Бъди ми враг

5.

Порталът беше неонов пръстен, зелено в синьо, синьо в червено. Влезе — и излезе от портала, а по петите му прекрачи и последният войник. Между него и бялата светлина не съществуваше нищо. Не знаеше как долови, че войникът се е появил зад гърба му. Не виждаше, чуваше или чувстваше каквото и да е, но знаеше, че войникът е там, така че се завъртя, претърколи се, хвана на мушка целта в рамките на един миг. Топчето за пейнтбол просвири покрай ухото му и се пръсна като смачкано зелено насекомо върху стената на лабиринта. Използва една-единствена мисъл, за да изстреля игла от отвора, който се появи на ръката му. Иглата се заби точно между очите на професионалния войник. Еверет не свали мушка от целта си. Вместо това премести дулото няколко пъти наляво и надясно, за да обхване лабиринта. Чисто. Нагоре и навън.

Чарлз Вилие чакаше в преддверието. Изръкопляска леко. Ръцете му издадоха слаб, сух звук в голямото бяло помещение. До него стоеше жена. До такава степен приличаше на специалния пратеник на Множеството Вилие, че двамата като нищо можеше и да са близнаци. Еверет М подозираше, че бяха още по-близки. Жената бе облечена в дрехи, които силно му напомняха за модата на 1940-те — тясна пола, мрежести чорапи, набрано в талията, но широко в раменете сако, малка кокетна шапчица с дантелена воалетка, която покриваше очите ѝ. Устните ѝ бяха наситено червени, вампирски червени. Можеше да е единствено от З₃, онази странна паралелна земя без петролни залежи.

— Моето копие, Шарлът Вилие — представи я Чарлз Вилие.

Еверет М настръхваше от човешките копия. Съществуваха много „ти“, за които министър-председателят Портильо внимателно бе избягнал да говори. Понякога бяха от един и същи пол, друг път, като в случая с Чарлз и Шарлът, не бяха. Еверет М беше чувал градските легенди за копията — че могат да споделят мислите си през вселените; че мнозина известни хора са били подменени със злите си алтернативни „аз“, без някой да разбере; че никога не бива да се срещат, защото, ако се случи, ще се анихилират в колосална експлозия, която ще унищожи всичко в границите на десет километра.

Шарлът Вилие протегна ръка, облечена в ръкавица. С едно мигване на мисълта Еверет М накара въоръжението си да се прибере. Капаците по ръцете му се затвориха, без да остане дори видима резка. Ръкостискането на Шарлът Вилие беше силно, но с подобренията на Трин можеше да я смачка като птица оригами. Можеше да смачка всяка ръка. Почти не му се налагаше да мисли за оръжията, които Мадам Луна беше инсталирала в дланите и ръцете му, за силата, която бе вложила в пръстите му, за подвижността на раменете, бързината в краката, остротата на зрението му, която надхвърляше нормалното, за свръхчувствителния си слух, за новото сетиво, което не беше точно зрение и не беше точно слух, а по-скоро наподобяваше радарен локатор в главата му. В този момент бяха също толкова естествена част от него, колкото и белите дробове, сърцето и мозъкът, с които се бе родил. Но можеше ли да вярва дори на тях? Само защото не можеше да ги види, това не значеше, че Мадам Луна също не ги е модифицирала. Напълно бе възможно в него да не е останала и една част, която да не е изградена наново с помощта на технологията на Трин.

— Впечатляващо, мистър Синг — отбеляза Шарлът Вилие. — Изглежда, сте намерили втората си природа. Мисъл и действие в едно неделимо цяло. Мисля, че скоро ще бъдете готов за онова, което искаме да направите. Скоро.

— Не разбирам напълно какво искате да кажете, мадам. — Еверет беше научил, че специалните представители на Множеството очакват към тях да се обръщат с уважение.

Ръкувай се. Поклони им се. Наричай ги мадам или сър. Спазваше тези правила, въпреки че изпитваше недоверие към Чарлз Вилие — недоверие, което беше още по-силно към арогантното му човешко копие.

— Топчетата за пейнтбол, мистър Синг. Какво са те всъщност? Дребно жилване и петно, което може да се отмие. Истинският свят не стреля с боя, мистър Синг. Истинският свят стреля с олово. Бихте ли се осмелили да се изправите лице в лице с дулата на истински оръжия, мистър Синг? С изключени защити? Не срещу боя. Срещу олово. Сгорещено олово. Ето достойно изпитание за онова, което сме направили от вас.

— Искате много, мис Вилие.

Независимо от воалетката Шарлът Вилие гледаше Еверет М право в очите по начин, по който нейното човешко копие Чарлз не можеше. На свой ред и Еверет М можеше да отвърне на погледа ѝ.

— Така е, но нямаше да го искам, ако сама не бях готова за това. Състезание, мистър Синг. Първият, излязъл през портала, печели. Истински куршуми. Ще се справите ли, мистър Синг?

— Мис Вилие, не искам да проявявам неучтивост, но съм съоръжен с технология на Трин.

Шарлът Вилие отвори рязко чантата си. Извади малък пистолет. Беше красив като скъпоценност, с дръжка от слонова кост и дуло, гравирано с преплетени флорални мотиви.

— Шампион по стрелба в академията „Сейнт Ксавиъс“, 1996 година; спортна стрелба с пистолет и револвер в Кеймбридж, 1997, 1998, 1999 година; лично огнестрелно оръжие за жени, Англия, 2000 година, златен медал от имперските игри през 2001 година. Чарлз, бъди така добър да определиш състезателното трасе.

— Мис Вилие, не мисля, че… — започна нейното човешко копие.

— Чарлз, вече съм го решила.

Чарлз Вилие отиде до контролния панел — черен овал върху бял цилиндър, единствената отличителна черта на бялото преддверие. Бяло върху бяло беше безцветният цвят на Трин, но благодарение на подръпването на гравитацията Еверет М знаеше, че това тренировъчно съоръжение не е на Луната. Нямаше представа къде може да се намира. Беше прекрачил през портала и на следващата стъпка усети как теглото му нараства шест пъти. Пръстът на Чарлз Вилие се поколеба над зоните за управление. Човешкото му копие го изгледа смразяващо. Пръстите на Чарлз затанцуваха над греещите светлини. Еверет М чу как невидими машини забръмчаха зад голямата бяла стена със сияещия изходен портал. Подът потрепери. Вече се бе научил да разпознава това при технологията на Трин: състоеше се от масивни трансформации, скрити зад съвършено гладки повърхности.

— Благодаря ти, миличък.

Очите на Еверет М се разшириха, когато Шарлът Вилие се освободи с едно движение от полата си, остави я да падне и направи крачка встрани от нея. Разкопча жакета си и също се изплъзна от него. Отдолу носеше трико и мрежести чорапи. Тялото ѝ беше стегнато и мускулесто като на състезателна хрътка. После извади чифт пантофки от чантата си, изрита обувките си и се обу. Най-накрая свали шапката си, пооправи воалетката ѝ и я подаде на своето копие. Задържа ръкавиците. Шарлът Вилие разтърси къдравата си руса коса и хвърли поглед към контролния панел. Отново тези смразяващи очи.

— Чарлз, казах изключени защити.

Върхът на пръста му премина над един от превключвателите. От зелена една от контролните светлини стана червена. От двете страни на изходния портал се появиха входове, черни дупки в белотата. Шарлът Вилие приближи до десния портал, като се движеше леко и уверено като животно, тръгнало на лов, стиснала небрежно пистолета в ръка.

— Ще играете ли, мистър Синг?

Еверет М ѝ се поклони леко и зае позиция пред левия портал.

— Когато сте готова.

Шарлът Вилие се усмихна.

— Започни отброяването, Чарлз.

Над портала се появи таймер за трийсет секунди. Еверет М се вгледа дълбоко в себе си, почувства обхвата на технологията на Трин, докосна я, пробуди я. Силата, бързината и готовността бликаха през него. Почувства как оръжейните системи под кожата му се пробудиха към живот. Отхвърли приспивателните игли и ударното поле. Истинските куршуми означаваха истински куршуми и от двете страни. Наноракети и пръстови лазери онлайн, помисли си и усети как се раздвижиха в него.

Таймерът отброяваше на обратно — двайсет, десет, пет. Зареваха клаксони. Порталът беше отворен. Еверет М се хвърли напред. До него Шарлът Вилие скочи като котка.

Когато първият войник изникна право пред лицето му, само на две стъпки след като беше излязъл от входния портал, Еверет М вече бе сигурен, че лабиринтът не е същият. Той се гмурна под лазерния прицел, насочи пръсти и ги прокара през машината. Собственият му лазер преряза чучелото на две димящи половини. От обгорялата линия протече разтопена пластмаса, щом отделената горна половина се разклати и падна на пода. Чучелото нямаше време дори да извади оръжието си.

Еверет М усети как изстива, но продължи напред. Лазерите на пръстите му черпеха енергия от собственото му тяло. С всеки изстрел студът проникваше още по-дълбоко в него.

Коридорът се извиваше в остър змиевиден завой. Очевидно и лесно за отбрана място, с изскачащи войници на всеки от ъглите, които покриваха подстъпите във всяка посока. Тичането из лабиринти бе научило Еверет М да забелязва чертите по пода, ръбовете на скритите отвори, откъдето изскачаха войниците. Той се прокрадна внимателно иззад ъгъла. Пристъпеше ли твърде много напред, сензорите щяха да го засекат, след което войникът незабавно щеше да се появи и да открие огън. Този път нямаше да стрелят с боя.

Чу приглушен изстрел. Трябваше да е от другия лабиринт. Не вярваше да идва от чучело. Една област от коридора с размерите на телевизор се замъгли и се превърна в образ: Шарлът Вилие в собствения ѝ лабиринт, приклещена, точно както и Еверет М, в същия ъгъл. Беше притиснала пистолет в бузата си, готова да го насочи към следващата мишена. Еверет М не се съмняваше, че и Шарлът Вилие го наблюдава на подобен екран.

Но аз мога да видя неща, които ти не можеш, помисли си той. С помощта на новото си сетиво на Трин погледна в тънките като косъм пукнатини по пода и почувства механизмите вътре — онези, които би могъл да види, както и другите, които нямаше как да забележи директно. Усещаше как са свързани и как оперират. Вече те виждам, помисли си Еверет М, като насочваше само с волята си енергия към лазерите в пръстите си. Пое си дъх и се претърколи. Войниците във всеки от краищата на коридора се появиха и започнаха да насочват оръжията си. Отнесе им чисто главите, едната с левия, а другата с десния лазер, още преди да са успели да се прицелят. Отново чу изстрели, но се претърколи точно под огнестрелната дъга на третия войник в далечния край на двойния завой. Докато войникът правеше опити да го проследи, Еверет накара панела в ръката си да се отвори. Наноракетата, която изстреля, моментално обезвреди войника. В тясното пространство на коридорите взривът бе оглушителен. Усиленият му от технологията на Трин слух понижи шума до поносимо ниво.

Чу ли това, Шарлът Вилие?

Еверет М продължи към следващата секция, а екранът, очевидно технология на Трин, го последва. Видя как Шарлът Вилие също обезвреди чисто изскачащите войници с по един изстрел. Пристъпваше като котка надолу по коридора, докато хладнокръвно и уверено презареждаше пистолета.

Следващата секция се състоеше от дълъг, тесен коридор. Голям, очевиден капан. Еверет М го сканира със сетивото си на Трин — беше започнал да мисли за него като за отдалечено зрение. Отдалеч не видя нищо. Но това не означаваше, че там някъде не се крие нещо. Можеше да има капани в капаните, капани отвъд обхвата на отдалеченото му зрение. Или може би нямаше капани — и тъкмо в това се състоеше капанът. Може би лабиринтът бе замислен така, че да те подмами напред с убеждението, че нещо ще изскочи срещу теб, но нищо такова нямаше да се случи, докато толкова се напрегнеш от очакването, че когато истинският капан се задейства, да паднеш право в него. Еверет М зареди оръжията си, накара ги да се плъзнат извън отворите в ръцете му и пристъпи напред. И пристъпи. И пристъпи. Екранът не изоставаше от него. Шарлът Вилие повтаряше стъпките му. Негов зъл близнак, негово човешко копие. Тази секция от лабиринта, помисли си Еверет М, бе тъкмо такъв вид последен капан.

В края на коридора лабиринтът пое рязко надясно. Точно тук трябваше да се задейства капанът. Еверет М насочи енергия към краката си. Точността и огневата мощ са хубаво нещо, но по-доброто от тях е бързината. Бързината е живот. Той се хвърли напред. Стените, таванът и подът оживяха от войници, картечни и ракетни установки. Едно замахване на левия му лазерен пръст отнесе трима войници, а точно насочените изстрели с десния обезвредиха установките, изскачащи от пода. Докато тичаше, скачаше и отбягваше, изстреля наноракети от ръката си, които прихванаха и унищожиха дулата на тавана. Мразеше да му се налага да използва ракетите. Бяха еднократни оръжия, които не можеха да бъдат възстановени. Но отвсякъде го връхлитаха толкова много заплахи едновременно. Пое по следващия завой на лабиринта. Зад него коридорът приличаше на каша от горящи, пушещи пластмаса и електроника.

Еверет М дишаше тежко. Замръзваше. Беше нагнетил опасно количество енергия в лазерите. А нямаше представа какво още го чака. Хвърли поглед на плаващия екран. До този момент какофонията от стрелба и експлозии в неговата част на лабиринта отвличаше вниманието му дотолкова, че не регистрира звуците от пистолетна стрелба откъм страната на Шарлът Вилие. Екранът показваше как жената е застанала спокойно и уверено зарежда оръжието си. По слепоочието ѝ се стичаше една-единствена капка пот.

Част от стената се отвори. Нов коридор, който завиваше и се губеше от поглед. Еверет М стисна юмруци и почувства как енергията се устремява към биотехнологичните лазери на Трин. И пак. И пак. Стрелна се през тунели, които отново и отново водеха в себе си, минаваха над и под себе си, вероятно дори се пресичаха, като на всеки завой ги охраняваха войници. Проправи си път със стрелба през поредица от панели, които се изместваха и оттегляха зад себе си и понякога откриваха път към фалшиви коридори, а в други случаи разкриваха цели батареи от автоматично въоръжение. Скачаше в шахти, които се разтваряха внезапно под краката му, стреляше между краката си към картечни установки, които се разлистваха като смъртоносни метални цветя под него. И всеки път, когато вдигнеше очи, Шарлът Вилие не беше изостанала — хладнокръвна, елегантна и неуморна. Без нито една разрошена руса къдрица.

Зад себе си Еверет М Синг оставяше димящи развалини. Вече трепереше от студ и започваше да изпитва невероятен глад. Собствените му лазери можеха да го убият също както и куршумите на поредния войник. Изсмукваха топлината от него, докато хипотермията се прокрадваше в костите му и му нашепваше лукави, злостни предложения: Забави, полегни си, почини малко, поспи. Но той не спираше да насочва енергия в лазерите. Налагаше се да пази наноракетите в резерва за момента, когато наистина щяха да му потрябват. Адреналинът го заставяше да продължава напред, поддържаше сетивата му на Трин изострени, бързи и смъртоносни. Струваше му се, че тича из лабиринта от часове. Реши, че е напълно възможно да се изгражда наново зад гърба му, да го заставя да завива обратно, за пореден път да минава из коридорите му — същите, но всеки път организирани малко по-различно. Можеше и да са на Земята, но това не бе човешка технология. Беше сигурен. След което го видя — отблясъка на греещ неон. Изходния портал. Спря, за да прихване сиянието с отдалечения си взор. Внезапно го обкръжи пръстен от войници. Еверет М кръстоса ръце и изкрещя. Ветрилото от наноракети ги разхвърли на парчета. Порталът беше пред очите му. Вече можеше да си позволи да използва ракетите. Еверет М насочи енергия към краката си и се затича към кръга от бяла светлина. Войниците не спираха да изскачат на пътя му. Нарязваше ги с лазерен обстрел дори преди още да са се разгърнали напълно и да са заели позиция. Погледна към мобилния екран. Шарлът Вилие беше на три стъпки след него. Технологията на Трин бе превърнала природните сетива на Еверет М — същите сетива, благодарение на които беше толкова добър вратар в „Борн Грийн“ — в нещо, което едва ли не беше суперсила, но Шарлът Вилие се движеше като трениран атлет. Сетивата, мислите и действията ѝ кулминираха в едно — инстинкт. Всичко беше инстинкт, всяко движение — минимално усилие за максимален ефект. И малкият ѝ зловещ пистолет никога не пропускаше.

Нищо не делеше Еверет М от изходния портал. Можеше да спечели надбягването с един бърз спринт. След което си спомни. Погледни зад себе си. Обърна се в мига, когато войникът отскочи от пода. Една наноракета го превърна в отломки от летящи пластмаса и метал. Когато се обърна отново към портала, видя, че Шарлът Вилие тича към своя собствен сияен изход. Видя как войникът се появява зад нея. Видя как се разгъва и насочва оръжията си. Видя, че тя не го забелязва.

Мисъл и действие в унисон. Еверет М прихвана визуално войника в другия лабиринт. Изпрати командните параметри към системите на Трин. Изкрещя и пусна на свобода последната си наноракета. Тя прелетя пламтящо през портала пред него и зави в обратната посока. Давай, давай, давай! — заповяда ѝ мислено Еверет М. Наноракетата влезе в лабиринта на Шарлът Вилие през изходния портал. На екрана очите на жената се разшириха от внезапен страх, докато залягаше встрани от траекторията на ракетата. Смяташ, че се опитвам да те убия, помисли си той. Ще разбереш истината след три, две, едно… Чу експлозията през стената на лабиринта. Шарлът Вилие погледна зад себе си. И незабавно разбра. После се втурна към изхода. В своя собствен лабиринт Еверет М на свой ред се затича. Но му беше толкова студено, изпитваше такова изтощение. Проследи как жената прекрачва през портала си на две стъпки пред него.

Шарлът Вилие спря до собственото си копие. Почти не се бе задъхала. Еверет М разпозна изражението ѝ. Не беше победоносно. А нещо, което никога дотогава не беше виждал: омраза. Спасих живота ти, помисли си той. Длъжница си ми, винаги ще си ми длъжница и това те изпълва с омраза. И тази омраза ще насочиш към мен. Той деактивира лазерите си с една-единствена мисъл, след което затвори оръжейните портове, които Мадам Луна бе инсталирала в тялото му. Вече си имам враг.