Бъди ми враг

8.

— Париж?

— На около 65 километра север-север’запад — уведоми Шарки. — „Как можем да вместим в таз арена за петли полетата на Франция?“5

— Мислех, че не цитираш Шекспир — каза Еверет. Предишния срок бяха изучавали „Хенри V“ в часовете по английски. Заведоха ги да гледат пиесата в кръглото „О“ на Глоуб Тиътър. Момичетата си бяха паднали. По целия обратен път с метрото бяха нацупени и се държаха театрално. На Еверет му се бе сторило донякъде нередно да гледа театрална пиеса на дневна светлина, наполовина под откритото небе.

— Никога не съм твърдял подобно нещо, сър — поправи го Шарки. — Казах само, че побърканите, изродите и социопатите цитират Шекспир. Избери си сам.

Екипажът на Евърнес се струпа около увеличителното стъкло, придърпано над зеления екран на радарната кутия. Навън огромните облаци бяха поръбени от розовото и жълтото на снега, нахлуващ по вятъра от север. Евърнес пътуваше заедно с тях, тъй като вече бе изтощил резервите си. В акумулаторите разполагаха само с толкова електричество, колкото да поддържат работата на контролните уреди на капитанския мостик и да запазват стабилен курс.

— Имате ли някаква карта? — попита Еверет.

Шарки повдигна вежда; капитан Анастейзия издаде брадичка: Прави каквото ти казва. Картите бяха подредени в цилиндри на вертикален конвейер. Шарки дръпна веригата и задвижи безкрайния кръг от карти надолу. Той разви една на плота, като прихвана ъгълчетата ѝ с помощта на месинговите вейки.

— Къде сме?

Шарки посочи изразително с пръст. Названията, градовете бяха същите; характерните особености — доста различни. На тази карта имаше димен обръч от електроцентрали, който обкръжаваше Париж, също като онзи, който обкръжаваше Лондон. Отвъд стената от комини и охладителни кули, пещи и парни турбини, влакови линии и конвейерни ленти за въглища картата разкриваше ландшафт, който бе разграфен от мини. Открити мини с размерите на градове бяха издълбали равнината, която се простираше от Париж до Белгия и Германия в света на Еверет — Горен Дойчланд на тази карта. Хълмовете бяха преобразени в ями; горите — в пепелявосиви кратери. Това бяха земи, оглозгани до костите заради въглищата. Еверет опита да сравни околностите на Париж от картата със спомените си за околностите на Париж от времето, когато Теджендра бе взел решението всички да отидат с колата през Тунела, чак до парижкия „Дисни“. Теджендра и Лора бяха влезли в спор още преди да излязат от Евротунела при Сангат. Беше от споровете чака-ни-дълъг-път-а-децата-на-задната-седалка-слушат, съставен най-вече от намусени мълчания.

— Мисля, че се намираме точно на летателното трасе за ШДГ.

— Акронимът ви, мистър Синг? — поинтересува се капитан Анастейзия.

— ШДГ. Шарл дьо Гол. Второто по големина европейско летище. В сравнение с Париж, Амстердам и Франкфурт тук е най-наситено с летателни апарати в Европа. Всъщност с вятъра откъм гърба ни ще се озовем точно над централната писта.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Сен.

— Интересувам се от такива неща.

— От движението на летателни апарати? — Сен го погледна с леко навеждане на главата, което преобразяваше объркването ѝ в пълно неразбиране, сякаш гледаше нещо, извлечено от най-гъстата тиня на дъното на най-дълбокото езеро в най-дълбоката пещера.

— Онова, в което съм сигурен, е, че ще задействаме алармените системи от тук чак до Берлин — каза Еверет.

Очите на капитан Анастейзия се разшириха.

— Мистър Шарки!

Беше се навел над радарния монитор още преди да е произнесла последната сричка от името му.

— Небето е пълно с метал — отбеляза той с почуда. — Като буря от летяща ламарина.

В същия момент комуникационното табло оживя. Десетина гласа призоваваха Евърнес едновременно. Еверет никога не се беше справял особено добре с френския, но разпознаваше гнева.

— Овладейте тази врява, мистър Шарки — заповяда капитан Анастейзия. — Мога да си представя какво казват. — Тя придърпа микрофона и натисна копчето с палец, за да се свърже с инженерния отсек: — Мистър Макхинлит, някаква възможност за двигателна тяга?

— Не разполагам с мощността за чаша чай, какво остава да се развяваме из небесата — разнесе се гласът му от високоговорителя. — Скокът изтощи акумулаторите или забравихте за този мъничък детайл? Едва успявам да ни държа главата изправена в този вятър.

— Ще го приема за „не“.

Глупак, укори се Еверет. Забравих, че корабът се е преместил. Набелязах прав скок от точка до точка, идентични местоположения в различни вселени. Трябваше да помисля, не биваше да бързам, а да изчисля правилно.

Почувства топло докосване отзад по ръката си, която стоеше отпусната върху картата пред него. Беше бързо, ефимерно и изчезна, преди някой друг да го е регистрирал.

— Успя да ни измъкнеш — каза Сен. — Там бяхме мъртви.

Можеш да четеш мислите ми? — помисли си Еверет. Не за пръв път Сен казваше точно онова, което той трябваше да чуе, без да му задава въпроси какво изпитва. Еверет вярваше в подредената и предсказуема вселена. Сен, с нейните проникновения, коментари и карти таро, които не проговаряха на никого, освен на нея, тревожеха тази спокойна и рационална вселена.

— Френският контрол на полетите иска от нас да се идентифицираме — каза Шарки.

— Кажи им, че сме рекламен цепелин за международен цирк — отговори капитан Анастейзия. — Придържащите ни въжета са се скъсали и сме на дрейф по вятъра. Препоръчай им да предупреждават всички околни летателни апарати.

— Цирк дю Солей — каза Еверет. — Това е истински цирк на моя свят. Този свят. Искам да кажа, тук.

Шарки повдигна вежда. Капитан Анастейзия кимна: Изпълнявайте. Френският на Шарки беше бърз и добър. Дали го бе научил по време на своите пътешествия, или му беше в наследство като част от семейство Лафайет? Еверет бе по-несигурен от всякога каква порция от личната легенда на Шарки е вярна, както и доколко може да се довери на мъжа, който я разпространяваше.

— Отново френските служби по контрол на полетите — каза Шарки. — Номерът не мина. Телефонирали са на Цирк дю Солейл или както там го нарече. Дори не са в страната, какво остава да им липсва цепелин. Въоръжените им сили подготвят за излитане изтребители.

— Проклятие — процеди капитан Анастейзия. — Трябват ни отговори.

При което Еверет почувства как го озари, внезапно, в един миг, от начало до край, без да се налага обмисляне, изпробване, оценка, също както в нощта, когато видя формите на Инфундибулума да се реят в седемизмерното пространство на ума му и му бе останало единствено да вземе реалността в ръце и да я оформи съгласно своето въображение.

— Мадам, имам една идея.

— Ако прилича на последната, която ти хрумна… — започна Шарки.

— Достатъчно, мистър Шарки — прекъсна го капитан Анастейзия.

— „Мъдрите ще наследят слава, а безумните ще отнесат срам“ — измърмори Шарки.

— Мога да ни скрия на възможно най-очевидното място — продължи Еверет. — Точно под носа им. — Беше настръхнал от вълнение. Чуйте ме, искаше да каже, гениално е, просто е, ще проработи. — Но първо трябва да направим скок на Хайзенберг.

— Не искам да се връщам в онази ледена вселена — каза Сен.

— Няма да ходим в друга вселена — обясни Еверет. — Не разбирате ли? Ако мога да отворя портал между две вселени, мога да отворя и във вселената. Нещата опират до координатите в Инфундибулума.

Капитан Анастейзия повдигна вежда.

— Засичам множество летателни апарати — обади се Шарки. — Летящи ламарини, които опитват да ни пресрещнат.

— Продължавайте, мистър Синг.

— Нищо повече. Мога да направя така, че да скочим оттук до някъде, където никой дори няма да се сети да погледне.

— Не чувам някой да има друг изпълним план — каза капитан Анастейзия.

— Ами съжалявам, че ще ви разваля красивата приказка, но ми се струва, че сте по-скоро глухи, отколкото глупави — издрънка гласът на Макхинлит от високоговорителите. — Не разполагаме с мощностите. Да го повторя ли, но по-бавно и доста по-високо? Не разполагаме с мощностите.

— Онова, което знам, мистър Макхинлит, е, че не можем да останем тук.

Умът на Еверет се въртеше. Идеите бликаха и кипяха като буреносни облаци. Буря. Капитан Анастейзия му бе разказала как се е оказала приемна майка на Сен. В резултат на буря, при която въздушният кораб Феърчайлд се бе провалил в пламъци от небесата, като прокълнат ангел. Бяха опитали да уловят мълниите. Капитанът бе намекнала, че всички кораби могат да го правят. Еверет още веднъж си припомни семейното пътуване до „Дисниленд Париж“. Бяха лагерували на къмпинг — поредната стратегия за спестяване на разходи. И още на втората вечер една буря на бурите бе разцепила небето и само за трийсет минути изсипа над северозападните покрайнини на Париж дъжд колкото за цял месец. Когато внезапното наводнение от мръсна, пенеста вода накара сгъваемите им столове да нахлуят в палатката, Теджендра набързо грабна спалните чували, надуваемите дюшеци и Виктъри-Роуз и ги натовари на колата. Отбор „Синг“ се появи във фоайето на хотел „Шайен“, за да измокри килима му и да наеме последната свободна стая. Тогава беше август, а сега януари — по-далеч от сезона на мълниите не можеше и да бъде. Мисли, Еверет. Ако Евърнес нямаше начин да открадне сърцето на една гръмотевична буря, откъде другаде можеше да почерпи енергия? Електропроводи. Разбира се. Само ако разполагаше с карта, карта на този свят. Разкритието пред него приличаше на физически удар. Бяха пристигнали в родната му вселена, така че нищо не му пречеше да зареди картата на мобилния си телефон. За пореден път цял един свят от информация бе достъпен за върховете на пръстите му.

Бутонът за включване на таблета му беше като стар приятел. Екранът светна. В горната му част се появиха икони: мобилна мрежа, мрежа за пренос на данни, 3G. Текстово съобщение: Свързахте се към SFR6. Използвате роуминг. Дневният ви лимит е 5 мегабайта. Еверет извика екрана с приложенията и зареди „Гугъл карти“. Размърда пръсти, разшири екрана, отново и отново. Беше бавно, толкова бавно. Парижките предградия, този обръч от неприветливи жилищни райони, които бяха дори по-мрачни и тъмни от димния пръстен от електроцентрали, които заобикаляха другия Париж, изобразен на картите на Евърнес. А сега точното местонахождение. Той задейства GPS-а. Еверет си представи как сигналите полетяха към пръстена от сателити в орбита, а после отново се върнаха при него. Появи се икона. Това беше той. Това беше родният му свят заедно с него на мостика на чуждоземен въздушен кораб. Тук. Ако прокара пръст през екрана, ще може да погледне от птичи поглед дома си на Роудинг Роуд, да забележи синьото кръгче на батута на Виктъри-Роуз в задния двор, мебелите на верандата, комина и газовото барбекю; щеше да може да огледа всичко, сякаш съвършено запазено в онази ясна августовска неделя, когато сателитът се бе претърколил в небето, за да направи фотографията. Времето отпреди Целостта и Множеството, преди беглеца по равнините, преди Инфундибулума и Ордена.

Идеята се появи толкова остро и внезапно, че я почувства като игла в сърцето си: Обади се у дома. Номерът беше запаметен сред тези за бързо набиране. Палецът му се поколеба. Щяха да подслушват. Трябваше да подслушват. Щеше да провали целия план. Еверет отметна с пръст номера и отново почувства физическа болка. Но трябваше да се обади на някого, да изпрати някакво съобщение, да разкаже на някого какво му се е случило, че е жив и здрав някъде там из Целостта на световете. Колет. Тя беше съюзник — знаеше го по същия начин, по който знаеше, че елегантният и изискан Ибрим Ходж Керим е враг на Шарлът Вилие и нейния Орден. Но Колет се намираше прекалено близо до Пол Маккейб и неговата фракция — беше го спасила веднъж, когато Шарлът Вилие извади пистолет и направи опит да му попречи да избяга през Портала на Хайзенберг към З₃. Щяха да я наблюдават… ако изобщо все още работеше по проекта за Портала на Хайзенберг. Ако все още беше в Импириъл. Ако все още бе жива. Райън. Райън Спинети. Най-добрият му приятел. Райън беше видял всички онези други светове на флашката, която Колет му даде вечерта в японския ресторант. Еверет започна да пише текстово съобщение. Пръстите му се поколебаха над екрана. Какво да каже в рамките на 160 знака?

Предай на мама: добре съм. Татко е добре. Щ с вдм скоро. Какво друго можеше каже? Какво още трябваше да каже?

— Френският въздушен контрол отново ни търси — обади се Шарки. — Летище „Шарл дьо Гол“ ни предупреждава да не навлизаме в тяхното въздушно пространство.

— Мистър Синг?

Изпращане. Телефонът на Еверет издаде тих сигнал. Съобщението беше заминало, за добро или лошо. След това извика изображението от „Гугъл карти“, увеличи мястото, където една малка звезда издаваше местонахождението на Евърнес. Премести го в посоката, в която духаше вятърът.

— Да!

Главите на всички се обърнаха. Еверет отиде до наблюдателния прозорец и придърпа увеличително стъкло. Увеличи образа. Капитан Анастейзия се приближи до рамото му. Еверет ѝ предаде увеличителното стъкло и посочи. Лупите скриха очите ѝ, но Еверет видя как устните ѝ се разтвориха леко и чу тихото ехо на собственото си да.

— Мистър Синг, може би ни спасихте. — Капитан Анастейзия докосна ръба на рамката, за да заключи координатите. Тя повдигна масива от лупи на шарнирното им рамо, откара го до навигационното табло на Сен и въведе кода в комптатора на Сен.

— Отведи ни до там, Сен, и ни паркирай.

— Какво има там, ма?

— Електричество.

— Приближете ни още с един косъм! — повика гласът на Макхинлит през песента на вятъра в окабеляването. — Не искам някой случаен порив да ме подхване и да направим късо съединение. Не съм много вкусен, когато съм препечен до хрупкаво.

Корабният инженер висеше в края на електрическия щепсел — махало, натежало от живот. На петдесет метра над него Еверет го гледаше през отворения шлюз. Под Макхинлит бяха електрическите проводници с напрежение от четиристотин хиляди волта, а на петдесет метра под тях беше твърдата повърхност на Северна Франция. Той се пусна с лявата ръка от подпората и взе микрофона от поставката му. Задържа дясната си ръка върху управлението на лебедката. Нарастващият вятър се завихряше нагоре през отворения шлюз и подръпваше панталоните му.

„Не поглеждай надолу“, беше казала Сен, когато го поведе през покривите на Хакни Грейт Порт. Ами ако се налагаше да погледне надолу? За момент Еверет изпита замайване. Светът се наклони. Вземи се в ръце, човече. Спомни си как скочи от преобърнатия Артър П върху рампата на Евърнес, след като победихме семейство Бромли. Тогава дори не можеше да видиш земята — толкова ужасно беше времето. Там е работата: ако не можеш да видиш земята, можеш да си повярваш, че изобщо не е там. Едва когато започнеш да виждаш колко дълго ще продължи падането и какво те чака в края му — чак тогава се изпотяваш в панически страх.

— Сен, леко напред. Леко. Много леко.

— Бонару.

Момичето докосваше контролните уреди леко и прецизно, но внезапното движение бе достатъчно, за да запрати Еверет право към дупката. Едва не отдели ръката от контролите на лебедката. Едва. Кабелът с щепсела улови и усили движението на кораба и запрати Макхинлит в дъга през небето. Приближаваше опасно до електропроводите. Ако кабелът от кораба се докоснеше до два от проводниците по едно и също време, щяха да дадат на късо. Двайсет и пет киловолта биха го превърнали в пепел толкова бързо, че дори нямаше да го разбере, какво остава да изпита някаква болка. Но ако позволеше на Сен да откара Макхинлит прекалено надалеч, можеха напълно да пропуснат електропровода.

— Пълен стоп, Сен.

Въздушните кораби нямаха спирачки. Сен би могла да накара Евърнес да спре, само ако приложеше обратна тяга, а за това се искаха разстояние и време. Разстоянието и времето бяха неща, с които Еверет можеше да работи. Всичко беше теория на относителността. Еверет погледна между краката си през шлюза. Дивото олюляване на Макхинлит замираше. Еверет бе запознат с физиката: просто хармонично движение. Пътят на махалото винаги продължава точно определено време — дълго и бързо в началото, късо и бавно, когато намалееше енергията му. Прост, основен принцип. Историята, която веднъж Теджендра му бе разказал, твърдеше, че през шестнайсети век Галилео наблюдавал как една лампа се люлее на веригата си в катедралата в Пиза, измервал движението ѝ с помощта на пулса си и доказал, че периодът е константа. Еверет никога не си бе представял, че ще види как този принцип се потвърждава посредством човек, увиснал в края на електрически кабел, който се люлее от търбуха на електрически задвижван постстиймпънк въздушен кораб.

Макхинлит погледна ухилено към Еверет. Облечената в оранжева ръкавица ръка вдигна палец, а после посочи надолу. Снижавай. Еверет заработи с лебедката, без да изпуска Макхинлит от поглед. Инженерът не беше привързан директно към трансформатора; висеше на осигурително въже, което се спускаше редом с основния кабел. Щеше да свърже трансформатора към електропровода, а после щеше да се изкачи с въжето през шлюза, за да свърже електрическата верига. Работата на Еверет бе да го приближи на ръка разстояние от електропровода, без да направят късо съединение. Ръката продължаваше да маха, да потупва въздуха: По-ниско, по-ниско. Вятърът беше коварен, напираше, отвяваше Макхинлит надалеч от целта, а после смразяващо близо. По-ниско, по-ниско… Оранжевият палец посочи нагоре. Престани да спускаш. Еверет заби пръст в бутона стоп. Сега Макхинлит посегна, за да откачи пръчката с кука от колана си с инструменти. Беше неудобна, трудна работа за тежките му, неизолирани ръкавици. Една грешка, едно изплъзване и щеше да изпусне пръчката — горещата пръчка, както беше по-известна сред ветровиците, — при което щеше да рискува сериозен токов удар, ако се залепеше за самия електропровод. Еверет разбираше физиката на ситуацията твърде добре. Веригата не беше затворена. Щеше да бъде затворена, с което да позволи на електричеството да протече, само когато спуснеха заземяващия кабел, но и електропроводът, и Евърнес имаха различни заряди статично електричество — само от движението на въздуха над жиците или от движението на дългия двеста метра въздушен кораб през небето. Но тези статични заряди бяха различни, а когато Макхинлит свържеше кораба към електропровода, щяха да се изравнят. И то по впечатляващ начин, помисли си Еверет. Той затаи дъх. Макхинлит замахна с куката и пропусна. Съвсем замалко. Отново; нов пропуск. Трети път — и по горещата пръчка пробягаха малки мълнии и изпращяха между куката и електропровода.

— О, Боже! — възкликна Сен по интеркома. — Той гори, гори! Еверет, помогни му!

Горе на мостика тя, капитан Анастейзия и Шарки наглеждаха с едно око ставащото по камерите, инсталирани на корпуса. С другото наблюдаваха радарния екран на Шарки. От прехващачите, изпратени от Френските военновъздушни сили, ги деляха секунди.

— Добре е, добре е — извика Еверет в интеркома. — Част от процеса.

Макхинлит се беше осигурил за електропровода и се придърпваше. Щракна един карабинер. Беше закачен за четиристотин киловолта. Еверет разбираше страха на Сен. Беше изгубила един кораб, един дом, едно семейство заради мълния, когато капитанът на обречения Феърчайлд бе направил опит да вдъхне живот на акумулаторите си от подобен нетрадиционен източник. Макхинлит тъкмо се бореше с щепсела на кабела — удряше скобите, които прикрепяха контактите към проводника под напрежение. През това нещо протичат почти половин милион волта, помисли си Еверет. Макхинлит беше в безопасност, всички бяха в безопасност. Тъкмо поради същата причина и птиците можеха да кацат на проводници. Всичко е в безопасност, стига да е свързано със земята. Електричеството е поток, висок потенциал към нисък потенциал, заряд към земя.

Капитан Анастейзия се обади по интеркома:

— Ще започнем ли скоро зареждането? Виждам онези аероплани на екрана на Шарки и са прекалено близо за вкуса ми.

Еверет чуваше далечния гръм на военни реактивни двигатели. Хвърли поглед между краката си към замайващата пропаст. Макхинлит се беше прехвърлил от кабела към осигурителното си въже. Два вдигнати палеца. Еверет натисна бутона, който управляваше въжето. Макхинлит рязко се отдели от щепсела — захапал проводника като месингова пиявица — и се издигна във въздуха. Прелетя като изстрелян през малкия шлюз, удари механизма за освобождаване на амуницията си, след което скочи от въжето, за да се приземи леко и пъргаво на по трийсет сантиметра от двете страни на правоъгълника празен въздух. Една грешка и щеше да полети към земята, с писъци по пътя. Еверет беше страхотен вратар и можеше да мисли в три и повече измерения, но щяха да са му нужни години, за да мисли като ветровик, или — да живее в множество измерения.

Години.

Не възнамеряваше да прекарва години сред ветровиците, за да научава тези умения.

— Препоръчвам го безрезервно като преживяване — заяви Макхинлит. — Толкова близо до проводниците усещаш леко гъделичкане по цялото тяло. Хубаво. Хайде. Това си струва да се види.

Макхинлит повика с пръст Еверет. Затичаха приведено в тесните сервизни коридори между акумулаторните стекове, под ниския покрив на товарната палуба. Премигваха на ръба на смъртта, докато Сен изчерпваше последните ватове от акумулаторите, за да поддържа Евърнес над електропровода. В далечния край на корпуса имаше втори шлюз в търбуха на кораба, близо до мястото, където беше складирана другата половина на електрическия щепсел. Когато Евърнес беше на порт, зареждащото рамо минаваше под него и беше свързано с два кабела — единият под напрежение, а другият за заземяване, — което позволяваше на електричеството да протича през веригата. На практика корабът беше един гигантски щепсел. Заземяващата линия висеше над главите на Еверет и Макхинлит.

— Преди да започна да натискам копчета, ми кажи. Сигурен ли си? — попита Макхинлит.

— Стандартното високо напрежение във Франция е четиристотин киловолта. Проверих го. Онлайн. — Последният израз не се използваше в света на Макхинлит. — В интермрежата — обясни Еверет, а Макхинлит кимна с разбиране. — Останалото беше лесно, проста математика.

— Аха, нали разбираш, точно последното ме изнервя мъничко. Простата математика.

— От онова, което ми каза ти, смятам, че трансформаторът би следвало да издържи.

— Чудничко. Ако станем на въртележка от фойерверки, вината пак ще бъде моя.

Еверет се канеше да протестира, че уравненията никога не грешат, а струват толкова, колкото числата, с които ги захранват. Но тогава над тях прелетяха изтребителите. Звукът изби думите, дъха му, всяка мисъл от него. Никога дотогава не се беше озовавал толкова близо до турбореактивни двигатели. Шумът беше такъв, сякаш небето се разцепваше през средата, от границите на Космоса, право през Евърнес, до самата земя под тях.

— Ами добре тогава! — изрева Макхинлит през намаляващия трясък на реактивните самолети на Френските военновъздушни сили. — Това решава нещата вместо нас. — Той натисна бутона за освобождаване. Шлюзът се отвори. Кабелът на заземяването се спусна. Двамата наведоха глави над отвора. — Отваряй си очите на четири — посъветва корабният инженер. — Шоуто ще си струва.

Кабелът се развиваше от макарата със съскащ писък. След което краят на щепсела, падащ към земята, изригна в ярка светкавица. Гръмотевицата разтърси Евърнес. По парапета, кабела, по всеки сантиметър от нановъглерод пропълзяха ярки призраци. Огньове на свети Елм, припомни си Еверет. Такова име се помнеше лесно. В празнината във въздуха между падащия кабел и земята се появи волтова дъга. Това означаваше, че протича електричество, че акумулаторите им се зареждат.

— Е, добре, завлечи си гозбата обратно на мостика и се заемай с каквато там шикозна магия можеш да сътвориш с онази машинка — извика Макхинлит.

Той си сложи предпазните очила, вгледан в твърдата синя светлина на волтовата дъга. Еверет припна обратно през лабиринта от сервизни проходи към главното стълбище. Касите на акумулаторите сякаш вибрираха и грееха от енергия. Усещаше как електричеството кара кожата му да настръхва, все едно по нея пълзяха малки електрически паяци. Усещаше вълнуващия озонов привкус на ток. Винаги му напомняше за летни панаири. Всичко бе оживяло. Евърнес като че се протягаше, пробуждаше се от продължителен, вкочаняващ сън.

— По-голямата част от Северозападен Париж е останала без електричество — каза Шарки, когато Еверет се добра до мостика. Американецът звучеше впечатлено. Капитан Анастейзия не се извърна от мястото си пред прозореца.

— Според вас този път дали ще се справим, без да увиснем в последния момент на върховете на пръстите си над някоя пропаст, мистър Синг? — поинтересува се тя.

Еверет зае работната си станция и отвори Инфундибулума. Сен кимна. Концентрацията ѝ бе пълна, а пръстите ѝ все така танцуваха по контролите като по клавишите на музикален инструмент и очите ѝ отскачаха от монитор на монитор, докато удържаше Евърнес над електропровода. Еверет забеляза капчица пот над устната ѝ. Прииска му се да я попие с пръст. Отърси образа от мислите си.

— Трябва да направя някои изчисления — каза той. — Не е просто прехвърляне от точка до точка като едни и същи координати в различни вселени. — Не му се искаше да каже колко сложна е всъщност математическата част.

Включваше Преобразование на Фурие. Учителите му по математика дори не знаеха какво е това. Математическа операция, която трансформира една комплексна числена функция на истинска променлива в друга. Нямаше друг начин да го разбереш освен технически.

— Връщат се — каза Шарки. Еверет хвърли поглед, докато софтуерът Матика, програмата, която бе използвал, за да калкулира гънките на Инфундибулума, се отваряше на екрана му. Видя как там навън, в зимното небе, проблясват сребристи криле. Самолетите обръщаха, за да прелетят за втори път над въздушния кораб. — Вземат ни на прицел.

— Заел съм се — отговори Еверет.

Преобразование на Фурие в неевклидово пространство. Той въведе настоящите координати на Евърнес в тази вселена. Процесът беше незабавен, но резултатите се нуждаеха от интерпретация. Трябваше да получи съвпадение на кода за разположението с онзи, сочещ към мястото, където искаше да скочи корабът, а това включваше неща като кривината на земната повърхност. Объркаше ли калкулацията по един начин, и можеха да скочат на място, което далеч надвишава оперативния таван на Евърнес. Тогава корабът щеше да експлодира от декомпресията. Объркаше ли по другия начин… Не мисли за това, каза си Еверет. Бива те. Както каза на Макхинлит, математиката винаги е съвършена. Той отвори отново Инфундибулума и извика менюто за търсене. Въведе резултата от Преобразоването на Фурие. Воалите и облаците на кода на Целостта се завъртяха и завихриха, гледната точка се гмурна през искрящи стени от скокови точки. Ето. Еверет го маркира, копира го. Извика Скоковия контролер и пусна кода в прозореца му. Таблото светна в зелени светлини.

— Скокът на Хайзенберг в готовност.

— „Той избавя и отървава, и върши знамения и чудеса на небесата и на земята“ — измърмори Шарки.

Капитан Анастейзия натисна бутона на интеркома.

— Статус, мистър Макхинлит?

— Можем да скачаме и можем да летим.

— Мистър Синг…

— Момент — извика Макхинлит от високоговорителя. — Трябва да си взема кабелите.

Капитан Анастейзия преглътна едно проклятие.

— Колко време?

— Две минути.

— Действайте. Сен, задръж ни на позиция. Мистър Синг, по мой знак. Мистър Шарки, на какво разстояние са онези аероплани?

— В този момент са при нас — отговори Шарки и корабът се разтърси, щом три заслепителни, смъртоносни изтребителя се стрелнаха отникъде, а двигателите им изреваха агресивно.

Еверет се приведе. Капитан Анастейзия остана дръзко пред наблюдателния прозорец.

— Но пък сте красавци — прошепна тя, докато самолетите разцепиха въздуха над кораба.

— Отново ни призовават да отговорим — обади се Шарки. — Ако не се приземим незабавно, ще открият огън по нас.

— Кабелите навити — докладва Макхинлит. — Можем да потеглим, когато пожелаете.

— Еверет, когато ти е удобно.

Еверет докосна бутона за скок. Трябват ни звукови ефекти, помисли си той. Трябваше да се разнесе звук от задействани двигатели. Трябваше им някакъв вид ефект врруумм като във „Вавилон 5“, когато космически кораби излизаха от хиперпространството, или поне ефект от „Доктор Кой“, като от ранен динозавър, когато ТАРДИС се дематериализираше. Всичко, с което разполагаха по време на Скок на Хайзенберг, беше белота…

… а после някъде другаде.

— Каза ли нещо, Еверет Синг? — попита Сен.

— Не — отвърна той.

— Странно, защото съм сигурна, че те чух да казваш нещо.

— Не казах нищо.

— Е, може би не точно каза, колкото издаде звук.

— Звук? Какъв например?

— Ами нещо като… вуум.

— Какво?

— Вум — повтори Сен. — Само че по-продължително. Вуууумм.

— Не съм казвал вум.

— Да, каза, каза, каза.

— Скокът на Хайзенберг ти е увредил слуха — възрази Еверет, но си беше лъжа.

Беше издал звук. Беше казал вум. Вуууумм. От онзи звук, какъвто трябваше да издаде един въздушен кораб, който скача между паралелни вселени през Портал на Хайзенберг. Сен му се намуси раздразнено, но с крайчето на окото си Еверет улови усмивката на капитан Анастейзия.

Вуум! — произнесе безгласно устата ѝ.

Над града бе паднал сняг. За момент Еверет не разпозна своя Лондон, своя Тотнъм. А после сенките, полумрачните купчини от топящ се сняг съставиха очертания. Очертания, които познаваше. Това трябваше да е извивката на Нортъмбърленд Роуд, а ето там и релсите и пероните на Ейнджъл Роуд Стейшън. Онази тъмна водна маса, като мъртво око, можеше да е само резервоарът „Локууд“. Там беше площадът до Хай Роуд. С баща му се бяха разхождали по този път през толкова много съботи. Еверет придърпа един монитор и задейства камерите на корема. Точно под корпуса бяха заснежените седалки и тревният правоъгълник между тях.

— Да — прошепна той.

Калкулацията му беше съвършена. Беше накарал Евърнес да скочи точно над стадиона.

— Къде сме? — попита Сен.

— „Уайт Харт Лейн“ — отговори Еверет. Чувстваше се могъщ, чувстваше се победител, все едно беше отбелязал гол точно между гредите на онази врата там долу. Когато Сен го погледна объркано, той обясни: — „Тотнъм Хотспър“. Единственото място, където няма да потърсят въздушен кораб. През цялото време над стадиона виси по някой, за да рекламират нещо. Скрити на открито. По времето, когато им хрумне, че не би следвало да сме тук, вече няма да ни има.

— И защо сме тук, мистър Синг? — попита капитан Анастейзия.

— Защото тук е семейството ми — отвърна Еверет. — И възнамерявам да си го върна.