастинидис.

— Не знам — отговори Теджендра. — Нищо не съм пипал. Все още е в оперативно състояние…

— Аз знам — обяви Еверет. — Отваря се Портал на Хайзенберг. Точно тук, точно сега.

— Каквото и да е, Наан знаят, че сме тук — обади се редник Уинкълман. — Активността току-що надхвърли всички граници.

— Мистър Синг, целостта на устройството ще трябва да почака. — Лейтенант Кастинидис изтръгна захранващия кабел от китката си. Звездите изгаснаха. Мракът бе внезапен и пълен. — Напускаме незабавно. Стандартна защитна формация. Давай, давай, давай.

Като мигаше замаян, Еверет грабна Паноптикона и се олюля към вратата. Почувства как нечия ръка е на гърба му и го побутва, насочва го.

— Давай, сине, ще се справиш — каза Теджендра.

Еверет пъхна Паноптикона във вътрешния джоб на якето си. Светещите стикове по дрехите му грееха така, все едно бе човек, направен от звезди. Не достатъчно ярко, за да вижда нещо на светлината им, но достатъчно, за да бъде виждан.

— Голяма гореща точка — обяви редник Уинкълман. — Точно под нас.

Еверет М удари бутона на амуницията и скочи леко към фюзелажа на Евърнес. Приземи се твърдо. Почти беше очаквал да рикошира от него като от трамплин. Пусна въжето и проследи как бръсначът, освободен, се издигна надалеч, докато не се изгуби в бялото небе. Щеше да лети, докато батериите му не се изтощят. Нямаше нужда да го връща.

Въздушният кораб беше огромен. Огромен като сграда. Като ландшафт. Горната част на корпуса се закривяваше леко пред него, както и вляво и вдясно. Фюзелажът бе покрит с лек снежец. Нямаше усещането, че се намира на сто метра над земята. Нито че лети във въздуха. Единственият намек, че е кацнал на гърба на огромна машина, бяха леките вибрации, минаващи през стъпалата му: въздушният кораб припяваше под ритъма на пулсиращите си двигатели.

Опашната перка бе с размерите на къща. Дръж се надалеч от подвижните части, напомни си Еверет М, докато приклякаше, за да дръпне ципа на раницата и да извади квантовото проследяващо устройство. Беше бяло като всяка Трин технология, запечатано в найлонова торба. В последния момент осъзна, че не може да се справи с опаковката, така че се принуди да използва зъбите си, за да я отвори. Приличаше на компютърна мишка. Еверет М си даде сметка, че няма никаква представа на какво трябва да прилича едно квантово проследяващо устройство, но идеята беше да дръпнеш лентата от лепкавия панел в равната основа и да залепиш устройството. Толкова просто. Разчисти снега с вкочанените си от студа ръце. Две секунди. Готово.

Готово.

Мисията изпълнена.

Целият ужас и страх, и храброст, унищожителният студ — всичко това, за да залепи малък пластмасов блистер на корпуса на един въздушен кораб. Еверет М едва не се разсмя. Не го направи, защото знаеше, че стори ли го, няма да успее да спре и че смехът е на границата на плач — от напрежението и лудостта, и поболяващото усещане в стомаха за уплаха, проникваща по-дълбоко от страха. Най-малкото можеше да наклони везните в една или друга посока. И нямаше да успее да спре.

Единствената подвижна част от устройството беше бутонът в горната му част. Активираше проследяването и в същото време излъчваше местонахождението на Еверет М до Земя 4. След това им оставаше единствено да отворят Портал на Хайзенберг.

Оставаше им единствено да отворят Портал на Хайзенберг.

Портал на Хайзенберг.

Защо не бяха отворили още портала?

Не биха могли. Не биха го сторили. Бяха инвестирали прекалено много в него, в цялата тази Трин технология. Беше прекалено ценен. Не можеха да го изоставят тук, нали? Видя червените устни на Шарлът Вилие под мрежата на воалетката ѝ. Под червилото устните ѝ бяха тънки и студени. Тя беше способна да го изостави на този свят. Беше способна на всичко.

Във въздуха пред Еверет М се появи точка ослепително бяла светлина. Преди да успее да мигне, точката се отвори до диск от ярка белота. Бялата светлина се проясни и се превърна в белотата на Луната.

— Сбогом, мразя ви! — извика Еверет М.

После грабна раницата, вдигна пилотските си очила и се гмурна през Портала на Хайзенберг. Раницата си я биваше. Щеше да съжалява, ако му се наложеше да я остави.

Еверет затича. Коридорът бе толкова по-дълъг, подът — толкова по-коварен, отколкото на идване. Сивата светлина на стълбището сякаш не искаше да започне да приближава. И стаите, толкова много стаи… Прожекторите подскачаха и разсичаха мрака лудо наоколо му, малки проблясъци от ненормално осветяване. Редник Уинкълман се закова рязко, вдигна ръка, за да накара отряда да спре, и вдигна скенера си. Отразената светлина играеше по визьора ѝ. Еверет видя, че шлемът ѝ помръдва, и разбра, че е поклатила невярващо глава.

— Наан!

— Къде?

— По дяволите, навсякъде!

Един войник се втурна напред, за да покрива всяка отворена врата, докато отрядът тичаше по коридора. Складови помещения, пълни с изгубена наука и история, които сега съдържаха в себе си пълзящ ужас. Еверет видя как нещо по-черно от чернотата се надига между повалените стелажи и мъртвите компютърни кутии. Приличаше на втечнена нощ. Имаше крака. Твърде много крака. Прекалено много крака. А после войникът стреля в него и електромагнитният пулс го разплиска навсякъде по стените.

— Чисто.

— Не поглеждай назад — извика Шарки през рамото на Еверет. Еверет погледна назад.

По коридора напредваше вълна, по-черна от чернотата, по стените, пода, тавана, полепваща като противно повръщано. Лица. В него имаше лица. Десет, пет метра. Стъпала. Стъпала нагоре. Стъпала навън. Светлината на стълбището бе ослепителна. Еверет се поколеба замаян.

— Нагоре, нагоре, нагоре! — извика един от войниците.

Еверет взе стълбите по две наведнъж. На последното стъпало изгуби опора под крака си и едва не се претърколи напред. Лейтенант Кастинидис го улови за яката в желязната хватка на бойната си ръкавица и го издърпа. Докато отрядът препускаше през разбитите останки на вратите на сградата „Хъксли“, една масивна колона от черно Наан вещество изригна от стълбището. Извиси се като дърво, съставено от преплетени змии. На върха му разцъфнаха лица, като на многоглав индуистки бог, а после рухна и се разплиска из цялото фоайе. В секундата, която му трябваше, за да се формира наново, двама от войниците откачиха гранати от коланите си и ги запратиха във врящото преддверие.

— Какво е това? — извика Еверет, без да престава да тича към укритието на галерията под сградата.

— Електромагнитни гранати — обясни войникът до него.

Еверет притисна по-близо до гърдите си Паноптикона. Не че щеше да има някакъв ефект; електромагнитният импулс щеше да премине през него чисто като рентгенови лъчи. Ако можеше да изпържи Наан, можеше да стори същото и с Паноптикона. Можеше единствено да се надява, че квантовите изчислителни схеми са защитени. Гранатите се взривиха с тъп пукот. Електромагнитни гранати, помисли си Еверет. Също като в Хейло. Когато погледна отново назад, видя, че Наан веществото, замръзнало на вратата, лежеше като разбита вълна от нефт. Лицата му бяха замръзнали завинаги по средата на писък. Над него надвисваше огромният Евърнес, но черното Наан вещество се плъзгаше от канавките, преливаше от викторианските фалшиви гаргойли, приемаше формите им и се издигаше във въздуха. От въздуха избликваха Наан демони. Войниците на Елена Кастинидис ги посрещнаха с електромагнитни изстрели, които ги издухваха на странни, ъгловати форми като на хвърчила, които падаха по земята и се пръскаха като стъкло.

— Спад на енергийния резерв до четирийсет процента — обади се Уинкълман.

Еверет видя как Елена Кастинидис хвърли поглед към китката си, а след това вдигна поглед. Юмрукът ѝ заби Еверет в земята. Преди той да е успял да извика, тя се прицели и стреля. Около него пърхащо се посипаха парчета мъртви Наан. Той ужасено започна да ги отърсва от себе си, докато Шарки го сграбчваше и повличаше в галерията. Елена Кастинидис изчака за момент, за да отчете данните на китката си. Почука върху нея два пъти. На Еверет му се стори, че в отворената радиовръзка чува прошепнато „мамка му“.

От отвореното поле на голямата морава Еверет хвърли поглед нагоре към Евърнес. Сен стоеше зад голямото наблюдателно стъкло, притиснала длани в него. Дори от това разстояние се забелязваха страхът и безсилието, изписани по лицето ѝ. Този път не можеше да му се притече на помощ с алпинистко въже, да обезоръжи лошите с един добре прицелен изстрел на ударника, преди да издигне всички заедно със себе си в небето. А между Еверет и Сен Наан се рояха на криле от нанотехнология. Самият факт, че я видя обаче — толкова уязвима, но все пак толкова силна, вля сила в краката му и желязо в духа му, огън в сърцето. Няма да ти се наложи да направиш този скок обратно за дома, помисли си той. Връщам се при теб.

Вече бяха в подножието на Куинс Тауър. Ботушите на войниците прегазиха разбитата врата.

— Вътре, вътре, вътре… — Лейтенант Кастинидис блъскаше цивилните в кулата.

Еверет профуча край нея. От небето се стовари чернота. Лейтенантът вдигна ръка, а Наан я удари и полепна. Имаше лицето на двегодишно дете. Елена го отскубна от себе си със свободната си ръка, хвърли го във въздуха и го раздроби с един изстрел от импулсора си.

— Добро спасяване — каза Еверет.

Стълбите… виеха се безкрайно. В безкрайна спирала в мрака. Сетне очите му се нагодиха към сумрака и видя, че по гредите, скобите, подпорите и скелето, които поддържаха камбаните, са полепнали на гроздове хиляди висящи Наан.

— Просто не спирай да броиш стъпалата — каза Шарки.

Едно завъртане, две завъртания. Безкрайност. Бедрата на Еверет крещяха от болка. Дори Шарки изглеждаше останал без дъх. А Теджендра… той също изпитваше болка. Мигаше, пухтеше, очите му бяха изпъкнали.

— До него съм — викна лейтенант Кастинидис. — До него съм през цялото време.

А после над тях удари камбана. Една-единствена, кратка, висока нота. Ясно и като от нищото. Невъзможен звън.

— Боже мой — възкликна Еверет, когато дървеното подпорно скеле експлодира от Наан.

Камбаните удряха, ехтяха, докато Наан се рояха около тях.

— Въоръжи се! — изкрещя Шарки.

Еверет свали почти забравената пушка от рамото си.

— Цивилните, дръжте се близо до войниците! — извика лейтенант Кастинидис. — Мистър Шарки, помните ли, че ви казах кога? Ето кога.

Сгъстени близо едни до други като в древногръцка фаланга, хората в отряда се сражаваха по пътя си, стъпка по стъпка, покрай стената на Куинс Тауър. Камбаните се клатеха и звъняха от ударите на хвърчащите парчета Наан, пръснати от електромагнитните импулси на войниците. Лица. Всички имаха лица. Беше като безкраен кошмар. Стъпка по стъпка, стъпало по стъпало.

— Енергийните резерви са на ниско ниво! — извика редник Уинкълман.

Еверет се присви, когато един Наан прилеп пикира към главата му. Лейтенант Кастинидис се прицели в него. Нищо. Съществото направи завой във въздуха и се хвърли към лейтенанта. Имаше лицето на стара жена. С една мисъл и едно-единствено движение Еверет завъртя пушката и стреля. Съществото се разхвърча на парчета и мигновено започна отново да възстановява формата си. На гърба на ръкавицата на лейтенант Кастинидис мигаха светодиоди. Заредена. Тя се прицели и отнесе съществото.

— Добър мерник, мистър Синг! — След което кресна на отряда си: — Енергията ми е почти изчерпана. Превключвам на резерви от основните функции на бойния костюм. Давай, давай, давай! — Тя докосна шлема си, при което той се отвори и се сгъна. — Поне вече виждам къде вървя. Доктор Синг, добре ли сте?

Теджендра бе спрял изтощен, с ръце на бедрата си, задъхан.

— О, Боже… О, Боже… Не мога…

— „И видях звяр, който излизаше от морето, и имаше десет рога и седем глави; и на роговете му десет корони, и на главите му богохулни имена“ — обади се Шарки.

В гласа му имаше дълбоко страхопочитание и почуда. Еверет се обърна и погледна надолу. Наан прилепите бяха унищожени, но сега от основата на кулата прорастваха дълги черни пипала, увиваха се нагоре по стълбите, по гредите, по стените.

— Да изчезваме оттук — извика лейтенант Кастинидис. — Тичайте!

Еверет се затича. Дробовете го боляха и кръвта гореше в сърцето му. Тичай. Тичай. Ето я и светлината от вратата за терасата горе, бялата светлина. Безопасността бе в бялата светлина. Надеждата бе в бялата светлина. Евърнес и Сен бяха бялата светлина. Трийсет стъпала, двайсет стъпала, десет стъпала. Ето. Бялата светлина го ослепи. Студеният вятър го блъсна в лицето. Войниците вече излизаха в колона по рампата за кораба. Сен беше под него, под извивката на обшивката, но вече виждаше, че пропелерите се завъртат. Всеки момент корабът можеше да потегли.

— Влизай там, Еверет — извика Шарки. Държеше се за парапета с една ръка, а с другата придържаше наперената си шапка срещу острите пориви от корабните двигатели.

— Трябва да видя… — Еверет надникна през рамо в кулата.

Теджендра бе изостанал назад. Лейтенант Кастинидис беше с него и опитваше да преметне ръката му през обемистото си рамо, да му помогне нататък, нагоре. Зад тях вътрешността на кулата се бе превърнала в гърчеща се маса от пипала, които се разцепваха на все по-фини мустачета.

— Хайде! — изкрещя Еверет.

Теджендра му се усмихна изнурено. Усмивката му замръзна на лицето.

— О — промълви съвсем тихо. Лицето му придоби леко изненадан вид.

Сетне на гърдите му се появи точка чернота. Разтвори се като оригами и бързо се разпростря. Разпространи се, продължи да се разлива. Маслената черна течност на Наан.

— Не! — извика лейтенант Кастинидис. С последните резерви на бойната си броня тя успя да разкъса пипалото, което го бе пронизало. От разкъсаните му краища поникнаха десетина нови мустачета. — Свърши ми енергията!

— Знаете ли кое е интересното — продума Теджендра, докато чернотата обгръщаше гръдния му кош и запращаше пръсти нагоре по шията му, около черепа. — Изобщо не боли.

— Не мога да направя нищо повече — каза лейтенант Кастинидис, а лицето ѝ беше пребледняло, сякаш бе зърнала нещо по-лошо от кошмар. — Нищо.

— Еверет… — произнесе умолително Теджендра. И Еверет разбра за какво го молеха. Никога не го бяха молили за нещо по-ужасяващо.

„Ако ядеш месо, трябва да си готов сам да му отнемеш живота“, беше казал Шарки, когато излязоха на лов в сянката на Астън Хил, „и да убиваш само онова, което трябва да бъде убито.“

Нечия ръка улови пушката. Шарки я измъкна от пръстите на Еверет.

— Хайде, мистър Синг.

— Теджендра…

— Еверет. Върви.

Гледаше в Теджендра, как кафявото му лице изчезва секунда след секунда под поглъщащата чернота. Виждаше очите му. Очите казваха: Разбирам. Еверет се обърна и прекрачи в светлината. Нямаше бунтовен вик, нямаше „Дънди, Атланта и пресвети Пио“. Чу Шарки да казва:

— Бог да те благослови и да те пази. Бог ще засияе над тебе и ще се смили. — Два изстрела. Нищо повече.

Шарки излезе последен от кулата. Рампата започна да се прибира, когато затича по нея. Лицето му бе като Божия буря. Не погледна Еверет; нито лейтенант Кастинидис, нито когото и да е от отряда на външния док. Отиде право на мостика и зае мястото си на комуникационната станция, без да продума. Еверет и лейтенантът го последваха.

Сен вече изтегляше Евърнес от Куинс Тауър. От вратата изригнаха черни пипала, също и от прозорците по купола, увиха се около него като змии.

— Взехте ли го? — попита агистратът на Каяфас Колидж, облечена в изисканата си роба от коприна.

— В мен е. Работи — отговори Еверет.

— А доктор Синг?

Лейтенант Кастинидис поклати глава.

— Пълен назад, Сен — нареди капитан Анастейзия. Гласът ѝ бе леден. — Изтегли кораба ми надалеч от това нещо, по дяволите.

Евърнес пое на заден ход от кулата. Пипалата бяха накарали купола да избухне, а във вътрешния двор ниско долу валяха тежки парчета зидария. Пипалата се извиваха около себе си все по-високо и по-високо. Еверет видя как чернотата погълна кулата, както бе погълнала Теджендра. Беше противно на всичко: на живота, но и на смъртта. Беше не-смърт. Еверет го презираше. Презираше го с всяка клетка на тялото си. Ръцете му трепереха в безпомощна ярост.

Убивай само онова, което трябва да бъде убивано. Картите го бяха разкрили. Картите не ги беше грижа дали Еверет Синг вярва в тях, или не. Земните шупли. Приближават врагове и няма ясен път към победата. Всевиждащата кула на Височините на Андромеда. Тъмният тунел, който всеки момент щеше да погълне Човека на излет. Противните получовеци, пълзящите бебета Паячета. Целият свят погълнат във Вълчия сезон. Птицата в безкрайната буря, която се стремеше към недостижимата светлина на Светлата пътека.

Светлата пътека. Лъчът, който пронизваше и най-мрачната буря. Светлината над хоризонта. Светлината. Слънцето. Слънцето. Еверет активира връзката по палари тръбата към машинното:

— Мистър Макхинлит, разполагаме ли с достатъчно енергия, за да отворим Портал на Хайзенберг?

Куинс Тауър изглеждаше като злокобно цвете, което всеки момент ще разцъфти. Към Евърнес се протягаха пипала, навиваха се, преплитаха се, разцепваха се на по-малки и по-малки пипала. Сен натисна с всичка сила лостовете за ускорение. Съвсем бавно, много бавно, огромният кораб започна да набира скорост.

— Тъй вярно. Горе-долу толкова. Да не смяташ да скочим оттук? Бона мисъл.

— Не, мистър Макхинлит, нищо подобно.

Еверет разбра. Еверет разбра как беше възможно копието му да иска да го убие. Еверет разбираше какво е всяка част от живота ти да бъде отнета от нечии други ръце и променена напълно. Разбираше го, защото и сам бе открил същата емоция. Еверет Синг разбираше омразата. Омразата беше юмрук от нажежено желязо в гърдите му. И Еверет разбираше, че повечето хора са безпомощни в омразата си, но че когато разполагат с властта да дадат воля на тази омраза, тя е нещо ужасяващо. Най-ужасяващото нещо. А той имаше властта. Разполагаше с цялата власт. Включи Инфундибулума. Беше лесно. Доктор Квантум се изпълни с бавно въртящите се воали на Целостта. Откри координатите. Беше лесно. Калкулациите — и те бяха лесни. Преобразуванията: прости, инстинктивни, правилни. Входна, изходна точка. Апертура. Продължителност. Инфундибулумът изплю решението. Лесно. Той плъзна кода в Скоковия контролер.

Пипалата се разтвориха като челюсти. Връхчетата им, сплескани като крайниците на сепия, се разтвориха във вихрушка от летящи форми. Евърнес се оттегляше на пълна тяга: Кралският музикален колеж, Роял Албърт Хол, мемориалът „Албърт“, опръсканата с дървета белота на „Кенсингтън Гардънс“, всичко това се изплъзваше изпод корпуса. Бурята от Наан се завихри в мрачно торнадо и се наклони към въздушния кораб.

Панелът светна в зелено.

— Затворете очи! — извика Еверет. — Извърнете лице! Обърнете се с гръб! Не поглеждайте в светлината!

Той натисна бутона за скок. На двайсет метра на Куинс Тауър се отвори скоков портал. Другият край на портала се отвори в сърцето на слънцето. Резето, защитният механизъм, мястото, където онези, които искаха да скочат от Земя 1, биваха запратени, за да затанцуват, в един изгарящ миг, в унищожителната светлина. Работеше и в двете посоки. Еверет можеше да го открие и да го превърне в оръжие.

Видя проблясък, по-ярък от всичко, което бе виждал дотогава. После се хвърли на палубата и закри лицето си с ръце. Виждаше костите в дланите си. Усети мирис на опърлени кожа и коси. След това се превъртя с гръб към големия прозорец.

Беше пробил окръжност с диаметър от сто метра право в сърцето на слънцето. Върху Импириъл Юнивърсити и Наан, които поглъщаха университетските постройки, се изляха пет милиона градуса жега и светлина. Импириъл не експлодира. Изпари се в кълбо плазма. Престана да съществува. Нищо не може да оцелее дори за миг в сърцето на слънцето. В продължение на пет секунди Еверет Синг изсипваше звездна материя върху Южен Кенсингтън, след което Порталът на Хайзенберг се затвори. Светлината изгасна. Нямаше Куинс Тауър, нямаше морава, нямаше факултетни постройки. Имаше кръгла яма от грееща лава. От Наан не бе останал и един атом. Музеи, концертни зали, паметници, цялото великолепие на викторианската архитектура на Южен Кенсингтън, всичко бе раздробено и направено на парчета от удара. Мъртвите коли бяха пръснати като листа. Музеят по естествена история, музеят „Виктория и Албърт“ — пушещи черупки. Роял Албърт Хол приличаше на пукнат череп. Огнените стихии бушуваха от слънчевия удар. От ударната зона избликваше облак от свръхнагорещен газ и дим под формата на гъба, сияеща във вътрешна светлина. Две, три, четири хиляди метра. После ударната вълна подхвана Евърнес като играчка и го подметна през небето. Еверет се претърколи през палубата, уви ръка около контролната станция. Шарки стискаше облегалките на седалката си с побелели кокалчета. Генералът и агистратът летяха. Бойната броня на лейтенант Кастинидис я удържаше изправена с последните налични енергийни резерви. Сен дращеше през огънатия под към работната си станция, сетне се изтегли до лостовете за управление. Изпопадали дървета, заснежен Хайд Парк, стената от огън вече се разпространяваше през Южен Кенсингтън, всичко се въртеше покрай наблюдателния прозорец. Ръцете на Сен се поколебаха върху лостовете. Прекалено рязка маневра можеше да изтръгне совалките на пропелерите от гнездата им, но трябваше да опази Евърнес, да не му позволи да се преметне през опашка. Нановъглеродният скелет на кораба беше силен, но едно салто на сто и осемдесет градуса щеше да прекърши гръбнака му и да разпилее екипажа по зимните ветрове.

— Не зная какво да правя!

Капитан Анастейзия се изправи от пода и се хвърли към пилотския пост. Залови се за контролните уреди. Евърнес пищеше и скърцаше с всяка своя мачта и греда.

— Трябва да се пуснем по вятъра! — извика капитанът. — Ще обърна опашката натам.

— Ще се преобърнем! — изкрещя Сен. Могъщите пориви удряха кораба като юмруци.

— Довери ми се! — извика в отговор Анастейзия през шума, който издаваше умиращият ѝ въздушен кораб. — По мой знак: пълна мощност към пропелерите. Ще изчакам виелицата да утихне поне за миг.

Евърнес пищеше като живо същество, но капитан Анастейзия не се изпускаше от пулта, вслушваше се във вятъра, долавяше вибрациите от слънчевата буря през фюзелажа, усещаше трите измерения. Чувството ѝ за разположение в небето се простираше надалеч. И в сърцето на урагана… докосна нещо.

— Пропелери по десния борд напред! — заповяда тя. — Пропелери по левия борд на заден ход! Пълна мощност. Сега! — Сен натисна с всичка сила едната половина от лостовете за ускорение напред и издърпа останалите назад. Двигателите проплакаха. Вибрациите разтресоха Евърнес до дъно. Капитан Анастейзия завъртя ръчката за управление. Еверет почувства как палубата под него се накланя, докато корабът се понесе странично в ударната вълна. Палубата не спираше да се накланя: двайсет градуса, трийсет градуса. Можеше ли да оцелее при преобръщане на триста и шейсет? Евърнес се превърташе и изместваше носа си, но огромният кораб не спираше да се върти около оста си. — Хайде, любими мой!

Вратните сухожилия в шията на капитан Анастейзия се напрегнаха, а докато се бореше с лоста за управлението, очите ѝ се изцъкляха все повече. След това бурята настигна контролните повърхности на Евърнес и го завъртя, с опашка във вихрушката, при което корабът безпрепятствено се втурна право напред във връхлитащия адски вятър. Зад него Найтсбридж и Южен Кенсингтън горяха, а пламъците се протягаха на сто метра във въздуха. Хайд Парк бе оголен и обгорял; снегът се бе изпарил; падналите димящи дървета сочеха към центъра на взрива. Гъбата на облака се разстилаше в слой с по-тъмен цвят, из който все още просветваха електрически искри. От облачния слой се сипеше саждив дъжд, който замръзваше и се превръщаше в черен сняг.

— Поемам управлението, мис Сикссмит. — Капитан Анастейзия придърпа палари тръбата. — Статус, мистър Макхинлит.

— Корабът все още е тип-топ — отговори инженерът. — В името на всичко високо и свято, не би следвало да е, но е, и нека сме Му благодарни. Предайте на мистър Синг, че е изгорил всяка камера, която гледа напред, и че изгубихме по-голямата част от боята по носа. Но сме тук, а онези скверни зверове не са, така че като цяло е някакъв резултат. А, и не бих се застоявал твърде дълго из квартала. Поехме доста солидна доза радиация там… за онези от вас, които все още имат планове за половите си жлези.

— Бона скорост за Оксфорд — нареди капитан Анастейзия, като изравни лостовете за ускорението. — Мис Сикссмит, погрижете се за мистър Синг.

Еверет стоеше със стиснат юмрук. Едва успяваше да поеме дъх в гърдите си. Главата му бе силно олекнала. Всичко и всеки стоеше на разстояние от него. Усещаше се слабо обвързан с реалността. Беше повикал слънцето. Беше унищожил Наан. На устните му дойде един стих от „Бхагавад гита“, свещения индуистки ръкопис: „Сега се превърнах в смърт, унищожителят на светове“. Опенхаймер, създателят на атомната бомба, бе произнесъл същите думи при избухването на първата тестова бомба. Еверет бе повикал сили, които бяха по-малки и далеч по-могъщи от тези при разцепването на атомите — квантовата природа на самата реалност, — и ги беше използвал, за да отвори портал към сърцето на слънцето в друга вселена. Втори образ от Гита: Кришна в своята универсална форма, който блести със светлината на хиляда слънца.

Сен изтича до него. Еверет извърна лице от нея и вдигна юмрук.

— Сен. Остави го. — Обади се Шарки.

— Татко — прошепна Еверет.

— Впечатляващо, мистър Синг, но за нещастие това променя всичко — каза генералът. — Аз ще взема Инфундибулума. Сега, момче.

— Ще свърши ли някога? — изкрещя Еверет. — Кога ще престанете да искате нещо от мен? Няма ли просто да ви омръзне?

— Лейтенант Кастинидис, отнемете му Инфундибулума.

Лейтенантът вдигна дясната си ръка. Въоръжението се разгъна от юмрука ѝ, но лицето ѝ си оставаше безизразно. Изглеждаше като жена, която се подчинява на заповеди, само заповеди. Екипажът на Евърнес беше на крак.

— Сключихме сделка! — прогърмя гласът на капитан Анастейзия.

— Вие сте търговци, а ние войници — каза генералът. — На война няма сделки. Инфундибулумът.

Еверет грабна Доктор Квантум от стойката му и го притисна към гърдите си.

— Ела да си го вземеш.

— Лейтенант, последвайте подканата му.

— Еверет, не ставай глупав — предупреди го лейтенант Кастинидис. — Имам оръжия.

— Аз също — отговори Еверет. Пръстите му затанцуваха по екрана на Доктор Квантум. — Оксфорд.

— Не разполагаш с необходимата за това енергия — обади се генералът. — Отнеми му го. Счупи колкото от пръстите му намериш за добре.

— Искате ли да се обзаложим? — попита Еверет. — Наистина ли искате да се обзаложим?

— Еверет Синг, не — каза Сен. — Еверет Синг, ако го направиш, той печели. Той, другото ти. Анти-Еверет. Ти ставаш него. Твоят враг.

Еверет се поколеба в миг на съмнение. Генералът се хвърли напред и с едно твърдо, рязко дръпване изви ръката на момчето. Еверет изкрещя от болка и Доктор Квантум се изплъзна от пръстите му право в ръцете на генерала.

— Не си обучен за това, синко. — Той огледа Доктор Квантум. — Гледай ти. Наистина си се прицелил в Оксфорд. Лайненце такова. — Още веднъж рязко и силно той заби юмрук в стомаха на Еверет. Момчето изпъшка и моментално рухна на пода. Сен изписка пронизително и падна на колене до него. Докато се бореше с пристъпите на болката и шока, Еверет повърна. Ударен. Беше ударен. — Е, да се отървем от това. — Генералът прокара пръсти през екрана на Доктор Квантум, за да изтрие кода.

— Ако си го наранил, ще ти изтръгна сърцето! — изпищя Сен.

— О, за бога — измърмори генералът.

Елена Кастинидис не беше свалила оръжие.

— Лейтенант? — Гласът на генерала бе силно развеселен.

— А планирахте ли да вземете и други чинове с вас? Или само офицери и началници?

— Лейтенант…

— Планът ви за бягство. Начин да преодолеете карантината, път извън самото Множество. Прекрасен нов свят, само за вас. Случайно да имахте намерение да го споделите с някого?

— Лейтенант Кастинидис, откъде ви дойде наум всичко това?

Шарки побутна периферията на шапката си.

— От мен, сър.

Еверет успя да се раздвижи, но всеки мускул, всяка костица в него бяха потопени в болка. Беше получавал контузии по време на футболни мачове — вратарството беше трудна работа заради хвърлянията, търкалянето и сблъсъците с бързо движещи се нападатели, — но за пръв път го нараняваше насочено лично срещу него насилие. Беше повече от нараняване, имаше посегателство.

— „И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“ — каза Шарки.

— Това е бунт, лейтенант Кастинидис.

— Не е бунт, когато следва заповеди — проговори най-после агистратът. — Бригаден генерал, върнете устройството на законния му собственик.

— Нямате пълномощия да издавате заповеди. Все още сме под силата на разпоредбите в Отбранителен протокол 4 — рече генералът.

— Някой тук наясно ли е, че се подчиняваме на разпоредбите в отбранителен протокол?

Елена Кастинидис не отместваше прицела си от генерала.

— Колаборационистка! — нахвърли се рязко генералът на агистрата. — И ти беше там. Съгласи се с всяка дума.

— Казах каквото казах и думите не могат да бъдат върнати назад. Да, лейтенант Кастинидис, сключих сделка с екипажа да се сдобием с устройството, за да си осигурим безопасен коридор за бягство от този свят. Но поне имам куража да променя решението си.

— Кураж? Измяна! — отсече генералът.

— Това е единственият правилен кураж, бригаден генерал: да отстъпиш от грешното решение.

— Не смейте да ме обвинявате в малодушие. Никога! — Яростта на генерала бе внезапна и разгорещена като сърцето на слънцето.

— Това са моят свят и моят дом, и предпочитам да се сражавам, вместо да бягам. Ако имахме шанса да победим — каза агистратът. — Сега имаме този шанс. Разполагаме с оръжие. Момчето ни го показа. Всичко е различно. С няколко малки модификации по вече съществуващата ни портална технология на Хайзенберг можем да продължим войната с Наан. Можем да унищожим основните им възли. Върнете устройството на момчето. Тази сделка не ни е необходима. Имаме по-добра.

За един продължителен миг на пълно мълчание и неподвижност генералът не помръдна. Напрежението на мостика припукваше като електричество. Сключи поглед с този на лейтенант Кастинидис. Нейният устоя по-дълго.

— Да, вярвам, че ще го направите, лейтенант.

Той върна троснато Доктор Квантум на Еверет. Сен му се озъби и изсъска. Той измъкна личното си оръжие от кобура и като го държеше за дулото, много внимателно го предаде на лейтенант Кастинидис. Тя отклони прицел. Въоръжението ѝ се сгъна.

— Капитане, разполагате ли със сигурна каюта на кораба? — попита агистратът.

— Моята лати е най-близко до това определение, мадам — отговори капитан Анастейзия. — Разбира се, на един въздушен кораб не може да има ключалки. Не е в традицията на нашите.

— С ваше разрешение, капитане — рече. Анастейзия кимна. — Лейтенант, моля придружете бригадния генерал до каютата.

Лейтенантът зае позиция зад генерала, но запази почтително разстояние. Генералът се поклони едва на агистрата, но не произнесе и дума, докато напускаше мостика — с високо вдигната глава, изправен гръб, опитващ да спаси последните останки от достойнството си.

— Капитан Сикссмит, разваляме сделката — каза агистратът от подножието на стълбите. — Тя се обърна към Еверет: — Желая ти късмет в търсенето на баща ти, но ми повярвай, когато казвам следното: Целостта на световете е много голямо място.

Капитан Анастейзия постегна колана и ръкавелите си. През смущенията от палари тръбата се чу гласът на Макхинлит:

— Някой ще ми каже ли какво, дяволите го взели, стана там?

— Спечелихме — каза капитанът. — Или по-скоро не загубихме. — Тя отпусна бутона на микрофона. — По работните ви станции. Мистър Синг, ако желаете, можете да се оттеглите в своята лати.

— Не, мадам.

Стомахът го болеше на мястото, където генералът го бе ударил, ударил здравата, като възрастен — възрастен. Срамът все още го изгаряше. Друго човешко същество бе използвало насилие срещу него. Никога дотогава не беше изпитвал усещането. Но аз те набих, помисли си Еверет. Набих те по умния начин.

— Много добре, мистър Синг. Управлението е ваше, мис Сикссмит. Бона скорост, да ни няма от това ужасно място. Мистър Синг, някакъв шанс скоро да хапнем?