Бъди ми враг

15.

Еверет се пробуди на твърдата товарна платформа натъртен и вкочанен. За момент не можа да прецени къде е. В следващия миг успя да си припомни как се е озовал там. Спомените нахлуваха. Краката на Сен, люлеещи се над празното пространство. Сен, хвърляща халва в мрака. Плачът на Сен в нощта. Топлата Сен до него, подобно на котенце, свито на кълбо на крайчето на дивана. Сен бе изчезнала, а на него му бе ужасно студено. Той се изправи на крака. Всяка кост в тялото му проскърца. Имаше главоболие. Никога не го болеше глава. Опита да изтрие съня от очите си и видя Макхинлит, който го наблюдаваше развеселено през ръба на чашата си с чай. Наля във втора чаша и кимна на Еверет да се присъедини към него.

— Откога стоиш тук?

Чаят беше много силен и много горещ. Еверет уви пръсти около чашата — „Тотнъм Троджънс“ — и позволи на топлината да се процеди в ставите му.

— Достатъчно дълго — отвърна Макхинлит.

— Тя имаше кошмар — обясни Еверет. — Някой трябваше да остане с нея. Не искаше да се връща в каютата си.

— О, не съм се съмнявал и за миг. На тази полони ѝ се угажда малко повече и тъй като сме екипаж, а не семейство, смята, че е малко по-пораснала, отколкото е в действителност. Смята, че няма нужда някой да се грижи за нея, но е обратното. Всички имаме. Саби, мистър Синг? — Макхинлит плъзна един гаечен ключ през работния плот към Еверет, който все още беше увит в завивките си. — Когато си готов, можеш да дадеш едно рамо да задвижим онази голяма вятърница, за да си намелим електричество. Свърши нещо полезно.

Но Еверет бе прекалено оглупял от съня, за да е каквото и да е друго освен безполезен. Чисто нов ден, а не можеше да мисли; небето беше ясно, а в главата му имаше облаци; студът бе остър, а мозъкът му — затъпял. После беше изтървал гаечния ключ за трети път. Когато се спусна по високия бял стълб на вятърната турбина, Макхинлит извика надолу към него:

— И къде си мислиш, че си тръгнал, малки младежо? Завържи ми ключа на въжето и си задръж двата леви лали твърдо на сушата. Днес си ми толкова полезен, колкото кокили на глиган.

От отворения шлюз за зареждане на Евърнес се спускаше нечия друга фигура. Спускаше се стремително по алпинисткото въже с развети пешове и пърхащо по вятъра перо на шапката: Майлс О’Рахили Лафайет Шарки.

— Може да отидеш на лов за нещо свястно за вечеря — извика Макхинлит. — Започва да ми дотяга от сааг чана9, без да ми се обиждат.

Шарки докосна леко земята, разкопча амуницията си, измъкна едната пушка от пешовете си и я хвърли на Еверет.

— Някога стрелял ли си с такава?

Еверет улови сръчно оръжието — разбира се, че нямаше да позволи на Шарки да го накара да изглежда като непохватен идиот от средностатистическо семейство. Отвори я, както беше виждал Вини Джоунс да прави в онзи гангстерски филм — „Две димящи дула“, и я отпусна в лакътя си. Шарки докосна периферията на шапката си:

— Бива си те из кухнята, сър. „Ще взема и дъщерите ви за мироварици и готвачки и хлебарки“, поне по думите Му. Но според моята философия не си истински готвач, докато сам не си убил вечерята си. Готварство за мъже. А сега на лов.

Вятърните турбини бяха по билото на хълма. Плиткият торф бе надупчен от бели варовикови отломки от заешки дупки. Пред Шарки се разбягваха овци — подивели и мършави. Вятърът, който трябваше да задвижва турбините, най-после успя да прогони мъглата от главата на Еверет. Очертаваше се прекрасен, ясен ден и погледът стигаше на километри. Пейзажът се спускаше, прорязан от обрасли долчинки. На юг се виждаха още няколко успоредни хълма; на север пък имаше открита, равна обработваема земя — или поне бивша обработваема земя. Виждаха се шарките на отделните ниви, но живите плетове сега приличаха на неудържими плетеници от храсти и ниски дървета, които се преливаха и в откритото под формата на зимни бурени и висока, суха трева. От пущинаците на някогашните градини се издигаха комини и покриви. Някои покриви бяха хлътнали, при което дървените им греди бяха останали изложени на стихиите като ребрата на разложено животно. Еверет забеляза лекото блещукане на далечни прозорци. Не се чуваше звук. Никакъв грохот от автомобилно движение откъм магистралата, която се виждаше между прорязаните възвишения. Никакво ръмжене на трактори или джипове. Из обраслите полета не мучаха дори крави. Никакъв звук освен свиренето на вятъра в перките на турбините над главата му. И граченето на свраките.

— Заек — извика Еверет.

На двайсетина метра от тях една заешка дупка, изкопана под бетонната основа на вятърна турбина, помръдваха носове.

— Хапва ми се нещо по-тлъстичко — отговори Шарки. — Насам.

Той обърна гръб на склона и тръгна по една овча пътека надолу към тясната долина. Само след двайсет стъпки бъз и млади чинари изцяло се бяха сключили над главите им. Клоните бяха голи и вкочанени на фона на чистото януарско небе. Шарки вдигна ръка. Еверет се закова на място. Шарки направи знак момчето да не мърда. Беше забелязал нещо през оплетените клони. Еверет не виждаше нищо. Шарки вдигна пушката си и тръгна напред. Нещо изригна от трънаците пред него. Еверет мярна сянка, която бързо се издигна във въздуха. След което пушката на Шарки изгърмя два пъти, а сянката се превъртя сред дъжд от пера. Шарки се ухили. И от двете дула на оръжието му излизаше дим.

— Това вече е добро манджари — рече той. — Можете да я донесете, мистър Синг.

Еверет откри птицата сред едни папрати, малко преди мястото, където растителността в долината отстъпваше на проскубаното пасбище, растящо по безводните склонове на хълма. Беше мъжки фазан. Гърдите му бяха разкъсани от сачмите, отпуснат и мъртъв, но все още топъл, все още кървящ. Шарки огледа добре птицата, явно остана доволен и я пъхна в един от джобовете на шлифера си.

— Баща ми имаше една теория… — започна той. — Повече философия и правило в живота всъщност. Като малки никога не ядяхме четириноги, птици или риба, която сам не е убил; или ги колеше, или ги улавяше. А когато поотраснахме, започнахме сами да ходим на лов. Според мен всеки от семейство Лафайет Шарки се е родил с въдица в ръка, а щом станахме достатъчно големи, за да държим оръжие, без да се гръмнем сами в крака, повечето дни ловувахме. Сигурно съм убил или уловил и сготвил почти всяка проклетия, която лети, пълзи или плува. Разбираш ли, татко вярваше, че ако ядеш месо, което е принадлежало на живинка, трябва да си готов сам да ѝ отнемеш живота. Да купиш парче месо от магазина, не беше просто неуважение към безсловесната твар, чийто живот е отнет заради теб, а проява на малодушие.

— Понякога готвех заедно с баща ми — каза Еверет.

— Всеки мъж трябва да знае как да изхранва себе си или своята челяд.

— Готвил съм миди. Кълцаш дребния лук на ситно и го сотираш в масло, добавяш чесън и чаша вино и докато все още дими, добавяш мидите, по възможност все още живи. Когато всички черупки се отворят, са готови.

Шарки се усмихна.

— Значи принципът ти е ясен.

— Но също мисля, че ако наистина убиеш нещо, тогава трябва да го изядеш. Не по-малко неуважение е да убиваш заради самото убиване.

— Има доста създания, които убиват заради самото убиване — каза Шарки. Той презареди пушката.

Слънцето се издигаше към най-високата си зимна точка, а Шарки и Еверет си проправяха път през долината към равнината в ниското. На три пъти Шарки спираше и вдигаше ръка, когато долови раздвижване, нечие присъствие, нещо из шубраците, което Еверет не успяваше да усети. Всеки път вдигаше пушката, но не стреля.

— Шарки, във вашия свят, когато опитвахме да се доберем до Германия, наистина ли щеше да ме предадеш на шарпите?

— Да, щях, мистър Синг. И вярвам, че ти дължа обяснение за действията ми. Аз не съм добър човек. Никога не съм бил и никога няма да бъда, независимо че словото Му е на устните и в сърцето ми. Вършил съм лоши неща, мистър Синг. Срамни, ужасни неща. Майлс О’Рахили Лафайет Шарки, отговорник по товарите, войник на съдбата, търсач на приключения и джентълмен. Бил съм всички тези неща и неизменно съм бил грешник и неверник. Бях прокълната душа, обречен да се скитам по Земята без надежда и дом. „Скитащи звезди, за които се пази мрачна тъмнина до века.“

— Чух, че си убил баща си, защото е ударил майка ти.

— Кой ти го каза?

— Сен.

— „Избави ме, и изтръгни ме от ръката на чуждите деца, чиито уста говорят суета. И чиято десница е десница на лъжа.“ Досега не си ли саби, че половината от думите на онази полони са лъжи? Номерът е да научиш коя половина. Не, мистър Синг. Много грехове могат да прокудят един мъж от сърцето и дома му. В продължение на години бях странстваща душа; достатъчно е да знаеш, че повече не мога да се върна у дома. Капитан Сикссмит ме намери на улиците на стария Стамбул, войник на съдбата, наемник, човек с пари в главата, и ми даде надежда и дом. Онзи кораб там горе е най-близкото до рая, което някога ще имам. И ако не към друго, съм му верен и няма да позволя на нищо да го заплаши. И ще направя всичко, за да е в безопасност и да продължава да лети. Длъжник съм му. И аз имам своята амрия, както му казват тези хора. Нищо лично, мистър Синг.

— Разбира се, че не, мистър Шарки. — И ще го направиш отново, помисли си Еверет. Без колебание или без дори да си помислиш, че ще сториш нещо нередно. Сега съм в безопасност, защото всички заедно сме в опасност, но когато настъпи моментът за избор между мен и кораба, ще ме продадеш. Няма да бъде лично; а деяние, продиктувано по силата на честта на Дълбокия Юг.

— Шшшт. — Шарки вдигна ръка. Бяха излезли на стар, изоставен селски път в долината, толкова обрасъл, че приличаше на тунел под надвисналите дървесни клони. Тук не ставаше за лов. Шарки се обърна към една рухнала фермерска порта в полето. — Заек.

— Къде? — прошепна Еверет.

— Там.

Момчето погледна по линията, в която сочеше пръстът на Шарки. Наистина беше заек, изправен и изпълнен с подозрителност, в най-далечния край на полето, където земята се издигаше срещу буренясалите покрайнини на изгубеното шосе.

— Никога няма да го уцелиш оттук с това — каза Еверет.

— „Той ще се появи сигурно, както зората.“

Шарки прибра пушката. От един джоб в шлифера му, който Еверет досега не бе виждал, мъжът извади елегантен револвер със сребърна дръжка. От друг таен джоб извади дълга метална тръба, която зави на дулото на револвера. От бракониерския джоб, където бе скрил фазана, извади кутията си за пури. С едно завъртане я преобразува в нещо, което приличаше на дървен приклад. Прикрепи го към дръжката на пистолета с едно изщракване. Револверът се бе превърнал в бижу винтовка.

— Айзенбах от Мюнхен в стария Горен Дойчланд. Най-добрият проклет оръжейник в света… или в който и да е друг свят, като заговорихме. — Шарки зае позиция за стрелба, прицели се и изпусна бавно дъх.

Изстрелът отекна. Заекът падна, убит на място. Куршумите на винтовките летят по-бързо от звука, помисли си Еверет. Животното бе мъртво преди още да е успяло да чуе убийствения гърмеж. Еверет изтича да донесе заека. От жив до мъртъв, само в рамките на миг. Беше видял този миг, малко потръпване, лекия изблик на живот, когато точният изстрел на Шарки мина безпрепятствено през главата на животното. Дори не бе разбрало. Смъртта беше да не знаеш. Беше нищо. Отсъствие. Заекът все още бе топъл в ръцете му. Козината му беше много мека. Еверет чувстваше как кръвта мокри пръстите му. Бащата на Шарки беше прав. Беше въпрос на морал да ядеш единствено онова, което си готов да убиеш.

— Никога досега не съм готвил заек — извика момчето.

Отсъствието на звуци от машини беше зловещо. Гласът му прозвуча високо и фалшиво, сякаш всяко растение и всеки облак го бяха погледнали укорително. Шарки махна на Еверет да се приближи. С два сръчни удара на ножа мъжът разряза и изкорми заека.

— Окачи го за ден-два и ще бъде бона. — Двамата продължиха нататък. Шарки не спираше да оглежда линията на живия плет по посока на комините на една изоставена ферма, които се издигаха от плетеницата на изоставената ѝ градина. — Наоколо може и да гнездят птици. Пилешкото е национална страст за нас, южняшките момчета.

Звукът бе нисък и мек и се разнасяше надалеч и ясно през тази призрачна Англия: ударите на перките през въздуха. Еверет погледна зад себе си. Горе на хълма вятърната турбина се въртеше. Стори му се, че вижда нечия фигура, просто петънце, което се издигаше от главината на ротора към отворения шлюз в търбуха на Евърнес. Помаха, макар да знаеше, че няма начин Макхинлит да го забележи. Въздушният кораб висеше над хребета като облак.

— Идвате ли, мистър Синг?

Къщата беше провинциално място за отдих. На задушения от бурени чакъл стоеше едно мъртво ауди. По жлебовете и цепнатините на колата растеше мъх. Бурните ветрове бяха разместили разхлопаните керемиди на къщата, за да открият слабите места и в продължение на няколко зими да оголят по-голямата част от покрива. Таванът бе преустроен в нещо като работилница. Олющени стени, разлепени тапети и рухнал гипсокартон по бюра и офис столове. Всички прозорци бяха счупени; по вятъра се вееха напоени от дъжда, избелели завеси. Еверет подуши гниещи килими и мухъл. Градините и моравите бяха превърнати в гъсти джунгли. В задръстения от листа плувен басейн имаше нещо синьо, подпухнало, светло и много, много умряло.

Шарки поклати глава.

— Не ми се вярва наоколо да има много пилешко.

Нещата се спуснаха рязко, бързо. Избликнаха иззад ъгъла на къщата. Еверет ги видя — три тъмни, ниски тела, по същото време, когато чу Шарки да вика предупредително. Рефлексите му се задействаха инстинктивно. Пушката изщрака, отново цяла, предпазителят беше вдигнат; прицели се и дръпна спусъка. Откатът едва не го събори, но изстрелът отнесе първото създание, връхлитащо през двора. Другите две продължиха напред. Еверет се забори с пушката. До него Шарки извади другата пушка. Двете равни пуквания накараха от околните дървета да литнат ята от птици.

— Добре ли сте, мистър Синг?

— Да — беше стрелял и убил, без да мисли. — Добре съм.

— Имате точен мерник, сър.

Еверет се приближи да огледа мъртвите неща. От такова късо разстояние рязаните пушки бяха брутално оръжие. Телата бяха ужасно обезобразени. Но нямаше как да ги сбърка. Кучета. Кльощави, озъбени и изгладнели. Едното имаше лисичия външен вид на териер, другото — наострените уши на овчарка. Третото бе по-голямо, с къдрава козина и дълги уши на обикновен пудел, но всички изглеждаха така, сякаш вече наполовина са се разделили с първоначалната си порода и повече наподобяват предците си вълци. Кучешката ДНК всъщност не беше чак толкова разнообразна. След още десетина поколения вероятно отново щяха да се превърнат във вълци.

От очите, ушите и ноздрите на мъртвия териер изтичаше чернота и образуваше локва под главата му. Локвата се движеше, кипеше, сякаш оживяла от милиони насекоми. Движеха се, издигаха се на купчини, променяха формата си. Това не беше кръв. Еверет отстъпи. Сега чернотата се изливаше от очите, ушите и ноздрите на другите кучета и оформяше потоци, които пресичаха тухлите на автомобилната алея, протичаха един към друг, целенасочено и интелигентно. Потоците се сляха с локвата от кипящата чернота около мъртвия териер.

— До мен, мистър Синг — обади се Шарки. Еверет отстъпи от масата от бълбукаща чернота. — Можеш ли да презареждаш пушка?

— Да, сър.

— Направи го, бързичко. Ще ти потрябва.

Еверет отвори пушката и пъхна два нови патрона. Шарки държеше на прицел с револвера и пушката си чернотата, по чиято повърхност вече се появяваха мехури. От мрака изникваха очертания, след което се разединяваха и разтваряха в течността. Очертания като малки ръце и лисичи глави, птичи криле и разтворени челюсти, виещи от тъмнината. Чернотата потрепери и се оформи като глава на куче, която опитваше да се освободи от течността. Разпадна се безформено. После чернотата потръпна отново и пак оживя — куче, вълк, цербер, черен и огромен, с приведена, изгладняла глава.

— „И на челото ѝ имаше написано име: ТАЙНА; ВЕЛИКИЙ ВАВИЛОН, МАЙКА НА БЛУДНИЦИТЕ И НА ГНУСОТИИТЕ НА ЗЕМЯТА“ — каза Шарки. — Върни се в смолните кладенци, изчадие сидимско!

Еверет стреля — част от секундата по-късно. Адският вълк се разлетя на парчета в експлозията на черната течност. Чернотата покапа от клоните на обраслите дървета и потече по фасадата на къщата и изящните извивки на изоставеното ауди.

— „Та ще очисти левийците, и ще ги претопи като златото и среброто“ — обяви Шарки, като вдигна оръжията си.

Капките черна тиня пробягаха по улеите между тухлите на алеята. Струйките се сляха, потекоха заедно в потоци, в локва около мъртвия териер. Локвата се надигна в мехур, по повърхността ѝ се стрелнаха шарки, сетне се свиха в спазъм и отново оформиха цербера.

— Оттегляме се, мистър Синг — каза Шарки. — Бавно. И гледай да оставам между теб и изчадието. Не сваляй очи от него.

Адският вълк приклекна. Наежен. Оголи черни зъби. От острите им ръбове покапа черна течност. Изръмжа. Ръмженето прозвуча като разкъсани черни неща.

— Бавно и постепенно, мистър Синг. Държа го на мушка. Не мога да го убия, но мога да го поизмъча. Колко патрона имаш?

— Четири.

— Аз също. И каквото е останало в револвера.

Недостатъчно, помисли си Еверет. Церберът се приведе още повече, а краката му се напрегнаха за скок.

— Когато ти кажа, бягай. Бягай така, все едно всеки дявол от деветте кръга на ада иска душата ти.

— Но, Шарки…

— Ти си единственият, който може да спаси кораба от този забравен от Бога свят. Готов?

И церберът скочи. Когато увисна във въздуха, сякаш закри цялото небе. В този момент Еверет разбра, че Шарки е мъртъв и че той е мъртъв, по-лошо от мъртъв — че ще ги погълнат, обладани; бяха обречени да се превърнат в бездушни кукли на конци в плен на мрака вътре, подобно на кучетата. А после се разнесе високо скърцане, което събори Еверет на колене. Звукът бе така остър, че се принуди да притисне ушите си с длани. Видя как адският вълк се превърна в голям, летящ плисък от чернота, който се изсипа на земята като пороен дъжд.

Въздухът се накъдри като мараня и се превърна във фигури с шлемове, бойни раници и броня в медни цветове. Шестимата войници обградиха Еверет и Шарки с прицелени оръжия. Шарки внимателно остави на земята пушката и винтовката, след което вдигна ръце. Кимна на Еверет да направи същото. Двама войници провериха пръските чернота по тухлената настилка. Единият вдигна нещо като сканиращо устройство. Другият насочи оръжието си към черното петно — оръжие, каквото Еверет дотогава никога не бе виждал.

— Няма активност, мадам — каза мъжът със скенера. — Мъртво е. За постоянно.

Вторият войник метна оръжието си през рамо и го закопча в скобата му.

Един от войниците пристъпи и докосна яката си. Сложно устроеният му шлем се разгъна като устата на насекомо. Като в „Хейло“, помисли си Еверет. Във вътрешността на бронята се оказа жена в началото на трийсетте, с четвъртито лице и руса коса, която потъмняваше до черно в корените. Беше от тези, които виждаш в някое начално училище или докато търси място за паркиране пред „Теско“, а не в бойно снаряжение, след като току-що е размазала някакво зло, течно зомби без душа, из целия двор на провинциална къща в руини.

— Аз съм лейтенант Елена Кастинидис от отряд „Агистрат“ №27, Оксфордско командване — представи се тя. — Арестувани сте.