Бъди ми враг

23.

Танцуваха на Луната, Шарлът Вилие и нейното копие Чарлз. Помещението бе поредното бяло Трин пространство, но в ниската гравитация двамата се издигаха и въртяха като ангели. Той носеше официални бяла вратовръзка и бял фрак; тя носеше оперни ръкавици, бижута и дълга бална рокля от черно-бял шифон, който пърхаше като пеперудени криле, докато тя се плъзгаше и политаше през белотата. Беше старомоден бален танц, с хореография за лунни условия, под песенния съпровод на известен в миналото естраден изпълнител. Беше едно от най-красивите — и в същото време най-неправилните — неща, които Еверет М беше виждал през живота си.

Шарлът Вилие мярна Еверет М и Мадам Луна, докато Чарлз изпълняваше поредица от плъзгащи се стъпки по белия под. Тя се измъкна без усилие от прегръдката му и полетя през разделящото ги пространство, за да се приземи, лека като пух, точно пред Еверет. На горната ѝ устна имаше една-единствена капчица пот. Косата и гримът ѝ бяха безупречни. Слоевете и воалите на роклята ѝ се слегнаха бавно около нея.

— Мистър Синг.

— Направих го.

Дали не видя как на червените устни на Шарлът Вилие потрепва едва забележима усмивка?

— Отлично. Доказа, че може да ти се има доверие. Орденът ще има отново нужда от специалните ти умения. А междувременно препоръчвам почивка и обнова. Заслужи си ги. А сега, ако ме извиниш, трябва да се преоблека. — Тя погледна бързо своето копие, който приглади пешовете на фрака си и се поклони леко и стегнато.

— Къде ще ходите?

— Трябва да се върна обратно. Ако не си забравил, се представям за служител на Социални грижи.

— Няма да се върна у дома?

— Не, Еверет. Нали си под прикритие. Стига да си там, семейството е в безопасност от действия на копието ти. Нагаждаш се добре. Изключително доволни сме. Младежите са такива упорити дребосъци.

Шарлът Вилие се завъртя във вихър от шифон и воал.

— Ами моето семейство? — извика Еверет М. — Ами мама, сестра ми, на този свят тук? — В белотата се отвори тъмен кръг. Шарлът Вилие изчезна в него. — Знаят ли изобщо, че съм жив? — Проходът се сви и затвори като ирис.

Чарлз Вилие огледа Еверет от главата до петите в изцапаното, издраскано трико на Трин.

— Мистър Синг — повика той през бялото пространство. — Бойната броня?

— Моят аспект е бил унищожен — каза Мадам Луна. — Наан не са успели да ме победят. Но в същото време и аз не съм успяла да ги победя. Най-безопасният курс за действие е бил самоунищожението.

Мадам Луна го очакваше със скръстени ръце, когато Порталът на Хайзенберг го взе от гърба на Евърнес, за да го отведе обратно до далечната страна на Луната на З₄. В тези ръце никога нямаше емоция, на това сиво лице, в тези сиви очи, но Еверет почувства, че го огледаха, дълбоко под кожата, със сетива, които бяха различни от зрението. Дали беше забелязала Наан възела, свит около гръбначния му стълб? Знаеше ли вече за сделката, която беше сключил с Наан? Всички Трин бяха един Трин. Дали някакво странно квантово оплитане не ги свързваше през пространство и вселени? Дали знаеше, но не я бе грижа? Бели Трин, черни Наан, имаше ли някаква разлика между тях? А и Мадам Луна беше сива… За пореден път Еверет М се зачуди дали шейсетте години, които човечеството бе прекарало в изучаване на Трин, е разкрило друго познание освен онова, което Трин искаха то да знае.

— Добре дошъл отново на Земя 4 — беше казала Мадам Луна, като тръгна редом с него. — Моля, ела с мен. Агентът на Множеството танцува.

Чарлз Вилие внимателно се освободи от белите си танцови ръкавици, докато приближаваше Еверет и Мадам Луна.

— Има ли някаква опасност?

— Трин и Наан са несъвместими — отговори меко Мадам Луна.

— Добра работа, Еверет. — Чарлз Вилие плесна леко Еверет М по рамото с ръкавиците си, докато го подминаваше. — Копието ми ще те чака при портала.

Туп-тап. Драс-подрас.

Никакъв отговор.

После по-високо. Троп-потроп-троп-троп.

— Какво има?

Еверет звучеше по точно определен начин, когато вършеше нещо и не желаеше да го безпокоят. Не по начина, по който звучаха омитата, когато се забавляваха сами. Поне това ѝ беше известно как звучи. Този път приличаше на истински зает оми.

— Може ли да вляза?

— Ако искаш.

Сен плъзна вратата на каютата му. И незабавно възкликна:

— Пълно е със звезди!

Меко сини звезди, които висяха във въздуха, въртяха се бавно, носеха се като пух от цъфнали бодили в лятна вечер. Синьото огряваше лицето и ръцете на Еверет. Дирижираше звездите така, сякаш бяха оркестър, всяко негово движение запращаше във въртеливо движение по едно съзвездие. Еверет почукна малка кутия на сгъваемата си масичка и звездите бяха всмукани в нея.

— Ах, върни ги, моля. Бяха красотия.

Прокаран пръст по повърхността на устройството — Паноптиконът, припомни си Сен, и защо ли винаги избираха такива големи думи, от които ти се схващаше устата? — и меките звезди за пореден път изпълниха тясната лати. Сен разгъна малката дървена седалка зад вратата и намести кльощавото си задниче на нея.

— Еха. Като най-хубавата коледна украса във вселената. — Тя наблюдаваше как Еверет върти звездите в едната и другата посока. Ръцете му танцуваха през светлината. Движиш се добре за сухоземно, помисли си момичето. Не се замисляш дори. Целият си там; и разместваш звездите. Омитата изглеждаха най-добре, когато вършат нещо. И бяха най-добри, когато вършат нещо. Всички неприятности, из всички светове, идваха от омита без работа. Всички светове, повтори си тя. — Е, какви са тези неща?

— Това са всички светове, където скоковият пистолет е изпратил жертвите си.

— Светове. — Сен все още не успяваше да възприеме напълно тази гледна точка към вселената. Вселената беше онова, което виждаш, когато летиш над облаците по време на нощен курс: звезди, луни и такива неща. Вселената беше там навън. За Еверет Синг вселената не беше друго освен Земи, като перли на огърлица. Не там навън, а ей там. Точно до теб, близо като въздуха в дробовете ти, но това никога не ти става ясно напълно. — Значи работи.

— Работи, в известен смисъл.

— О, Еверет Синг…

— Разполагам с всички местонахождения. Ето ги. — Еверет отметна дълбокия син въздух. Звездите между него и Сен се завъртяха. — Една от тези точки е баща ми. Просто не зная коя.

— Но ти каза, че Панпи… нещото… тази кутия… каза, че можеш да я включиш в скоковия пистолет и тя ще разчете квантовото ехо.

Беше запомнила тези думи. Не беше глупачка — повече от всичко ѝ се искаше той да е наясно с това, — но квантовите работи ѝ замайваха главата дори повече от джилионите и зилиони други Земи. Сигурно беше трудно човек да е на негово място, главата ти винаги да е препълнена с тези неща, да кипи и прелива.

— Да, но не ми казва кога. Няма индикация за поредността. — Той отново завъртя звездите. Улови една и я издърпа, за да я разгъне до възел от кодове. — Това е времето, когато направихме скока от моя свят до Земя 1, но го знам единствено, защото разпознавам кода. Не записва кога сме направили скока, а само къде сме отишли. — Едно помахване на ръката му накара грейналия свят да се завърти.

— Но той е там.

— Да, той е там.

— Ами тогава просто трябва да посетиш всяка една от тези бледи сини точки и накрая ще го откриеш. Готово. Проблемът решен. Бона, а? И по пътя можеш да ни откараш на някой свят, където да си намеря грим и дрешки…

— Страхувам се, Сен.

Тя стана от малката си дървена седалка, пристъпи през звездите и седна на ръба на хамака до Еверет. Формата на тъканта ги приближи един до друг. Той беше голям и топъл, и твърд, момичето усещаше страха му. Страхуваш се от цяла вечност, оми, помисли си Сен.

— Искам да кажа… бях толкова сигурен, че е жив, че е в безопасност и че някой се грижи за него, но не го знам със сигурност, нали? — продължи Еверет. — Агистратът ми каза, че Целостта на световете е много голямо място. Досега не осъзнавах какво значи това. Вече видяхме какво е на този свят… А има светове, където нещата ще бъдат далеч по-зле.

Сен го улови за ръката. Беше ледена. По перваза на илюминатора се бе натрупал оксфордски сняг. Прекалено дълго бе работил сам, без да се раздвижи. Нямаше как да ти се отрази добре. Тук беше студено, но не чак толкова студено, както последния път, когато Еверет Синг беше прекарвал по цели часове във взиране в програмен код, в опити да го накара да заработи. Евърнес отново бе привързан сред зимните снегове, които покриваха района на Мюзиъм Гардънс, и се презареждаше от оксфордските вятърни турбини. Ани и Шарки бяха поканени на вечеря — гости на агистратите от всички колежи. Тъкмо поради тази причина Шарки не бе пропуснал да се въоръжи двойно. На тези агистрати не можеше да се има вяра. Сен с очите си бе видяла колко бързо променят решенията си. Нямаше представа какво ще се случи на бригадния генерал, но подозираше, че едва ли ще е приятно. Тези хора бяха безмилостни. Налагаше се да са такива. Така че беше нормално. Генералът беше наранил Еверет. Макхинлит бе пък излязъл да пийне с войниците. Сен се надяваше да не се забърка в някоя юмручна схватка. Известно ѝ беше какъв става, когато се налее с буваре. Евърнес принадлежеше само на нея и Еверет, а той се криеше от часове в своята лати и си играеше със звезди и вселени. Една полони нямаше как да не се отегчи, така да се каже.

— Но пък и по-хубаво, Еверет Синг. Там е работата, нали? При толкова много светове шансовете са човек да се окаже на някой бона, вместо фантабулоза или наистина, наистина мийзи свят.

— Току-що изобрети наново Принципа на посредствеността — каза Еверет.

— Ей! Да не твърдиш, че съм посредствена? — Сен почувства как той стиска ръката ѝ.

— Това е важен научен принцип. Научих за него от баща си. Според този принцип няма нищо специално в нашата Земя, нашата слънчева система, в нас. Нямаме специално отредено място във вселената или в която и да е вселена. Не сме центърът на нещата.

— Не зная за тебе, Еверет Синг, но аз съм си доста специална — заяви Сен. — И ти също. — При което тя усети как той затаява дъх до нея. — Бива си те.

— Видях очите му, Сен. Искаше от мен да сложа край. Не можах. Не беше моят баща… но и беше.

— Не бях там, но съм виждала нещо такова. Имаше един оми в Хакни, пристанищен хамалин, работеше на долстънския Четвърти док. Нали разбираш, не можеше да лети, защото нещо не беше наред с лели нелите. Равновесието му беше мешигенер… няма как да летиш, ако равновесието ти е зле. Постоянно ще падаш по гозба. Но си имаше дъщеря… и я обичаше до смърт… и тя можеше да лети, и летеше, на Английска роза. Беше чирак машинист, и той я обичаше, но тя умря. Заради злополука със зарядното рамо. Беше ужасно. Всички я видяха. Просто някак… затанцува… а после нямаше нищо, просто изгоряло нещо. Ужасно, ужасно, Еверет Синг. Но този оми, след това, светлината изчезна от юсите му. Не му оставаше нищо, за което да живее. Един ден се качи до дока, където тя умря, и всички закрещяха: Какво правиш там горе? Слизай, мешигенер глупако такъв, и той падна. И умря. О, толкова беше тъжно, Еверет Синг, защото всички знаеха, че отдавна си беше мъртъв. Беше умрял, когато тя умря. Виждаш го в очите. И аз видях очите му, Еверет Синг. Наистина. Забелязвам такива неща. Ти ми каза, че е изгубил жена си и всичко заради онази чернилка. Това би убило един оми вътрешно. Умрял е, когато тя е умряла. Просто е изчаквал да падне. Не си сторил нищо лошо.

Тя прегърна Еверет. Той се съпротивляваше. Понякога беше толкова скован и не като нашите. На какво ли ги учеха онези семейства от Земя 10?

— Трябваше да мога да го направя — каза Еверет.

— Не, не трябваше. На колко си? Четиринайсет? Не. Нее. Никога. Шарки постъпи както трябва. — Хамакът се олюля леко, когато Евърнес бе подхванат от надигащия се вятър. Северозападняк, пошушна опитът на Сен. Пак се задаваше сняг. Тя потръпна. — Еверет Синг…

— Защо винаги ме наричаш така? — попита той. — Еверет Синг. Никога просто Еверет.

— Де да зная. Някои хора, ами просто им трябват две имена, за да ги държат здраво. Но сериозно, сериозно сега: Еверет Синг, там, със слънчевата пушка…

— С кое?

— Нещото, с което прасна Лондон.

— Слънчева пушка?

— Е и? По-добро име е от бръснач. Както и да е… — Тя го сръга в ребрата, а после си спомни, че вероятно там още го боли. — Извинявай, извинявай, извинявай. Еверет Синг. Когато беше насочил слънчевата пушка срещу Оксфорд… тук, щеше ли?

— Щях ли какво?

— Ох, такъв си наф… Щеше ли да натиснеш спусъка? И да разтопиш всичко това на… стъкло?

— Той беше прав. Нямах необходимата енергия. — Но в синкавата светлина Сен виждаше как Еверет се е вторачил безжизнено пред себе си, към вратата на каютата, а краката му потрепваха така, както когато хората лъжат.

— Но ако имаше…

— Да. Щях. Щях, защото го мразех. Мразех Наан. Мразех този свят. Мразех Инфундибулума. Мразех всичко, защото не съм искал да ми се случва. И поне веднъж щях да покажа на хората на какво прилича тази омраза. Като нещо толкова ярко, че дори не можеш да го погледнеш, защото ще прогори очите в главата ти. Вярно, не можах да помогна на Теджендра, но четиринайсетгодишният пред теб можеше да натисне един бутон и да изсипе слънцето върху всички тези хора тук. Но ти каза нещо. Каза, че ако го направя, ще бъда като него. Като другия Еверет. Но грешеше, Сен. Не виждаш ли? Вече съм като него. Аз съм той и той е мен. Всичко, което съм аз, е и той. Ето защо не можах да го победя в Абни Парк. И заради това той не можа да победи мен. Защото всичко, което е той, съм и аз. Омразата в него… и нея я имам. И видях онзи бутон, и видях омразата, и видях какво му е причинила, и си казах: Няма да бъда такъв. Няма да сторя онова, което той би сторил.

Сен се отпусна в него, обгърна го с ръце.

— Аламо, Еверет.

— Сен.

— Какво?

— Излъгах.

— Аз лъжа постоянно — каза Сен, като се гушна в Еверет и залюля боти. Но после осъзна, че Еверет не е ветровик и не може да разбере кого можеш да излъжеш и кого никога не бива да лъжеш. — Искам да кажа… това е нещо по-особено при нашите, Еверет…

— Имаше енергия, Сен. Имаше достатъчно енергия. Таблото светеше в зелено. Излъгах. Исках да си помислиш, че нямам избор, че няма начин да постъпя неправилно. Защото тогава всичко щеше да изглежда наред. Нямам избор. Но имах и едва не го направих. Имах избор.

— И избра правилно, Еверет.

— Да, така е. Но се боя, че следващия път… а ще има следващ път… няма да постъпя правилно. — Той я погледна бързо. — Нарече ме Еверет. Три пъти.

— Три пъти за щастие — припя Сен. — Чукни тестето три пъти. О! — Чак сега си припомни защо беше подраскала на вратата му. — Ето. Да ти покажа нещо. — Тя измъкна една карта от вътрешността на якето си и я сложи върху Панопти-чудесията. Звездите изгаснаха. — Току-що я завърших. Какво мислиш за нея? Бонару, а?

На картата беше нарисуван въздушен кораб, не издължена, аеродинамична небесна акула като Евърнес, а по-стар модел, от онзи вид, който човек можеше да види в музея на въздушните кораби в Кардингтън. Като голяма сребриста наденичка. Излиташе от картата, с насочен нагоре нос. В дъното на картата, при опашката на въздушния кораб, избликваха слънчеви лъчи. Беше открила слънчевото изригване в старо списание, което бяха купили при последния им курс до Атланта. По това време в града се провеждаше някакво събитие, свързано с ретро бъдещето, в което всичко трябваше да изглежда футуристично, но старомодно. Въздушният кораб идваше от учебник по история. Сандъкът под хамака на Сен бе пълен с гримове с изтекъл срок на годност и обезобразени книги и списания, от които бе изрязвала идеи за карти.

— Чудно — каза Еверет. — Харесва ми слънцето. Като от 20-те години на двайсти век.

Сен изпъшка от досада:

— Това не е слънцето. Портал е. Портал на Айн… Хайзенберг.

— Аа, еха — възкликна Еверет. В очите му се бяха появили пламъчета. Бона. — Как се казва?

— О, това още не съм го измислила. — Сен извади писалка от джоба си и внимателно, бавно изписа една дума със сребристо мастило. Почака и духна върху картата, за да изсъхне. Звездите закратко изпълниха каютата, след което изчезнаха, когато отново остави картата върху устройството. Евърнес. — Ето. Казах ти, че ме бива с имената.

Еверет посегна към картата. Сен го перна през пръстите.

— Имаш си своя. Тази е за мен. Моята карта. — Тя я целуна. Миришеше на мастило и току-що изсъхнало лепило, на стар вестник, на предполагаемо бъдеще.

— Какво означава? — попита Еверет.

— Не зная — отвърна Сен. — Ще открия. — Тя извади тестето от якето си и прибра картата в него. За пореден път каютата на Еверет се изпълни със звезди, които не бяха звезди, а точки надежда в Целостта На Всички Светове. — Еверет, може ли?

— Какво?

— Да преместя звездите.

Той се усмихна. Не се усмихваше често, но бе един от онези оми, които, когато го стореха, огряваха стаи, сърца и самия живот.

Сен пъхна ръка в сияйното звездно поле, раздвижи я наляво-надясно, дръпна я и отново я протегна. Очите ѝ се бяха разширили, докато меките топки като пух от бодили се въртяха около нея.

— И къде ще ни отведеш сега? — попита тя.

— Както и сама каза: не зная. Всяко място е подходящо. Ти избери.

— Аз?

— Защо не? — Дъхът на Еверет излизаше на пара в хладната каюта. — Избери си свят. Който и да е свят.

Колата бе черна, полирана, лъскава като масло. Мерцедес S-класа. Вече се бе научил да различава колите на Земя 10. S65 AMG, 5980 куб.см битурбо и мощност от 604 конски сили. Въглеводородните двигатели може и да поглъщаха на една хапка огромно количество ресурси и да съсипваха околната среда, но когато бъдеха форсирани, мощта им бе потресаваща. Колата беше черна, полирана, лъскава. Като Наан.

Бяха си проправили път по магистралата от Портала на Хайзенберг във Фолкстън и сега едва пълзяха във вечерния трафик надолу към Едмънтън и Тотнъм. В двата дни, прекарани из други Земи, бе настъпило затопляне. Мерцедесът газеше из черна киша. В канавките имаше натрупан сив сняг; пешеходците подбираха внимателно пътя си през наполовина размразените езера от размекнат лед. Добре дошли на планетата Хакни.

Светлините започваха да се включват надолу по Стамфорд Хил. Пластмасовите табели на магазините бяха ярки и крещящи, прозорците на автобусите — замъглени. Някаква жена с пет кучета на каишки тъкмо напускаше Гробищния парк „Абни“. Всички кучета теглеха в различни посоки. Жената опитваше да улови плетената шапка на главата си и едновременно да държи под контрол животните. Тук, но в друг свят, бе излязъл тичешком от същата порта на гробището за автобус №73, а една такава кола го бе прегазила. Жената до него бе седяла на същото място както и сега, на задната седалка, леко изправена, скръстила спокойно ръце в скута си. Мъжът зад волана на този мерцедес S-класа вероятно бе шофирал и колата, която бе премазала Еверет М.

Докато автомобилът подминаваше автобусната спирка, Еверет М почувства сърбеж на врата си. Гъдел, който първоначално пренебрегна, но постепенно стана по-натраплив и по-натраплив. Трябваше да се почеше. Иначе щеше да полудее. Опита да облекчи сърбежа с помощта на яката на училищния си блейзър. Не свърши работа. Накрая посегна и започна да се чеше, докато не му се стори, че кожата му е на път да се разрани, а ноктите му да се нацепят. Докато мерцедесът прелиташе покрай портата на „Абни“ и жената, която се бореше с кучетата, той почувства как нещо се изплъзна от врата му и падна в ръката му.

Шарлът Вилие го стрелна с неодобрителен поглед. Никакъв шанс да убедиш Роудинг Роуд, че си от Социални грижи, помисли си Еверет. Не и с тези S-класа и палто от естествена кожа. Изчака, докато тя отмести очи, за да проучи нещото в ръката си. Приличаше на малък паяк. Черен, разбира се, лъскаво масленочерен. Наан черен. Прекалено много крака, за да е паяк. И нищо наподобяващо отпред или отзад. Беше се вкопчил в дланта му. Възможно най-малкият нашественик.

За момент си помисли дали да не го плесне на ръката на Шарлът Вилие. Виждаше се малък овал от открита кожа на мястото, където ръкавицата ѝ беше разкопчана. Щеше да се наслади на изненадания ѝ поглед, когато почувства как нещото прониква през кожата ѝ, когато очите ѝ почернееха, докато Наан я изяждаха отвътре. Не. Нуждаеше се от нея, за да го изведе от този свят, обратно при истинското му семейство. Шофьорът предлагаше на прицел прекрасни пет сантиметра кожа между яката на шофьорската си куртка и долния ръб на фуражката си. Не. Той шофираше. Два пътни инцидента пред „Абни“ ставаха прекалено много. Я почакай. Цял един свят бе негов.

Еверет сви юмрук, щом колата зави по Нортуолд Роуд. Наляво по Роудинг Роуд, нагоре между ярките къщи, докато топящият се сняг шипеше между гумите на колата, а в ръката му имаше Наан паяк. Все още му бе студено. Толкова студено. Знаеше, че винаги ще е така.